Мишел Уелбек
Елементарните частици (15)

14
Лятото на седемдесет и пета

Делата им не ги оставят да се обърнат към своя Бог, защото духът на блудството е вътре в тях, и Господа те не познаха.

Осия, 5, 4

На автобусната спирка в Карпантра ги посрещна един немощен, болен човек. Син на италиански анархист, емигрирал в Съединените щати през двайсетте години, Франческо ди Меола без съмнение бе от материална гледна точка преуспял човек. Подобно на Серж Клеман, младият италианец бе осъзнал, че краят на Втората световна война поставя началото на един съвършено нов свят и че дейности, които дълго време са били смятани за елитарни или маргинални, ще придобият значителна икономическа тежест. Докато бащата на Брюно бе инвестирал в пластичната хирургия, Ди Меола се бе заел с производството на грамофонни плочи; несъмнено някои спечелиха много повече пари от него, но това не му попречи да получи своя съвсем нелош дял от пая. Към четирийсетата си година, подобно на мнозина калифорнийци, той предвиди надигането на нова вълна, много по-мощна от обичайните модни движения, на която предстоеше да помете цялата западна цивилизация; ето защо в своята вила в Биг Сур той се сближи с личности като Алън Уотс, Паул Тилих, Карлос Кастанеда, Абрахам Маслоу и Карл Роджърс. По-късно има щастието да се запознае с Олдъс Хъксли, същинския основател на новото движение. Грохналият и полусляп Хъксли едва му обърна внимание, но тази среща остави у него незаличима следа.

Самият той не бе съвсем наясно с причините, които го накараха да напусне Калифорния през 1970 година и да купи имение в Горен Прованс. Едва по-късно, почти на прага на смъртта, той реши, че по силата на някаква неясна вътрешна нужда е искал да умре в Европа, но навремето мотивите му бяха значително по-повърхностни. Събитията от 1968 година го бяха впечатлили и когато движението хипи в Калифорния започна да запада, той си каза, че нещо би могло да се направи с европейската младеж. Джейн го насърчи в това му намерение. Френската младеж беше доста задръстена, скована от голисткия патернализъм, но според него бе достатъчна само една искра, за да се разрази пожар. От няколко години най-голямата наслада на Франческо бе да пуши марихуана в компанията на момичета, привлечени от духовния ореол на движението, а после да спи с тях сред будистки символи и ухание на тамян. Момичетата, които пристигаха в Биг Сур, бяха обикновено малки глупави протестантки и поне половината от тях бяха все още девствени. Към края на шейсетте години притокът започна да пресъхва. Тогава той реши, че може би е време да се завърне в Европа; мисълта за завръщане бе странна за самия него, след като бе напуснал Италия на петгодишна възраст. Баща му бе не само революционен активист, но и културен човек, естет, влюбен в красивото слово. Това вероятно бе оставило своите следи. В крайна сметка той винаги бе смятал, че американците са малко или повече глупави.

Беше все още красив мъж, с изваяно мургаво лице, дълги бели коси, гъсти и къдрави; вътре в организма му обаче клетките бяха започнали да се размножават безпорядъчно, да нарушават генетичния код на съседните клетки, да отделят токсини. Мненията на специалистите, при които бе ходил на преглед, се разминаваха в много отношения, но бяха единодушни в едно, най-важното: предстоеше му скоро да умре. Неговият рак не можеше да се оперира и щеше неизбежно да продължава да развива метастази. Повечето лекари предвиждаха тиха агония, без физически страдания до самия край с помощта на известен брой медикаменти. И действително, до този момент единственото, което чувстваше, бе силна обща отпадналост. Въпреки това не можеше, не искаше да се примири с подобна съдба. У съвременния западен човек дори когато се чувства здрав, мисълта за смъртта присъства като фонов шум, който постепенно изпълва мозъка с отпадането на плановете и желанията. От година на година този шум става все по-натрапчив и може да бъде сравнен с глух тътен, придружен понякога от скърцане. През други епохи фоновият шум се е състоял в очакване на царството небесно; днес той не е нищо повече от очакване на смъртта. Това е.

Никога нямаше да забрави колко безразличен бе Хъксли пред перспективата на собствената си смърт; твърде възможно бе обаче това да се е дължало на старческо оглупяване или на наркотици. Ди Меола бе чел Платон, „Бхагавад Гита“ и „Тао Те Кинг“, но нито една от тези книги не му бе донесла покой. Бе едва на шейсет години и въпреки това умираше, всички симптоми бяха налице и нямаше място за каквото и да било съмнение. Започваше дори да става безразличен към секса и някак разсеяно констатира колко красива е Анабел. Що се отнася до момчетата, дори не ги забеляза. Открай време живееше в обкръжението на младежи и вероятно по навик прие с известно любопитство предложението да се запознае със синовете на Джейн; в действителност изобщо не му пукаше за тях. Закара ги по средата на имението и им каза, че могат да опънат палатката където намерят за добре; искаше просто да си легне, по възможност без да вижда когото и да било. Външно все още олицетворяваше типа проницателен и чувствен мъж, в чиито очи искри ирония и може би мъдрост; някои особено глупави момичета дори смятаха, че лицето му е озарено и доброжелателно. Самият той не чувстваше у себе си никаква доброжелателност, още по-зле — имаше чувството, че е посредствен комедиант: интересно как му се хващаха на номерата? Ама наистина, си казваше той понякога с известна доза тъга, тези младежи, търсещи нови духовни ценности, са наистина пълни тъпаци.

Когато слязоха от джипа, на Брюно бяха достатъчни само няколко секунди, за да разбере, че е допуснал грешка. Имението беше разположено на хълмиста местност с лек наклон на юг, а наоколо имаше цветни лехи и дървета. В езерцето със спокойна зеленикава вода се спускаше водопад; край него гола жена се печеше върху плосък камък, а друга се сапунисваше, преди да се гмурне. Близо до тях някакъв едър брадат мъж, излегнат на плетена рогозка, медитираше или спеше. Той също беше гол, силно загорял; дългите му бледоруси коси странно се открояваха върху тъмната кожа; донякъде приличаше на Крис Кристоферсън. Брюно се почувства разколебан; всъщност какво друго очакваше да види тук? Все още можеха да си тръгнат обратно, стига да го направеха веднага. Той хвърли поглед към спътниците си — удивително спокойна, Анабел бе започнала да разгъва палатката, Мишел седеше на един пън и си играеше с ремъка на раницата; изглеждаше напълно отнесен.

Водата се стича винаги по посока на най-минималния наклон. Предопределено не само по принцип, но и във всяко отделно действие човешкото поведение допуска много малко отклонения, а когато ги има, те са рядко последователни. През 1950 година на Франческо ди Меола се роди син от една италианска актриса — второстепенна актриса, обречена завинаги да играе ролите на египетска робиня и успяла — това бе върхът на кариерата й — да получи две реплики в „Quo vadis?“. Нарекоха сина си Давид. На петнайсет години той мечтаеше да стане rock star. В това отношение не беше единственият. Макар далеч по-богати от директорите на фирми и банкерите, рок звездите съхраняваха образа на бунтари. Млади, прочути, красиви, желани, рок звездите заемаха върха на обществената йерархия. В цялата човешка история от времето на обожествяваните фараони в Древен Египет нямаше аналог на култа към рок звездите от страна на европейската и американската младеж. От гледна точка на физическите данни Давид притежаваше всичко необходимо, за да постигне целите си: съвършена красота, едновременно животинска и дяволска; мъжествени, при това изключително правилни черти на лицето; дълга черна коса, много гъста и леко чуплива; големи тъмносини очи.

Благодарение на бащините си връзки Давид записа първата си плоча 45 оборота на седемнайсет години и тя беше пълен провал. Трябва да се вземе предвид, че същата година излязоха албумите „Sgt Peppers“, „Days of Future Passed“ и много други. Джими Хендрикс, „Ролинг Стоунс“, „Доорс“ бяха на върха на кариерата си; Нийл Йънг правеше първите си записи, а много надежди се възлагаха на Брайън Уилсън. По онова време един добър, но недотам талантлив басист трудно би могъл да си пробие път. Давид упорстваше, смени четири групи, пробва всякакви стилове; три години след заминаването на баща си реши да си опита късмета в Европа. Без проблем подписа договор с един клуб на Лазурния бряг; всяка вечер в гримьорната му бе пълно с момичета, което също не беше проблем. Ала никоя звукозаписна компания така и не обърна внимание на неговите изпълнения.

Когато Давид срещна Анабел, в колекцията му имаше повече от петстотин жени, но никога преди не бе попадал на подобно пластично съвършенство. От своя страна Анабел бе привлечена от него така, както и всички останали. Тя се съпротивлява няколко дни и отстъпи едва една седмица след пристигането им. Зад къщата се бяха събрали трийсетина души и танцуваха в топлата звездна нощ. Анабел бе облякла бяла пола и късичка тениска с изображение на слънце отпред. Давид танцуваше съвсем близо до нея и от време на време я завърташе в такт с рока. Вече час, откакто танцуваха без умора под ту бързия, ту бавен ритъм на барабаните. Брюно се бе облегнал на едно дърво, неподвижен, със свито сърце и зорко следеше всяко тяхно движение. От време на време Мишел се появяваше в светлия кръг и веднага след това изчезваше в мрака. Внезапно се появи само на пет метра. Брюно видя как Анабел се откъсна от танцуващите, отиде при него и чу как го попита: „Няма ли да танцуваш?“. В този момент лицето й изглеждаше ужасно тъжно. Мишел отклони предложението с много бавно движение на ръката, подобно на някое отново върнато към живот праисторическо същество. Анабел остана неподвижна пред него в продължение на пет-десет секунди, после се обърна и се присъедини към групата. Давид я хвана през кръста и властно я привлече към себе си. Тя постави ръце на раменете му. Брюно отново погледна към Мишел; стори му се, че върху лицето на брат му блуждае усмивка. Той сведе очи и когато погледна отново, Мишел беше изчезнал. Анабел бе в прегръдките на Давид, устните им почти се докосваха.

Мишел лежеше в палатката си и очакваше деня. На разсъмване се разрази много силна буря и той с изненада установи, че малко се бои. После небето се успокои и заваля тих, монотонен дъжд. Капките глухо почукваха по брезента на палатката на няколко сантиметра от лицето му, но той се чувстваше защитен от досега с тях. Внезапно бе изпълнен с предчувствието, че целият му живот ще наподобява този миг. Ще премине покрай човешките вълнения, понякога ще се доближава много до тях; другите ще изпитват щастие или отчаяние, но нищо от всичко това няма нито да го засегне, нито да го споходи. Вечерта, докато танцуваше, Анабел на няколко пъти го бе търсила с поглед. Искаше да се помръдне, но не успя да го направи; имаше ясното усещане, че потъва в ледена вода. А наоколо всичко бе напълно спокойно. Чувстваше се отделен с няколко сантиметра пустош от света, пустош, която образуваше около него черупка или броня.