Мишел Уелбек
Елементарните частици (14)

13

През същата 1974 година Анабел позволи на едно момче от дискотеката в Сен Пале да я целуне. Наскоро бе прочела в списание „Стефани“ статия за приятелството между момчета и момичета. По въпроса за приятеля от детството пишеше особено неприятни неща: рядко приятел от детството можел да стане интимен приятел и бил обречен по-скоро да ти бъде просто другар, верен другар; можел дори да играе ролята на довереник и опора по време на вълненията, свързани с първите флиртове.

Въпреки твърденията в списанието след тази първа целувка Анабел се почувства ужасно тъжна. Гърдите й се изпълваха с някаква непозната болка. Тя излезе от „Катманду“ и не прие предложението на момчето да я придружи. Докато отключваше веригата на мотопеда, цялата трепереше. Тази вечер бе облякла най-красивата си рокля. До къщата на брат й имаше не повече от километър и когато пристигна там, бе само единайсет часа и в хола още светеше; когато видя светлината, тя се разплака. Именно при тези обстоятелства, през една юлска нощ на 1974 година, Анабел горчиво и безвъзвратно си даде сметка за своето индивидуално битие. При животните индивидуалното битие се проявява чрез болката, докато човек го осъзнава само посредством лъжата, с която на практика може да се идентифицира. До шестнайсетгодишна възраст Анабел не бе имала тайни от родителите си, а сега осъзнаваше редкия и драгоценен факт, че не бе имала тайни и от Мишел. Само за няколко часа през онази нощ тя разбра, че човешкият живот е един непрекъснат низ от лъжи. По същия начин тя осъзна и своята красота.

Индивидуалното битие и произтичащото от него чувство за свобода съставляват естествената основа на демокрацията. При един демократичен режим междуличностните отношения са уредени по принцип чрез договор. Всеки договор, който нарушава естествените права на една от страните или не е съпроводен от ясни правила за разтрогване, може да се смята за нищожен.

Брюно охотно и подробно си припомняше лятото на 1974 година, но не обичаше да говори за последвалата го учебна година; всъщност от нея му бе останал споменът за нарастващо чувство на притеснение. Неопределен, но по своята тоналност донякъде неприятен отрязък от време. Продължаваше да се среща често с Анабел и Мишел, по принцип тримата бяха доста близки, но скоро им предстоеше зрелостен изпит и след края на годината неизбежно трябваше да се разделят. Мишел се бе променил: слушаше Джими Хендрикс и буйно се мяташе по мокета; доста по-късно, отколкото у неговите връстници, у него се проявяваха признаците на съзряването. Двамата с Анабел се чувстваха неловко и им струваше известни усилия да се хванат за ръка. Накратко, както се изрази веднъж Брюно, обобщавайки положението пред своя психотерапевт, „всичко се скапваше“.

След историята с Аник, която обичаше мислено да разкрасява (впрочем твърде благоразумно повече не бе потърсил момичето), Брюно се чувстваше малко по-уверен в себе си. Това първо завоевание обаче така и не бе последвано от други и той получи жесток отпор, когато се опита да целуне Силви, очарователна брюнетка, истинска мацка, от класа на Анабел. Но след като едно момиче го бе пожелало, щеше да има и други, и от този момент нататък започна да изпитва някакво смътно покровителствено чувство към Мишел. В крайна сметка той му беше брат, при това с две години по-малък от него. „Трябва да предприемеш нещо по отношение на Анабел, повтаряше му той — тя само това чака, влюбена е в теб и е най-красивото момиче в лицея“. Мишел се гърчеше на стола и отвръщаше: „Да“. Седмиците минаваха. Той видимо продължаваше да се колебае да прекрачи прага на зрелостта. При това да целуне Анабел, би било и за двамата единственото средство да преодолеят този мъчителен преход; той обаче не си даваше сметка за това и продължаваше да храни измамната илюзия за вечност. През април предизвика възмущението на преподавателите, като пропусна да попълни документите за записване в подготвителния клас. При това бе очевидно, че има повече шансове от когото и да било друг да постъпи в реномиран университет. Зрелостният изпит беше след месец и половина, а той сякаш все повече изпадаше в безтегловност. През решетъчните прозорци на класната стая съзерцаваше облаците, дърветата в двора и другите ученици; изглежда, никакво събитие, свързано с хората, не бе в състояние да го изкара от унеса.

Брюно от своя страна бе решил да се запише във филологическия факултет; беше започнало да му писва от линейните редове на Тейлър-Маклорен, а освен това при филолозите имаше повече момичета, много момичета. Баща му нямаше никакви възражения. Подобно на всички стари развратници, с годините той ставаше сантиментален и горчиво съжаляваше, че от егоизъм е провалил живота на сина си, което не беше съвсем далеч от истината. В началото на май той се раздели с Жюли, своята последна любовница, макар тя да беше разкошна жена; името й беше Жюли Ламур, но бе известна под псевдонима Джулия Лав. Снимаше се в първите, днес отдавна забравени, типично френски порнофилми на Бърд Тренбари и Франсис Льороа. Донякъде приличаше на Жанин, но бе далеч по-глупава. „Прокълнат съм… Прокълнат съм…“ — повтаряше си бащата на Брюно, когато установи тази прилика, след като случайно откри стара снимка на бившата си съпруга. По време на вечеря у Беназераф любовницата му се бе запознала с Дельоз и оттогава непрекъснато редеше дълбокомислени оправдания на порното, което я правеше направо непоносима. Освен това му струваше много пари, беше свикнала по време на снимките да се вози на ролс-ройс под наем, да ходи с кожени палта, да използва всички онези еротични аксесоари, които с напредването на възрастта му ставаха все по-неприятни. В края на 1974 година се наложи да продаде къщата в Сент Максим. Няколко месеца по-късно купи апартамент за сина си близо до парка на Обсерваторията. Жилището беше светло, спокойно, без други сгради отсреща. Докато го показваше на Брюно, нямаше чувството, че му прави кой знае какъв подарък, а по-скоро, че се опитва в рамките на възможното да поправи миналото, но така или иначе, постъпката му бе напълно уместна. Оглеждайки стаите, той донякъде се оживи и съвсем необмислено заяви: „Ще можеш да си каниш момичета!“ После видя изражението на Брюно и съжали за думите си.

В крайна сметка Мишел се записа във физико-математическия факултет в Орсе; привлече го преди всичко близостта на университетското градче; за него това беше важно. Не беше изненада, че и двамата взеха успешно зрелостния изпит. Когато отидоха да проверят резултатите, Анабел ги придружи; лицето й беше сериозно, за една година бе станала далеч по-зряла. Беше поотслабнала, усмивката й изразяваше някаква вътрешна радост и за нещастие бе станала още по-красива. Брюно реши да прояви инициатива; къщата в Сент Максим, където прекарваше ваканциите, вече я нямаше, но можеше да отиде в имението на Ди Меола, както бе предложила майка му; покани Мишел и Анабел да го придружат. Потеглиха месец по-късно, към края на юли.