Мишел Уелбек
Елементарните частици (45)

7

Някои казват:

„Цивилизацията, изградена от нас, е още млада,

от пелените на нощта излизаме едва.

Все още помним, че сме минали през ада;

не е ли време да забравим днес това?“

 

Разказвачът се изправя, събира мисли и напомня,

спокойно, но твърдо се изправя и напомня,

че метафизическата революция се състоя.

 

Тъй както християните са си представяли античните

цивилизации, добивали са обща представа за античните

цивилизации, без при това да поставят под въпрос своето

учение или да бъдат обзети от съмнение,

защото вече са преминали отвъд,

на нов етап,

и са скъсали с миналото;

 

както хората от епохата на материализма

са могли да присъстват на християнските обреди,

без да вникват в тях и без дори да ги виждат,

да четат и препрочитат творбите, плод на тяхната

собствена християнска култура, без нито за миг да се

дистанцират от една квазиантропологична гледна точка,

неспособни да вникнат в споровете, вълнували техните

предци, що е благодат и що е грях;

 

така и ние днес можем да слушаме тази история от

епохата на материализма

като сказание за стародавни времена.

Това е една печална история, но тя не буди у нас никаква печал,

защото вече сме други хора.

Отхвърлили сме техните категории и пристрастия,

макар родени от тяхната плът и желание,

не познаваме нито тяхната радост, нито тяхното страдание,

ние отхвърлихме

без колебание

техния свят,

белязан от смърт.

 

Столетията болка, дошли от тях до нас,

днес можем да изтръгнем от забрава,

отмина всичко старо и ето удря час

сам всеки участта си да решава.

През периода 1905–1915 година, почти сам и с ограничени математически познания, изхождайки от първоначална догадка за принципа на специалната теория на относителността, Алберт Айнщайн успява да разработи една обща теория за гравитацията, за пространството и времето, призвана да окаже решително влияние върху по-сетнешното развитие на астрофизиката. Това дръзко, самотно дело, извършено, по израза на Хилберт, „за честта на човешкия ум“, в области без видимо практическо приложение и по онова време недостъпни за мнозинството изследователи, може да бъде сравнено с трудовете на Кантор, установил типологията на актуалната безкрайност, или с тези на Готлоб Фреге, поставил логиката върху нови основи. Както подчертава Юбчежак в своя предговор към „Клифдънските бележки“, то може да бъде сравнено със самотната интелектуална дейност на Джерзински в Клифдън между 2000 и 2009 година, още повече че, подобно на Айнщайн навремето, той не разполага с достатъчно математическа техника, за да развие своите догадки върху действително строга научна основа.

 

 

Въпреки това неговата публикация „Типология на мейозата“, появила се през 2002 година, предизвиква забележителен отзвук. В нея за пръв път, върху основата на неопровержими доводи от областта на термодинамиката, се изказва твърдението, че хромозомното делене по време на мейозата, водещо до появата на хаплоидни гамети, само по себе си е източник на структурна нестабилност; с други думи, че всеки носещ полов белег биологичен вид неизбежно е смъртен.

Публикуваните през 2004 година „Три топологични предположения в Хилбертовите пространства“ са посрещнати с удивление. Тази разработка може да се разглежда като реакция срещу динамиката на континуума, като опит — с необичайно платонистко звучене, — за ново определение на алгебрата на формите. Признавайки, че предлаганите от автора предположения представляват определен интерес, професионалните математици не пропускат да подчертаят недостатъчната им прецизност и известен анахронизъм в самия подход. Както признава Юбчежак, в действителност по онова време Джерзински няма достъп до най-новите публикации в областта на математиката и дори се създава впечатлението, че той не се интересува твърде от тях. Налице са малко свидетелства за дейността му през периода 2004–2007 година. Той редовно посещава Центъра в Голуей, но отношенията му с експериментаторите са изцяло от техническо и функционално естество. Придобива известни познания по асамблера „Крей“, което в повечето случаи го избавя от необходимостта да прибягва до услугите на програмистите. Изглежда, единствен Уолкот поддържа с него отношения от по-личен характер. Самият той живее недалеч от Клифдън и понякога го посещава следобед. Според неговите свидетелства Джерзински често споменава Огюст Конт, и по-конкретно неговите писма до Клотилд дьо Во, както и „Субективен синтез“, последния, недовършен труд на философа. Дори от гледна точка на научния метод Конт може да се смята за същински основоположник на позитивизма. Нито една метафизика, нито една онтология от неговото време не бива пощадена. Твърде вероятно е, подчертава Джерзински, че ако Конт беше поставен в интелектуалната ситуация на Нилс Бор от 1924 до 1927 година, той непременно би се присъединил към копенхагенското направление. В същото време настойчивото утвърждаване от страна на френския философ на реалността на социалните общности по отношение на условността на индивидуалното битие, неотслабващият му интерес към историческите процеси и потоците на съзнанието и особено изострената му чувствителност навеждат на мисълта, че той не би се отнесъл враждебно към един проект за онтологическо преобразование, получил тласък след излизането на трудовете на Зурек, Зее и Хардкасъл, а именно замяната на онтологията на обектите с онтология на общностите. В действителност единствено онтологията на общностите е в състояние отново да направи възможни на практика човешките отношения. В една онтология на общностите отделните частици са неразличими и могат да бъдат определени единствено посредством наблюдаемата численост. При подобна онтология единствените същности, които могат да бъдат реидентифицирани и обозначени, са вълновите функции и посредством тях векторите на общностите, а оттам аналогичната възможност за преосмисляне на понятия като братство, симпатия и любов.

 

 

Вървяха по пътя за Баликонъли; под краката им искреше океанът. В далечината слънцето постепенно се спускаше към хоризонта. Все по-често Уолкот имаше усещането, че мисълта на Джерзински поема по несигурни, неведоми пътища. Сам той си оставаше привърженик на радикалния инструментализъм; наследник на традиционния англосаксонски прагматизъм, белязан също така от влиянието на трудовете на Виенския кръг^[1], той се отнасяше с леко подозрение към творчеството на Конт, според него твърде романтично. За разлика от материализма, който бе изместил, позитивизмът би могъл, подчертаваше Уолкот, да даде начало на нов хуманизъм, при това за първи път (тъй като в действителност материализмът е несъвместим с хуманизма и в крайна сметка би го разрушил). Въпреки това историческото значение на материализма си остава безспорно: необходимо бе да се преодолее първата преграда — Бог, ала след като това бе направено, хората бяха изпаднали в объркване и съмнение. Днес бе рухнала и втората преграда; това се бе случило в Копенхаген. Хората вече не се нуждаеха нито от Бог, нито от идеята за съществуваща сама по себе си реалност. „Съществуват човешки възприятия, човешки свидетелства, човешки опит — казваше Уолкот, — но разумът е този, който осъществява връзката между възприятията, а емоцията им дава живот. Всичко това се осъществява без наличието на каквато и да било метафизика или онтология. Вече не се нуждаем от представи за Бога, за природата или за реалността. На основата на експериментите може да бъде установено съгласие в общността на наблюдателите върху една рационална междуличностна основа; връзката между експериментите се осъществява чрез теориите, които в рамките на възможното трябва да съответстват на принципа на икономията и непременно трябва да бъдат оборими. Съществува един възприемаем, осезаем, един човешки свят“.

Позицията му беше неуязвима и Джерзински си даваше сметка за това: дали нуждата от онтология не беше в действителност детска болест на човешкия ум? Към края на 2005 година, по време на едно пътуване до Дъблин, той случайно попадна на „The Book of Kells“^[2]. Юбчежак без всякакво колебание твърди, че запознаването с този украсен с миниатюри и нечувано сложен във формално отношение ръкопис, дело вероятно на ирландски монаси от VII век на нашата ера, се превръща в преломен момент на неговата мисъл и че навярно именно продължителното съзерцание на този труд му позволява, в резултат от поредица прозрения, които днес ни се струват необикновени, да се справи със сложните изчисления на енергетичната стабилност в макромолекулите, които се срещат в биологията. Без да се приемат изцяло тези твърдения на Юбчежак, трябва да се признае, че „The Book of Kells“ в продължение на векове предизвиква у коментаторите неудържим, стигащ до екстаз възторг. Като пример може да се спомене описанието, което прави през 1195 година Гиралдус Камбренезис:

„Тази книга побира в себе си съответствията между четирите Евангелия според писанията на свети Йероним и почти толкова рисунки, колкото и страници, украсени с чудесни краски. Тук може да се лицезре Божественото величие, изобразено с необикновена вещина; също така описани от евангелистите мистични твари, едни шестокрили, други четирикрили, други пък двукрили. Тук се мярва орел, там — бик, лице человеческо, лъвска муцуна и безчет други образи. Нехайният поглед не ще съзре в тях нищо друго освен цапаници и не ще позволи на ума да вникне в тяхното изящество. Не ще долови изтънченост там, дето всичко е изтънченост. Ала дадеш ли си труда да ги разгледаш прилежно и с вдъхновение, ще докосне очите ти тайната на изкуството, ще прозре умът ти неща тъй сложни, превъзходни, тъй проникновени и тясно вплетени, събрани и свързани в едно, при това с краски свежи и светоносни, че без двоумение ще кажеш: всичко туй сътворено е не от ръка человеческа, а ангелска“.

Бихме могли също така да се съгласим с твърдението на Юбчежак, че всяка нова философия дори когато намира израз в аксиоматична и привидно чисто логическа форма, в действителност съответства на нова визуална концепция за Вселената. Дарявайки на човечеството физическо безсмъртие, Джерзински без всякакво съмнение внесе дълбока промяна в нашата концепция за време; ала според Юбчежак негова най-голяма заслуга е утвърждаването на елементите на една нова философия на пространството. Както картината на света при тибетския будизъм е неделима от продължителното съзерцание на безконечните кръгови изображения на мандалите, както мисълта на Демокрит може да стане понятна чрез наблюдение на слънчевите отблясъци върху белите камъни през августовски следобед на някой гръцки остров, така човек може да вникне в мисълта на Джерзински, като потъне в безкрайните построения от кръгове и спирали, съставящи основата на орнаментите в „The Book of Kells“, или като препрочете великолепните „Размисли върху преплитанията“, публикувани като приложение към „Клифдънските бележки“ и вдъхновени от този ръкопис.

„Природните форми — пише Джерзински — са човешки форми. Всички тези триъгълници, преплитания и разклонения се появяват в нашия мозък. Ние сме тези, които ги разпознаваме, оценяваме, живеем сред тях. Ние живеем посред нашите човешки творения, съотносими към човека, развиваме се и умираме сред тях. В лоното на пространството, на човешкото пространство, ние налагаме известни мерки; именно посредством тези мерки създаваме пространството, пространството между нашите мерителни инструменти. Неосведоменият човек — продължава Джерзински — се плаши от идеята за пространството; той си го представя необятно, тъмно и раззинато. Представя си съществата под елементарната форма на кълбо, зареяно в пространството, свито, смазано в пространството под вездесъщата тежест на трите измерения. Наплашени от идеята за пространството, човешките същества се свиват; пронизва ги студ и страх. В най-добрия случай те прекосяват пространството, разменят при среща печални поздрави. А при това пространството е в самите тях, то не е нищо друго освен тяхно собствено мисловно построение. В това пространство, от което се боят — пише още Джерзински, — човешките същества се научават да живеят и да умират; в тяхното мисловно пространство се пораждат раздялата, отдалечението и болката. За това не са необходими кой знае какви обяснения: влюбеният чува зова на своята любима отвъд планини и морета; отвъд планини и морета майката чува зова на своята рожба. Любовта свързва, при това завинаги. Творенето на добро свързва, творенето на зло разделя. Раздялата е другото име на злото; тя е също така другото име на лъжата. В действителност не съществува нищо друго освен едно великолепно, необятно и взаимно преплитане“.

Юбчежак напълно основателно отбелязва, че най-голямата заслуга на Джерзински не е отхвърлянето на остарялото понятие за индивидуална свобода (тъй като по негово време това понятие до голяма степен е обезценено и всеки признава или най-малкото мълчаливо приема факта, че то не може да служи за основа на какъвто и да било човешки напредък), а че съумява посредством донякъде дръзки интерпретации на постулатите на квантовата механика да възстанови условията за една възможна любов. По този повод той още веднъж си припомня образа на Анабел — без сам да е познал любовта, Джерзински, с помощта на Анабел, си създава представа за нея; успява да проумее, че любовта в известен смисъл и във все още неведоми форми може да се случи. По всяка вероятност именно това понятие му служи за ориентир през онези последни месеци, посветени на теоретичните разработки, за които са ни известни все още толкова малко подробности.

 

 

Според малцината, с които Джерзински общува в Ирландия, през последните седмици у него настъпва някакво умиротворение. Върху тревожното му и напрегнато преди лице е изписан покой. Прави далечни разходки без определена цел, броди дълго и замечтано по „Скай Роуд“; остава насаме с небето. Пътят на запад се вие между хълмовете, ту стръмен, ту полегат. Морето искри, хвърля подвижни отблясъци върху далечните скалисти островчета. Облаците бързо се скупчват на хоризонта в грамадна светла маса с неясни очертания, но с необичайна плътност. Той крачи дълго, без усилие, с влажно от леката морска омара лице. Привършил е своите трудове и знае това. В стаята, превърната от него в работен кабинет, чийто прозорец гледа към нос Ерисланан, той вече е сложил в ред бележките си — няколкостотин страници, посветени на най-разнообразни теми. Резултатите от същинските му научни разработки са побрани в осемдесет машинописни страници — не е сметнал за необходимо да излага в подробности изчисленията си.

В късния следобед на 27 март 2009 година той отива до централната поща в Голуей. Изпраща най-напред първия екземпляр от трудовете си до Академията на науките в Париж, а след това втория до списание „Нейчър“ във Великобритания. За случилото се след това съществуват много малко сведения, фактът, че колата му е открита в непосредствена близост до Охръс Пойнт, естествено навежда на мисълта за самоубийство, още повече че нито Уолкот, нито някой от техническия персонал на Центъра остава изненадан от подобен изход. „Той носеше у себе си някаква ужасна печал — сподели впоследствие Уолкот, — струва ми се, че беше най-тъжният човек, когото съм срещал в живота си, при това думата тъга ми изглежда твърде слаба: по-точно би било да кажа, че носеше у себе си разруха, пълно опустошение. През цялото време бях с впечатлението, че за него животът е бреме, че е скъсал всякакви връзки с всичко живо. Мисля си, че е издържал тъкмо толкова, колкото е било необходимо, за да довърши трудовете си, и никой от нас не би могъл да си представи какви усилия му е струвало това“.

Въпреки всичко около изчезването на Джерзински продължава да витае някаква загадъчност, а фактът, че тялото му така и не е открито, дава начало на онази упорита легенда, според която той бил заминал за Азия, и по-конкретно за Тибет, където да съпостави своите трудове с учението на традиционния будизъм. В наши дни тази хипотеза единодушно е опровергана. От една страна, няма никакви следи от предполагаемо негово отпътуване със самолет от Ирландия; от друга страна, рисунките, открити върху последните страници на неговия бележник, смятани известно време за мандали, в крайна сметка са изтълкувани като комбинация от келтски символи, подобни на тези от „The Book of Kells“.

 

 

Днес е прието да се смята, че Джерзински е намерил смъртта си в Ирландия, където сам е избрал да прекара последните си години. Мислим също така, че след като приключва трудовете си, чувствайки се лишен от всякакви човешки връзки, той е предпочел да умре. Многочислени свидетелства говорят за магическата сила, с която го привлича тази крайна точка на западния свят, постоянно окъпана в нежна, изменчива светлина, където той обича да се разхожда и където, както сам пише в последните свои бележки, „небето, светлината и водата се сливат в едно“. Днес смятаме, че Мишел Джерзински е влязъл в морето.