Мишел Уелбек
Елементарните частици (12)

11

От онова време Мишел пазеше една снимка, направена в градината на родителите на Анабел през великденската ваканция на 1971 година; нейният баща беше скрил шоколадови яйца в храстите и цветните лехи. На снимката се вижда как, изцяло погълната от търсенето, Анабел разтваря клоните на една туфа форситии с присъщата на децата сериозност. Лицето й е започнало да придобива фини очертания и вече личи, че ще бъде изключително красива. Под пуловера се откроява леката извивка на гърдите й. Тогава за последен път получиха шоколадови яйца за Великден; на следващата година вече бяха прекалено големи за такива игри.

Към тринайсетгодишна възраст под влияние на прогестерона и на естрадиола, който се отделя от яйчниците, в областта на гърдите и задните части на момичетата започват да се образуват мастни възглавнички. В най-добрия случай тези части на тялото придобиват хармонична закръгленост, която предизвиква у мъжете силно влечение. Подобно на своята майка на същата възраст, Анабел имаше прекрасно тяло. Но ако лицето на майка й беше просто приятно и привлекателно, то нищо не предвещаваше болезнения шок от красотата на Анабел и майка й започна да се бои. Без съмнение големите сини очи и изумителните светлоруси коси Анабел бе наследила от своите холандски прадеди по бащина линия, но само някаква небивала морфогенетична случайност би могла да създаде поразителната чистота, която притежаваха чертите на лицето й. Лишената от красота девойка е обречена да бъде нещастна, защото за нея няма никаква надежда да бъде обичана. Всъщност никой не й се подиграва, не се отнася жестоко към нея, тя като че ли е прозрачна, никой поглед не се спира на нея, не я сподиря, когато минава. В нейно присъствие всеки се чувства неудобно и предпочита да не й обръща внимание. Напротив, една изключителна красота, красота, която далеч надминава естествената съблазнителна свежест на юношеството, оказва свръхестествено влияние и неизменно предвещава трагична участ. На петнайсет години Анабел принадлежеше към изключително малкото на брой девойки, които привличат погледите на всички мъже, без разлика от възраст и обществено положение; онези девойки, които само с появата си на оживената улица на някой средно голям град ускоряват сърдечния ритъм на младежите и зрелите мъже и карат старците горчиво да въздишат. Тя много бързо забеляза мълчанието, което настъпваше при всяка нейна поява в заведение или в лекционната зала, но трябваше да минат години, преди напълно да осъзнае неговото значение. В колежа в Креси ан Бри всички бяха приели факта, че тя „ходи“ с Мишел, но дори да не беше така, едва ли щеше да се намери момче, което да се опита по един или друг начин да потърси близост с нея. Това е един от основните недостатъци на изключителната красота у девойките; само опитните, цинични и безскрупулни женкари се чувстват удобно в тяхно присъствие; ето защо обикновено съкровището на тяхната непорочност се пада на най-долните представители на мъжкия пол, а самите те преживяват това като първи етап от едно непоправимо падение.

 

 

През септември 1972 година Мишел се записа в девети клас на лицея в Мо. Анабел оставаше в колежа, защото бе в осми клас. Той се прибираше след училище с влак, като в Ебли вземаше мотрисата. Обикновено пристигаше в Креси с влака в 18,33; Анабел го чакаше на гарата. Двамата се разхождаха край каналите в малкия град. Понякога, много рядко, отиваха в някое кафене. Сега вече Анабел знаеше, че рано или късно Мишел ще пожелае да я целуне, да погали тялото й, чието преображение тя чувстваше. Очакваше този момент, без да проявява нетърпение и без страх, защото му имаше доверие.

Макар основните страни на сексуалното поведение да са вродени, механизмите на неговото отключване до голяма степен зависят от условията, при които протичат първите години от живота, особено при птиците и бозайниците. Предварителните тактилни контакти на съответните за дадения вид органи са съществени при кучето, котката, плъха, морското свинче и макака резус (Macaca mulatto). Липсата на контакт с майката през детството води до тежки смущения в сексуалното поведение на възрастния плъх, особено при етапа на ухажването. Дори животът му да зависеше от това (а до голяма степен положението беше именно такова), Мишел не би се осмелил да целуне Анабел. Често вечер, когато го виждаше да слиза от мотрисата с чанта в ръка, я обземаше такава радост, че тя буквално се хвърляше в обятията му. В подобни случаи оставаха прегърнати за няколко секунди в състояние на щастливо вцепенение и едва след известно време проговаряха.

Брюно също учеше в лицея в Мо, също в девети клас, но в друга паралелка; знаеше, че майка му има и втори син от друг баща, но нищо повече. С майка си се виждаше рядко. Два пъти прекара ваканцията в наетата от нея вила в Каси. Тя приемаше много младежи, които минаваха оттам на път за някъде. Такива като тях пресата наричаше хипита. Всъщност те не работеха нищо, по време на престоя им ги издържаше Жанин, която бе сменила името си и искаше да я наричат Джейн. Живееха благодарение на приходите от клиниката за пластична хирургия, основана от бившия й съпруг, с други думи, от желанието на заможни жени да се борят с пораженията на времето или с някои свои естествени физически несъвършенства. Хипитата се къпеха голи в близките заливчета, но Брюно се стесняваше да свали банския си. Смяташе, че е прекалено белезникав, дребен, отблъскващ и тлъст. Понякога майка му лягаше с някой от младежите. Вече беше на четирийсет и пет години, вулвата й беше отслабнала и леко увиснала, но чертите на лицето й бяха все още великолепни. Брюно онанираше по три пъти на ден. Вулвите на младите жени наоколо бяха достъпни, понякога на по-малко от метър разстояние, но той чудесно разбираше, че са затворени за него: другите момчета бяха по-големи, по-силни и имаха загар. Години по-късно Брюно си даваше сметка, че в света на дребните буржоа, на обикновените чиновници има повече търпимост, приветливост и откритост, отколкото в този на младите маргинали, които по онова време се наричаха хипи. „Мога да се облека като уважаваните членове на обществото и охотно ще бъда приет от тях, често си повтаряше Брюно. — Достатъчно е да си купя костюм, вратовръзка и риза, които ще ми струват всичко 800 франка в «C&A» по време на разпродажбите; остава само да се науча да правя възел на вратовръзката. Вярно е, че въпросът с колата остава открит, всъщност това е единственото затруднение за представителя на средната класа, но и то си има решение: човек може да тегли кредит или да работи няколко години и да спестява. От друга страна, не виждам никакъв смисъл да се обличам като маргинал: нито съм толкова млад, нито толкова красив, нито пък дотам непукист. Плешивея, пълнея, а с годините ставам все по-притеснен и чувствителен, така че всеки признак на пренебрежение или презрение ще ме кара да страдам още по-силно. С една дума, не съм достатъчно естествен, тоест не съм в достатъчна степен животно, а това си е непоправим недостатък. Каквото и да кажа, каквото и да направя, каквото и да си купя, няма да мога да преодолея този недъг, защото той е вроден“. Още по време на първия престой при майка си Брюно установи, че никога няма да бъде приет от хипитата;, той не беше и никога нямаше да стане красиво животно. Нощем мечтаеше за разтворени вулви. По същото време започна да чете Кафка. Отначало почувства хлад, който го стягаше в ледената си прегръдка; часове след като бе привършил „Процесът“, не можеше да се отърси от натрапчивото вцепенение. Незабавно си даде сметка, че този протяжен, белязан от срам свят, в който живите твари се срещат и разминават сред космическа пустота, без каквато и да било близост помежду си, напълно съответства на неговия вътрешен мир. Светът бе протяжен и студен. Единственото топло място в него се намираше между краката на жените, но за него то бе недостъпно.

 

 

Ставаше все по-очевидно, че Брюно не отива на добре, че няма приятели, че се плаши от момичетата, че цялото му юношество е пълен провал. Баща му съзнаваше това и изпитваше нарастващо чувство за вина. През 1972 година той покани за Коледа бившата си съпруга, за да обсъдят въпроса. По време на разговора стана ясно, че природеният му брат учи в същия лицей, също в девети клас (макар и в друга паралелка) и че двамата никога не са се виждали. Този факт силно го порази, защото символизираше отвратителния разпад на семейството, за който вина носеха и двамата. За пръв път той наложи волята си и накара Жанин да влезе във връзка с втория си син, за да поправи нещата в рамките на възможното.

Жанин не хранеше особени илюзии по отношение на чувствата, които бабата на Мишел вероятно изпитваше към нея, но нещата се оказаха дори малко по-лоши, отколкото си бе представяла. В момента, когато спря поршето пред къщата в Креси ан Бри, старата жена тъкмо излизаше с пазарска чанта в ръка. „Не мога да ви попреча да го видите, все пак е ваш син — каза остро тя. — Отивам на пазар, ще се върна след два часа и искам дотогава да ви няма“. Сетне й обърна гръб и отмина.

Мишел беше в стаята си; тя отвори вратата и влезе. Имаше намерение да го прегърне, но когато понечи да го направи, той се отдръпна на цял метър. Беше пораснал и започваше поразително да прилича на баща си: същите тънки руси коси, същото остро лице с изпъкнали скули. Беше му донесла подарък грамофон и няколко плочи на „Ролинг Стоунс“. Той ги взе, без да каже нищо (грамофона запази, а няколко дни по-късно изхвърли плочите). Стаята му беше спретната, на стената нямаше нито един плакат. Върху плота на сгъваемото бюро имаше книги по математика. „Какво е това?“, запита тя, а той отвърна сдържано: „Диференциални уравнения“. Беше си намислила да му разкаже за живота си, да го покани за ваканцията, но очевидно това нямаше да стане. Задоволи се да му съобщи за предстоящото посещение на брат му; той прие. Бяха заедно само от един час, а мълчанието между тях започваше да става тягостно, когато от градината се чу гласът на Анабел. Мишел изтича до прозореца и я покани да влезе. Жанин успя да зърне момичето, докато минаваше през градинската врата. „Хубава приятелка имаш…“, подхвърли тя и леко сви устни. Тези думи сякаш жегнаха Мишел и лицето му се изкриви. Докато отиваше към поршето, Жанин се сблъска с Анабел и я погледна в очите; в погледа й се четеше омраза.

 

 

Бабата на Мишел не изпитваше никаква неприязън към Брюно; той също беше жертва на една извратена майка — такава бе нейната гледна точка, може би донякъде повърхностна, но в основата си вярна. Брюно свикна да ходи на гости на Мишел всеки четвъртък следобед. Вземаше мотрисата от Креси ла Шапел. Всеки път, когато имаше възможност (а възможност почти винаги имаше), той се настаняваше срещу някое самотно момиче. В повечето случаи те седяха с кръстосани крака, имаха прозрачна блузка или друго подобно нещо. Той не сядаше право срещу тях, а малко встрани, по диагонал, а нерядко на същата седалка, на не по-малко от два метра от спътницата. Възбуждаше се само от гледката на дългите руси или кестеняви коси; докато си избираше място, минаваше между седалките и усещаше как болка пронизва слабините му. Преди да седне, изваждаше носна кърпа. Достатъчно бе да разтвори папка, да я сложи върху коленете си и само след няколко движения свършваше. Понякога момичето разтваряше крака и тогава дори нямаше нужда да се докосва, а се изпразваше само при вида на гащичките й. Носната кърпа беше за всеки случай, обикновено го правеше върху листовете в папката, върху уравнения от втора степен, върху таблица с видовете насекоми или с данни за въгледобива в СССР. През това време момичето продължаваше да прелиства списанието.

Години по-късно Брюно продължаваше да изпитва колебание. Всичко случило се беше в пряка връзка с едно дебело и страхливо момче, чиито снимки още пазеше. Това момче бе в пряка връзка с разкъсвания от желание възрастен мъж, в когото се бе превърнало. Детството му беше трудно, юношеството — ужасно; сега беше на четирийсет и две години и обективно погледнато, все още далеч от смъртта. Какво ли му предстоеше да преживее? Може би няколко фелации, за които, сигурен бе в това, щеше да плаща все по-охотно. Посветеният на една цел живот оставя малко място за спомени. С времето ерекциите му ставаха все по-трудни и по-кратки и това караше Брюно да изпада в печално униние. Главната цел на неговия живот бе от сексуално естество; вече беше сигурен, че няма да бъде в състояние да я промени. В това отношение Брюно беше типичен представител на своето време. През неговото юношество продължилата близо два века жестока икономическа конкуренция във френското общество донякъде се бе смекчила. Все повече се налагаше възгледът, че промяната на икономическите условия естествено води към известно равенство. В полза на подобна теза шведският социалдемократически модел често се привеждаше като пример както от политиците, така и от собствениците на предприятия. Ето защо мисълта да се издигне над своите съвременници бе слабо вдъхновение за Брюно. От професионална гледна точка единствената му (и твърде благоразумна) амбиция бе да се влее в „многолюдната и с неясни очертания средна класа“, както по-късно бе определена от президента Жискар д’Естен. Ала присъщо на човека е да налага йерархии и той жадно се стреми към превъзходство над себеподобните. Дания и Швеция, превърнали се за европейските демокрации в образец за постигането на икономическо равенство, даваха също така пример за сексуална свобода. Съвсем неочаквано вътре в същата тази средна класа, към която постепенно се приобщаваха работници и служители, или по-скоро сред нейните потомци, се разкри ново поле за нарцистична конкуренция. През юли 1972 година, по време на езикова ваканция в Траунщайн, малък баварски град близо до австрийската граница, Патрик Кастели, млад французин от неговата група, само за три седмици успя да преспи с трийсет и седем мацки. За същия срок Брюно постигна нулев резултат. Успя само да покаже пениса си на една продавачка в супермаркета, която за щастие се засмя и не подаде жалба. Патрик Кастели също като него произхождаше от буржоазно семейство и имаше добър успех в училище; в икономическо отношение пред двамата се очертаваха сходни перспективи. Повечето спомени от юношеството на Брюно бяха от този род.

Впоследствие глобализацията на икономиката наложи далеч по-сурова конкуренция, която помете мечтите за интеграция на цялото население в една всеобща средна класа с нарастваща покупателна способност; все по-широки слоеве от обществото постепенно попадаха в плен на бедността и безработицата. Същевременно надпреварата в областта на секса не намаляваше, дори напротив.

 

 

Бяха минали двайсет и пет години, откакто Брюно се бе запознал с Мишел. През този ужасяващо голям интервал от време той имаше чувството, че почти не се е променил; хипотезата за наличието на една постоянна личностна същност, чиито качества са дадени на човека веднъж завинаги, му се струваше напълно вярна. Същевременно цели етапи от неговата собствена история бяха окончателно обречени на забрава. Месеци и години се бяха заличили в паметта му, сякаш изобщо не ги бе преживял. Не такъв бе случаят с последните две години от неговото юношество, тъй богати на спомени и опит, който бе формирал личността му. Паметта за човешкия живот, както му бе обяснил много по-късно неговият брат, напомня някоя от консистентните истории на Грифитс. През една майска вечер те седяха в апартамента на Мишел и пиеха кампари. Рядко разговаряха за миналото, беседите им обикновено бяха посветени на актуалните политически и обществени въпроси; през онази вечер обаче тема на разговора стана именно миналото.

— Припомняш си различни моменти от живота — обобщи Мишел — и тези спомени ти се явяват в различен аспект; връщаш се към мисли, подбуди или лица. Понякога се сещаш просто за име, като това на Патрисия Овейе, за която спомена преди малко и която днес едва ли би могъл да познаеш. Друг път в паметта ти изниква лице, без да можеш да го свържеш с каквото и да било. В случая с Каролин Есеян всичко свързано с нея е съсредоточено в онези няколко секунди, през които ръката ти е била върху бедрото й. Консистентните истории бяха въведени от Грифитс през 1984-та с цел да осъществят връзка между количествените измерения в описанията на вероятностите. Една история на Грифитс е съставена на основата на поредица от повече или по-малко случайни измерения, осъществени в различни моменти. Всяко измерение потвърждава факта, че определена физическа величина, евентуално различна от резултатите, получени при други измерения, в даден момент е съотносима с определена област от значения. Така например за времето t1 един електрон притежава известна скорост, определена в зависимост от начина на измерване; през времето t2 той се намира в някаква зона на пространството; през времето t3 притежава дадена стойност на спина. Изхождайки от подмножествата на измеренията, може да се даде определение на неговата история, логически консистентна, без при това да може да се твърди, че е вярна; за нея само може да се каже, че съществува. Измежду възможните истории на света в дадени експериментални рамки някои могат да бъдат пренаписани под зададената от Грифитс форма; именно тогава те могат да бъдат наречени консистентни истории на Грифитс, доколкото светът се възприема като съставен от отделни обекти, притежаващи вътрешно присъщи и устойчиви свойства. При това броят на консистентните истории на Грифитс, които могат да бъдат пренаписани на основата на поредица измерения, най-често надвишава единица. Ти имаш определена представа за собственото „аз“; тази представа ти позволява да изградиш хипотеза: историята, която си в състояние да възстановиш на основата на твоите собствени спомени, е консистентна история, защитима от принципа на еднозначното повествование. Като изолиран индивид, следващ неизменно битие в определен период от време и подчинен на определена онтология от страна на предмети и свойства, в това отношение ти не храниш никакви съмнения и затова можеш да бъдеш причислен към една консистентна история на Грифитс. При това ти вписваш въпросната хипотеза в сферата на реалния живот, а не в сферата на мечтите.

— Предпочитам да си мисля, че моето „аз“ е илюзия, пък била тя и болезнена илюзия — отбеляза тихо Брюно, на което Мишел не можа да намери отговор, защото не знаеше нищо за будизма.

Разговорът помежду им вървеше трудно, защото се виждаха не повече от два пъти годишно. Когато бяха млади, между тях възникваха оживени спорове, но това време беше отминало. През септември 1973 година започнаха единайсети клас в профил естествени науки и в продължение на две години изучаваха заедно математика и физика. Знанията на Мишел далеч надвишаваха нивото на класа. Той беше започнал да осъзнава, че човешкото общество е непресъхващ извор на разочарования, тревоги и огорчения, докато математическите уравнения го даряваха с ярка и жива радост. Луташе се в полумрак и изведнъж откриваше изход: нужни бяха няколко формули, няколко дръзки факторизации и изведнъж се извисяваш до сияйни селения. Най-вълнуващо бе първото от уравненията на доказателството, защото истината все още се мержелее в далечината, а последното винаги се оказваше най-радостното, най-възхитителното. Същата година Анабел премина в десети клас на лицея в Мо. Тримата често се събираха след часовете. После Брюно се прибираше в пансиона, а Анабел и Мишел се отправяха към гарата. Положението бе на път да приеме странен и печален обрат. В началото на 1974 година Мишел се изгуби из Хилбертовите пространства; после се приобщи към теорията на мерките, откри интегралите на Риман, Льобег и Стилтес. По същото време Брюно четеше Кафка и онанираше в мотрисата. През един майски следобед на новооткрития басейн в Ла Шапел сюр Креси той преживя насладата да разтвори хавлията, за да покаже члена си на две дванайсетгодишни момиченца, и с особено удоволствие видя, че те се побутват с лакти и очевидно се интересуват от гледката; после размени продължителен поглед с едната от тях, дребничка очилата брюнетка. Брюно се чувстваше прекалено нещастен и оскърбен, за да го е грижа за психологическите проблеми на другите, но все пак си даваше сметка, че природеният му брат се намира в още по-тежко положение. Тримата често сядаха в кафенето; Мишел беше с анорак и смешна шапка на главата и не умееше да играе минифутбол; през повечето време говореше Брюно. Мишел стоеше неподвижно и почти не се обаждаше, само вдигаше очи към Анабел и я гледаше внимателно и безстрастно. Самата Анабел не се отказваше; за нея лицето на Мишел въплъщаваше истината за един друг свят. По това време тя прочете „Кройцеровата соната“ и известно време й се струваше, че е успяла да го разбере благодарение на тази книга. Двайсет и пет години по-късно Брюно си даваше сметка, че тогава те са се оказали в неустановено, ненормално и безперспективно положение; когато човек хвърли поглед назад, у него винаги се създава може би погрешното впечатление за някакъв детерминизъм.