Мишел Уелбек
Елементарните частици (16)

15

На другия ден откриха, че палатката на Мишел е празна. Бяха изчезнали всичките му вещи, но затова пък бе оставил бележка, на която просто съобщаваше: „НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ ЗА МЕН“.

Седмица по-късно си тръгна и Брюно. Докато се качваше на влака, си даде сметка, че през цялото това време не се бе опитал да ухажва момичетата, а към края дори бе престанал да разговаря с тях.

Към края на август Анабел установи, че месечното й неразположение се бави. Каза си, че дори така е по-добре: бащата на Давид познаваше един лекар, привърженик на семейното планиране, който имаше кабинет в Марсилия. Беше трийсетинагодишен, възторжен, с малки рижи мустачки и се наричаше Лоран. Показа й различните инструменти, обясни й механизма на всмукването и кюртажа. Държеше да установи диалог с клиентките си, които смяташе почти за приятелки. От самото начало подкрепяше борбата на жените и според него имаше още много да се прави в това отношение. Операцията бе предвидена за следващия ден, а разходите се поемаха от Асоциацията по семейно планиране.

Анабел се прибра в хотела напълно разстроена. На другия ден щеше да прави аборт, да прекара още една нощ в хотела и да се прибере у дома; такова бе решението й. От три седмици всяка вечер отиваше в палатката на Давид. Първия път малко я заболя, но след това изпита наслада, огромна наслада; дори не подозираше, че сексуалното удоволствие може да бъде толкова силно. При това не усещаше у себе си никаква привързаност към този тип; знаеше, че той много скоро ще я замени с друга и че може би вече е на път да го стори.

Същата вечер в приятелски кръг Лоран спомена с ентусиазъм случая на Анабел. Подчерта, че се бори за правата именно на девойки като нея; не бивало едно седемнайсетгодишно момиче („при това красиво“, едва не добави той) да съсипва живота си заради някакво ваканционно приключение.

 

 

Анабел ужасно се притесняваше от завръщането си в Креси ан Бри, но в действителност не се случи нищо. Беше четвърти септември; родителите й се зарадваха на нейния загар. От тях научи, че Мишел вече е заминал и се е настанил в студентското градче в Бюр сюр Ивет; те очевидно не подозираха нищо. Отиде при бабата на Мишел. Старата жена изглеждаше изморена, но я прие радушно и без проблем й даде адреса на своя внук. Вярно, беше й се сторило малко странно, че Мишел се прибира преди останалите; чудеше се освен това защо е заминал за общежитието цял месец преди началото на учебната година; Мишел обаче винаги си е бил странно момче.

Сред повсеместното естествено варварство понякога (твърде рядко) човешките същества успяват да си оградят кътчета, стоплени от светлината на любовта. Кътчета, отделени от останалия свят, където царят съкровеност и любов.

Следващите две седмици Анабел посвети на писмо до Мишел. Писането вървеше трудно, непрекъснато зачеркваше и започваше отначало. Когато най-после приключи, писмото заемаше цели четирийсет страници; това бе нейното първо истинско любовно писмо. Пусна го на 17 септември, първия учебен ден в лицея; не й оставаше нищо друго, освен да чака.

 

 

Факултетът в Орсе — Париж XI, е единственият университет, изграден изцяло по модела на американски кампус. Студентите от първи до трети цикъл на обучение живееха в няколко пръснати из парка сгради. Орсе не е само учебно заведение, а и изследователски център на изключително високо равнище за изучаване на физиката на елементарните частици.

Мишел се настани в ъглова стая на четвъртия етаж на блок 233; жилището веднага му хареса. Имаше малко легло, бюро, лавици за книгите. От прозореца се виждаше морава, която плавно се спускаше към реката; ако се наведеше и погледнеше надясно, можеше да зърне бетонната грамада на ускорителя за елементарни частици. До началото на занятията имаше цял месец и засега корпусът бе почти безлюден; мяркаха се само неколцина африкански студенти, за които квартирата през август беше проблем, тъй като тогава студентското градче бе напълно затворено. Мишел разменяше по някоя дума с портиерката, а денем се разхождаше по брега на реката. Дори не подозираше, че му предстои да прекара в този корпус осем години.

Една сутрин, към единайсет часа, той се излегна на тревата сред равнодушните дървета. Сам се учудваше, че е способен да изпитва подобно страдание. Неговият мироглед, напълно чужд на християнски категории като изкупление и милосърдие и дори на понятия като свобода и прошка, се отличаваше преди всичко с особена механичност и безпощадност. Когато изходните условия са зададени, мислеше си той, когато параметрите на първоначалните взаимодействия са определени, събитията се развиват в едно неизбежно празно пространство и техният детерминизъм е необратим. Случилото се неминуемо е трябвало да се случи; друг вариант просто не е бил налице и затова никой не носи отговорност. Нощем на Мишел се присънваха абстрактни, заснежени пространства; омотаното му в бинтове тяло се рееше под ниското небе сред металургични заводи. Понякога денем срещаше единия от африканските студенти, дребничък малиец със сивкава кожа, и двамата се поздравяваха с кимване на глава. Университетският стол още не работеше; той купуваше консерви с риба тон от супермаркета „Континан“ в Курсел сюр Ивет, после се прибираше в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше из пустите коридори.

В средата на октомври Анабел му изпрати второ писмо, по-кратко от първото. Междувременно бе говорила по телефона с Брюно, който също нямаше никакви новини от брат си: знаеше само, че Мишел редовно се обажда на баба си, но по всяка вероятност ще отиде при нея чак за Коледа.

Една вечер, на връщане от упражнение по анализ Мишел откри в пощенската си кутия в общежитието бележка. На нея пишеше само: „Обади се на леля си Мари-Терез. СПЕШНО“. През последните две години почти не се бяха виждали с леля му Мари-Терез, нито с братовчедка му Брижит. Обади се веднага. Баба му бе получила втори инсулт и се намираше в болницата в Мо. Положението беше сериозно и дори може би много сериозно. Аортата била отслабнала и сърцето можело да не издържи.

 

 

Прекоси Мо пеша, мина покрай лицея; беше към десет часа. В същия този момент Анабел изучаваше някакъв текст от Епикур, светъл, умерен и донякъде досаден древногръцки мислител. Небето беше мрачно, водите на Марна — буйни и мътни. Лесно намери болничния комплекс Сент Антоан — ултрамодерна сграда от стъкло и стомана, открита само преди една година. Леля му Мари-Терез и братовчедка му Брижит го очакваха на площадката на четвъртия етаж; личеше, че са плакали. „Не зная дали трябва да я виждаш…“ — каза Мари-Терез. Той не отвърна нищо. Готов бе да преживее всичко, което трябваше да бъде преживяно.

Баба му беше сама в стаята на интензивното отделение. Върху ослепително белите чаршафи се открояваха раменете и ръцете й; трудно му бе да снеме поглед от тази гола, сбръчкана, белезникава и ужасно стара плът. Надупчените от инжекции ръце на жената бяха прикрепени с ремъци към леглото. От устата й стърчеше гофрирана тръбичка. Изпод завивката излизаха кабели, свързани с различни апарати. Бяха свалили нощницата й; не я бяха оставили да оправи кока на косата си, както бе правила всяка сутрин в продължение на толкова години. С тези разпилени сиви коси тя дори не беше съвсем неговата баба; беше просто едно живо същество от плът, едновременно много младо и много старо, попаднало сега във властта на медицината. Мишел взе ръката й; само тази ръка си оставаше за него напълно позната. Преди той често я държеше за ръката и този негов навик се бе съхранил до неотдавна, когато бе навършил седемнайсет години. Тя не отвори очи, но може би въпреки всичко бе усетила неговото докосване. Държеше внимателно пръстите й, както бе правил и преди, с надеждата, че тя ще почувства досега с него.

Тази жена бе минала през трудно детство, принудена да работи на полето от седемгодишна възраст и да живее сред оскотели алкохолици. Младостта й се бе оказала твърде кратка, за да съхрани някакъв спомен за нея. След смъртта на съпруга си беше работила във фабрика, за да може да отгледа четирите си деца; посред зима бе излизала на двора, за да донесе вода за нуждите на домакинството. Вече превалила шейсетте и в пенсия, се бе съгласила отново да поеме грижите за невръстно дете — сина на своя син. И внукът й не бе страдал от липса на каквото и да било — нито от чисти дрехи, нито от вкусни обеди в неделя, нито от любов. Всичко, което бе получил в живота си, го дължеше на нея. Една повече или по-малко изчерпателна оценка на човешкия род непременно би трябвало да вземе под внимание подобни явления. Историята действително познава такива хора. Човешки същества, които прекарват живота си в труд, в тежък труд, водени единствено и само от преданост и любов, които буквално отдават живота си за другите в името на предаността и любовта, без при това ни най-малко да си дават сметка за своята саможертва; дори не биха могли да си представят друг начин на живот освен себеотдаването в името на предаността и любовта. На практика почти всички тези човешки същества са жени.

Мишел прекара в болничната стая около четвърт час, държейки ръката на баба си в своята; после един лекар дойде да го предупреди, че не бива да остава повече. Може би предстояха някакви процедури, във всеки случай не операция, операцията беше невъзможна, а вероятно нещо друго, във всеки случай не всичко бе изгубено.

 

 

На връщане всички мълчаха; Мари-Терез някак машинално караше своето „Рено 16“. Мълчанието продължи и на масата, като от време на време някой от тях си припомняше минала случка. Шеташе Мари-Терез, която имаше потребност от движение; на моменти спираше, поплакваше си малко, а сетне отново се отправяше към готварската печка.

Анабел бе проследила заминаването на линейката, а след това и завръщането на реното. Към един часа след полунощ тя стана и се облече; родителите й отдавна спяха; отиде пеша до оградата на къщата на Мишел. Прозорците светеха, вероятно всички бяха в дневната, но от завесите не можеше да се види нищо. Заваля ситен дъждец. Минаха десетина минути. Анабел знаеше, че може да позвъни на вратата и да види Мишел; знаеше, че в крайна сметка може и да не предприеме нищо. Тя не си даваше докрай сметка, че преживява практически урок по свобода на избора; във всеки случай това бе действително жесток урок и след него, само десет минути по-късно, тя вече нямаше да бъде съвсем същата като преди. Години по-късно Мишел щеше да предложи кратка теория за човешката свобода върху основата на аналогията с поведението на свръхтечния хелий. На атомно равнище обменът на електрони между невроните и синапсисите по принцип следва правилото на количествената неопределеност; ала статистическото елиминиране на елементарните различия и наличието на огромен брой неврони води в крайна сметка до това, че в общи линии и в детайли човешкото поведение е толкова строго детерминирано, колкото поведението на коя да е друга естествена система. Същевременно при някои изключително редки обстоятелства (християните наричат това осенение на Божията милост) в мозъка възниква и се разпространява нова вълна на кохерентност; възниква — временно или окончателно — нов тип поведение, регулирано от принципно нова система източници на хармонични колебания; налице е онова, което е прието да се нарича акт на свободната воля.

През онази нощ не се случи нищо подобно и Анабел се прибра в бащиния дом. Чувстваше се някак по-стара. Щяха да минат повече от двайсет и пет години, преди тя отново да види Мишел.

 

 

Към три часа иззвъня телефонът; сестрата изглеждаше искрено опечалена. Положени били всички възможни усилия, но в действителност нищо не можело да се направи. Просто сърцето било прекалено износено. Все пак със сигурност можело да се каже, че изобщо не е страдала. Сега всичко било свършено.

Мишел се отправи към стаята си, вървеше с малки крачки, двайсет сантиметра, не повече. Брижит понечи да стане, но Мари-Терез я спря. Минаха около две минути и откъм стаята се дочуха звуци, напомнящи мяукане или ръмжене. Този път Брижит не издържа и се втурна натам. Мишел се бе свил на топка на пода до леглото. Очите му бяха едва ли не изскочили от орбитите. Върху лицето му не личеше нищо, което да напомня скръб или каквото и да било друго човешко чувство. То бе сгърчено от неописуем животински ужас.