Филипа Грегъри
Бялата кралица (7)

Есента на 1469

Уорик се връща в двора като любим приятел и предан ментор. Ще бъдем като семейство, чиито членове преживяват по някоя и друга кавга, но освен това се обичат. Едуард се справя с това доста добре. Посрещам Уорик с усмивка, топла като замръзнал водоскок, от който капе лед. От мен се очаква да се държа, сякаш този човек не е убиецът на баща ми и брат ми и тъмничар на моя съпруг. Държа се, както ми е наредено: от устните ми не се откъсва нито една гневна дума, но Уорик знае и без да му казвам, че си е създал един опасен враг до края на живота си.

Той е наясно, че не мога да кажа нищо, и лекият му поклон, когато ме поздравява, е тържествуващ.

— Ваша светлост — казва той любезно.

Както винаги, с него се чувствам смутена, като момиче. Той е светска личност и е планирал съдбата на това кралство, когато аз се учех как да се държа с нейна светлост лейди Грей, майката на съпруга ми, и се подчинявах на първия си съпруг. Гледа ме, сякаш би трябвало още да храня кокошките в Графтън.

Искам да се държа ледено, но се боя, че изглеждам само нацупена.

— Добре дошли отново в двора — приветствам го неохотно.

— Вие винаги сте толкова мила — отвръща той с усмивка. — Родена сте за кралица.

Синът ми Томас Грей издава леко възклицание, разгневен като момче, каквото всъщност си е, и излиза от стаята.

Уорик ми се усмихва сияйно:

— Ах, младите — казва той. — Многообещаващо момче.

— Само се радвам, че не беше с дядо си и обичния си вуйчо при Еджкоут Мур — отговарям, изпълнена с омраза към него.

— О, аз също!

Уорик може и да ме кара да се чувствам като глупачка и като безпомощна жена, но аз ще сторя, каквото е по силите ми. В кутията ми за бижута има тъмен медальон от почерняло сребро, а в него, заключено в тъмнината, държа неговото име — Ричард Невил — и това на Джордж, херцог Кларънс, написани с кръвта ми върху късчето хартия от ъгълчето на последното писмо на баща ми. Това са моите врагове. Аз ги проклех и ще ги видя мъртви в краката си.