Мишел Уелбек
Елементарните частици (38)

22
Последна спирка — Саорж

Насочената прекалено към спечелвано на младежкия пазар рекламна комуникация нерядко изпада в заблуда, следвайки стратегии, при които снизходителното отношение съперничи с карикатурата и насмешката. За да се избегне недостатъчното вслушване в мнението на другите, присъщо на нашия тип общество, е необходимо всеки работещ в сферата на продажбите да се превърне в „посланик“ на третата възраст.

Корин Меги — Истинското лице на възрастните

Може би всичко трябваше да свърши точно така? Може би действително нямаше друг начин, нямаше друг изход. Може би трябваше да разплете заплетеното, да довърши започнатото. И така, налагаше се Джерзински да замине за мястото, наречено Саорж, разположено на 44° северна ширина и 7°30’ източна дължина, на надморска височина малко над 500 м. В Ница отседна 8 „Уиндзор“, хотел със съмнителен лукс, доста смрадлива атмосфера, където една от стаите беше обзаведена по проект на посредствения художник декоратор Филип Перен. На следващия ден взе влака за Танд, прочут със своите красоти. Влакът прекоси северните предградия на Ница с бедните жилища на арабските емигранти, с рекламите на „Розовия минител“ и 60 процента гласове в полза на Националния фронт. След гара Пейон Сен Текл навлязоха в тунел; на излизане, в ослепителната дневна светлина Джерзински зърна отдясно изумителните очертания на увисналото сякаш във въздуха село Пейон. Минаваха през така наречените околности на Ница; хора идваха чак от Чикаго или Денвър, за да се насладят на красотите на въпросните околности. После навлязоха в теснините на Роая. Джерзински слезе на гара Фантон Саорж. Не носеше никакъв багаж. Беше краят на май. Вървя около половин час. По едно време му се наложи да мине през тунел; почти не се мяркаха коли.

 

 

Според „Справочника на стопаджията“, който беше купил на летище „Орли“, със своите къщи, разположени стъпаловидно високо над долината, село Саорж има „тибетски изглед“; твърде възможно да беше така. Във всеки случай именно тук майка му Жанин, прекръстила се на Джейн, беше избрала да приключи земния си път след петгодишен престой в Гоа, на западния бряг на полуостров Индустан.

— Щом е решила да се засели тук, значи няма намерение да пукне — отбеляза по въпроса Брюно. — Изглежда, дъртата курва е приела исляма — чрез суфитския мистицизъм или друга подобна простотия. Довтаса тук с шайка хипита, които живеят в изоставена къща извън селото. Понеже вестниците престанаха да пишат за тях, хората си въобразяват, че хипитата и всякаква подобна измет вече не съществуват. Напротив, те стават все по-много, а с безработицата броят им непрекъснато расте, направо гъмжи от тях. Направих собствено проучване по въпроса… — той сниши глас. — Номерът е, че сега наричат себе си новоселяни, но в действителност не се занимават с нищо, само прибират социалните помощи и така наречените субсидии за планинското земеделие.

Той поклати глава с лукаво изражение, допи чашата и си поръча друга. Беше уговорил среща с Мишел в кафене „Ше Жилу“, единственото в селото. С неприличните пощенски картички, оградените в рамки снимки на пъстърви и афиша на клуба „Саоржка топка“ (чийто комитет на директорите се състоеше от цели четиринайсет души), в заведението цареше атмосфера в духа на девиза „Лов-риболов-природа-традиция“, напълно в разрез със заклеймяваното от Брюно неоудстокско движение^[1]. Той предпазливо измъкна от една папка листовка, озаглавена „Солидарност с местните овце“!

— Натраках го тази нощ… — тихо каза той. — Снощи разговарях с тукашните овцевъди. Положението им е нетърпимо, направо са озверели, овцете им са подложени на същинско изтребление. И всичко заради еколозите от Националния парк в Меркантур. Отново са заселили вълци, цели глутници. А вълците ядат овце!…

Гласът му неочаквано се извиси и той избухна в ридания. В писмото си до Мишел беше споменал, че отново се намира в психиатричната клиника във Вериер льо Бюисон, този път „по всяка вероятност окончателно“. Сигурно го бяха пуснали специално за случая.

— Значи мама умира… — прекъсна го Мишел, стараейки се да смени темата.

— Точно така! И на Кап д’Агд положението е същото, изглежда, са забранили достъпа до района на дюните. Решението е било взето под натиска на Сдружението за защита на крайбрежието, което е изцяло в ръцете на еколозите. Хората не правеха нищо лошо, просто се отдаваха кротко на групов секс; излиза обаче, че това смущавало рибарките. Това са някакъв вид врабци. Майната им на врабците! — отново изпадна във възбуда Брюно. — Искат да ни забранят да правим групов секс и да ядем овче сирене, същински нацисти. При това със съучастието на социалистите. Те са против овцете, защото овцете са от десницата, докато вълците пък са от левицата; при това вълците много приличат на немски овчарки, които пък са от крайната десница. На кого да вярва човек? — мрачно поклати глава той. — Къде си отседнал в Ница?

— В хотел „Уиндзор“.

— Че защо в „Уиндзор“? — отново започна да се нервира Брюно. — Сега пък да не си падаш по лукса? Лично аз (той натъртваше върху всяка дума с нарастваща енергия) оставам верен на хотелите от веригата „Меркюр“! Постара ли се поне да се осведомиш? Знаеш ли, че хотел „Бе дез анж“ от веригата „Меркюр“ има сезонно намаление? През мъртвия сезон стаята е 330 франка! Цена за двузвезден хотел! С всички удобства за три звезди, изглед към „Промнад дез англе“ и денонощен румсървис!

Сега вече Брюно почти крещеше. Въпреки донякъде странното държание на своя клиент съдържателят на „Ше Жилу“ (дали наистина се наричаше Жилу, твърде вероятно) слушаше внимателно. Всичко, което се отнасяше до пари и до съотношението качество-цена, открай време интересува хората, това е тяхна отличителна черта.

 

 

— А, ето го и Дюкон! — възкликна игриво Брюно със съвършено променен тон, сочейки човека, който току-що беше влязъл в кафенето. Беше около двайсет и две годишен младеж, облечен в куртка с маскировъчен цвят и тениска на „Грийнпийс“, с мургаво лице и сплетена на тънки плитки черна коса, с една дума, изцяло по модата раста^[2].

— Привет, Дюкон — викна му закачливо Брюно. — Да те запозная с брат си. Ще ходим ли да видим старата?

Другият кимна утвърдително; по една или друга причина явно беше решил да не се поддава на провокации.

На излизане от селото пътят се изкачваше полегато по планинския склон към границата с Италия. Превалиха хълма и се озоваха пред широка долина с гористи скатове; границата беше само на десетина километра. На изток се открояваха няколко заснежени върха. Гледката, напълно безлюдна, създаваше усещане за простор и свежест.

— Отново идва лекарят — осведоми ги Черния хипи. — Не бива да бъде местена, но така или иначе, вече нищо не може да се направи. Такъв е природният закон — напълно сериозно добави той.

— Чу ли го? — изкиска се Брюно. — Чу ли го този палячо? „Природа“ — все това им е в устата. Сега, когато се разболя, те само я чакат да пукне като див звяр в бърлогата си. Та това е майка ми, Дюкон! — възкликна високопарно той. — Забеляза ли колко шик има у нея? И останалите са като него, дори по-зле. Пълен боклук.

— Тук пейзажите са много красиви — обади се разсеяно Мишел.

 

 

Къщата беше просторна, ниска, с градеж от грубо одялани камъни и покрита с плочи; недалеч от нея имаше извор. Преди да влезе, Мишел извади от джоба си фотоапарат „Канон Прима Мини“ (с променливо фокусно разстояние 38–105 мм, цена 1290 франка във FNAC). Направи пълен кръг, за да огледа всичко наоколо, дълго фокусира, преди да щракне, и едва тогава се присъедини към останалите.

Освен Черния хипи в стаята имаше още някакво невзрачно русоляво същество, вероятно от холандски произход, което плетеше пончо до камината, както и още един хипи, много по-възрастен, със сива коса, брадичка и издължено лице на умна коза.

— Тя е там… — обади се Черния хипи, дръпна настрани закованото с гвоздеи парче плат, което служеше за врата, и ги въведе в съседното помещение.

Мишел с определено любопитство се вгледа в смуглото създание, свито в постелята, което ги проследи с поглед, докато влизаха. В края на краищата виждаше майка си едва за втори и по всяка вероятност за последен път. Онова, което най-напред го порази, беше изключителната й мършавост, изпъкналите скули и сгърчените ръце. Потъмнялото й лице имаше землист цвят, тя дишаше с мъка и очевидно беше на края на силите си; ала над придобилия формата на клюн нос в полумрака грееха грамадни светли очи. Той внимателно се приближи до проснатото тяло.

— Не се притеснявай — обади се Брюно, — тя вече не може да говори.

Вероятно тя действително вече не можеше да говори, но очевидно беше в пълно съзнание. Дали го беше познала? Едва ли. Възможно беше да го бърка с баща му; Мишел знаеше, че удивително прилича на него, когато е бил на същата възраст. Каквото и да се твърди, има личности, които играят решаваща роля в живота на човека и са в състояние да му дадат нова насока; те сякаш разделят живота на две. Така за Жанин, прекръстила се на Джейн, всичко се делеше на преди и след бащата на Мишел. Преди да се срещне с него, тя не беше нищо повече от разпътна богата буржоазка; след тази среща се беше превърнала в нещо друго, далеч по-катастрофално. Впрочем в случая думата „среща“ би могла да бъде употребена съвсем условно, тъй като в действителност такава въобще не се бе състояла. Просто пътищата им се бяха кръстосали, бяха създали дете и нищо повече. Тя така и не беше успяла да проникне в тайната, която криеше у себе си Марк Джерзински, дори не бе направила опит да я разгадае. Дали си припомняше за нея сега, когато проваленият й живот беше към края си? Твърде възможно.

Брюно се отпусна тежко на един стол до леглото.

— Ти си просто една дърта курва… — каза наставнически той. — Заслужаваш да пукнеш.

Мишел седна срещу него до главата на болната и запали цигара.

— Пожелала си да бъдеш кремирана? — продължи с въодушевление Брюно. — Чудесно, ще те кремираме. Ще поставя онова, което остане от тебе, в едно гърне и всяка сутрин ще пикая върху праха ти.

Той доволно поклати глава; от пресипналото гърло на Джейн излезе нечленоразделен звук. В този момент се появи Черния хипи.

— Ще пийнете ли нещо? — запита с леден глас той.

— Разбира се, мой човек! — изрева Брюно. — Иска ли питане? Я си размърдай задника, Дюкон!

Младежът излезе и се върна с бутилка уиски и две чаши. Брюно напълни догоре чашата си и веднага я преполови.

— Ще трябва да го извините, развълнуван е… — обади се едва чуто Мишел.

— Точно така! — потвърди природеният му брат. — Остави ни да се отдадем на мъката, Дюкон — той допи чашата, примляска и отново я напълни. — Тези педали имат пълно право да бъдат нащрек — отбеляза той. — Завещала им е цялото си имущество, а те са наясно, че децата имат неотчуждимо право на наследство. Решим ли да оспорваме завещанието, непременно ще спечелим.

Мишел не каза нищо, нямаше никакво желание да обсъжда въпроса. Последвалото мълчание продължи доста дълго. В съседната стая също не говореха; чуваше се само дрезгавото и слабо дишане на агонизиращата.

 

 

— Искала е да остане млада, нищо повече… — каза изнурено и с примирителен тон Мишел. — Искала е да продължи да се среща с младежи и в никакъв случай с децата си, които биха й напомняли, че принадлежи към предишното поколение. Напълно обяснимо и разбираемо. Сега ми се иска да си ходя. Как мислиш, скоро ли ще умре?

Брюно сви рамене в знак на неведение. Мишел се изправи и мина в другата стая. Сивокосия хипи се бе заел да стърже екологично чисти моркови. Опита се да разбере от него какво точно е казал лекарят, но старият маргинал му даде доста неясни и несвързани с въпроса сведения.

— Беше лъчезарна жена… — подчерта той с морков в ръката. — Мислим, че е готова да приеме смъртта, защото е постигнала достатъчно високо равнище на духовна реализация.

Какво точно искаше да каже с това? Безполезно беше да се влиза в подробности. Очевидно старият глупак не влагаше в тези думи никакъв смисъл, просто издаваше шум с устата си. Изгубил търпение, Мишел му обърна гръб и се върна при Брюно.

— Тези малоумни хипита… — измърмори той, докато сядаше, — всички те си въобразяват, че религията е индивидуално състояние, основано върху съзерцанието, духовното дирене и пр. Не са способни да проумеят, че, напротив, тя е чисто социална категория, основана върху строго установени обреди, правила и церемонии. Според Огюст Конт ролята на религията се свежда единствено до това, да доведе човечеството до състояние на съвършено единение.

— Ти си Огюст Конт! — изръмжа сърдито Брюно. — От мига, в който престане да вярва във вечния живот, за човека религията престава да съществува. А ако едно общество не може да съществува без религия, както ти, изглежда, смяташ, това означава, че и обществото става невъзможно. Напомняш ми социолозите, които си въобразяват, че култът към младостта е преходно явление, зародило се през петдесетте години, достигнало своя апогей през осемдесетте и тъй нататък. В действителност човек открай време е изпитвал ужас от смъртта, никога не е могъл да приеме без трепет перспективата на своя собствен край, нито дори на собствената си старост. Очевидно от всички земни блага младостта е най-ценното, а днес ние вярваме единствено в земните блага. „Ако Христос не е възкръснал, чистосърдечно си признава свети Павел, празна е нашата вяра“. Христос не е възкръснал, той е изгубил битката със смъртта. Аз дори написах сценарий за райски филм върху темата за новия Йерусалим. Действието се развива на остров, населен изцяло от голи жени и малки кученца. В резултат от биологична катастрофа всички мъже са измрели, както и почти всички животински видове. Времето е спряло, климатът е постоянен и мек, дърветата дават плодове през цялата година. Жените са вечно свежи и в разцвета на възрастта, кученцата — вечно палави и весели. Жените се къпят и се галят помежду си, а кученцата играят и лудуват сред тях. Самите кученца са с всякакви разцветки и от всякакви породи: има пудели, фокстериери, брюкселски грифони, ши цу, кавалер кинг Чарлз, йоркширски териери, къдрави болонки, уести и хериър бигъл. Единственото голямо куче е един кротък и мъдър лабрадор, който играе ролята на съветник сред останалите. Единствената следа от мъжко присъствие е видеокасета с подбор от телевизионни изявления на Едуар Баладюр. Тази касета упражнява успокоително въздействие върху някои жени и върху повечето кучета. Има също така видеокасета с филми от поредицата „Животът на животните“, представена от Клод Дарже. Никой не я гледа, но целта й е да напомня за варварството през отминалите епохи.

— Значи ти позволяват да пишеш… — меко каза Мишел. Изобщо не беше изненадан. Повечето психиатри гледат с добро око на писанията на своите пациенти. Не че им отдават кой знае какво терапевтично значение, но според тях подобно занимание е за предпочитане пред това, те да си кълцат китките с бръснач.

— На острова все пак от време на време има малки драми — продължи развълнувано Брюно. — Така например веднъж едно от кученцата влиза прекалено навътре в морето. За щастие стопанката му забелязва, че е изпаднало в трудно положение, скача в една лодка и успява да го извади в последния момент. Горкото кученце е глътнало много вода, изгубило е съзнание и сякаш всеки момент ще умре; неговата стопанка обаче съумява да го съживи с помощта на изкуствено дишане, така че всичко приключва благополучно и малкото кученце отново е весело.

Той млъкна внезапно. Беше изпаднал в приповдигнато настроение, почти в екстаз. Мишел погледна часовника си, после се озърна наоколо. Майка му вече не издаваше никакъв звук. Наближаваше обяд; в къщата цареше необикновен покой. Той се надигна и мина в съседната стая. Сивокосия хипи беше изчезнал, зарязвайки морковите. Той си отвори една бира и отиде до прозореца. Пред него на километри се издигаха обрасли с борови гори склонове. В далечината, между заснежените върхове се синееше езеро. Въздухът през този прекрасен пролетен ден беше топъл, изпълнен с ухания.

 

 

Трудно би могъл да определи колко време продължи това особено състояние, когато, откъснато от тялото, неговото съзнание се рееше волно между върховете. Но ето че към действителността го върна звук, който отначало той определи като вой. Необходими му бяха няколко секунди, за да сложи в ред възприятията си, сетне бързо се отправи към другата стая. Все така седнал до леглото, Брюно пееше с цяло гърло:

Дойдоха тук, дойдоха тук,

събрани всички от вестта,

че мама ще умреееее…

Непоследователни; непоследователни, лекомислени и гротескни, такива са хората. Брюно се изправи, за да изпее още по-гръмко следващия куплет:

Дойдоха тук, дойдоха тук,

от север и от южен зной,

и даже Джорджо — блуден син

с подаръци безброоооой…^[3]

В тишината, последвала това вокално изпълнение, се чу ясно бръмченето на муха, която прелетя през стаята и кацна върху лицето на Джейн. Двукрилите се отличават с наличието само на една двойка ципести криле, закрепени върху второто звено на торакса, с чифт балансьори (служещи за съхраняване на равновесието при полет), закрепени върху третото звено на торакса, както и със смучещ или пробивно-смучещ устен апарат. В момента, когато мухата достигна до очната ябълка, Мишел бе обзет от известно подозрение. Той приближи, до Джейн, но се въздържа да я докосне.

— Струва ми се, че е мъртва — каза той, след като се вгледа в нея.

Лекарят без колебание потвърди неговата диагноза. Той беше придружен от общински служител и от този момент нататък започнаха проблемите. Къде биха желали да бъде откарано тялото? Може би в семейната гробница? Мишел въобще не знаеше какво да отговори, чувстваше се изтощен и объркан. Ако бяха съхранили помежду си топли и близки семейни отношения, нямаше да се озоват тук и да стават за смях пред общинския служител, който при това продължаваше да се държи съвсем коректно. Брюно изобщо не се интересуваше от създалото се положение; седнал настрани, той играеше тетрис на лаптопа си.

— В такъв случай… — продължи служителят, — можем да ви предложим място в гробището на Саорж. Вероятно ще ви бъде доста далече да идвате за помен особено ако не сте от този край, но от гледна точка на транспортирането естествено е много по-практично. Погребението може да стане още днес следобед, в момента нямаме много ангажименти. Предполагам, че няма да има затруднения с разрешението.

— Никакви затруднения! — обади се лекарят с донякъде прекалено въодушевление: — Формулярите са у мен… — и той със закачлива усмивка размаха кочан бланки.

— Мамка му! Загубих… — измърмори Брюно. И наистина от компютъра му се раздаде весела мелодия.

— Значи за погребението имаме вашето съгласие, господин Клеман? — повиши глас служителят.

— Нищо подобно! — скочи Брюно. — Майка ми искаше да бъде кремирана и много държеше на това!

Служителят се намръщи. Общината в Саорж не разполагаше с крематориум; инсталацията беше прекалено скъпа и монтирането й не беше оправдано от гледна точка на търсенето. Според него подобно нещо трудно би могло да се осъществи.

— Такава беше последната воля на майка ми — важно настоя Брюно.

Настъпи мълчание. Общинският служител мислеше напрегнато.

— В Ница има крематориум… — обади се плахо той. — Бихме могли да осигурим транспорт в двете посоки, ако все още сте съгласни за погребение в общинското гробище. Разноските, разбира се, са за ваша сметка…

Никой не му отвърна.

— Ще се обадя по телефона… — продължи той. — Трябва да се осведомим за свободните часове на крематориума.

Той прелисти бележника си, извади мобилен телефон и започна да набира някакъв номер, но в този момент отново се намеси Брюно.

— Остави това… — махна с ръка той. — Ще я погребем тук. Майната й на последната воля. Ти плащаш! — обърна се той към Мишел с повелителен тон.

Без да възрази, Мишел извади чековата си книжка и се осведоми колко струва гробно място за срок от трийсет години.

— Правилно решение — подкрепи го общинският служител. — Трийсет години ви осигуряват възможността и за други погребения.

 

 

Гробището се намираше на стотина метра над селото. Двама мъже в сини работни комбинезони носеха ковчега. Бяха избрали обичайния модел от бели чамови дъски, каквито имаха цял куп в общинския склад; очевидно в Саорж ритуалната служба действаше безотказно. Наближаваше да се мръкне, но все още беше доста горещо. Брюно и Мишел вървяха рамо до рамо на две крачки след ковчега; редом с тях крачеше Сивокосия хипи, който бе настоял да придружи Джейн до последното й жилище. Пътят беше каменист, твърд и изглежда, всичко това имаше някакъв смисъл. В небето, не много високо, се рееше граблива птица, вероятно мишелов.

— Тук навярно е същински змиярник… — предположи Брюно.

Той се наведе и взе бял камък с много остри ръбове. Точно преди да завият към гробището, сякаш за да потвърди думите му, между два храста до оградата се показа пепелянка. Брюно се прицели и с все сили запрати камъка, който се разби в зида съвсем близко до главата на влечугото.

— Природата е отредила място и за змиите… — обади се с известен укор Сивокосия хипи.

— Да ти пикая на природата, мой човек! Да й сера в устата! — Брюно отново беше на път да излезе от кожата си. — Майната й на природата… Да й го начукам на природата! — продължи да ръмжи яростно той още няколко минути.

Докато спускаха ковчега обаче, той се държа прилично, като от време на време промърморваше нещо и клатеше глава, сякаш случващото се му навяваше необичайни мисли, които обаче бяха все още прекалено смътни, за да бъдат изразени на глас. След церемонията Мишел даде на гробарите щедър бакшиш — предположи, че такъв е обичаят. До влака му оставаше четвърт част; Брюно реши да пътува с него.

 

 

Сбогуваха се на гарата в Ница. Повече никога нямаше да се видят, но все още не знаеха това.

— Как се чувстваш в клиниката? — запита Мишел.

— Бива, спокойно е, а и литият винаги ми е подръка — усмихна се съзаклятнически Брюно. — Няма да се прибирам веднага. Имам една свободна нощ. Ще отида в някой бар с курви, пълно е с такива в Ница — той смръщи чело. — От този литий въобще не ми става, но нищо, пак ще си прекарам готино.

Мишел кимна разсеяно и се качи във вагона; беше си запазил спално място.