Мишел Уелбек
Елементарните частици (13)

12
Стандартен режим

Онези, които през революционните епохи със странно високомерие си приписват евтината заслуга за това, че са пробудили у своите съвременници прилив на анархистки страсти, дори не си дават сметка, че дължат своя печален и привиден триумф преди всичко на спонтанно установилото се положение на нещата, обусловено от съвкупността на определени обществени явления.

Огюст Конт — Курс по позитивна философия, лекция 48

Средата на седемдесетте години във Франция беше белязана от скандалния успех на „Фантом в рая“, „Портокал с часовников механизъм“ и „Валсиращите“ — три твърде различни филма, чийто еднакъв успех обаче бе доказателство за комерсиалната перспективност на „културата на младите“, основана преди всичко на секса и насилието, която през следващите десетилетия непрекъснато заемаше все по-голям сектор от пазара. Трийсетгодишните, замогнали се през шейсетте, намериха пълно удовлетворение в излезлия през 1974 година филм „Емануела“. Този филм на режисьора Джъст Джекин предлагаше приятно прекарване на времето, екзотични картини, осъществени фантазми и — в контекста на една все още до голяма степен юдео-християнска култура — представляваше сам по себе си манифест на встъпването в цивилизацията на развлеченията.

През същата тази 1974 година движението в полза на свободните нрави като цяло пожъна забележителни успехи. На 20 март в Париж беше открит първият клуб „Витатоп“, призван да играе водеща роля в областта на физическата форма и на култа към тялото. На 5 юли беше приет закон за пълнолетието на осемнайсетгодишна възраст, а на 11 юли — закон за развода по взаимно съгласие, с което съпружеската изневяра отпадна от Наказателния кодекс. Най-сетне, на 28 ноември, с подкрепата на левицата и след бурни, според мнозинството коментатори „исторически“ дебати бе приет „законът Вей“, с който се разрешаваха абортите. Общоприетата от дълго време в западните страни християнска антропология действително придава изключително значение на човешкия живот от зачатието до смъртта; това значение се дължи на факта, че според християните човешкото тяло е обитавано от душа, сама по себе си безсмъртна и призвана по-късно да се възсъедини с Бога. В резултат от напредъка на биологическата наука през XIX и XX век постепенно се оформяше радикално нова, материалистическа антропология, далеч по-умерена в своите етически изисквания. От една страна, зародишът, малка топка от клетки в процес на непрекъснато деление, може да придобие статут на самостоятелно автономно същество само при условие че бъде постигнат известен обществен консенсус (отсъствие на вродени недъзи, водещи до непълноценност, съгласие на родителите). От друга страна, старецът, чиито органи са в състояние на непрекъснат разпад, може да предявява своето право на оцеляване само при условие че жизнените му функции са на определено равнище — въвеждане на понятието човешко достойнство. Поставените по този начин на дневен ред етически проблеми, свързани с двете крайни точки на човешкото битие (абортът, а няколко десетилетия по-късно евтаназията), от този момент нататък се превърнаха във фактори на непримиримо противопоставяне между два възгледа за света, две крайно антагонистични антропологии.

Принципният агностицизъм на френската република щеше да улесни лицемерното, неизбежно и дори донякъде подмолно тържество на материалистическата антропология. Без да бъдат провъзгласявани открито, въпросите за стойността на човешкия живот продължаваха да си пробиват път към умовете; без всякакво колебание би могло да се твърди, че те допринесоха немалко за атмосферата на упадък и дори на мазохизъм, обхванала през следващите десетилетия западната цивилизация.

 

 

За Брюно, който тъкмо бе навършил осемнайсет години, 1974-та се оказа изключително важна и дори съдбоносна. Когато много по-късно той започна да посещава психотерапевт, му се наложи често да си припомня това време, внасяйки поправки в една или друга подробност, а по всичко личеше, че психиатърът отдава голямо значение на тези разкази. Ето утвърдената версия, която Брюно предпочиташе да разказва:

„Това се случи в края на юли. Бях отишъл да прекарам една седмица на Лазурния бряг при майка ми. При нея имаше все същото движение и беше пълно с народ. Онова лято любовник й беше някакъв млад канадец, много як тип, същински дървосекач. Сутринта в деня на заминаването ми се събудих рано. Слънцето вече напичаше. Влязох в спалнята им, и двамата спяха още. Поколебах се за миг, после дръпнах чаршафа. Майка ми се размърда и за момент помислих, че ще се събуди; бедрата й бяха леко разтворени. Коленичих пред вулвата й. Протегнах ръка, но не посмях да я докосна. После излязох да онанирам. Тя прибираше всякакви котки и наоколо непрекъснато гъмжеше от тях. Приближих се до млада черна котка, която се печеше на един камък. Земята наоколо беше камениста, много бяла, с безпощадна белота. Котката ме погледна няколко пъти, докато лъсках бастуна, но затвори очи, преди да свърша. Наведох се и взех един голям камък. Черепът на котката се пръсна и част от мозъка се разхвърча наоколо. Покрих трупа с чакъл, после се прибрах в къщата, където всички още спяха. Същата сутрин майка ми ме закара при баща ми, който живееше на петдесетина километра. Докато пътувахме в колата, тя за пръв път ми спомена за Ди Меола. Той също напуснал Калифорния преди четири години и купил голямо имение в околностите на Авиньон, по склоновете на Ванту. През лятото при него се събирали младежи от цяла Европа, а също от Северна Америка. Смяташе, че няма да е зле някое лято и аз да отида там, за да открия, както тя казваше, нови хоризонти. Учението на Ди Меола било съсредоточено преди всичко върху браминската традиция, но според нея без какъвто и да било фанатизъм и крайности. Освен това се възползвал от напредъка на кибернетиката, на невролингвистичното програмиране и на техниките за духовно освобождаване, разработени в Исалън. Изобщо ставало въпрос преди всичко за разкрепостяването на личността и на нейната дълбочинна креативност. «Ние използваме едва 10 на сто от нашите неврони».“

„Освен това, добави Джейн (в този момент те прекосяваха някаква борова гора) — там ще можеш да се запознаеш с младежи на твоята възраст. Докато беше при нас, останахме с впечатлението, че имаш трудности в сексуално отношение“. Западният начин на живот е наложил една объркана и порочна представа за секса. В много първобитни общества посвещаването се извършва по естествен път под контрола на възрастните от племето. „Аз съм твоя майка“, подчерта още веднъж тя, но пропусна да добави, че през 1963 година лично е посветила в секса Дейвид, сина на Ди Меола. Тогава Дейвид е бил само на тринайсет години. Един следобед се съблякла пред него и го насърчила да мастурбира. Следващия следобед сама включила в действие ръце и език. На третия път му бе позволила да проникне в нея. За Джейн това бе приятен спомен; членът на момчето бил твърд и си оставал такъв дори след няколко еякулации; няма съмнение, че именно от този момент нататък тя се бе насочила окончателно към младежи. „Само че, добави тя — посвещаването се извършва извън стеснения семееен кръг. Това е необходимо, за да се осъществи отварянето към света“. Брюно трепна и се запита дали пък тя не се бе събудила сутринта, докато той се взираше във вулвата й. В действителност забележката на майка му беше съвсем уместна: научно е установено, че кръвосмешението е табу, още при сивите гъски и при мандрилите. Колата наближаваше Сент Максим.

 

 

„Когато пристигнахме при баща ми — продължи Брюно, — веднага забелязах, че той не се чувства добре. Онова лято бе успял да вземе само две седмици отпуск.

По това време още не знаех, че има парични проблеми и че за пръв път бизнесът му не върви. По-късно сам ми разказа всичко. Напълно бил проспал нарастващото търсене на силиконови гърди. Сметнал, че това е временна мода, която няма да излезе извън американския пазар. Твърде глупаво от негова страна, тъй като няма нито един случай зародила се в Съединените щати мода да не залее няколко години по-късно Западна Европа. Един от младите му съдружници се възползвал от случая и започнал самостоятелен бизнес в производството на силиконови гърди, отнемайки му голяма част от клиентелата“.

По времето, когато направи това признание, бащата на Брюно беше на седемдесет години и скоро след това почина от цироза. „Историята се повтаря, мрачно добавяше той, подрънквайки бучките лед в чашата. — Този глупак Понсе (ставаше въпрос за младия хирург, който двайсет години преди това бе станал причина за разорението му) наскоро се отказа да инвестира в изследванията за удължаване на мъжкия член. Заяви, че това било колбасарска работа и че в Европа едва ли ще се появи подобно търсене. Глупак. Също като мен навремето. Ако днес бях на трийсет години, като нищо щях да се захвана с удължаването на члена!“ След тези думи той обикновено изпадаше в дълбоко униние, а след това задрямваше. Никак не беше чудно, че на неговите години от един момент нататък разговорът започваше да буксува.

През същия този месец юли 1974 година бащата на Брюно преживяваше първия етап от своето падение. Всеки следобед се затваряше в стаята с куп романи на Сан Антонио и бутилка бърбън. Излизаше оттам едва към седем часа, за да стопли с треперещи ръце вечеря от полуфабрикати. Още не се бе отказал да разговаря със сина си, но все не се получаваше, просто нищо не излизаше от опитите му. Само след два дни обстановката стана направо тягостна. Брюно започна да излиза веднага след обяда и се връщаше чак вечерта; просто се шляеше по плажа.

 

 

Продължението на този разказ бе далеч по-малко интересно за психотерапевта, но Брюно много държеше на него и изобщо не желаеше да го премълчава. В крайна сметка работата на този тъпак бе да го слуша, нали така?

„Тя беше сама, продължаваше Брюно — всеки следобед беше сама на плажа. Нещастно дете на богати родители, също като мен, седемнайсетгодишна. Честно казано, беше трътлеста, дребничка, с плахо лице, имаше твърде бяла, покрита с пъпки кожа. На четвъртия следобед, в деня преди да си замина, взех хавлията и седнах до нея. Беше легнала по корем с разкопчано горнище на банския. Помня, че единственото, което се сетих да й кажа, бе: «Във ваканция ли си?» Погледна ме, сигурно не е очаквала кой знае какво остроумие, но пък не и да изтърся подобна тъпотия. След това се запознахме и научих, че се казва Аник. По едно време тя реши да си ходи и аз се питах дали ще се опита да закопчае горнището си, преди да стане, или ще ми покаже гърдите си? В крайна сметка направи нещо по средата: обърна се по гръб, придържайки краищата на горнището с ръка. Накрая се оказа в поза, при която чашките на сутиена се бяха изместили и я прикриваха наполовина. Наистина имаше големи гърди, но вече бяха доста увиснали, а с времето нещата щяха само да се влошат. Помислих си, че е доста смела. Протегнах ръка и я пъхнах под една от чашките, като постепенно откривах гърдата й. Тя не помръдна, но някак се стегна и затвори очи. Продължих да я галя, връхчетата на гърдите й бяха твърди. Това е едно от най-приятните преживявания в живота ми.

После нещата се усложниха. Отведох я у дома и веднага се качихме в моята стая. Боях се баща ми да не ни види; все пак в живота си бе имал много красиви жени. Той обаче спеше; този следобед бе напълно пиян и се събуди чак към десет вечерта. Странно защо, тя не позволи да сваля слипа й. Обясни ми, че преди не го била правила и откровено казано, никога не била имала работа с момче. Прие обаче да ме мастурбира без всякакво колебание и дори с въодушевление; помня, че се усмихваше. Приближих члена си до устата й, тя го лапна няколко пъти, но не й хареса много. Не настоях, а я яхнах. Когато притиснах члена си между гърдите й, усетих, че й харесва, и тя леко простена. Страшно се възбудих, надигнах се и смъкнах слипа й. Този път не се възпротиви и дори вдигна крака, за да ми помогне. Не беше красива, но пичката й беше привлекателна, като на която и да е друга жена. Беше притворила очи. Когато пъхнах ръце под задника й, тя разтвори широко бедра. Това ми подейства толкова силно, че се изпразних преди още да съм проникнал в нея. Малко сперма попадна върху космите на венериното й хълмче. Бях ужасно разочарован, но тя ме успокои, че и така й било приятно.

Нямахме много време за разговори, защото вече беше осем часа и тя трябваше веднага да се прибере при родителите си. Не знам защо спомена, че била единствено дете. Изглеждаше толкова щастлива, толкова горда, че има причина да закъснее за вечеря, че аз за малко не се разревах. Целувахме се дълго в градината пред къщата. На другия ден заминах за Париж“.

В края на този кратък разказ Брюно правеше малка пауза. Психотерапевтът леко се изкашляше, а след това най-често казваше: „Добре“. В зависимост от времето подканяше Брюно да продължи или казваше само: „Значи толкова за днес?“, повишавайки глас накрая, за да придаде на изречението въпросителна интонация. При тези думи усмивката му беше превъзходно лека.