Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (20)

Седемнадесет

О, господи! Тук съм! Стигнах!

Пет часа по-късно аз наистина съм тук, в Къмбрия, в селото на Джес. Аз съм в северната част на страната!

Вървя си по главната улица на Скъли — и всичко е толкова живописно! Точно както го описа Гари — с каменните стени и всичко останало там. От двете ми страни се нижат стари каменни къщи с плочи на покривите. Отвъд тях се възправят стръмни назъбени хълмове, с тук-там стърчащи скали и овце, пощипващи си трева. А над всичко наоколо се извисява един-единствен огромен хълм, който на практика си е планина.

Докато минавам покрай една разкошна каменна къщичка, забелязвам повдигане на завеса — някой ме наблюдава. Предполагам, че малко се набивам на очи с тези мои ярки куфари — единият в червено, а другият в яркозелено. Токчетата ми потракват шумно по паважа, а и кутията ми за шапки потраква с всяка моя стъпка. Минавам покрай някаква пейка, на която седят две стари дами с щампирани рокли и плетени жилетки и ме наблюдават подозрително. Забелязвам как едната от тях сочи моите розови велурени обувки. Усмихвам им се приятелски и тъкмо се каня да кажа: „Взех си ги от «Барнис»“, когато двете едновременно се изправят и се оттеглят нанякъде. С всяка крачка обаче се обръщат и ме поглеждат през рамо. Правя още няколко стъпки напред, но накрая спирам задъхано.

Стръмничко е тук, не мислите ли? Не че в хълмовете има нещо лошо, в никакъв случай! Това въобще не е проблем за мен.

Но въпреки всичко нищо не ми пречи да спра за момент и да огледам добре красивата природа наоколо. А междувременно и да си поема дъх. Шофьорът на таксито предложи да ме откара до вратата на къщата, обаче аз му заявих, че предпочитам да извървя пеша последната част от пътя, за да се поуспокоя. Както и да дръпна няколко глътки от миниатюрното шишенце водка, което си купих във влака. Нещо започва да ми се вие свят, като си помисля, че отново ще се срещна с Джес, което си е направо смешно, защото разполагах с достатъчно часове във влака, за да се подготвя за този миг.

Накрая прибягнах дори до помощта на експертите! Стана, когато се отбих във вагон-ресторанта и си поръчах една „Блъди Мери“ — просто за да посъбера смелост. Та там имаше цяла трупа шекспирови актьори, отправили се на турне с „Хенри V“ които се наливаха с вино и пушеха. Завързахме разговор е тях и накрая стигнах дотам, че им разказах цялата си история и как сега съм се отправила на път да се опитам да се сдобря с Джес. А те, представете си, направо откачиха! Казаха, че всичко им звучало точно като в „Крал Лир“, след което поръчаха по една „Блъди Мери“ за всички и настояха да ми помогнат с речта ми.

Не съм много сигурна обаче, че ще направя абсолютно всичко, което те ми препоръчаха. Като например съмнявам се, че ще започна да си скубя косите или пък ще се нанижа на фалшива кама. Но иначе останалите им идеи са изключително полезни. Като например — никога не се опитвай да изместиш от сцената своя колега, което означава никога да не заставаш така, че да го принудиш да обърне гръб на публиката. Всички бяха единодушни, че това е най-лошото, което мога да сторя на сестра си, и ако го направя, шансовете ми за сдобряване с нея ще се сведат на практика до нулата — нещо, за което надали ще имам причини да я виня. Аз изтъкнах очевидното, че публика надали ще има, обаче те отбелязаха, че в подобни случаи тълпите са задължителни.

Вятърът развява косата ми, а устните ми се напукват от силния северен вятър, затова изваждам балсама си за устни и ги намазвам. После бръквам отново в чантата си и за хиляден път вадя мобилния си телефон, за да проверя дали Люк случайно не ме е търсил, а аз някак си да не съм го чула. Обаче не установявам никакъв сигнал. Сигурно тук се намираме извън обхвата на сателитните комуникации. Вторачвам се за няколко секунди в пустия дисплей на телефона, а сърцето ми бие с напразна, глупава надежда. Защото, щом няма сигнал, каква е гаранцията, че той не се е опитал да се свърже с мен?! Може би точно в тази минута набира номера ми и се ядосва, че не се свързва с мен…

Ала дълбоко в мен нещо ми подсказва, че всичко това е илюзия. Изминаха цели шест часа, откакто той замина. Ако е искал да ми се обади, досега все щеше да го направи.

Отново усещам в себе си познатата празнота. Чувам резкия глас на Люк. Спомням си начина, по който ме изгледа, преди да си тръгне — напълно разочарован, като човек, на когото вече му е писнало. И чувам всички онези неща, които ми каза. Всичко, което си казахме през този ден, отеква в главата ми като погребален звън и опъва нервите ми до скъсване.

За мой невероятен ужас в очите ми избиват сълзи. Разярено започвам да примигвам, за да ги върна назад. Не възнамерявам да плача! Накрая всичко ще се нареди! Аз ще се поправя, ще се превърна в нов човек и Люк изобщо няма да ме познае!

Грабвам решително дръжките на куфарите и започвам да ги тегля нагоре по хълма. Накрая стигам до ъгъла на Хил Райз. Спирам и оглеждам дългата редица каменни къщи, които се простират пред мен. По гръбнака ми пълзят неспокойни тръпки. Това е тя! Това е улицата на Джес! Тя живее в една от тези къщи тук!

Бръквам в джоба си, за да проверя кой точно беше номерът на къщата й, когато от един прозорец няколко къщи по-нататък забелязвам движение. Вдигам очи — и ето я! Това е Джес! Стои на прозореца и ме зяпа ококорено.

Въпреки всичко, случило се между нас, при вида на познатото й лице ме залива топлина. Та това е сестра ми, в края на краищата! Хуквам нагоре по улицата, куфарите ми потракват след мен, а кутията ми за шапки подскача нагоре-надолу. Стигам до вратата, останала без дъх, и тъкмо се каня да почукам с чукалото, когато вратата се отваря. Пред мен стои Джес, облечена в бледокафяви груби панталони и риза, и ме зяпа ужасено.

— Беки… какво, по дяволите, правиш тук?

— Джес, искам да се уча от теб! — изричам с треперещ глас и вдигам умолително ръце, точно както ме учиха шекспировите актьори. — Дойдох, за да ти стана чирак!

— Какво?! — отстъпва ужасена тя. — Беки, да не би да си пияна?

— Не! Искам да кажа, да. Е, няколко коктейла „Блъди Мери“, но иначе не съм пияна, честна дума! Джес, искам да стана добър човек. — Думите се леят от устата ми и се надпреварват една през друга. — Искам да се уча от теб! И да те опозная! Знам, че съм правила доста грешки в живота си… но държа да си взема поука от тях! Джес, искам да стана като теб!

Настъпва злокобна тишина. Джес ме наблюдава през присвити очи.

— Искаш да станеш като мен, така ли? — изрича накрая. — Доколкото знам, за теб аз съм „нещастна стисната крава“, Беки!

Мамка му! Някак си хранех надежда, че е забравила за този разговор.

— Мммм… искрено съжалявам за казаното! — смотолевям притеснено. — Не го мислех, честна дума!

Джес обаче не изглежда особено убедена. Бързо се връщам към обясненията, които ми дадоха във влака. И се сещам. Протягам ръка към нейната и прошепвам:

— Времето вече е излекувало всички рани, които сме си нанесли!

— Не, не е! — отдръпва ръка тя като попарена. — И пристигането ти чак тук е проява на върховна наглост!

— Но аз те моля да ми помогнеш като сестра на сестра! — изричам отчаяно. — Искам да се уча от теб! Ти си като Йода, а аз съм…

— Йода ли?! — ококорва очи Джес.

— Не, нямам предвид, че изглеждаш като Йода — побързвам да добавя. — Нищо подобно! Просто исках да кажа, че…

— Добре де, обаче аз въобще не желая да чувам какво искаш да кажеш, Беки! — прекъсва ме тя. — Не ме интересуваш нито ти, нито идиотската ти идея! Върви си! Веднага!

И трясва вратата под носа ми, а аз се втренчвам шокирано в нея. Джес ми затръшна вратата? На мен, нейната родна сестра?

— Ама аз пропътувах целия път от Лондон чак дотук! — провиквам се с надеждата, че ще ме чуе през вратата.

Никакъв отговор.

Не мога да се предам. А, не, в никакъв случай! Аз не се предавам лесно!

— Джес! — започвам да барабаня с юмруци по вратата. — Трябва да ме пуснеш! Моля те! Знам, че имахме някои недоразумения…

— Остави ме на мира! — Вратата се отваря рязко и Джес отново застава на прага. Но този път не изглежда просто враждебно настроена. Изглежда буквално вбесена. — Беки, нещата между нас не могат да се нарекат просто недоразумения! Ние сме напълно различни личности! И аз нямам никакво време, за да се занимавам с теб! Честно да ти кажа, ще ми се никога да не те бях срещала! И въобще нямам представа какво правиш тук!

— Но ти не разбираш! — побързвам да изрека, преди отново да ми е затръшнала вратата под носа. — Всичко се обърка. Двамата с Люк се скарахме. Аз… направих нещо много глупаво…

— Боже, каква изненада! — изрича саркастично Джес и скръства ръце пред гърди.

— Да, знам, че сама съм си виновна — продължавам, вече с треперещ глас. — Знам, че вината е изцяло моя. Но сега мисля, че бракът ни е в голяма опасност! В смъртоносна дори!

И докато изричам всичко това, усещам, че гадните сълзи отново напират да рукнат от очите ми. Примигвам бързо, опитвайки се да ги задържа.

— Джес… моля те, помогни ми! Ти си единственият човек, за когото се сещам. Ако успея да науча нещо от теб, Люк може и да ми прости. Той много те харесва! — Последното изричам със значително пристягане в гърлото, но се насилвам да я погледна в очите. — Той харесва теб повече, отколкото харесва мен!

Джес поклаща глава, но не мога да разбера дали е защото не ми вярва, или просто не й пука за мен.

— Кой е, Джес? — дочувам нечий глас зад нея и на вратата се появява друго момиче. Момичето има права и зализана коса с мишав оттенък, лицето му е цялото в лунички, на очите си носи очила, а в ръка държи няколко листа. — Да не би пак някой от „Свидетелите на Йехова“?

— Аз не съм от „Свидетелите на Йехова“! — възкликвам възмутено. — Аз съм сестрата на Джес!

— Сестрата на Джес ли?! — ахва момичето и се опулва изумено насреща ми. Усещам как погледът й веднага пробягва по дрехите ми, обувките ми и двата куфара.

— Разбирам какво имаш предвид — обръща се тя към Джес и снижава глас. — Наистина изглежда малко превзета!

Превзета ли?!

— Аз не съм превзета! — тросвам се аз. — И това няма нищо общо с вас. Джес…

— Беки, върви си вкъщи! — изрича с равен тон тя.

— Ама…

— Ти не разбираш ли от нормален език? Върви си вкъщи! — И вдига глава, сякаш напъжда досадно куче.

— Ама… аз съм ти роднина! — изричам с треперещ глас. — А роднините би трябвало да си помагат! Роднините би трябвало да се грижат един за друг! Джес, аз съм ти сестра!

— Е, обаче това не е по моя вина — изрича грубо тя. — Никога не съм искала да бъда твоя сестра. Довиждане, Беки!

И отново затръшва вратата под носа ми, но сега толкова силно, че подскачам на място. Вдигам ръка, за да почукам отново, но после я спускам обратно. Като че ли няма никакъв смисъл, нали?

В продължение на няколко минути си стоя там и се взирам като хипнотизирана в боядисаната в кафяво врата. После съвсем бавно се обръщам и започвам да тегля куфарите си надолу по улицата.

Значи съм изминала целия този път за нищо.

И сега какво да правя?

Мисълта да се прибера веднага вкъщи е направо непоносима. Всичките тези часове във влака. И къде да се прибера? В празния си апартамент.

В празния си апартамент, където съпругът ми го няма.

При мисълта за Люк усещам, че повече не съм в състояние да се владея. Сълзите рукват безпрепятствено по бузите ми и аз изхълцвам. После пак. Когато стигам до ъгъла, две жени, тикащи бебешки колички, ме поглеждат учудено. Обаче аз въобще не им обръщам внимание. Вече плача с пълен глас. Сигурно гримът ми се е размазал по цялото ми лице… обаче нямам свободна ръка, за да си измъкна носна кърпичка, затова ще трябва да подсмърчам… Трябва да спра някъде. Трябва да спра и да се взема в ръце.

Вляво забелязвам моравата в центъра на селото, а точно в средата й зървам дървена пейка. Насочвам се натам. Оставям куфара си и се отпускам на пейката и вече спокойно започвам да си рева.

Ето ме сега тук, на стотици километри от дома, съвсем сама, и никой не иска да има нищо общо с мен. И всичко е само по моя вина. Аз провалих абсолютно всичко.

И Люк никога повече няма да ме обикне!

Раменете ми се тресат и вече едва си поемам дъх, когато в мъглата пред очите си зървам нечий мъжки силует.

— Успокой се, мила! Какво става? Защо плачеш?

Вдигам глава и успявам да различа мъж на средна възраст с работни панталони и зелен пуловер, който ме наблюдава — с отчасти неодобрителна, отчасти загрижена физиономия.

— Да не би да е дошъл краят на света? — пита грубо той. — Тук има възрастни хора, които се опитват да се насладят на следобедния си сън! — И обхваща с жест къщите около моравата. — А ти вдигаш прекалено много шум, че чак подплаши и овцете!

Посочва към хълмовете, където, за моя огромна изненада, зървам две овце, вдигнали глави, да ме наблюдават учудено.

— Много се извинявам, че ви нарушавам спокойствието — преглъщам аз. — Но точно в този момент нещата около мен не са никак приятни.

— Разпра с приятелчето, а? — изтъква той, сякаш това е най-очевидният извод.

— Нищо подобно. Всъщност, аз съм омъжена. Обаче бракът ми е в огромна беда. Всъщност, мисля си, че може би с него е свършено. И дойдох чак дотук, за да видя сестра си, обаче тя отказва дори да говори с мен… — Усещам как гадните сълзи отново напират. — А мама и татко са на пътешествие с оздравителна цел и съпругът ми замина за Кипър при Нейтън Темпъл, а най-добрата ми приятелка харесва друга повече от мен и аз си нямам никого, с когото да си поговоря! На всичко отгоре нямам представа къде да отида! В най-буквалния смисъл на думата! Не знам накъде да тръгна, след като стана от тази пейка…

Изхълцвам силно, изваждам си една кърпичка и си подсушавам очите. После отново вдигам глава.

Човекът ме наблюдава с широко отворени очи.

— Знаеш ли какво, мила — изрича с вече далеч по-мил тон, — какво ще кажеш за една чаша топъл, хубав чай?

— Бих казала, че ми звучи прекрасно! — смотолевям аз. — Много ви благодаря за предложението!

Мъжът се насочва напряко през моравата, понесъл и двата ми куфара, като че вътре няма нищо, а аз преплитам след него крака само с кутията си за шапки.

— Между другото, аз съм Джим — подвиква ми той през рамо.

— А аз съм Беки — представям се и аз и си издухвам носа. — Много мило от твоя страна да ми помогнеш в такъв момент! Докато бях в Лондон, и аз се канех да пийна чай, обаче се оказа, че млякото ми свършило… Всъщност… май долу-горе по тази причина се озовах тук.

— Това си е доста път за чаша чай — отбелязва насмешливо той.

„А това беше едва тази сутрин! — ми минава през ум. — Струва ми се, че оттогава са изминали милион години!“

— Тук няма никаква опасност да ни свърши млякото — добавя той и влиза в една къща, над чийто праг се вижда табела „Селски магазин Скъли“. При влизането ни иззвънява звънче, а някъде отзад чувам лаенето на куче.

— О! — оглеждам се по-весело аз. — Ама това е магазин!

— Това е единственият магазин тук! — поправя ме той. Оставя куфарите ми на пода и леко ме дръпва от прага, при което звънчето спира да звъни. — Семейството ми го държи вече петдесет и пет години!

— Аууу, страхотно! — изтъквам и оглеждам уютното магазинче. Виждат се рафтове с пресен хляб, рафтове с консерви и разни пакети, подредени в изряден ред, старомодни буркани със сладко и цяла колекция от пощенски картички и сувенири. — Ама това е прекрасно! Да не би вие да сте… господин Скъли?

Джим ме поглежда учудено.

— Скъли е името на селото, в което живеем, скъпа — казва накрая.

— Да бе, вярно! — изчервявам се аз. — Колко глупаво от моя страна!

— Всъщност, фамилията ми е Смит. И вече съм напълно убеден, че ти имаш жизненоважна необходимост от чаша чай. Кели? — повишава глас той.

След няколко секунди през прага на вратата отзад надниква едно момиче. Тя е на около тринадесет години, слабичка, с приятна коса, вдигната на конска опашка, и прецизно гримирани очи, а в ръцете си държи списание „Дийт“.

— Тъкмо оправях магазина, татко, честна дума! — изрича бързо тя. — Само отскочих до горния етаж за едно списание.

— Няма нищо, скъпа. Просто искам да те помоля да приготвиш една хубава чаша чай за тази дама тук. Тя е преживяла доста… неприятности в последно време.

— Разбира се! — Кели се втренчва в мен с неприкрито любопитство, след което отново изчезва зад вратата. Давам си сметка колко странно изглеждам в нейните очи.

— Няма ли да седнеш, скъпа? — пита Джим и ми предлага стол.

— О, да, благодаря! — изричам признателно аз.

Оставям си кутията за шапки и започвам да ровя в ангелската си чанта за чантичката с гримовете ми. Отварям огледалото и се поглеждам — о, боже! Никога през живота си не съм изглеждала по-зле! Носът ми е зачервен, очите ми са кървясали, очната ми линия е размазана и ме е превърнала в мечка панда, а на бузата ми незнайно как се е озовала вадичка от моя тюркоазен грим „24-часов блясък“.

Бързо изваждам една мокра кърпичка и изтривам цялото си лице, докато накрая не зървам лицето си чисто и порозовяло от търкането, взиращо се тъжно в мен от огледалото. Част от мен се чувства точно така. Защо изобщо трябва да си слагам някакъв грим?! Какъв е смисълът, когато с брака ми е свършено?!

— Ето, заповядайте! — На щанда пред мен се появява вдигаща пара чаша чай и аз вдигам очи и зървам как Кели буквално ме изпива с поглед.

— Много ти благодаря! — изричам с все още не особено стабилен глас. — Много си мила!

— Няма проблеми! — кимва Кели, а аз отпивам първата глътка от вкусната течност. Господи, чаша хубав чай наистина е в състояние да оправи всичко!

— Това да не би да е… — Вдигам поглед и зървам Кели да зяпа чантата ми, а очите й са станали на палачинки. — Това да не би да е… истинска чанта „Ейнджъл“?!

Нещо ме пробожда в сърцето, но успявам да го прикрия с лека усмивка.

— Да. Това е истинска чанта „Ейнджъл“.

— Тате, ама тя има истинска ангелска чанта! — възкликва Кели, като се обръща към Джим, който точно в този момент разтоварва пакети захар от един кашон. — Нали ти ги показвах веднъж в списание „Тламър“, спомняш ли си?! — очите й светят от радостна възбуда. — Всички филмови звезди имат такива чанти! В „Хародс“ вече са ги свършили! А ти откъде си взе твоята?

— В… Милано — отговарям след кратка пауза.

— В Милано ли?! — ахва момичето. — Ама че гот! — Погледът й вече обгръща моята чантичка за гримове. — А това да не би да е гланц за устни „Стила“?!

— Ами… да.

— Емили Мастърс има гланц „Стила“! — изрича мечтателно тя. — Тя се мисли за голяма работа.

Поглеждам към блесналите очи на момичето и към порозовелите му бузи и внезапно ме пронизва остра болка — така ми се иска отново да съм на тринадесет! Да ходя по магазините в събота и да харча парите от закуски, които съм си събирала. И без никакви особени грижи, освен домашното по биология и притеснението дали Джеймс Фулъртън ме харесва.

— Знаеш ли… вземи това! — изричам импулсивно, бръквам в чантичката си за гримове и изваждам оттам чисто нов гланц за устни „Стила“ с аромат на грейпфрут. — И без това надали някога щях да го ползвам.

— Сериозно?! — блясват още повече очите на Кели. — Сигурна ли си?

— Ако искаш, можеш да вземеш и този кремообразен руж — казвам и й поднасям кутийката. — Аз и без това нямам нужда от руж.

— Олеле!

— Чакайте малко вие двете! — достига до нас гласът на Джим от другия край на магазина. — Кели, не можеш да вземаш грима на дамата! — Поклаща глава с укор и добавя: — Върни й ги, скъпа!

— Ама тя сама ми ги предложи, татко! — оправдава се момичето и цялото се изчервява. — Аз нито съм я молила, нито нищо!

— Аз съм напълно сериозна, Джим! Нека ги вземе Кели! И без това никога няма да ги ползвам — добавям с треперлив смях. — Пък и, честно да ви призная, купих ги само защото даваха безплатен парфюм, ако похарчиш в магазина осемдесет лири.

Досадните сълзи отново избликват в очите ми. Господи, Джес е напълно права! Аз съм пълен провал!

— Добре ли си? — обръща се разтревожено към мен Кели. — Ако искаш, вземи си ги обратно…

— А, не, добре съм си — насилвам се да се усмихна аз. — Просто си спомних за… за нещо друго.

Попивам очи с кърпичката си, изправям се на крака и се отправям към рафта с подаръците и сувенирите. Така и така съм тук, нищо не ми пречи да си купя някой и друг спомен. Вземам една поставка за лули, която татко много ще хареса, а за мама избирам един ръчно изрисуван дървен поднос. Тъкмо разглеждам един стъклен макет на езерото Уиндърмиър и се чудя дали да не го купя за Джанис, когато пред витрината на магазина забелязвам две жени. Докато ги наблюдавам, към тях се присъединява и трета.

— За какво чакат тези жени отвън? — обръщам се изумено към Джим.

— За това — кимва той, поглежда си часовника, след което слага на витрината табела, на която пише: „Днес хлябът е на половин цена.“

И жените автоматично се струпват в магазина.

— Ще взема два от ръчните, моля — казва едната с металносива коса и бежов шлифер. — Имаш ли някакви кроасани на половин цена?

— Днес, не — отговаря той. — Всички са на официалната им цена.

— О! — Жената се замисля, но само за един кратък миг, след което заявява: — Не, благодаря.

— За мен три големи пълнозърнести, ако обичаш — приглася следващата жена със зелена забрадка на главата. — И коя е тази жена? — сочи ме с показалец. — Видяхме я да реве на моравата. Да не би да е някаква туристка?

— Такива като нея непрекъснато се губят — отбелязва първата дама. — В кой хотел си отседнала, скъпа? Абе, тя говори ли английски? Спеке енглезе!

— Прилича ми на датчанка — отсича компетентно третата. — Кой от вас говори датски?

— Няма нужда, англичанка съм — обаждам се най-сетне аз. — И не съм се загубила. Бях разстроена, защото… — Тук преглъщам. — Защото бракът ми е в огромна беда. И дойдох тук, за да моля сестра си за помощ, обаче тя ме изгони и ми затръшна вратата под носа.

— Сестра ти ли?! — изненадва се жената със забрадката и ме оглежда подозрително. — И коя е сестра ти?

— Живее във вашето село — отвръщам и отпивам от чая си. — Казва се Джесика Бъртрам.

Настъпва гробовна тишина. Жените изглеждат така, сякаш току-що съм ги ударила с чук по главите. Оглеждам се и забелязвам как Джим зад щанда е зяпнал от изумление.

— Ти си сестрата на Джес?! — изрича накрая той.

— Ами… да. Всъщност, полусестра.

Оглеждам смълчалия се магазин — обаче никой не помръдва. Всички продължават да ме зяпат, сякаш съм извънземна.

— Да, знам, че малко се различаваме по външен вид… — започвам.

— Тя каза, че ти си луда — обажда се с болезнена откровеност Кели.

— Кели! — срязва я баща й.

— Какво?! — оглеждам ги един по един аз. — Какво е казала за мен?!

— А, нищо! — отвръща Джим, като хвърля предупредителен поглед на дъщеря си.

— Всички знаехме, че тя ще се запознае с отдавна загубената си сестра — продължава Кели, без да му обръща внимание. — А когато се върна, каза, че си луда. Много съжалявам, татко, но такава е истината. И точка.

Усещам как бузите ми пламват.

Накрая събирам сили и казвам:

— Аз не съм луда! Напълно нормална съм си. Просто съм… малко по-различна от Джес. Двете с нея харесваме различни неща. Тя обича скали и камъни. Аз обичам… магазините.

Всички в магазина започват да ме оглеждат любопитно.

— Значи ти не се интересуваш от скали, така ли? — пита жената със зелената забрадка.

— Ни най-малко — кимвам аз. — И ако трябва да бъда честна, точно това се превърна в един от проблемите между нас.

— Какво стана? — ококорва се жадно Кели.

— Ами… Казах на Джес, че никога през живота си не съм чувала за по-досадно хоби от скалите, и после допълних, че то й приляга.

Всички ахват в един глас.

— С Джес човек трябва да внимава, когато говори за скали, особено да внимава да не каже нещо лошо — отбелязва жената с бежовия шлифер. — Тя си ги обича тези нейни камъни.

— Джес е добро момиче — приглася сивокосата дама, като ме поглежда неодобрително. — Стабилно момиче. Винаги може да се разчита на нея. И от нея би станало прекрасна сестра!

— Да, никой не може да си мечтае за по-добра — съгласява се жената със зелената забрадка.

Чувствам се уязвима пред неодобрителните им погледи.

— Ама аз нямам никаква вина! Искам да се помирим! Обаче тя не желае да бъде моя сестра! Просто не мога да разбера как се обърка всичко! Толкова много си мечтаех, че ще станем приятелки! Организирах един прекрасен уикенд в нейна чест, обаче на нея не й хареса абсолютно нищичко! И непрекъснато ме гледаше и ми говореше укорително. Накрая се скарахме жестоко… и аз й ги наговорих едни…

— Какво й каза? — пита Кели с все така жаден поглед.

— Ами… — потривам притеснено нос и продължавам: — Казах й, че е нещастница. Казах й, че е много досадна…

Ново колективно ахване. Кели изглежда искрено ужасена и вдига ръка, като че ли иска да ме накара да млъкна. Обаче аз не искам да мълча. Това е като катарзис. Сега, когато започнах, искам да си призная всичко.

— Казах й също така, че е най-стиснатият човек, когото познавам — продължавам, стимулирана от ужасените им физиономии. — Без никакъв вкус за облеклото и сигурно са й направили операция за премахване чувството за хумор…

Тук спирам, обаче този път не следва никакво ахване. Всички са замръзнали по местата си.

Внезапно си давам сметка, че из въздуха се носи тих звън. И сега, като се замисля, осъзнавам, че този звън продължава вече няколко секунди. Много, ама много бавно се обръщам към вратата.

И по гърба ми пропълзяват леденостудени тръпки.

На прага стои Джес, с пребледняло лице.

— Джес! — изломотвам аз. — Господи, Джес! Аз не… Не исках да кажа… Просто им разказвах…

— Чух, че си тук — отваря уста тя с видимо усилие. — Дойдох да проверя дали си добре. Да видя дали нямаш нужда да прекараш нощта някъде. Но сега… промених мнението си. — Поглежда ме право в очите и изрича: — Бях наясно, че е и куха и разглезена, Беки! Обаче не бях наясно, че освен това си и двулична кучка!

Обръща си и излиза от магазина, като трясва вратата след себе си.

Кели е почервеняла като домат, а лицето на Джим е разкривено от притеснение. Неловкостта в целия магазин е толкова осезаема, че с нож да я режеш.

После жената със зелената забрадка скръства ръце пред гърди и отбелязва:

— Е, май съвсем я оплеска, а, скъпа?

Изпадам в тотален шок.

Дойдох тук да се сдобря с Джес, а единственото, което успях да постигна, е да влоша нещата още повече.

— Заповядай, скъпа — казва Джим и поставя пред мен нова чаша чай. — С три захарчета.

Трите жени също са се присъединили към пиенето на чай, а Джим дори ни е сложил и кейк. Нещо ми подсказва, че всички са в очакване да им направя още малко шоу.

— Аз не съм двулична кучка — изричам с отчаяние в гласа и отпивам от чая си. — Честна дума! Добър човек съм! Дойдох тук, за да изградя мостове! Така де, знам, че двете с Джес не се разбираме. Обаче исках да се уча от нея. Мислех си, че тя може да ми помогне да спася брака си…

Всички си поемат жадно дъх.

— И бракът й ли е в опасност? — обръща се жената със зелената забрадка към Джим, след което цъква с език. — Горкичката!

— Нещастието никога не идва само — изгърмява до нея жената с металносивата коса. — Да не би да е избягал с някоя фльорца?

Джим ме поглежда, след което се привежда към жените, снишава глас и обяснява:

— Доколкото разбрах, избягал е в Кипър с някакъв тип на име Нейтън.

— О! — очите на сивокосата дама стават на понички. Разбирам!

— И сега какво ще правиш, Беки? — пита Кели и прехапва устни.

„Ще се върна вкъщи — минава ми през ума. — Ще се предам.“

Обаче пред очите ми непрекъснато изниква бледото лице на Джес и болката в сърцето ми се усилва все повече и повече. Много добре знам какво е да бъдеш предадена от двулична кучка. Достатъчно кучки съм срещала през живота си. И точно в този момент спомените ми предлагат на тепсия образа на Алиша Дългокраката кучка — най-подлото, най-отмъстителното същество, което съм познавала някога.

Не мога да понеса мисълта, че собствената ми сестра ме мисли за същата като Алиша!

— Ще трябва да се извиня на Джес — отговарям, като вдигам очи. — Знам, че с нея никога няма да станем приятелки. Обаче не мога да се прибера вкъщи и да я оставя да си мисли такива отвратителни работи за мен! — Отпивам от парещия езика ми чай и добавям: — Има ли тук някакво място, където бих могла да отседна?

— Еди предлага пансион със закуска — отговаря Джим и кимва по посока на жената със зелената забрадка. — Имаш ли свободни стаи, Еди?

Еди бръква в огромната си кафява чанта, изважда оттам стар бележник и важно прави справка.

— Имаш късмет — заявява накрая и вдига очи към мен. — По една случайност разполагам с една луксозна единична стая.

— Еди ще се погрижи добре за теб — изрича Джим с толкова мил глас, че сълзите ми отново напират да рукнат.

— А възможно ли е да се настаня още тази вечер? — питам, като изтривам очите си. — Ще ви бъда много благодарна! — Отпивам поредната глътка чай, а после погледът ми пада върху чашата — глинена, боядисана в синьо, а на нея с бяло е изписано „Скъли“. — Много хубава чаша. Продаваш ли такива, Джим?

— На рафта зад гърба ти — отвръща той и ме поглежда развеселено.

— А би ли могъл да ми дадеш две, моля? Не, по-добре четири? — Вадя си нова кърпичка и си издухвам носа. — И искам да кажа на всички ви… много ви благодаря! Всички сте толкова мили към мен!

Въпросният пансион се помещава в голяма бяла къща, разположена от другата страна на моравата. Джим отнася куфарите ми, а аз си нося кутията за шапки и чантата, пълна със сувенири, които купих. Колоната завършва Еди, като ми изрежда правилата, които съм длъжна да спазвам.

— Никакви гости след единадесет вечерта… никакви събирания на повече от трима души в стаята… никакви разтворители или аерозолни препарати… плащането е предварително, приемат се в брой или чек, хиляди благодарности! — С тези заключителни думи тя застава пред входната врата на къщата си, пред която току-що сме стигнали.

— Оттук нали ще се оправиш, Беки? — пита Джим, като оставя куфарите ми.

— Да, разбира се! Много ти благодаря! — изричам с такова дълбоко чувство на признателност, че ми идва буквално да го разцелувам. Но не мисля, че на подобен жест ще бъде погледнато с добро око от жителите на селото, затова просто се обръщам и го проследявам как се отдалечава по моравата.

— Хиляди благодарности! — повтаря многозначително Еди.

— О, извинявай! — стряскам се аз, едва сега схващайки, че тя чака да й платя. — Разбира се!

Бръквам в чантата си, за да си извадя портмонето, и без да искам, напипвам мобилния си телефон. Просто по навик го изваждам и се втренчвам в дисплея. Все така никакъв сигнал.

— Можеш да използваш монетния автомат в коридора, ако искаш да се обадиш на някого — обажда се Еди. — И да си затвориш, ако искаш уединение.

Има ли някой, на когото искам да се обадя?

Прерязва ме болка, когато си помисля, че Люк е вече в Кипър и все така ми е бесен. Мама и татко се наслаждават на терапията си и на морския круиз. Сузи пък се изтяга на някаква живописна морава с Лулу и всички деца, пакетирани с памперси.

— Не, но все пак благодаря — изричам, като се опитвам да се усмихна. — Нямам на кого да се обадя. Ако трябва да бъда честна… надали някой ще забележи, че ме няма.

 

 

5 юни 2003 г. 16:54 ч.

За Беки

От Сузи

 

Беки, извинявай, липсваш ми! Защо не вдигаш телефона? На пикника прекарах ужасно. Нажилиха ни оси. Пристигам Лондон, за да те видя. Обади ми се!

Сузи

6 юни 2003 г. 11:02 ч.

За Беки

От Сузи

 

Беки, къде си??????????

Сузи