Мишел Уелбек
Елементарните частици (19)

3

Обект на сексуално влечение са преди всичко младите тела и фактът, че полето на съблазните се запълва все повече от момичетата, е просто завръщане към нормалното положение на нещата, така както цените на акциите се завръщат към нормалното си равнище след разразила се борсова треска. Това не пречи обаче жените, които бяха около шейсет и осма на двайсет години, да се озоват, веднъж чукнали четирийсетака, в ужасно неприятно положение. Повечето разведени, те не можеха вече да разчитат на съпружеската взаимност — сърдечна или отвратителна, — за чието премахване самите те бяха положили толкова усилия. Като част от поколението, което за пръв път толкова решително бе провъзгласило превъзходството на младостта над зрялата възраст, те не би трябвало да се удивляват на презрението от страна на дошлото на смяна поколение. Най-сетне култът към тялото, за чието утвърждаване с такова ожесточение се бяха борили, неизбежно ги караше да изпитват все по-силно отвращение към собствената си повяхваща плът, отвращение, което можеха да прочетат и в очите на околните.

В общи линии мъжете на тяхната възраст бяха в същото положение, но общата участ ни най-малко не пораждаше съпричастност между едните и другите; дори прехвърлили четирийсетте, мъжете продължаваха да се увъртат около младите жени, дори понякога с известен успех, особено за онези от тях, които бяха изиграли добре картите си върху масата на обществото и бяха придобили известни позиции в интелектуално, финансово или медийно отношение; за мнозинството жени обаче годините на зрелост означаваха провал, мастурбация и срам.

Призвано да бъде убежище на сексуалната свобода и на разкрепостените желания, „Мястото на промяната“ съвсем естествено би трябвало да побира в себе си повече огорчение и безнадеждност, отколкото кое да е друго място. Сбогом, преплетени човешки крайници върху озарените от лунна светлина поляни! Сбогом, псевдо-Дионисиеви тържества на намазаните с плажно масло тела под обедното слънце! Това си повтаряха наум четирийсетгодишните, съзерцавайки увисналите си членове и бирените си кореми.

През 1987 година в Мястото се появиха първите групи с полурелигиозна насоченост. Християнството естествено не влизаше в сметката, но за тези духом твърде убоги люде една екзотична и достатъчно мъглява мистика бе в пълна хармония с култа към тялото, който те, противно на всякакъв разум, продължаваха да проповядват. Разбира се, кабинетите за сетивен масаж и за освобождаване на оргонната енергия продължиха да съществуват, но започна да се наблюдава нарастващ интерес към астрологията, египетските карти Таро, насочената към чакрите медитация, скритите енергии. Имаше случаи на „среща с ангели“; появиха се специалисти по вибрации на кристалите. Сибирското шаманство дойде на мода през 1991 година, когато в резултат на продължителен сеанс за посвещаване в пълна с жарава „Колиба на пречистването“ един от участниците почина от сърдечна недостатъчност. На особена почит бе тантрата, съчетаваща сексуален контакт, неясна духовност и дълбок егоизъм. В продължение на няколко години Мястото, подобно на други такива средища във Франция и Западна Европа, бе център на относително модерния Ню Ейдж, съхранявайки характерния по-скоро за седемдесетте години хедонистки и анархистки дух, който му осигуряваше особени позиции на пазара.

 

 

След закуската Брюно се завърна в своята палатка, поколеба се дали да не онанира (припомняйки си все още живата картина на тийнейджърките), но накрая се отказа. Вероятно тези влудяващи създания бяха деца на представителите от поколението на шейсет и осма, от които гъмжеше в къмпинга. Оказваше се, че все пак някои дърти курви бяха успели да създадат потомство. Този факт наведе Брюно на неясни, но по своята същност неприятни размисли. Той рязко дръпна ципа на своята палатка иглу; отгоре блесна синьото небе. Между върховете на боровете се виждаше как по него плуват облачета като петна от сперма; денят обещаваше да бъде великолепен. Той хвърли поглед на програмата за седмицата; беше взел опция №1: Креативност и релаксация. До обяд имаше избор между пантомима и психодрама, акварел, композиция. Що се отнася до психодрамата — не, благодаря, вече й беше посветил един следобед в някакъв замък недалеч от Шантийи: петдесетгодишни асистентки по социология се въргаляха по настилката за гимнастика и молеха баща си да им купи плюшено мече; по-далеч от подобни удоволствия. Акварелът си струваше, но занятията бяха на открито и нямаше смисъл да клечи сред борови иглички, насекоми и всякакви гадости само за да сътвори някаква цапаница.

Ръководителката на групата по композиция имаше дълги черни коси, начервена с кармин голяма уста (като онези, за които казват, че „плачат за свирка“); беше облечена с клин и туника в черен цвят. Красива жена, и то от класа. Инак си е дърта курва, помисли Брюно, докато заемаше наслуки място в кръга на малобройните участници. От дясната му страна бе застанала мощна сивокоса лелка с дебели стъкла на очилата и болнаво землист цвят на лицето, която непрекъснато пухтеше. Отдалече вонеше на вино, макар да беше само десет и половина.

„За да ознаменуваме нашата първа среща — започна ръководителката, — за да приветстваме Земята и петте посоки, ще започнем с едно упражнение от хата йога, наречено поздрав към слънцето“. Последва описание на съвършено непонятна поза; кърканата до него се оригна. „Жаклин, ти си изморена — отбеляза йогинята, — не прави упражнението, ако не се чувстваш във форма. Просто си легни, след малко към теб ще се присъедини цялата група“.

Действително трябваше да легнат, докато кармичната наставница се отдаде на безсмислено, уталожващо словоблудство в балнеолечебния стил на Контрексевил^[1]: „Навлизате в чудна, кристално чиста вода. Тя гали крайниците ви, корема ви. Отправяте благодарности към Майката Земя. Притискате се доверчиво към Майката Земя. Почувствайте вашето желание. Благодарете на самите себе си, че сте пробудили у себе си това желание“, и пр. Проснат върху мръсното татами, Брюно чувстваше как зъбите му тракат от раздразнение; кърканата до него се оригваше на равни интервали. В паузите издишваше с протяжно „Аааах!“ като външен израз на вътрешното си освобождаване. Кармичната досадница продължаваше своя речитатив, призовавайки земните сили, които облъчват вътрешностите и половите органи. След като мина през четирите елемента, тя заключи с фразата: „Сега, след като минахте отвъд рационалната менталност, сте във връзка с вашите дълбочинни нива. Призовавам ви да се отворите към безграничното пространство на творението“. „Цуни ме отзад!“, помисли си Брюно, докато с мъка се изправяше. Дойде ред на сеанс по писане, последван от общо представяне и прочит на текстовете. В цялата група имаше само една жена, която хващаше око: беше дребничка, с рижи коси, в джинси и тениска; отговаряше на името Ема и бе написала абсолютно тъпо стихотворение, в което ставаше въпрос, за някакви лунни овце. Общо взето, всички направо преливаха от благодарност, че са влезли в контакт с Майката Земя и с Бащата Слънце. Дойде ред на Брюно. С мрачен глас той прочете краткото си съчинение:

Такситата — същински педерасти,

не спират даже да ти кажат здрасти.

„Онова, което чувстваш — подхвана йогинята, — се дължи на лошата енергия, от която все още не си се отърсил. Усещам, че дълбочинните пластове у теб са претоварени. Можем да ти помогнем още тук и сега. Ще станем и ще оформим кръг“.

Всички се изправиха, уловиха се за ръце и се подредиха в кръг. Ще — не ще, Брюно се хвана отдясно за пияната, а отляво за отвратителен брадат дъртак, който донякъде напомняше Кавана^[2]. Съсредоточено, но спокойно инструкторката по йога нададе протяжно „Ом!“. В отговор всички подхванаха по едно „Ом!“, сякаш цял живот само това бяха правили. Брюно направи дързък опит да се присъедини към звуковия съпровод на упражнението, когато внезапно усети, че губи равновесие и залита надясно. Под действието на хипнозата кърканата се просна на земята като чувал. Той пусна ръката й, но не успя да се задържи прав и падна на колене пред дъртата брантия, която се гърчеше върху постелката. Йогинята прекъсна за миг и невъзмутимо констатира факта: „Добре, Жаклин, ако имаш нужда да легнеш, направи го“. Очевидно двете бяха добри познати.

 

 

Вторият сеанс по писане мина малко по-добре: вдъхновен от мимолетното сутрешно видение, Брюно успя да сътвори следното стихотворение:

Лежа край чучура.

(Галя си кура!)

Чета си книжката.

(Галя си питката!)

 

Днеска Бог ми се яви,

сам в солариум лежеше.

Беше с хубави очи,

райска ябълка гризеше.

 

Де ли живее?

(Чворът ми пее!)

В рая, изглежда.

(Чепът се свежда!)

„Има много хумор…“ — отбеляза йогинята с леко неодобрение. „Мистика — обади се наслуки кърканата, — само че няма никакъв смисъл…“ Какво имаше да става с него? Докога щеше да търпи всичко това? И струваше ли си? Брюно съвсем сериозно си задаваше този въпрос. Веднага след края на сеанса той се втурна към палатката, без дори да се опита да заговори рижата; имаше нужда от едно уиски преди обяда. Когато приближи, ненадейно попадна на едно от момичетата, които бе наблюдавал при душовете; с изящно движение, при което гърдите й се повдигнаха, тя откачи от въженцето дантелените гащички, които бе простряла да съхнат предната вечер. Брюно почувства, че всеки момент ще избухне във въздуха и ще се разпръсне на мазни нишки из целия къмпинг. Всъщност какво се бе променило след края на неговото собствено юношество? Изпитваше все същите желания и живееше със същото съзнание, че вероятно никога няма да може да ги задоволи. В един свят, който се прекланя единствено пред младостта, човешките същества постепенно биват разкъсвани. По време на обяда забеляза една католичка. Не бе трудно да разбере, че е такава, тъй като носеше на шията си голям железен кръст; освен това долните й клепачи бяха подпухнали и придаваха дълбочина на погледа, присъщ на католичките, понякога на мистичките (честно казано, нерядко и на алкохоличките). Имаше дълги черни коси, много бяла кожа, беше слабичка, но инак я биваше. Срещу нея седеше момиче с рижаворуса коса от швейцарско-калифорнийски тип; беше висока поне метър и осемдесет, със съвършено тяло и пращеше от здраве. Беше ръководителка на занятията по тантра. В действителност беше родом от Кретей и се наричаше Брижит Мартен. В Калифорния си бе направила пластична операция на бюста и бе минала през посвещаване в мистичните учения на Изтока; освен това бе променила името си. След завръщането си в Кретей в продължение на една година бе водила групи по тантра в търговския център „Фланад“ под името Шанти Мартин. По всичко личеше, че католичката изпитва към нея огромно възхищение. Отначало Брюно успя да се включи в разговора, който се въртеше около храненето с естествени продукти, тъй като имаше известна представа за житните кълнове. Скоро обаче те превключиха на религиозни теми и той изгуби нишката. Трябва ли Исус да бъде сравняван с Кришна и ако не — с кого? По-добър ли е Рентентен от Ръсти?^[3] Макар да беше католичка, католичката не харесваше папата; според нея със средновековния си мироглед Йоан-Павел II пречел на духовния напредък на Запада. „Вярно, съгласи се Брюно, папата е папуас“. Странното сравнение привлече вниманието на двете събеседнички. „А пък Далай Лама може да си мърда ушите“, завърши печално той, дояждайки стека от соя.

Изведнъж католичката си тръгна, без да дочака кафето. Не искала да закъснее за занятието по личностно развитие на тема правилата на да-да. „Вярно, да-да, няма грешка!“ — възкликна разпалено швейцарката и на свой ред стана. „Благодаря за компанията…“ — обърна се тя към Брюно с любезна усмивка. Значи все пак се бе справил нелошо. „Да разговаря човек с тези повлекани, е все едно да пикае в писоар, пълен с фасове, или да сере в кенеф, пълен с дамски превръзки; всичко излиза навън и вони“. Телата са разделени помежду си от пространство. Словото прекосява гъвкаво пространството между телата. Когато не получат отклик, думите увисват във въздуха, започват да гният и да вонят, това е безспорно. Словото е в състояние да разделя дори когато е предназначено да установи връзка.

Брюно се изтегна на един шезлонг край басейна. Момичетата глупаво подскачаха, подканяйки момчетата да ги блъснат във водата. Слънцето беше в зенита си; край синята водна повърхност се срещаха и разминаваха лъскави голи тела. Брюно машинално разтвори „Шестимата приятели и Човекът с ръкавицата“, вероятно най-добрия роман на Пол-Жак Бонзон, преиздаден неотдавна в поредицата „Библиотек верт“. Под едва поносимите лъчи на жаркото слънце бе приятно човек да се пренесе в мъглите на Лион в компанията на вярното куче Капи^[4].

 

 

Следобедната програма му предоставяше избор между гещалт масаж, освобождаване на гласа и прераждане в гореща вода. По принцип най-загряващ, изглежда, беше масажът. Доби представа в какво се състои освобождаването на гласа, когато на път за масажа зърна десетина души в състояние на крайна възбуда да подскачат насам-натам под ръководството на тантристката и да крякат като подплашени пуйки.

Покритите с хавлии маси за масаж бяха подредени в широк кръг върху билото на хълма. Участниците бяха съвсем голи. Ръководителят, дребен, леко кривоглед брюнет, застана по средата и се зае да опише накратко историята на гещалт масажа. Наречен още „калифорнийски масаж“, той е резултат от изследванията на Фриц Пърлс и включвайки в себе си някои сетивни техники, се превръща — поне според ръководителя — в най-пълноценния метод за масаж. Спомена още, че имало хора от Мястото, които не споделяли това негово мнение, но той нямал намерение да влиза в полемика. В заключение искал просто да обърне внимание, че има масаж и масаж, и дори би могло да се каже, че няма два еднакви масажа. След този увод той накара една от участничките да легне и започна демонстрация. „Трябва да се усетят напреженията на партньорката — отбеляза той, докато галеше раменете й; членът му се люлееше само на няколко сантиметра от русите коси на момичето. — Трябва да се съединява, непрестанно да се съединява — продължи той и обля с масло гърдите на пациентката. — Да се уважи единството на телесната структура…“. Ръцете му се спуснаха към корема й, тя притвори очи и несъмнено изпитвайки наслада, разтвори крака.

„Така — заключи той, а сега ще работите по двойки. — Раздвижете се, открийте се в пространството; започнете да се сближавате помежду си“. Смаян от онова, което ставаше пред очите му, Брюно реагира със закъснение, макар че именно в този момент се решаваше всичко. Трябваше просто да се приближи до предпочитаната партньорка, да застане с усмивка пред нея и да я запита: „Искаш ли да работиш с мен?“ Изглежда, останалите вече знаеха правилата на играта и само за трийсет секунди всичко приключи. Брюно се огледа объркано и се озова лице в лице с нисичък космат брюнет с дебел член. Той така и не беше обърнал внимание, че има само пет момичета срещу седем мъже.

Слава Богу поне, че другият нямаше вид на педал. Видимо разярен, мъжът мълчаливо се просна по корем, сложи глава върху кръстосаните си ръце и зачака. „Да се усетят напреженията… Да се уважи единството на телесната структура…“ Брюно непрекъснато добавяше масло, но така и не успяваше да стигне по-нагоре от коленете; онзи тип лежеше неподвижно като пън. Дори задните му части бяха обрасли. Маслото потече по хавлията, прасците на косматия сигурно бяха подгизнали. Брюно се огледа наоколо. В непосредствена близост лежаха двама мъже. Съседът му отляво бе подложил за масаж гръдните си мускули, гърдите на момичето ритмично се полюляваха, а слабините й бяха току под носа му. Касетофонът на ръководителя заливаше околното пространство със синтетична музика; небето беше безупречно синьо. Край него лъскавите от масло мъжки членове постепенно се надигаха към слънцето. Всичко това бе безмилостно реално. Нямаше сили да продължи. В другия край на кръга ръководителят засипваше със съвети една двойка. Брюно грабна раницата си и бързешком се отправи надолу към басейна. Край водата цареше оживление. Легнали на тревата голи жени бъбреха, четяха или просто правеха слънчеви бани. Къде да спре? С хавлия в ръка, той започна да снове по ливадата; в известен смисъл се беше залутал сред гъмжило от вагини. Тъкмо си мислеше, че е крайно време да спре някъде, когато зърна католичката да разговаря с набит пъргав брюнет с черна къдрава коса и засмени очи. Брюно леко даде знак, че я е познал, който тя не забеляза, и се настани до тях. Някакъв мъж мимоходом поздрави брюнета: „Здрасти, Карим!“ В отговор онзи махна с ръка, без да спре да говори. Излегната на тревата, тя го слушаше мълчаливо. Между мършавите й бедра се виждаше привлекателна издутина, обрасла с черна, примамливо къдрава вълна. Бъбрейки, Карим леко поглаждаше топките си. Брюно положи глава на земята и съсредоточи вниманието си върху растителността между краката на католичката, отстояща само на метър от него: това беше един свят на нежност. Постепенно се отпусна и заспа.

 

 

На 14 декември 1967 година Националното събрание прие на първо четене закона Ньовирт за легализиране на противозачатъчните средства; макар да не бяха заплащани от Социалното осигуряване, от този момент нататък хапчетата се продаваха свободно в аптеките. Занапред широки слоеве от обществото получаваха достъп до сексуалната свобода, с която дотогава разполагаха единствено представителите на деловите среди, на свободните професии и хората на изкуството, както и някои собственици на малки и средни предприятия. Любопитно е да се отбележи, че понякога тази сексуална свобода бива представяна като някаква общностна мечта, докато в действителност тя не е нищо друго освен ново, по-високо стъпало на историческия възход на индивидуализма. Както сочи добрата стара дума „домакинство“, съпружеската двойка и семейството представляват последното оцеляло островче на първобитния комунизъм в океана на либералното общество. Именно сексуалната свобода доведе до разпада на тези преходни общности, които бяха последната преграда между индивида и пазара. Този процес на разпад продължава и в наши дни.

След вечеря ръководният комитет на „Мястото на промяната“ обикновено организираше танцувални вечеринки. На пръв поглед необичайни за място, открито за всякакви нови духовни течения, тези танцувални вечеринки се оказаха незаменимо средство за междуполово общуване в една некомунистическа общност. Както отбелязваше Фредерик Льо Дантек, у първобитните общества празниците също са основани на танца, ако не и на транса. И така, на централната поляна бяха разположени тонколони и бар; там народът се кълчеше до късно на лунна светлина. За Брюно това беше втори шанс. Всъщност момичетата от къмпинга рядко навестяваха тези вечеринки; предпочитаха да ходят по дискотеките в околностите („Билбоке“, „Династи“, „2001“, евентуално „Пират“), които предлагаха тематични вечери на мокрите фланелки, на мъжкия стриптийз или на поп звездите от първата десетка. В Мястото оставаха само няколко момчета с малки пишки и мечтателен нрав. Впрочем те предпочитаха да си стоят по палатките и да дрънкат меланхолично на разстроени китари, заради които всички останали гледаха на тях с презрение. Брюно чувстваше, че никак не е далеч от тези младоци, но при липса на момичета, които така или иначе бяха почти недостъпни за него, той би могъл, по израза на един от читателите на „Нюлук“, с когото се бе запознал в кафене „Анже-Нор“, „да забоде на шиша си някое парче сланина“. Насърчен от тази мисъл, към единайсет вечерта, облечен в бял панталон и синьо поло, той се отправи надолу, където се намираше основният източник на шум.

Като огледа танцуващите в полукръг, той забеляза най-напред Карим, който бе изоставил католичката и бе съсредоточил усилията си върху една розенкройцерска красавица. Тя и мъжът й бяха пристигнали същия следобед: високи, стройни, сериозни, те по всяка вероятност бяха елзасци. Разположили се бяха в огромна палатка със сложна конструкция, цялата в навеси и отвори, която съпругът бе монтирал в продължение на четири часа. Привечер той бе започнал да описва надълго и нашироко пред Брюно скритите прелести на розенкройцерството. Очите му блестяха зад малките кръгли стъкла на очилата; изглеждаше като същински фанатик. Брюно го слушаше, без да го чува. Според обясненията на неговия събеседник движението се било зародило в Германия, вдъхновено както от някои алхимически трудове, така и от рейнския мистицизъм. По всяка вероятност тези неща бяха предназначени за педерасти и нацисти. „Защо не си завреш кръста отзад, мой човек…“, отвръщаше му наум Брюно, гледайки замечтано задника на красивата му съпруга, коленичила пред газовия котлон. „Можеш да поставиш и една роза отгоре…“, приключи мислите си той в момента, когато жената се изправи, показвайки голите си гърди, и нареди на мъжа си да преоблече детето.

В този момент тя танцуваше с Карим. Двамата представляваха странна двойка; той с петнайсет сантиметра по-нисък от нея, охранен и лукав, редом с тази едра германска кобила. Танцуваше ухилен, без да спре да говори, рискувайки да се отклони от основната си цел — свалката; въпреки това се очертаваха изгледи да му излезе късметът: тя също се усмихваше, гледаше го с любопитство, едва ли не очаровано, веднъж дори избухна в смях. В другия край на поляната мъжът й обясняваше на един потенциален последовател причините за зараждането на розенкройцерството през 1530 година в провинция Долна Саксония. На равни триминутни интервали тригодишният му син, непоносим русокос сополанко, започваше да реве, че му се спи. С една дума, пред очите му отново се разиграваше типична сцена от реалния живот. Недалеч от Брюно двама мършави типове с вид на свещеници обсъждаха действията на сваляча. „У него има огън, разбираш ли — обясняваше единият от тях. — Той няма пари да й плати, при това е грозен, дебел и дори по-нисък от нея. Но в този мръсник има огън, там е разликата“. Другият унило кимаше с глава, прехвърляйки между пръстите си въображаема броеница. Докато допиваше водката с портокалов сок, Брюно откри, че Карим е успял да отмъкне розенкройцерката до един обрасъл с трева склон. С едната ръка я беше прегърнал през врата, а с другата ръка бъркаше под полата й. „Тази нацистка кучка май вече разтваря крака…“, мислеше си той, докато се отдалечаваше от танцуващите. Тъкмо преди да излезе от осветения кръг, зърна как някакъв тип, който напомняше ски инструктор, опипва задника на католичката. За самия него оставаше кутията с равиоли в палатката.

Преди да се прибере, в знак на отчаяние той провери гласовата си поща. Имаше едно съобщение. „Сигурно си заминал на почивка, раздаде се спокойният глас на Мишел. — Обади ми се, като се върнеш. Аз също съм в отпуск, и то задълго“.