Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (26)

Двадесет и три

Всичко в болницата ми е малко в мъгла. Всичко е ярка светлина и шум и много въпроси, и разкарване с количка — и накрая се оказва, че съм си счупила глезена на две места и че трябва да ми гипсират крака. Освен това ми правят някакви шевове и проверяват дали не съм лепнала някой тетанус или болестта луда крава, или знам ли какво още.

И докато се занимават с всичко това, някой ми поставя инжекция с някакво вещество, от което малко се омайвам, а когато всичко това свършва, аз се сривам върху възглавницата си, защото незнайно защо съм изтощена. Боже, ама то било много гот да си на място, където е чисто, топло и бяло!

В далечината чувам как някой успокоява Джес, че не ми е сторила нищо лошо, като ме е преместила, а после да казва на Сузи (няколко пъти), че в този случай пълният скенер не е необходим, както и че те в никакъв случай не си играят игрички със здравето ми. Накрая се оказва, че говорещият бил най-върховният в случая.

— Беки? — Отварям очи и в мъглата пред себе си зървам Таркуин, който се приближава към леглото ми и държи мобилен телефон. — Отново е Люк.

— Люк? — изричам в слушалката. — Здрасти! Познай какво стана! Кракът ми е счупен! — и свеждам възхитен поглед към гипсирания си крак, повдигнат на някакво устройство. Открай време съм си мечтала да бъда в гипс!

— Да, разбрах. Горкичката ми! Добре ли се грижат за теб? Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Ами… сигурно. Нали се сещаш… — И без всякакво предупреждение ме застига огромна прозявка. — Всъщност, май доста съм уморена. Мисля, че сега ще си поспя.

— Ще ми се да бях при теб. — Гласът на Люк е нисък и нежен. — Беки, кажи ми само едно нещо. Защо хукна да бягаш на север, без да се обадиш на никого?

Какво?! Да не би да не разбира защо?

— Защото се нуждаех от помощ, разбира се! — отговарям и ме залива познатата болка. — Бракът ни се разпадаше! А Джес бе единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ!

По линията настъпва пълно мълчание.

— Какво е станало с брака ни? — чува се накрая Люк.

— Бракът ни се разпадаше! — отвръщам с треперещ глас. — Много добре знаеш, че беше така! Беше кошмарно! Та ти дори не ме целуна за довиждане!

— Скъпа, вярно е, че бях бесен. Вярно е, че се скарахме. Обаче това не означава, че бракът ни се разпада!

— Така ли?! — преглъщам аз. — Ами, аз пък си мислех, че е точно така. Мислех си, че всичко е свършило. Мислех си, че на теб въобще няма да ти пука къде съм.

— О, Беки! — Гласът на Люк зазвучава доста странно. Или се опитва да не се разхили, или да не се разплаче. — Имаш ли някаква представа какво преживях покрай теб?

— Ами… не — отговарям и прехапвам устни от срам. — Люк, много съжалявам! Аз… не си помислих… не си дадох сметка…

— Както и да е — прекъсва ме той. — Важното е, че вече си в безопасност. Това е единственото, което има значение. Ти си в безопасност и си жива!

По тялото ми пробягват тръпки на вина. Той е толкова мил! През какъв ли ад е трябвало да премине заради мене? И ето че сега е приклещен там, в Кипър… В пристъп на срам аз притискам телефона по-близо до ухото си и прошепвам:

— Люк, връщай се вкъщи! Знам, че там ненавиждаш всичко! Знам, че се чувстваш нещастен. И че всичко е по моя вина! Просто го остави този тъп Нейтън Темпъл и неговия гаден хотел! Измисли си някакво извинение! Можеш да обвиниш мен, ако искаш!

Този път паузата е доста по-продължителна.

— Люк? — обаждам се по едно време озадачена.

— Дааа — отвръща неохотно той. — Точно по този въпрос трябва да ти кажа нещо. Мисля, че е доста възможно… — Не довършва.

— Какво е възможно?

— Ти да си права. А виновният да съм… аз.

Вторачвам се объркано в телефона. Правилно ли чух?

— Бях предубеден — продължава Люк. — Сега, когато опознах Нейтън, осъзнавам, че той е изключително интелигентен човек. Истински гений на търговията! И се разбираме прекрасно!

— Разбирате се прекрасно ли?! Ама… какво стана с онова, дето бил с полицейско досие?

— Аха — засмива се Люк малко сконфузено. — Нейтън ми обясни всичко по този въпрос. Когато въпросното нещо се случило, той просто защитавал свой служител от хотела от някакъв пиян клиент. Както се изрази и самият той, „отишъл малко по-далече“ от приетото. Казва, че било грешка от негова страна. И аз му вярвам.

Пак настъпва пауза. Главата ми пулсира. Нещо не мога да възприема толкова много нови неща.

— Трябва да ти кажа, че в редица отношения той е точно моят тип човек — казва Люк. — Преди няколко вечери например ми разказа как бил основал хотелската си верига. Станало, след като му отказали допуск до някакъв малък хотел, защото не носел вратовръзка. И тогава влязъл в първата кръчма и нахвърлял основните параметри на своя бизнес план за „Велю Мотелс“. И само за една година вече разполагал с двадесет — оборудвани и действащи. Човек не може да не се възхити на подобна енергичност!

— Направо не мога да повярвам — отбелязвам, като разтривам чело. — Значи ти го харесваш!

— Да, наистина го харесвам — отговаря Люк. — И не можеш да си представиш как се държа по време на цялата тази афера с теб! Надали човек би могъл да прояви по-голямо разбиране, отколкото той! Остана цялата нощ буден, редом с мен, и двамата слушахме новините!

Примигвам от срам, когато си представям двамата мъже, напрегнати, по халати, как чакат край телефона. Господи, никога повече няма да изчезвам! Честна дума!

Така де, не че го направих нарочно. Но нали знаете…

— Ами хотелът? — питам аз. — Долнопробен ли е?

— Хотелът е изключително долнопробен — отговаря Люк саркастично. — Обаче ти се оказа права — първокласно долнопробен!

Не мога да сдържа кикота си, който обаче се превръща в шумна прозявка. Божичко, като че ли онези лекарства вече ме хващат!

— Значи… все пак съм била права за всичко — отбелязвам, вече замаяно. — Това се оказа една брилянтна търговска сделка!

— Да, наистина се оказа брилянтна търговска сделка — съгласява се Люк. — Беки, извинявай! — И внезапно гласът му става изключително сериозен. — Оказа се права не само за това, а и… за редица други неща. — Поколебава се и продължава: — Напълно съзнавам, че през последните няколко седмици на теб ти се струпа действително много. Аз се вманиачих по подготовката на офертата с „Аркодас Труп“. И не ти оказах никаква помощ. И въобще не си дадох сметка какъв удар е било за теб завръщането ни в Англия!

Когато думите му успяват да достигнат до съзнанието ми, не знам защо ми звучат някак си познати.

Да не би да е разговарял на тази тема с Джес?

Да не би Джес… да се е застъпила за мен?

Внезапно си давам сметка, че той продължава да говори.

— И още едно нещо — чувам го да казва. — Най-сетне прегледах твоята розова папка — по време на полета насам. И трябва да ти кажа, че идеята ти много ми хареса. Съгласен съм с теб, че трябва да се свържем с Дейвид Невил и да проверим дали пък не иска да си продаде бизнеса!

— Харесал си идеята ми?! — изписквам щастливо. — Сериозно?

— Напълно сериозно! Въпреки че нямам никаква представа откъде си получила всичката тази експертна информация за разширяването на бизнеса…

— В „Барнис“! Нали ти казах? — възкликвам и се отпускам доволно на възглавницата си. — А що се отнася до Дейвид, той със сигурност ще иска да продава. Сигурна съм, че е така! В интерес на истината, той отдавна съжалява, че се е отделил и е тръгнал сам. Освен това те искат още едно бебе… — едва успявам да се справя с думите — вече толкова ми се спи, — а Джуди твърди, че иска от него просто да й носи нормална запла… заплата…

— Скъпа, ще поговорим по този въпрос друг път. Сега си почивай.

— Добре. — Очите ми вече наистина се затварят и със сетни усилия се опитвам да ги държа отворени.

— Нека започнем отначало — изрича нежно Люк. — Когато се върна. Никакви кризи повече, става ли?

— Какво е това? — прекъсва ни нечий ужасен глас и аз виждам как към мен се приближава някаква сестра. — Мобилните телефони са строго забранени в отделенията на тази болница! А освен това вие се нуждаете от сън, млада госпожо!

— Окей — изричам бързо в телефона. — Добре.

Сестрата изважда телефона от едва движещите ми се пръсти и очите ми автоматично се затварят.

Когато отново ги отварям, всичко изглежда различно. В стаята цари сумрак. Не се чуват никакви разговори. Сигурно е нощ.

Изпитвам неистова жажда, а устните ми са сухи като пергамент. Спомням си, че на нощното ми шкафче имаше някаква кана с вода и правя опит да се надигна и да я взема, когато без да искам, събарям нещо на пода.

— Беки? Добре ли си? — Вдигам глава и зървам Сузи, седнала на стол до леглото ми. Тя търка сънено очи и скача. — Искаш ли нещо?

— Малко вода — изричам с прегракнал глас, — ако има.

— Ето, заповядай! — Сузи ми налива една чаша и аз я изгълтвам на един дъх. — Как се чувстваш?

— Ами… добре. — Оставям чашата и установявам, че действително се чувствам много по-добре, а после се озъртам из сумрачната стая. — Къде са останалите? Къде е Джес?

— Тя е добре. Лекарите я прегледаха, а после Тарки я закара вкъщи. Но теб настояха да оставят за наблюдение.

— Ясно — кимвам и потърквам пресъхналото си лице. Ще ми се да имам под ръка някакъв овлажнител. После неочаквано зървам часа на часовника на Сузи.

— Ама сега е два часът! — вдигам ужасено глава. — Сузи, какво правиш тук? Би трябвало отдавна да си в леглото!

— Може би, но не искам — отговаря тя и прехапва устни. — Не можех да те оставя сама.

— Шшшт! — просъсква нечий глас от другата страна на завесата. — По-тихо вие двете!

Двете със Сузи се споглеждаме и аз веднага усещам, че ми идва да се изкискам. Сузи се оплезва по посока на спуснатата завеса, а аз притискам уста с одеялото, за да не се чуе нищо.

— Ето, пийни си още малко вода — изрича вече по-тихо приятелката ми. — Така ще можеш да поддържаш хидратацията на кожата си. — И ми налива нова чаша и присяда на леглото ми. Известно време никоя от нас не проговаря. Аз отпивам още няколко глътки вода и установявам, че течността е топла и има вкус на пластмаса.

— Знаеш ли, това ми напомня за деня, когато се роди Ърни — отбелязва Сузи, като ме наблюдава внимателно в тишината на болничния сумрак. — Спомняш ли си? Тогава ти седя до леглото ми цяла нощ!

— Да бе, вярно! — В съзнанието ми внезапно изплува споменът за дребничкото, миниатюрно бебче в обятията на Сузи, цялото розово и загърнато в одеялце. — Ама нощ ли беше тогава! — Погледите ни се срещат и аз й се усмихвам измъчено.

— А когато се родиха близнаците… някак си нещо не беше наред… теб те нямаше там — отбелязва Сузи и се засмива треперливо. — Сигурно това ти звучи много глупаво, но…

— Не, не ми звучи. — Свеждам поглед към болничната си завивка и започвам да я мачкам между пръстите си. — Наистина много ми липсваше, Сузи!

— И ти много ми липсваше! — отбелязва тя с леко дрезгав глас. — И аз… трябва да ти кажа нещо. Много съжалявам за начина, по който се държах с теб, когато се върна.

— О, не! — побързвам да я успокоя. — Не бъди глупава! Аз просто преиграх малко. Естествено е да си намериш нови приятели, докато мен ме няма. Напълно разбираемо. Глупачката бях аз.

— Не, не беше глупачка! — Тук тя едва преглъща и добавя: — Аз бях глупачката. Защото ревнувах.

— Ревнувала ли си?! — поглеждам я шокирано аз. Обаче тя не смее да ме погледне в очите.

— Ами да! Появяваш се при мен с този разкошен тен, бляскава, с ангелската си чанта… — Гласът й потреперва. — А пък аз си стоя в тази провинция, приклещена от трите си деца. Ти се появи, преизпълнена с какви ли не истории за твоя вълшебен меден месец, за околосветското ви пътешествие, а аз се почувствах… нищожна.

Вторачвам се невярващо в нея.

— Сузи, ти никога не би могла да бъдеш нищожна! За нищо на света!

— Да де, обаче тогава си мислех така. — Най-сетне вдига поглед към мен и заявява решително: — Когато се оправиш, какво ще кажеш да отскочим някой уикенд до Милано? Само ти и аз. Какво мислиш?

— Ами децата?

— Нищо няма да им стане. Тарки ще се грижи за тях. Можем да го нарочим за закъснял подарък за рождения ми ден!

— Ами онази почивка? — изричам колебливо. — Нали тя ти беше подаръкът?

Известно време Сузи не казва нищо.

— Почивката си беше добре — отговаря накрая. — Но без теб не беше същото. Никой не може да се сравни с теб, Беки!

— Да не би вече да мразиш Лулу? — не мога да се въздържа да не попитам аз.

— Беки! — изкисква се с престорено възмущение приятелката ми. — Разбира се, че не я мразя! Обаче предпочитам теб!

Не мога да се сетя какво да отговоря, затова отново протягам ръка към чашата си. И точно в този момент съзирам някакво малко пакетче на нощното си шкафче.

— Това ти го остави Джес — отговаря на незададения ми въпрос Сузи. — Каза, че можеш да пожелаеш да го изядеш.

Не мога да сдържа усмивката си. Това е ментов кейк „Кендал“.

— Това е нещо като… наша тайна шега — отвръщам аз. — Не мисля, че тя очаква от мен наистина да го изям.

Отново настъпва тишина, нарушавана единствено от далечния звук на количка някъде по коридорите, последван от отварянето и затварянето на двойни врати.

— Значи… ти наистина си имаш сестра — изрича накрая Сузи и веднага усещам копнежа, скрит в гласа й.

В продължение на няколко секунди наблюдавам през сумрака нейното така познато, аристократично, разтревожено, прекрасно лице и накрая казвам:

— Сузи, ти винаги ще бъдеш моя сестра!

И я притискам топло към себе си.