Мишел Уелбек
Елементарните частици (20)

4

Върви, достига границата. Ято грабливи птици кръжат в небето около невидим център, по всяка вероятност мърша. Мускулите на краката му гъвкаво следват неравностите на пътя. Наоколо се шири хълмиста степ; на изток се открива безконечен хоризонт. От вчера не е ял; вече не изпитва никакъв страх.

Събужда се облечен, проснат напреко на леглото. Пред входа на магазина „Монопри“ камион стоварва стока. Минава седем часа.

 

 

Дълги години Мишел бе водил чисто интелектуален начин на живот. Чувствата, които определят битието на хората, не представляваха за него обект на внимание; той изобщо не бе запознат с тях. В наши дни човек може да организира живота си с абсолютна точност; касиерките в супермаркета отвръщаха на краткия му поздрав. През последните десет години в неговия блок се смениха много обитатели. Понякога се оформяше двойка. Тогава той ставаше свидетел на преместването; приятелите на двамата мъкнеха по стълбището кашони и лампи. Бяха млади и понякога се смееха. Често (но невинаги) при поредната раздяла скъсалите се пренасяха едновременно. В такива случаи се освобождаваше жилище. Какво би трябвало да се заключи от това? По какъв начин можеха да се интерпретират подобни случки? Трудно би могло да се каже.

Самият той искаше просто да обича, но в крайна сметка не желаеше нищо. Във всеки случай нищо конкретно. Животът, смяташе Мишел, би трябвало да бъде нещо просто; нещо, което може да се преживее чрез поредица дребни, безкрайно повтарящи се ритуали. Може би донякъде глуповати ритуали, но на които може да се има доверие. Живот без залози и без драми. Понякога излизаше да се разходи, наблюдаваше младежите и сградите. Едно беше сигурно: вече никой не умееше да живее. Всъщност преувеличаваше: имаше хора, които изглеждаха съсредоточени, водени от някаква кауза, битието им сякаш бе изпълнено със смисъл. Така например активистите на движението Акт Ъп смятаха за важно пускането по телевизията на рекламни клипове, които според други бяха порнографски, тъй като показваха в едър план различни хомосексуални пози. Като цяло персонажите водеха забавен и динамичен живот, белязан от различни събития. Имаха множество сексуални партньори и се съвкупяваха в задните помещения на гей баровете. Понякога презервативите се изплъзваха или се късаха. Тогава те умираха от СПИН, но в смъртта им имаше доблест и достойнство. По телевизията и преди всичко по канал TF1 постоянно вървяха предавания, предназначени да дават пример за достойнство. В младостта си Мишел бе искрено убеден, че страданието придава на човека особено достойнство. Сега беше принуден да признае пред себе си, че се е лъгал. Онова, което придаваше на човека особено достойнство, беше телевизията.

 

 

Въпреки постоянните и чисти радости, които му доставяше телевизията, той смяташе, че все пак трябва от време на време да се среща с хора. Освен това се налагаше да излиза за покупки. Лишен от точни ориентири, човек започва да се пилее и от него няма никаква полза.

На 9 юли сутринта (празника на света Амандина) той забеляза, че в магазина „Монопри“ тетрадките, класьорите и учебните пособия са подредени на видно място по лавиците. Това бе началото на рекламна кампания, чието лого „Начало на учебната година — без главоболия“ според него звучеше напълно неубедително. Та какво представляваше учението и трупането на знания, ако не едно безконечно главоболие?

На другия ден той откри в пощенската си кутия рекламния каталог „есен-зима“ на фирмата „Троа сюис“. Върху твърдата корица нямаше обозначен адрес; дали не го бе оставил някой рекламен агент? Тъй като отдавна пазаруваше по пощата, беше свикнал на подобни малки знаци на внимание, свидетелство за взаимна вярност. Очевидно лятото напредваше и търговските стратегии вече се ориентираха към есенното търсене; въпреки това времето си оставаше все така прекрасно и в действителност беше едва началото на юли.

Още като младеж Мишел бе прочел немалко романи, посветени на темата за абсурда, за безнадеждността на битието, за извечната празнота на ежедневието; тези екстремистки четива му се бяха сторили недотам убедителни. По онова време често се виждаше с Брюно. Брюно мечтаеше да стане писател; драскаше страница след страница и много онанираше. Благодарение на него откри Бекет. Вероятно Бекет действително беше писател, когото хората определят като велик, но Мишел така и не успя да дочете нито една негова книга. Това ставаше към края на седемдесетте години, когато той и Брюно бяха двайсетгодишни, но вече се чувстваха стари. Така щеше да бъде и занапред: щяха да се чувстват все по-стари и да се срамуват от това. Живееха във време, когато бе на път да се осъществи небивал прелом: трагичното предчувствие за смъртта щеше да бъде удавено от по-смътното и вяло усещане за стареене. Дори двайсет години по-късно Брюно все още не се бе сериозно замислял за смъртта и започваше да се съмнява дали въобще някога ще го направи. До самия си край той щеше да иска да живее, щеше да се бори срещу злочестините и несгодите на конкретното битие и срещу недъзите на грохващото си тяло. До последния момент щеше да моли за малка отсрочка, за още едно късче живот. И преди всичко до сетния си дъх щеше да дири поне още миг наслаждение, поне още едно лакомство. Колкото и да е нищожна пред лицето на вечността, една добре направена свирка доставя реално удоволствие; а това, мислеше си Мишел, докато прелистваше страниците с реклами на бельо (Корсетът ви прави още по-чувствена!), не бива да се отрича.

 

 

Самият Мишел рядко онанираше; фантазиите, които можеха да внушат на младия учен контактите чрез „Минител“, или срещите с реални млади жени (най-често търговски представителки на различни фармацевтични фирми) все по-бързо избледняваха в съзнанието му. Сега той спокойно контролираше постепенния залез на своята мъжественост чрез някое и друго невинно лъскане на бастуна, за което разполагаше с достатъчен материал благодарение на каталога „Троа сюис“, допълван от време на време с някой ласкав CD-ROM срещу 79 франка. Знаеше, че Брюно, напротив, пилее зрелите си години в гонитба на всевъзможни Долитки с големи гърди, заоблени задници и страстни устни; слава Богу, че поне имаше статут на държавен служител. Въпреки това не живееше в абсурден, а в мелодраматичен свят, съставен от чаши вино на бара, леки жени, снимки на топманекенки и случайната компания на странни личности. Докато светът на Мишел бе точен, исторически устойчив, но все пак белязан от някои търговски церемониали, като турнира „Ролан Гарос“, Коледа, Нова година, излизането веднъж на две години на каталога „Троа сюис“. Ако беше хомосексуалист, би могъл да вземе участие в кампаниите против СПИН или в Гей Прайд. Ако пък беше с по-свободни нрави, би се възторгвал по „Еротичния салон“. Ако се увличаше по спорта, в този момент щеше да следи по телевизията пиренейския етап на колоездачната обиколка на Франция. Потребител без особени пристрастия, той все пак посрещаше с радост петнайсетдневката на италианските стоки в кварталния супермаркет „Монопри“. Всичко това бе добре организирано, организирано по човешки начин; във всичко това можеше да има щастие, да бе поискал да постигне нещо по-добро, не би знаел как.

Сутринта на 15 юли той извади от кошчето за смет проспект с религиозно съдържание. Различни жизнеописания водеха към един и същ щастлив край: срещата с възкръсналия Христос. Беше привлечен за момент от съдбата на млада жена („Изабел бе в стрес, защото имаше опасност да провали цяла година от следването си“), но трябваше да признае, че по-близка до неговия собствен житейски опит бе съдбата на Павел („За Павел, офицер от чешката армия, командването на противоракетна установка бе върхът на военната му кариера“). Лесно би могъл да приложи към самия себе си следното уточнение: „Като специалист в областта на техниката, възпитаник на престижна академия, Павел би трябвало да бъде доволен от своето положение. Въпреки това обаче се чувстваше нещастен и непрестанно диреше смисъла на своя живот“.

Каталогът „Троа сюис“ от своя страна даваше исторически по-обоснована представа за болезненото безсилие на европейците. Подсказаната още в началото идея за предстоящите коренни цивилизационни промени беше ясно изразена на седемнайсета страница; в продължение на няколко часа Мишел размишлява върху съдържанието на двете изречения, определящи главната насока на колекцията: „Оптимизъм, щедрост, разбирателство, хармония — те са двигателите на световния напредък. БЪДЕЩЕТО Е НА ЖЕНАТА“.

По време на новините в 20 часа Брюно Мазюр съобщи, че американска сонда е открила следи от живот на Марс във вид на вкаменелости. Ставаше въпрос за бактериални форми, по всяка вероятност метанови археобактерии. Така на близка до Земята планета е станало възможно възникване на биологични макромолекули, развитие на аморфни самовъзпроизвеждащи се структури, съставени от примитивно ядро и все още неизвестна по характер мембрана; впоследствие процесът е прекъснал, несъмнено в резултат на климатични изменения; възпроизвеждането е ставало все по-трудно и накрая е спряло напълно. Оказваше се, че животът на Марс има твърде скромна история. Същевременно (без Брюно Мазюр да си дава сметка за това) това кратко и донякъде вяло описание на един провал влизаше в остро противоречие с всички митични и религиозни представи, които човечеството открай време лелее. Не е имало един-единствен величав акт на сътворение; не е имало избран народ, нито дори избран биологичен вид или планета. Имало е само и единствено плахи и неубедителни опити, пръснати навсякъде из Вселената. При това целият този процес е протичал мъчително еднообразно. Оказваше се, че ДНК на марсианските и земните бактерии е напълно идентична. Това заключение донякъде го натъжи, което само по себе си бе знак, че се намира пред прага на депресия. Напротив, един изследовател в нормално състояние и бодър дух би трябвало да се радва на подобна идентичност като основа за многообещаващи обобщения. Ако ДНК навсякъде е една и съща, то за това би трябвало да има дълбоки причини, свързани с молекулярната структура на пептидите или може би с топологичните условия на самовъзпроизвеждане. Възможно бе да се открият тези дълбоки причини; сигурен бе, че на младини би приел с възторг подобна перспектива.

 

 

Когато през 1982 година се запозна с Деплешен, Джерзински тъкмо завършваше докторската си дисертация в университета в Орсе. По силата на този факт му предстоеше да вземе участие в забележителните експерименти на Ален Аспе върху неделимостта в поведението на два фотона, последователно излъчени от един и същ атом на калция; той бе най-младият в научния екип.

Точните, последователни и строго документирани експерименти на Аспе щяха да намерят широк отклик в научните среди: по общо мнение за пръв път бе налице пълно опровержение на доводите, изказани през 1935 година от Айнщайн, Подолски и Розен срещу теорията на квантите. Изведените въз основа на Айнщайновите хипотези неравенства на Бел бяха окончателно отхвърлени, тъй като резултатите от опитите напълно съвпадаха с предположенията на квантовата теория. От този момент нататък валидни оставаха само две хипотези. Съгласно първата скритите свойства, определящи поведението на частиците, не се поддават на локализация, тоест две частици са в състояние да си оказват взаимно влияние на произволно отстояние една от друга. Според другата би трябвало да се отхвърли самото понятие елементарна частица, предвид пълната невъзможност да бъдат определени нейните вътрешноприсъщи свойства, което изправя учения пред дълбока онтологическа празнота, освен ако не се възприеме радикалният позитивизъм, тоест ограничаване в рамките на математическия формализъм, предсказващ наблюдаемите явления, и пълен и окончателен отказ от идеята за тяхното физическо обяснение. Именно около тази втора хипотеза щеше да се обедини мнозинството учени.

Първият отчет за опитите на Аспе се появи в брой 48 на „Физикъл ривю“ със заглавие „Експериментална проверка на мисловния експеримент на Айнщайн-Подолски-Розен: ново нарушаване на неравенствата на Бел“. Джерзински бе сред съавторите на статията. Няколко дни по-късно при него дойде Деплешен. По това време той бе четирийсет и три годишен и ръководеше Института по молекулярна биология към Националния център за научни изследвания в Жиф сюр Ивет. С времето бе започнал да си дава сметка, че му убягва нещо съществено в механизма на генните мутации и че това нещо вероятно е свързано с дълбочинни явления на атомно равнище.

Първата им среща се състоя в стаята на Мишел в студентското градче. Деплешен ни най-малко не се удиви от печалната и сурова обстановка: очакваше нещо от този род. Беседата им продължи до късно през нощта. Наличието на завършен списък основни химически елементи, напомни Деплешен, още през първото десетилетие на XX век дава тласък на размислите на Нилс Бор. Планетарният модел на атома, базиран върху теорията за електромагнитните и гравитационните полета, по принцип би трябвало да доведе до неограничен брой решения, до възможността за съществуване на безкрайно множество химически вещества. Въпреки това Вселената е съставена от стотина елемента, чийто списък е неизменен и непоклатим. Подобно положение, напълно ненормално от гледна точка на класическите теории за електромагнетизма и уравненията на Максуел, непременно би трябвало, подчерта Деплешен, да доведе до развитието на квантовата механика. Според него в настоящия момент биологията се намира в сходно положение. Наличието в цялото животинско и растително царство на идентични макромолекули, на неизменни клетъчни ултраструктури не би могло по негово мнение да се обясни в тесните рамки на класическата химия. По един или друг начин, който засега остава скрит, квантовата теория взема непосредствено участие в регулирането на биологичните явления. Именно там се открива едно съвършено ново поле за изследвания.

Още през тази първа вечер Деплешен остана поразен от широтата на мисълта и спокойствието на своя млад събеседник. Покани го на вечеря за следващата събота в своя дом на улица „Екол политекник“. На нея щеше да присъства и негов колега, биохимик, автор на трудове върху ДНК транскриптазите.

Първото впечатление на Мишел, когато се озова в жилището на Деплешен, бе, че се намира посред филмов декор. Мебели от светло дърво, подове с теракотено покритие, афганистански килими, репродукции на Матис… До този момент бе имал смътна представа за живота на тази охолна, културна прослойка, с изтънчен и уверен вкус; сега вече можеше да види във въображението си и останалото: фамилно имение в Бретан и може би селска къща в Либерон. „Остава да чуем и квинтетите на Барток“, помисли за миг той, докато се захващаше с първото блюдо. Вечерята бе с шампанско, а за десерт поднесоха шарлота с ягоди и малини, полята с великолепно полусухо розе. Именно тогава Деплешен изложи своя проект. Можел да сключи договор за още едно място към своя научен екип в Жиф; нужно било Мишел да придобие допълнителни знания в областта на биохимията, но това можело да стане бързо. Междувременно Деплешен щял да поеме ръководството на докторската му дисертация, а след защитата Мишел щял да получи редовна щатна длъжност.

Мишел погледна кхмерската статуетка, поставена над камината, която представляваше проповядващ Буда; изработката бе изключително изящна. После се изкашля и прие предложението.

 

 

Необикновеният напредък на приборостроенето и белязването с радиоактивни изотопи даде възможност през последното десетилетие да се натрупа огромно количество информация. Въпреки това, разсъждаваше сега Джерзински по отношение на теоретичните въпроси, повдигнати от Деплешен по време на онази тяхна първа среща, те не бяха напреднали дори на сантиметър.

Към полунощ мисълта му отново се насочи към марсианските бактерии; откри в Интернет петнайсетина съобщения по въпроса, преди всичко от американски университети. Наличните аденин, гуанин, тимин и цитозин бяха в нормални пропорции. Донякъде от нямане какво да прави той се включи в сайта на университета в Ан Арбор и откри там доклад върху проблема на стареенето. Алисия-Марсия-Коелю обръщаше внимание върху загубата на кодиращи сегменти в ДНК по време на последователното деление на фибропласти от тъкани на гладките мускули; само по себе си това не бе изненада. Той я познаваше тази Алисия; именно тя преди години го бе лишила от невинност след обилно полята вечеря по време на конгреса по генетика в Балтимор. Беше толкова пияна, че дори не можа да му помогне да свали сутиена й. Докато той се бореше с копчетата на роклята й, тя успя да сподели с него, че минава през труден, дори мъчителен период, тъй като неотдавна се разделила с мъжа си. После всичко протече нормално; удиви се сам на себе си, че е в състояние да се възбуди, да проникне в нея и дори да се изпразни, без при това да изпита каквото и да било удоволствие.