Мишел Уелбек
Елементарните частици (28)

12

— Запознах се с Ан през 1981 година — въздъхна Брюно. — Не беше дотам красива, но ми беше омръзнало да лъскам бастуна. Онова, което все пак харесвах в нея, бяха големите гърди.

Той отново въздъхна дълбоко, преди да продължи:

— Моята изискана протестантка с големите гърди — за огромно изумление на Мишел очите му се напълниха със сълзи. — Впоследствие гърдите й увиснаха, а и бракът ни рухна. — Направо й съсипах живота. Такова нещо не се забравя: съсипах живота на тази жена. Има ли още вино?

Мишел отиде да вземе бутилката от кухнята. Случващото се беше донякъде необичайно; знаеше, че известно време Брюно е ходил на психотерапевт, а после е престанал. Човек винаги търси начин да облекчи болката. Понеже болката от изповедта не е толкова силна, той предпочита да говори; след това млъква, отказва се, остава насаме със себе си. Фактът, че Брюно отново изпитва нужда да осмисли проваления си живот, означаваше, че храни някаква надежда; това беше добър знак.

— Не че е грозна — продължи Брюно, — но лицето й е съвсем обикновено, лишено от всякакъв чар. Тя никога не е притежавала онази прелест, онова сияние, което озарява понякога лицата на момичетата. Краката й бяха доста пълни и въпрос не можеше да става да носи минипола; аз обаче я научих да носи къси блузки без сутиен, така че гърдите й отдолу действаха възбуждащо. Отначало се смущаваше, но накрая свикна; нямаше никакво понятие от еротика, от бельо, липсваше й всякакъв опит. Впрочем говоря ти за нея, а ти, струва ми се, я познаваш?

— Бях на сватбата ти.

— Вярно — съгласи се Брюно учудено и някак объркано. — Помня колко се изненадах тогава. Смятах, че не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Просто не желаех да поддържам връзка с теб.

 

 

Мишел се сети за онова време и се запита какво всъщност го беше накарало да отиде на онази мрачна церемония. Спомни си църквата в Ньойи, залата с почти голи стени, където се беше събрала тълпа спазващи привидна скромност богаташи; бащата на булката беше финансист. „Семейството им симпатизираше на левицата — каза Брюно, — впрочем по онова време всички бяха за левицата. Смятаха за съвсем в реда на нещата, че живея с дъщеря им преди сватбата, а се оженихме, защото забременя, позната история“. Мишел си припомни думите на пастора, които отчетливо отекваха в студената зала: той говореше за това, че Христос е истинен човек и истинен Бог, за новия съюз между Всевишния и неговия народ; всъщност трудно му беше да разбере за какво точно става въпрос. След четирийсет и пет минути подобни брътвежи усети, че се унася в дрямка, и се сепна едва при думите: „Да ви благослови Богът Израилев, смилил се над две свои самотни чада“. Първоначално не можа да дойде на себе си: дали не се беше озовал сред евреи? Трябваше му цяла минута, за да се досети, че става въпрос за същия Бог. Пасторът умело свързваше нещата и продължаваше все по-убедително: „Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ — църквата, понеже ние сме членове на тялото Му — от плътта Му и от костите Му. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата“. Формулировката биеше право в целта: двамата ще станат една плът. Мишел размишлява известно време по този въпрос, после погледна Ан: спокойна и съсредоточена, сякаш затаила дъх; изглеждаше почти красива. Вероятно вдъхновен от цитата на свети Павел, пасторът продължаваше с все по-голямо въодушевление: „Господи, погледни милостиво на тази раба Твоя: сега, когато се съединява със своя съпруг чрез бракосъчетание, тя моли за Твоята закрила. Помогни й да бъде во Христа вярна и целомъдрена съпруга, да следва неизменно примера на светите жени: да бъде любезна със своя мъж като Рахил, разумна като Ревека, вярна като Сара. Да остане привързана към вярата и повелите Господни; съединена с мъжа си и да избягва лошите връзки; да заслужи уважение със своята скромност и почит със своята чистота, да бъде сведуща за Божиите дела. Нека бъде плодовита и двамата да видят децата на своите деца до трето и четвърто коляно. Нека доживеят дълбока и щастлива старост и да познаят покоя на избраните в Царството небесно. В името на Господа наш Иисуса Христа, амин“. Мишел разбута тълпата, за да се приближи до олтара, навличайки си гневните погледи на околните. Той се спря на три реда разстояние и видя размяната на пръстените. Навел глава, в състояние на внушителна съсредоточеност, пасторът взе ръцете на младоженците; в храма се възцари пълна тишина. После вдигна глава и със силен глас, в който имаше едновременно страст и нотка на безнадеждност, мощно провъзгласи: „Което Бог е съчетал, човек не разлъчва!“

По-късно Мишел се приближи до пастора, който подреждаше църковната утвар. „Много ме заинтригува онова, което казахте преди малко…“ Божият служител му се усмихна приветливо. Тогава той започна да разказва за опитите на Аспе и парадокса на елементарните частици: когато две частици се слеят, те образуват неделимо цяло, „това силно ми напомня вашето описание преди малко за едната плът“. Усмивката на пастора леко посърна. „Мисълта ми е — продължи оживено Мишел, — че в онтологичен план те могат да бъдат изобразени в Хилбертовото пространство с единен вектор. Нали разбирате какво искам да кажа?“ — „Разбира се, разбира се — промърмори служителят на Христа, като се озърташе наоколо. — Простете“ — каза ненадейно той, като се обърна към бащата на младоженката. Двамата дълго си стискаха ръцете и накрая се прегърнаха. „Много хубаво богослужение, направо чудесно…“ — заяви развълнувано финансистът.

— Не остана за празничната гощавка — спомни си Брюно. — Беше ми малко неловко, не познавах никого, а при това беше моята собствена сватба. Баща ми пристигна с голямо закъснение, но все пак дойде: беше небръснат, с изкривена вратовръзка и с вида си напълно напомняше застаряващ развратник. Сигурен съм, че родителите на Ан са разчитали на друга партия за дъщеря си, но като протестанти с леви убеждения изпитваха все пак известно уважение към образователната система. Бях магистър, а тя — само бакалавър. Най-ужасно от всичко беше, че по-малката й сестра се оказа много красива. Доста приличаше на нея, и тя имаше големи гърди, но в лице беше просто прекрасна. На пръв поглед нищо и никаква разлика, просто различно разположение на чертите. Какво да се прави…

Той въздъхна още веднъж и отново напълни чашата си.

— Първото ми назначение беше в лицея „Карно“ в Дижон през 1984 година. Ан беше бременна в шестия месец. И двамата преподавахме, бяхме учителско семейство; оставаше ни само да заживеем нормално. Наехме апартамент на улица „Ванри“, на две крачки от лицея. „Тук наемите не са като в Париж — заяви ни служителката от агенцията. — Е, и животът не е като в Париж, но ще видите, че през лятото е оживено, има много туристи и наплив на младежи за фестивала на бароковата музика“. Барокова музика?…

 

 

Веднага си дадох сметка, че съм прокълнат. Изобщо не ми пукаше, че „животът не е като в Париж“. В Париж постоянно се чувствах нещастен. Само че изпитвах желание към всички жени, с изключение на моята собствена. Подобно на всички провинциални градове, Дижон гъмжеше от млади красавици и положението беше дори по-ужасно, отколкото в Париж. През онези години модата ставаше все по-секси. Направо беше нетърпимо с всички тези сладки муцунки, къси полички и закачливи усмивки. Бяха пред очите ми денем в училище, на обяд в „Пеналти“, съседния на лицея бар, където разговаряха с момчетата, а аз се прибирах да обядвам с жена си. В събота отново ги виждах да сноват по търговските улици на града, където пазаруваха дрехи и плочи. Бях с Ан, която избираше бебешки дрешки; бременността й протичаше нормално и тя беше на върха на щастието. Спеше много, ядеше всичко, което й се прище; вече не правехме любов, но, струва ми се, тя изобщо не си даваше сметка за това. По време на консултациите преди раждането се беше запознала с други жени; беше общителна и симпатична, от жените, с които е лесно да се живее. Когато разбрах, че детето ще бъде момче, бях потресен. Поначало нещата не бяха добре, а предстоеше да станат още по-зле. Би трябвало да тържествувам, а аз бях на двайсет и осем години и се чувствах мъртъв.

Виктор се роди през декември; помня колко мъчително премина кръщението му в църквата „Сен Мишел“. „Новопокръстените са като живи камъни за съграждане на духовен дом, за свето свещенство“ — заяви свещеникът. Виктор беше целият червен и сбръчкан в бялата си дантелена ризка. Беше колективно кръщение като по времето на ранното християнство, имаше десетина семейства. „Кръщението въвежда в лоното на Христовата църква — говореше свещеникът, — то съединява всеки човек с тялото Христово“. Ан държеше бебето на ръце, което тежеше четири килограма. Беше кротко и изобщо не се разплака. „Чрез кръщението не ставаме ли ние членове на едно тяло?“ — продължаваше свещеникът. Ние, родителите, се огледахме едни-други и над нас мина сянка на съмнение. После свещеникът обля три пъти с вода от купела главичката на моя син; след това го помаза с елей. Това осветено от епископа благоуханно масло по думите на свещеника символизираше благодатта на Светия Дух. Накрая се обърна направо към младенеца: „Виктор, ти вече си християнин. С това помазване в името на Светия Дух ти ставаш част от тялото Христово. От този момент нататък си участник в неговата мисия пророческа, мисия свещеническа, мисия царствена“. Тези думи толкова ме впечатлиха, че се записах в обществото „Вяра и живот“, чиито сбирки бяха всяка сряда. Там имаше една млада и много красива корейка, с която веднага ми се прииска да спя. Нещата не бяха толкова прости, защото тя знаеше, че съм женен. Една събота Ан покани на гости членовете на групата; корейката, която беше с къса пола, седна на дивана; целия следобед гледах краката й, без никой да заподозре каквото и да било.

През февруари Ан замина заедно с Виктор да прекара ваканцията при родителите си, аз останах сам в Дижон. Отново направих опит да стана праведен католик; излегнат на матрака марка „Епеда“, четях „Тайнството на Светите младенци“ и пиех анасонов ликьор. Пеги е чудесен поет, направо великолепен, но в крайна сметка ме докара до пълно униние. След всички тези истории за грехове и опрощения на греховете, за Господ, който се възрадва повече от връщането на един грешник в лоното на праведниците, отколкото от спасението на самите праведници, ми се искаше да бъда грешник, но така и не успявах да го постигна. Имах усещането, че младостта ми е ограбена. Единственото ми желание беше тези млади кучки с месести устни да ми правят свирка. В дискотеките беше пълно с такива млади кучки с месести устни и докато я нямаше Ан, аз няколко пъти ходих в „Слоу рок“ и в „Ланфер“, но обикновено те излизаха с други, правеха свирки на други, а не на мен; именно тази мисъл ми беше най-непоносима от всичко. По това време настъпи разцветът на „Розовия минител“, всички бяха луднали по него, а аз оставах на линия по цели нощи. Виктор спеше в нашата спалня, но беше кротък и не ни създаваше проблеми. Много се боях от телефонната сметка; когато пристигна, я взех от пощенската кутия и я отворих на път за лицея: четиринайсет хиляди франка. Добре че все още имах влог в Спестовна каса, останал от студентските години, и прехвърлих парите на нашата сметка. Ан така и не разбра нищо.

За това, как живее, човек може да съди по погледите на околните. Постепенно си дадох сметка, че моите колеги, преподавателите в лицея „Карно“ гледат на мен без омраза и язвителност. Не ме смятаха за съперник; всички бяхме впрегнати в една и съща работа, бях един от тях. Те ме научиха да гледам просто на нещата. Взех шофьорска книжка и започнах да се интересувам от рекламните каталози. С настъпването на пролетта прекарвахме следобедите на моравата у семейство Гилмар. Притежаваха доста грозна на вид къща във Фонтен ле Дижон, но край нея имаше хубава морава и дървета. Гилмар беше преподавател по математика и работехме почти с едни и същи класове. Беше висок, слаб, прегърбен, с ръждиво-руса коса и увиснали мустаци; приличаше донякъде на немски счетоводител. Приготвяше барбекюто заедно с жена си. Привечер започвахме да обсъждаме къде ще прекараме ваканцията, настроението беше весело; най-често се събирахме пет-шест семейства преподаватели. Жената на Гилмар беше медицинска сестра и имаше репутация на голяма мръсница; наистина, когато седнеше на тревата, се виждаше, че под полата не носи нищо. За ваканцията те заминаваха при нудистите край Кап д’Агд. Струва ми се също така, че посещаваха сауната за двойки на площад „Босюе“, поне такива приказки се носеха. Никога не посмях да споделя с Ан, но ми бяха симпатични, със социалдемократически убеждения, и нямаха нищо общо с хипитата, които се увъртаха край майка ни през седемдесетте години. Гилмар беше добър преподавател и без колебание оставаше след часовете да помогне на някой закъсал ученик. Мисля освен това, че правеше дарения за хора с физически увреждания.

 

 

Брюно внезапно замълча. След известно време Мишел стана, отвори вратата към балкона и излезе да подиша нощния въздух. Животът на повечето му познати беше като на Брюно. С изключение на някои привилегировани сфери като рекламата и модата, човек лесно биваше приет в своята професионална среда, правилата за поведение бяха относително малко и се подразбираха от само себе си. След няколко години труд сексуалните желания угасват и хората се ориентират към гастрономията и вината; някои много по-млади от него колеги вече бяха започнали да колекционират вина в собствена изба. Случаят с Брюно съвсем не беше такъв, той дори не бе обърнал внимание, че виното тази вечер е „Вийо пап“ от 11,95 франка бутилката. Почти забравил за присъствието на брат си, Мишел се облегна на парапета и погледна към отсрещните сгради. Нощта беше настъпила и почти всички прозорци бяха тъмни. Беше неделя срещу понеделник, 15 август. Той се върна при Брюно и седна до него, коленете им почти се допираха. Можеше ли Брюно да бъде смятан за личност? Разпадащият се организъм си беше негов и той сам щеше да преживее физическата немощ и смъртта. От друга страна, хедонисткият му мироглед, силовите полета, съставящи съзнанието му и желанията му, принадлежаха на цяло едно поколение. Също както при научен експеримент, когато изборът на един или няколко поддаващи се на наблюдение компоненти позволява да бъдат наблюдавани ту корпускулярни, ту вълнови реакции у една и съща система от атоми, Брюно би могъл да се приеме за личност, но от друга гледна точка, не беше нищо повече от пасивен елемент на един исторически процес. Неговите мотивации, ценности, желания ни най-малко не го отличаваха от останалите му съвременници. Първата реакция на едно подложено на лишения животно обикновено е да се опита да постигне целта си със сила. Така например гладната кокошка (Gallus domesticus), отделена от храната с телена ограда, започва да прави все по-неистови опити да премине отвъд въпросната ограда. Постепенно обаче това поведение отстъпва място на друго, на пръв поглед лишено от всякакъв смисъл. Така гълъбите (Columba livid), когато не могат да получат желаната храна, започват да кълват земята, макар на нея да няма нищо, което би могло да засити глада им. Често те прибягват не само до тези безсмислени действия, но и започват да чистят крилата си; подобно неадекватно поведение, типично за фрустрационни или конфликтни ситуации, се нарича заместваща активност. В началото на 1986 година, малко след като бе навършил трийсет години, Брюно се отдаде на писане.