Мишел Уелбек
Елементарните частици (37)

21

Естествено и в този случай положението беше безизходно. Мъжете и жените, които посещаваха клубовете за двойки, скоро се отказваха от диренето на удоволствие (което предполага изтънченост, чувствителност, сдържаност) в името на недотам искрена сексуална активност, основана на фантазми, вдъхновявани от сцените на групов секс в „модните“ порнофилми, излъчвани от „Канал плюс“. В знак на почит към Карл Маркс, който поставя в сърцевината на своята система, подобно на пагубна ентелехия, тайнственото понятие „целенасочено снижаване на равнището на печалба“, твърде примамливо би било да се твърди, че в белязаната от разврат система, в която се бяха включили Брюно и Кристиан, е налице принцип на целенасочено снижаване на равнището на удоволствие, само че подобно твърдение би било прекалено повърхностно и неточно. Като културни, антропологични, вторични явления, желанието и удоволствието всъщност не обясняват с нищо сексуалността; те далеч не са определящи фактори, а напротив, от социологична гледна точка самите те са изцяло предопределени. В моногамната, романтична и любовна система те могат да бъдат достигнати единствено посредством любимото същество, което само по себе си е уникално. В либералното общество, където живееха Брюно и Кристиан, сексуалният модел, който им предлагаше официалната култура (реклама, списания, обществени организации и здравеопазване), беше този на приключението: вътре в подобна система желанието и удоволствието се възприемат като резултат от процес на съблазняваме, при който на преден план излиза новото, страстта и личната изобретателност (впрочем качества, необходими за служителите при изпълнението на професионалните им задължения). Отстъплението на интелектуалните и нравствените критерии при съблазняването в полза на такива от чисто физическо естество постепенно въвежда постоянните посетители на клубовете за двойки в отчасти нова, садовска система, която би могла да бъде разглеждана като фантазъм на официалната култура. Вътре в подобна система мъжките членове постоянно са огромни и навирени, гърдите на жените натъпкани със силикон, а половите им органи епилирани и влажни. Често читателки на „Конексион“ и „Хот видео“, посетителките на клубовете за двойки си поставяха съвсем обикновена цел за конкретната вечер: в тях да проникнат колкото се може по-голям брой грамадни членове. Следващият етап за тях най-често са садо-мазо клубовете. Наслаждението е въпрос на навик, както вероятно би се изразил Паскал, ако се интересуваше от подобен род неща.

Със своя тринайсетсантиметров член и редки ерекции (които при него, с изключение на ранната му младост, никога не продължаваха дълго, а оттогава насам паузите между две еякулации чувствително се бяха удължили, нещо напълно естествено с напредването на възрастта) Брюно, откровено казано, съвсем не беше на мястото си в подобни заведения. Въпреки това се чувстваше щастлив, че има на разположение повече пички и уста, отколкото въобще някога беше мечтал; чувстваше се задължен за това на Кристиан. Най-приятни си оставаха моментите, когато тя галеше други жени; случайните й партньорки неизменно оставаха очаровани от пъргавината на езика й, ловкостта, с която пръстите й откриваха и възбуждаха клиторите им; за съжаление, когато се опитваха да отвърнат със същото, неизменният резултат беше пълно разочарование. Необикновено разширени от безброй прониквания и от груби пръсти (често по няколко наведнъж и дори цяла ръка), техните пички бяха не по-чувствителни от буца свинска мас. Обсебени от обичайния френетичен ритъм на порноактрисите, те го мастурбираха така грубо, сякаш членът му беше някаква дръжка от напълно безчувствена плът, извършвайки смешните движения на бутало (вездесъщата техно музика, изместила всякакви по-чувствени ритми, очевидно оказваше влияние върху чисто механичния начин, по който изпълняваха своя номер). Той се изпразваше прекалено бързо и без кой знае какво удоволствие; в такива случаи за него вечерта беше приключила. Все пак двамата оставаха още половин-един час; Кристиан се отдаваше няколко пъти поред на различни партньори, опитвайки се, най-често напразно, да пробуди заспалата му мъжественост. Сутрин след събуждане отново правеха любов; припомняха си видяното предната вечер в смекчен от дрямката вариант; това бяха мигове на необикновена нежност.

Всъщност идеално би било да поканят няколко избрани двойки и да прекарат вечерта у дома, като беседват приятелски, разменяйки ласки. Брюно беше сигурен, че рано или късно ще стигнат до този вариант; необходимо беше също така да възобнови упражненията за укрепване на мускулите, предлагани от американската сексоложка. Неговата връзка с Кристиан беше важна и сериозна и го беше дарила с повече радост от което и да е друго събитие през живота му. Поне така си мислеше, докато я гледаше как се облича и как шета в кухнята. Най-често обаче, когато през седмицата беше далеч от нея, го обземаше предчувствие, че това не е нищо повече от лош фарс, че съдбата е на път да му изиграе една последна, отвратителна шега. Ние най-силно и болезнено преживяваме нещастието в случаите, когато ни се струва, че щастието е близко, напълно възможно и достижимо.

 

 

Бедата ги сполетя в една февруарска нощ, докато се намираха в „Крис и Маню“. В централната зала Кристиан лижеше излегналия се върху един матрак Брюно, който я държеше за ръка. Коленичила пред него, тя беше предоставила задница на минаващите край тях мъже, които спираха, нахлузваха презерватив и проникваха един след друг в нея. Вече се бяха изредили петима, без тя дори да ги погледне; притворила очи, като в сън, тя галеше с език члена на Брюно, изследвайки го сантиметър по сантиметър. Внезапно изпищя рязко, само веднъж. Типът зад нея, едър къдрокос здравеняк, продължаваше да действа добросъвестно със силни постъпателни движения; погледът му беше безизразен и разсеян. „Спрете! Спрете!“, извика му Брюно; имаше усещането, че крещи, но гласът му се прекърши и той издаде само немощно джавкане. Той се изправи, отблъсна грубо мъжа, който остана изумен, с навирен член и разперени ръце. Кристиан беше паднала встрани със сгърчено от болка лице. „Можеш ли да се движиш?“ — запита я той. Тя поклати отрицателно глава; той се втурна към бара и поиска телефон. Екипът на „Спешна помощ“ пристигна след десет минути. Всички присъстващи се бяха облекли; при пълна тишина те гледаха как санитарите вдигат Кристиан и я полагат върху носилката. Брюно се качи с нея в линейката; намираха се недалеч от болницата „Отел-Дийо“. Прекара няколко часа в очакване, разхождайки се по застлания с линолеум коридор, после дойде лекарят и му съобщи, че Кристиан спи и животът й е вън от опасност.

На следващия ден, в неделя, й направиха пункция на костния мозък; Брюно пристигна към шест часа. Вече се беше стъмнило и над Сена валеше ситен, студен дъжд. Кристиан беше седнала в леглото, облегната на възглавниците. Тя го видя и му се усмихна. Диагнозата беше ясна: некроза на опашните прешлени в нелечим стадий. Очаквала това от няколко месеца и можело да се случи във всеки момент; лекарствата само забавили процеса, без да го спрат. Сега вече заболяването нямало да прогресира и нямало опасност от други усложнения; краката й обаче били парализирани, и то необратимо.

 

 

Изписаха я от болницата след десет дни; Брюно беше там. Положението се беше променило; животът се състои от дълги периоди, изпълнени със смътна скука; после внезапно настъпва прелом, който се оказва окончателен. Занапред Кристиан щеше да получава инвалидна пенсия и повече никога нямаше да работи; имаше право дори на домашна помощница. Тя завъртя към него колелата на инвалидната количка; беше все още непохватна, трябваше да положи усилие, а ръцете й не бяха заякнали. Брюно я целуна по бузите, след това по устните.

— Сега вече можеш да дойдеш да живееш при мен в Париж — каза той.

Кристиан вдигна глава, погледна го право в очите и той не можа да издържи погледа й.

— Сигурен ли си? — запита тихо тя. — Сигурен ли си, че наистина желаеш това?

Той не отвърна или поне се забави с отговора. Мина половин минута и тя добави:

— Не си длъжен. Остава ти толкова малко време да поживееш; не си длъжен да се грижиш за някаква саката.

Елементите на съвременното съзнание не са в състояние да приемат мисълта за участта ни на смъртни. Никога, през никой период от човешката история, при никоя цивилизация хората не са мислили така дълго и постоянно за своята възраст; в ума на всеки е налице перспектива за едно просто бъдеще: неизбежно ще настъпи момент, когато отреденото от живота количество физически наслади ще стане по-малко от количеството болка, което го очаква (впрочем дълбоко в себе си човек чувства как броячът се върти, а той се върти само в една посока). Такова рационално претегляне на насладите и болките, което всеки рано или късно е принуден да направи, неизбежно води на определена възраст до мисълта за самоубийство. По този повод е уместно да се припомни случаят с Дельоз и Дьобор, двама уважавани интелектуалци от края на миналия век, които се самоубиха без конкретна причина само защото повече не са в състояние да понасят перспективата на собствената си физическа деградация. Тяхната постъпка не предизвика никакво учудване, никакви коментари; в по-общ план зачестилите самоубийства на хора над определена възраст днес ни се струват напълно разбираеми. По същия начин би могла да се изтъкне друга многозначителна подробност — реакцията на хората пред опасността от терористичен акт: почти във всички случаи те предпочитат да загинат на място, отколкото да останат осакатени или обезобразени. Това се дължи, разбира се, отчасти на факта, че животът просто им е дотегнал, но преди всичко на простата истина, че нищо, включително самата смърт, не ги ужасява толкова, колкото мисълта, че ще трябва да обитават едно немощно тяло.

 

 

Отклони се от главния път при Ла Шапел ан Сервал. Най-простото решение беше да се тресне в някое дърво, докато прекосява Компиенската гора. Онези няколко секунди колебание в болницата не му даваха мира: горката Кристиан. След това се беше колебал още няколко дни дали да й се обади; знаеше, че тя е сама в скромния апартамент заедно със сина си, представяше си инвалидната количка редом с телефона. Нищо не го принуждаваше да се грижи за една саката, тя самата го бе казала, и беше сигурен, че е умряла без каквато и да било ненавист. Бяха открили разбитата инвалидна количка на най-долната площадка на стълбището, до пощенските кутии. Тя самата беше с подпухнало лице и строшен врат. Името на Брюно фигурираше в графата „да се предупреди при нещастен случай“; смъртта беше настъпила малко преди да бъде преместена в болница.

Траурният комплекс се намираше недалеч от Ноайон, по пътя за Шони, трябваше да се завие веднага след Бабьоф. Двамата служители в синьо работно облекло го очакваха в бяла панелна постройка, чиято вътрешност беше прекалено отоплена и с многото си радиатори напомняше класна стая в технически лицей. През големите прозорци се виждаха ниските модерни сгради на жилищен квартал за хора от средната класа. Все още отвореният ковчег беше положен върху разтегателна маса. Брюно се приближи, видя тялото на Кристиан и почувства, че залита назад; главата му силно се удари в пода. Служителите внимателно му помогнаха да се изправи. „Плачете! Трябва да си поплачете!“ — настойчиво го уговаряше по-възрастният от тях. Той поклати глава; знаеше, че няма да успее. Тялото на Кристиан вече не можеше да се движи, да диша, нито да говори. Тялото на Кристиан вече не можеше да обича, за него вече нямаше никакво бъдеще и за това беше виновен единствено и само Брюно. Сега вече всички карти бяха изиграни, последното раздаване беше останало в миналото и той окончателно беше изгубил играта. Подобно на родителите си преди него, се бе оказал неспособен да обича. В състояние на странно вцепенение, увиснал сякаш на няколко сантиметра над земята, той видя как служителите закрепят капака с помощта на електрическа отвертка. Последва ги до „стената на мълчанието“, висока три метра сива бетонна стена, в която на редове едни над други бяха разположени погребалните ниши; поне половината от тях бяха празни. По-възрастният служител прегледа някакъв списък и се отправи към ниша 632; колегата му тикаше след него ковчега на количка с две колела. Въздухът беше влажен и студен, дори започна да ръми. Ниша 632 се намираше на средна височина, на около метър и половина от земята. Ловко и с привични движения двамата служители повдигнаха ковчега и го плъзнаха в нишата; всичко продължи само няколко секунди. С помощта на пневматичен пистолет те вкараха в отвора малко бързосъхнещ бетон; сетне по-възрастният накара Брюно да се подпише в регистъра. Преди да си тръгне, му обърна внимание, че ако иска, може да остане да се помоли.

 

 

На връщане Брюно мина по магистрала А1 и към единайсет часа стигна до околовръстното. Беше си взел цял ден отпуск, тъй като дори не подозираше, че церемонията може да се окаже толкова кратка. Мина през „Порт Шатийон“ и намери място за паркиране на улица „Албер Сорел“, точно срещу апартамента на бившата си жена.

Не се наложи да чака дълго: само след десет минути откъм авеню „Ернест Рейе“ се появи синът му с ученическа чанта на гърба. Изглеждаше угрижен и вървейки, си говореше сам. За какво ли си мислеше? По думите на Ан бил донякъде самотно момче; не обядвал с другите в колежа, а се прибирал у дома да стопли храната, която тя му оставяла сутрин, преди да излезе. Дали беше страдал от отсъствието на баща си? Вероятно, но не беше споделил това с никого. Децата понасят света, който възрастните са им устроили, и се опитват по някакъв начин да се приспособят към него; впоследствие на свой ред най-често го възпроизвеждат. Виктор стигна до вратата, набра кода; беше само на няколко метра от колата, но не го беше забелязал. Брюно хвана дръжката на вратата, надигна се на седалката. Момчето влезе и вратата на входа се затвори след него. Брюно стоя неподвижен няколко секунди, после тежко се отпусна. Какво би могъл да каже на своя син, какво послание да му предаде? Нищо. У самия него нямаше нищо. Знаеше, че животът му е свършен, но не разбираше края му. Всичко беше все така мрачно, мъчително и неясно.

 

 

Подкара колата и излезе на Южната магистрала. След отклонението за Антони зави по посока на Воалан. Психиатричната клиника към Министерството на образованието се намираше малко встрани от Вериер льо Бюисон, до самата Вериерска гора; спомняше си много добре парка. Остави колата на улица „Виктор Консидеран“ и измина пеша няколкото метра, които го деляха от желязната порта. Позна дежурния санитар. Каза: „Върнах се“.