Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les particules élémentaires, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Красимир Петров, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis(2015)
Издание:
Мишел Уелбек. Елементарните частици
Френска. Първо издание
Превод: Красимир Петров
Редактор: Александра Велева
Редактор на издателството: Георги Борисов
Художник: Яна Левиева
Коректор: Мери Великова
ISBN: 978-954-9772-71-5
ИК Факел експрес, София, 2010
Формат 16/60×90. Печатни коли 23
История
- —Добавяне
10
За всичко е виновна Каролин Есеян
В началото на учебната 1970 година в положението на Брюно настъпи известно подобрение; беше в осми клас и се числеше към големите. От този момент нататък, чак до завършването, учениците спяха в помещения, които се намираха в другото крило и бяха разделени на отделения по четири легла. В очите на своите насилници той вече беше напълно смазан и унизен, така че те постепенно се насочиха към нови жертви. Същата година Брюно започна да обръща внимание на момичетата. От време на време, макар и рядко, организираха разходки заедно с обитателките на девическия пансион. В четвъртък следобед, ако времето беше хубаво, отиваха на брега на Марна в околностите на Мо, където бе оборудвано някакво подобие на плаж. В едно от кафенетата имаше маси за минифутбол и флипери, но най-голямата атракция на заведението без съмнение беше един питон в стъклен аквариум. Момчетата обичаха да го дразнят, като почукваха по стъклото: от вибрациите животното изпадаше в ярост и започваше да се блъска в стъклото до пълно изтощение. През един октомврийски следобед Брюно заприказва Патрисия Овейе; тя беше сираче и напускаше пансиона само за ваканциите, които прекарваше при чичо си в Елзас. Беше руса и слабичка, говореше много бързо и на моменти подвижното й личице застиваше в странна усмивка. Следващата седмица той преживя страхотен шок, когато я видя седнала с разтворени крака върху коленете на Брасьор, който я целуваше по устата. Въпреки това Брюно реши да не си вади крайни заключения. Тези грубияни, които години наред го бяха тероризирали, се радваха на успех сред момичетата само защото бяха единствените, които се осмеляваха да ги задирят. Забеляза освен това, че Пеле, Вилмар и дори Брасьор избягваха да удрят или да унижават малките, когато наоколо имаше момиче.
Учениците от осми клас имаха право да се запишат в киноклуба. Прожекции имаше в четвъртък вечер в актовата зала на мъжкия пансион, където идваха и момичетата. Една вечер през декември, когато щяха да дават „Вампирът Ноферату“, Брюно седна до Каролин Есеян. Към края на прожекцията, след дълги колебания, той леко отпусна ръка върху бедрото на своята съседка. В продължение на няколко вълшебни секунди (може би пет или шест, но не повече от десет) не се случи нищо. Тя не помръдна. Обля го гореща вълна и той едва не припадна. После, мълчаливо и без каквато и да било грубост, тя отмести ръката му. Години по-късно, и то доста често, докато някоя проститутка му правеше свирка, Брюно щеше да си спомня за тези няколко секунди невъобразимо щастие; но той си припомняше също така и как Каролин Есеян леко бе отместила ръката му. Тогава у малкото момче имаше някаква особена чистота и нежност, които предшестваха еротиката и сексуалното влечение. Имаше простото желание да се докосне до любящо тяло, да усети прегръдката на любящите ръце. Нежността предхожда съблазънта и именно това е причината, поради която е толкова трудно да загубиш надежда. Защо през онази вечер Брюно бе докоснал бедрото на Каролин Есеян, а не ръката й (което твърде вероятно тя би приела и така между двамата би могла да се зароди една красива история; та нали малко преди това на опашката за билети тя бе заговорила тъкмо него, за да го покани да седнат един до друг, а след това бе положила ръка върху облегалката между двата стола; всъщност тя отдавна бе забелязала Брюно, харесваше го и онази вечер се бе надявала той да хване ръката й)? Може би защото бедрото на Каролин се бе оголило и в простодушието си той бе решил, че това не е случайно. Колкото повече с възрастта Брюно се връщаше към чувствата от детството си, толкова повече същността на съдбата му се проясняваше и всичко изплуваше в светлината на една даденост, студена и непоправима. Без всякакво съмнение през онази вечер на 1970 година Каролин Есеян имаше силата да заличи всички унижения и страдания на ранното му детство. След този първи неуспех (след като тя бе отместила ръката му, той никога повече не се осмели да я заговори) всичко ставаше далеч по-трудно. При това от човешка гледна точка Каролин Есеян нямаше никаква вина. Напротив, тази малка арменка с кротък като на агне поглед и дълги черни вълнисти коси, попаднала между мрачните стени на девическия пансион на лицея в резултат от нерешими семейни неприятности, сама бе повод за вяра в човешкия род. Всичко бе завършило с такъв главоломен провал поради една нелепа и донякъде гротескна подробност. Трийсет години след това Брюно бе убеден, че ако детайлите бъдат разгледани в действителното им значение, то случилото се тогава би могло да се сведе до следното: за всичко бе виновна късата пола на Каролин Есеян.
Слагайки ръка върху бедрото на Каролин Есеян, Брюно фактически й предлагаше да се омъжи за него. Началото на юношеството му съвпадна с преходен период. С изключение на неколцина предшественици — сред които и тягостният пример на собствените му родители, — предишното поколение бе изградило изключително здрава връзка между брака, сексуалността и любовта. Увеличението на ръста на работната заплата и ускореното икономическо развитие през петдесетте години бяха довели до упадък на брака по сметка, който оставаше в сила само за все по-ограничен брой хора, представляващи класи, за които духовното и материалното наследство имаше истински смисъл. Католическата църква, която открай време бе гледала с неодобрение на извънбрачните полови връзки, приемаше възторжено възхода на брака по любов, който по-пълно съответстваше на нейните възгледи („Мъжът и жената са Божии творения“) и бе в състояние да постави основите на една цивилизация на мира, верността и любовта, каквато бе нейната естествена мисия. Комунистическата партия, която по онова време бе единствената духовна сила, съпоставима с Църквата, си поставяше почти същите цели. Ето защо почти всички родени през петдесетте години младежи с нетърпение очакваха да се влюбят, още повече че обезлюдяването на селата, изчезването на техните традиционни общности даваха почти неограничени възможности за избор на бъдещия спътник в живота, като същевременно изборът сам по себе си придобиваше изключително значение (неслучайно през 1955 година в Сарсел бе издигнат призивът за така наречената „политика на «големите общности»“, очевидно отражение на системата от отношения, сведена до рамките на семейния кръг). Поради това напълно основателно петдесетте и началото на шейсетте години могат да бъдат определени като златен век на любовното чувство, съхранил се до днес в песните на Жан Фера и Франсоаз Арди.
Същевременно масовата консумация на либидото, дошла от Северна Америка (песните на Елвис Пресли, филмите с Мерилин Монро), се разпространяваше в Западна Европа.
Заедно с хладилниците и пералните машини, материални спътници на семейното щастие, на пазара се появиха транзисторите и портативните грамофони, които насърчаваха младежкия флирт като модел на поведение. Назряващият през шейсетте години идеологически конфликт излезе наяве в началото на седемдесетте в списания като „Мадмоазел аж тандр“ и „Вент ан“[1], съсредоточавайки се около главния въпрос на епохата: „Докъде може да се стигне преди брака?“. По същото време придошлата от Северна Америка хедонистко-чувствена възможност получи мощна подкрепа от страна на анархистки настроената преса (първият брой на „Актюел“ излезе през октомври 1970 година, а този на „Шарли-Ебдо“ през ноември същата година). Макар по принцип да критикуваха капитализма в политически план, тези издания бяха в унисон с развлекателната индустрия в името на разрушаването на юдео-християнските морални норми и на апологията на младостта и личната свобода. Раздираните от противоречиви тенденции списания за девойки възприемаха компромисна позиция по отношение на начина на живот, която може накратко да бъде описана по следния начин: първоначално (да речем, от дванайсет до осемнайсет години) девойката излиза с много младежи. (Двусмисленото значение на излизам отразява двойствеността на конкретното поведение — какво всъщност означава излизам с младеж? Дали се подразбира целуване по устните, пускане на език или полова връзка в същинския смисъл на думата? Дали да разрешите на момчето да докосва гърдите ви? Дали да свалите панталоните му? И как да постъпвате с неговите собствени органи?) За момичета като Патрисия Овейе и Каролин Есеян това бяха трудни въпроси, на които любимите им списания даваха неясни, противоречиви отговори. На втория етап (на практика след зрелостните изпити) същата тази девойка изпитва нужда да преживее сериозна връзка (наречена по-късно в немските списания „big love“) и тогава на дневен ред излиза въпросът: „Трябва ли да заживея заедно с Жереми?“; по принцип този втори период е решаващ. Резултатът от нестабилното съчетание на два съвършено различни модела на поведение, предлагано от списанията за девойки, модели, които всъщност принадлежаха към два последователни жизнени етапа, се прояви едва няколко години по-късно, когато разводите станаха повсеместно явление. Въпреки това за определен период от време тази неправдоподобна схема бе образец за наивните момичета, бездруго объркани от стремителните промени, които се извършваха около тях, и те с все сили се стремяха да я следват.
При Анабел нещата бяха съвсем различни. Вечер, преди да заспи, тя си мислеше за Мишел и с радостен трепет очакваше да го види на другия ден. Когато по време на уроците се случеше нещо забавно и интересно, веднага си представяше как ще го сподели с него. В дните, когато поради някаква причина не успяваха да се видят, я обземаше тревога и тъга. През лятната ваканция (родителите й притежаваха къща в Жиронд) тя му пишеше всеки ден. Макар да не смееше да признае пред себе си, макар писмата й да не съдържаха пламенни думи и по всичко да напомняха онова, което би споделила с роден брат на нейните години, макар чувството, което изпълваше живота й, да напомняше по-скоро сияние от нежност, отколкото изгаряща страст, истината постепенно си пробиваше път до нейното съзнание, а тя беше, че без да го бе търсила или желала, вече се намираше във властта на голямата любов. Първият срещнат се бе оказал най-добрият и дори през ум не й минаваше, че може да има друг. Според „Мадмоазел аж тандр“ подобно нещо бе възможно: не биваше да си въобразява прекалено много, защото такива случаи бяха изключително редки и граничеха с чудо, но все пак ги имаше. И те бяха най-голямото щастие, което човек може да преживее на този свят.