Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (22)

Деветнадесет

Така. Това е моят шанс да впечатля Джес. Това е моят златен шанс да й докажа, че не съм нито куха, нито разглезена. И в никакъв случай не трябва да пропилявам този златен шанс!

Първото най-важно нещо е моят тоалет. Разглеждам смръщено дрехите, които си нося, разстлани по цялото легло в стаята ми в пансиона на Еди. Какъв е идеалният екип за събрание на групата на защитниците на околната среда? Не и кожените панталони… не и блузката с пайети… Погледът ми внезапно пада върху чифт камуфлажни панталони и аз бързо ги вадя от купчината.

Отлично! Вярно, че са в розово, обаче по този въпрос нищо не мога да направя. И… да! Ще ги съчетая с тениска с някакъв лозунг. Ама какъв съм гений, а?!

Измъквам една тениска с надпис „ГОРЕЩО“, която си ходи страхотно с камуфлажните панталони. Абе, май няма особено протестен вид, а? Обмислям ситуацията, после бързо изваждам един червен маркер от чантата си и изписвам думата „ЗАБРАНИ“.

Това „ГОРЕЩО ЗАБРАНИ“ май не се връзва особено, ама… нейсе. Важната е идеята, нали така?! Освен това няма да си слагам никакъв грим, с изключение може би на малко очна линия, спирала за мигли и прозрачен гланц за устни.

Обличам така измисления си екип, сплитам си косата на две плитки и заставам пред огледалото. Страхотна съм! Изглеждам направо като военен! Просто за опит вдигам ръка и козирувам, след което разтърсвам юмрука си срещу огледалото.

— На крак, работници! — изричам с груб глас. — Братя, под знамената!

Уха! Голяма работа съм, нали? Мисля, че тази роля доста ще ми пасне. Окей. А сега да тръгваме.

Протестното събрание се провежда в залата на кметството. Когато пристигам там, виждам, че стените са обсипани с лозунги от рода на: „Не ни разваляйте природата!“ Хората се точат около мен, а аз се насочвам към една маса встрани, на която се виждат чашки и бисквити.

— Едно кафенце, скъпа? — пита възрастен мъж.

— Да, благодаря — кимвам учтиво, но после се поправям: — Искам да кажа, благодаря, братко! На крак! — Вдигам свитата си в юмрук ръка и добавям: — Да живее стачката!

Мъжът ме оглежда леко объркано и в този момент си спомням, че те не се готвят да излизат на стачка. Все се бъркам с един филм, да го вземат мътните!

Обаче нещата по същество са същите, нали така? И тук става въпрос за солидарност и за обща борба в името на някаква добра кауза. Провлачвам крак към средата на залата, хванала чашката си в ръце, и засичам погледа на едно младичко момче с щръкнала червена коса и дънково яке, обсипано цялото със значки.

— Добре дошли! — приветства ме момчето, току-що откъснало се от групата си. Подава ми ръка. — Приятно ми е, аз съм Робин. Не съм ви виждам насам досега.

— Аз съм Беки. Всъщност, само гостувам в селото. Но Джим каза, че мога да дойда…

— Ама, разбира се! — възкликва Робин и разтърсва ентусиазирано ръката ми. — Всеки е добре дошъл! Няма значение дали сте постоянен жител на селото или само гост! Проблемите си остават все същите. Най-важното от всичко е активната обществена позиция!

— Именно! — Отпивам от кафето си и забелязвам купчината брошури, които той държи. — Бих могла да взема няколко от тези, да ги занеса в Лондон и да ги раздам, ако искате. Да разпространя словото, така да се каже.

— Това би било страхотно! — усмихва се доволно Робин. — Точно от такова активно отношение се нуждае нашата кауза! И какви точно проблеми от защитата на околната среда защитавате, ако смея да попитам?

Мамка му! Мисли! Проблеми за защита на околната среда.

— Ами… — Пак отпивам от кафето си и мисля трескаво. — Всъщност, защитавам всякакви проблеми. Дървета… хммм… таралежи…

— Таралежи ли?! — поглежда ме стреснато Робин.

По дяволите! Това ми хрумна само защото преди малко си мислех, че в косата младежът прилича на таралеж!

— Ами да! Нали често попадат под гумите на колите! — импровизирам в свободен стил аз. — Това си е голяма опасност в съвременното общество!

— Сигурен съм, че сте напълно права! — замисля се Робин и сбърчва чело. — Та, искате да кажете, че сте член на група защитници на околната среда, която се грижи конкретно за проблемите на таралежите, нали така?

Млъквай, Беки! Смени темата!

— Ами да! — изненадващо и за самата мен се чувам да изричам. — Точно така! Групата ни се нарича… „Бодли“!

— „Бодли“? — усмихва се той. — Страхотно именце сте избрали!

— Аха — кимвам съзаклятнически. — Иначе е акроним, който означава… хммм… „Борба“… хммм… за „Освобождение“ на…

Добре де. Май трябваше да избера някоя дума, в която има поне буквата „Т“!

— „Борба за Освобождение на“… хмм… — вече се припотявам — „Дребните“… „Лишени“ от „Идеи“ същества, в това число… хммм… таралежите…

Млъквам с огромно облекчение, защото точно в този момент зървам Джим, който приближава към нас, придружен от слабичка, жилава жена, облечена в дънки и риза. Сигурно това е съпругата му!

— Здравей, Джим! — обръща се към него Робин с приятелска усмивка. — Радвам се, че успя да дойдеш!

— Здравей и от мен, Джим! — казвам и аз и се обръщам към жената до него: — А вие трябва да сте Елизабет?

— А вие сигурно сте прочутата Беки! — възкликва приятелски тя и стисва здраво ръката ми. — Нашата Кели не може да говори за нищо друго, освен за вас!

— Кели е много добро момиче! — усмихвам й се аз. — Днес двете си прекарахме толкова хубаво, докато си правехме грима… — Внезапно улавям смръщената физиономия на Джим и бързо добавям: — Както и докато преговаряхме по алгебра и френски!

— Джес тук ли е? — озърта се Джим.

— Нямам представа — отговарям аз и в сърцето ми се събужда познатият вече страх. — Все още не съм я виждала.

— Срамота! — цъква с език Елизабет. — Джим ми разказа всичко. Две сестри, а да не си говорите! А пък сте толкова млади! Имате цял живот пред себе си, за да бъдете приятелки! Една сестра е истинска благословия!

— Те ще се сдобрят — намесва се спокойно Джим. — Аха, ето я и нея!

Обръщам се рязко и — да, Джес наистина се появява, като се насочва право към нас. Когато ме зърва, тя се опулва от изненада.

— Тази какво прави тук? — обръща се веднага към Джим.

— Това е нов член на нашата група, Джес — намесва се Робин, като прави крачка напред. — Запознай се с Беки!

— Здрасти, Джес! — усмихвам се притеснено аз. — Реших, че ще бъде добре да се запозная с проблемите по защита на околната среда!

— Беки проявява особено интерес към таралежите — добавя Робин.

— Какво?! — Джес се вторачва в Робин за няколко секунди, след което започва да клати глава. — Не, не и не! Тя не е член на никаква група! И трябва да си тръгне оттук! Веднага!

— Вие двете познавате ли се? — озърта се безпомощно Робин.

Джес извръща поглед, а аз обяснявам:

— Ние сме сестри.

— Обаче нещо не се разбират — допълва Джим с драматичен шепот.

— Виж сега, Джес — взема в свои ръце нещата Робин, — нали знаеш правилата в нашата група! Тук оставяме личните си разпери навън! Всички са добре дошли! Всички са наши приятели! — Усмихва ми се и добавя: — Беки вече си предложи услугите да свърши малко просветителска дейност!

— Не! — тупва с крак Джес. — Ти въобще не знаеш каква е тя…

— Ела, Беки! — обръща се към мен Робин, без да й обръща внимание. — Ще ти намеря място.

Постепенно разговорите замират и всички се настаняват на столовете, подредени във формата на подкова. Оглеждам се наоколо и забелязвам Еди, жената с металносивата коса, която, доколкото схванах, се казва Лорна, както и още няколко души, които разпознавам като клиенти на Джим.

— Добре дошли на всички! — започва Робин, като заема позиция в центъра на подковата. — Преди да започнем, бих искал да направя няколко съобщения. Както знаете, утре е спонсорираното катерене за издръжливост на Скъли Пайк. Може ли да науча кои ще участват?

Приблизително половината от присъстващите вдигат ръка, включително Джес. Аз се изкушавам вътрешно също да вдигна ръка, само че нещо в думата „издръжливост“ ме кара да се замисля. Както и в думата „катерене“, ако трябва да бъда честна.

— Страхотно! — оглежда се доволно Робин. — На всички, които ще се решат на този подвиг, напомням да не забравят оборудването си! Опасявам се, че прогнозата за времето никак не е добра. Очакват се мъгли, а много вероятно и дъжд.

Из залата се понася всеобщо стенание, последвано от смях.

— Бъдете сигурни, че в края на маршрута ще ви чака група по посрещането с горещи напитки — добавя той. — Искам да пожелая късмет на всички участници! А сега… — усмихва се и отново оглежда залата. — Бих искал да ви представя един нов член на нашата група. Беки пристига при нас със специалните си познания за таралежите и… — Поглежда ми и пита: — Има ли и други застрашени дребни видове или са само таралежите?

— Ами… — прочиствам гърло, съзнавайки напълно погледа на Джес, който ме пронизва като кинжал. — Предимно таралежите.

— И така, нека посрещнем с добре дошла сред нас Беки! Окей. А сега да се заемаме със сериозната работа. — Бръква в някаква кожена чанта и изважда оттам няколко листа. — Това е проектът за Търговския център „Пайпърс Хил“.

Прави лека пауза за драматичен ефект и из залата се понася тих ропот.

— От общината продължават да се правят на нищо не знаещи. Обаче… — и вдига с рязко движение листите, — намерих пътища, по които успях да се снабдя с копия на плановете! — Тук Робин подава листите на мъжа в края на редицата, който започва да ги предава по цялата редица. — Повече от ясно е, че ние имаме редица съществени възражения. Ако си направите труда да разгледате материалите…

В залата се възцарява тишина. Аз също се зачитам прилежно в плановете и разглеждам всичките скици. Когато се озъртам, забелязвам, че хората клатят глави с гняв и разочарование, което, ако трябва да бъда честна, изобщо не ме изненадва.

— Така. — Робин спира четенето и погледът му пада върху мен. — Беки, може би ще бъдеш така любезна първа да си кажеш мнението. Като външен човек, каква е първоначалната ти реакция?

Всички се обръщат едновременно към мен, а аз усещам, че бузите ми пламват.

— Хммм… ами, смятам, че веднага виждам къде са проблемите — отбелязвам колебливо.

— Именно! — кимва доволно Робин. — Това доказва напълно нашата теза! Проблемите се виждат още от пръв поглед, дори и от човек, който въобще не познава нашия регион. Давай, Беки!

— Така. — Оглеждам плановете още веднъж, след което вдигам очи. — Като за начало, работното време е твърде ограничено. Аз бих го удължила до десет вечерта. Така де, нали през деня хората работят! А всеки иска да си направи пазаруването на спокойствие!

Оглеждам ококорените и изумени физиономии около себе си. Всички изглеждат като попарени. Сигурно въобще не са очаквали да напипам проблема толкова бързо. Изпълнена с нови сили, аз потропвам по листа и продължавам:

— Тези магазини тук са голяма глупост! Трябва да има филиал на „Спейс НК“, на „Джоузеф“ и може би на „Л. К. Бенет“!

Тишината в залата става болезнено осезаема.

Джес заравя глава в ръцете си.

Робин изглежда ошашавен, но прави храбър опит да се усмихне.

— Беки… очевидно имаме леко недоразумение. Ние не протестираме срещу плановете и характеристиките на търговския център. Протестираме срещу самото му построяване!

— Моля? — вторачвам се неразбиращо в него.

— Просто не искаме да го строят, това е! — обажда се Джес с изключително бавен и ядно-саркастичен тон. — Защото възнамеряват да разрушат регион, характеризиращ се със забележителна природна красота! Ето за това протестираме!

— О! — Пак се изчервявам. — Разбирам. Точно така. Природната красота. Аз тъкмо… хммм… тъкмо се канех да говоря и по този въпрос. — Изключително притеснена започвам отново да разлиствам страниците, като си поставям за задача веднага да поправя тъпата си грешка. — Така, като гледам, таралежите също ще бъдат застрашени — изричам накрая. — Вече забелязах няколко точки, опасни за таралежите. Или, както ги наричаме ние, ТОТ.

Забелязвам как Джес подбелва очи. Може би е крайно време да си затворя устата.

— Добър довод — отбелязва с леко напрежение в гласа Робин. — И така… Беки сподели с нас някои ценни аспекти от проблема по опазването на таралежите. Някакви други мнения?

Когато някакъв белокос старец започва да говори за поругаването на красивата ни природа, аз потъвам в стола си с разтуптяно сърце. Окей. Повече няма да се обаждам!

Радвам се, че не стигнах до споделянето на втората си забележка относно търговския център. А тя бе, че ми се струва недостатъчно голям.

— Моите притеснения касаят местната икономика — тъкмо декламира някаква елегантно облечена жена. — Извънградските търговски центрове разрушават живота на село. Ако този център се построи, това ще отнеме хляба на нашия местен магазин!

— Това е истинско престъпление! — изгърмява Лорна с металносивата коса. — Селските магазини са сърцето на нашата общност! Те трябва да бъдат подкрепяни с всички средства!

Вече се чуват все повече и повече гласове. Виждам как всички клиенти, които съм забелязала при Джим, си кимат един на друг.

— Как би могъл Джим да се съревновава с „Асда“?

— Трябва да поддържаме живота на малките магазини!

— Виновно е правителството…

Знам, че бях решила повече да не се обаждам. Но в този случай просто не мога да се въздържа.

— Извинете? — вдигам ръка колебливо. — Щом всички толкова държите да поддържате живота на вашия местен магазин, тогава защо не си купувате хляба на истинската му цена, а?!

Озъртам се и забелязвам, че Джес отново ме наблюдава гневно.

— Типично за нея! — обажда се тя. — Всичко се свежда до харчене на пари, нали така?

— Но нали това е магазин?! — изумявам се аз. — Точно това му е целта! Вие да харчите пари! И смея да твърдя, че ако започнете да харчите малко повече пари, магазинът ви със сигурност ще започне да процъфтява!

— Не всички на този свят са пристрастени към пазаруването, ясна ли съм, Беки? — срязва ме Джес.

— Ще ми се да бяха! — отбелязва Джим с горчива усмивка. — Откакто се появи Беки, приходите ми скочиха двойно!

Джес се вторачва в него със стиснати устни. Господи! Ама тя изглежда наистина бясна! Очевидно успях да я извадя от равновесие.

— Това беше просто една идея — изричам бързо и сядам. — Няма значение.

Дискусията отново набира скорост, обаче аз продължавам да седя със сведена глава и да разглеждам плановете за търговския център. И трябва да ви кажа, че бях абсолютно права. Магазините действително са истинска глупост! Няма нито едно място за продажба на хубави чанти… нито едно място, където можеш да си направиш маникюра… така де, разбирам какво искат. Какъв е смисълът да разрушаваш едно хубаво зелено поле с някакъв идиотски център, пълен с магазини, в които никой няма да иска да влезе?!

— … затова ние, членовете на комитета, решихме да се премине към предупредителни действия — казва Робин в момента, в който отново насочвам вниманието си към присъстващите в залата. — Организираме митинг, който ще се проведе след една седмица. И се нуждаем от всичката възможна подкрепа, която можем да получим. А също така и от колкото е възможно повече публичност!

— Трудна работа! — въздъхва една жена. — Никой не се интересува от нас!

— Едгар пише статия за енорийското списание — казва Робин, като поглежда за справка бумагите си. — Знам също така, че някои от вас вече са нахвърляли идеите си за протестни писма срещу общината.

Езикът ме засърбява да се обадя.

Отварям уста, усещам унищожителният поглед на Джес — и отново я затварям.

Обаче не! Просто не мога да си мълча! Не мога!

— В момента съставяме една информационна брошура…

— Трябва да направите нещо по-голямо! — прекъсвам аз Робин и всички се обръщат към мен.

— Беки, затвори си устата! — извиква гневно Джес. — Опитваме се да обсъдим нещата разумно!

— И аз това правя! — Усещам, че се изпотявам под всички тези погледи, обаче смело продължавам: — Мисля, че трябва да проведете огромна маркетингова кампания!

— А няма ли да ни излезе много скъпо? — пита белокосият старец смръщено.

— В бизнеса е така — ако искате да направите пари, трябва да похарчите пари. Същото е и тук. Ако искате да имате положителни резултати, трябва да направите съответните инвестиции!

— Ето че пак става въпрос за пари! — виква вбесено Джес. — Пак за харчене! Ти нямаш граници!

— Можете да получите спонсорство! — срязвам я аз. — Все трябва да има тук някои местни търговци, които също не желаят построяването на търговския център. Можете да включите и някоя местна радиостанция… да направите пресконференция…

— Извинявай, скъпа — прекъсва ме саркастично човекът до Джес. — Много те бива да приказваш, но какво знаеш ти по този въпрос?

— Всъщност, нищо — признавам си спокойно. — Само дето някога бях журналист. Така че знам всичко за пресконференциите, прескомюникетата и маркетинговите кампании. — Оглеждам смълчалата се публика и допълвам: — Освен това в продължение на две години работих в „Барнис“ — един огромен магазин в Ню Йорк. И там провеждахме доста мероприятия, като например партита, уикенди на специалните отстъпки и промоционални вечери… Всъщност, това е идея! — Обръщам се към Джим, озарена от страхотна мисъл: — Ако искате да подпомогнете местния магазин, трябва да го отпразнувате! Направете нещо позитивно! Би трябвало да организирате шопинг фестивал! Или пък парти! Ще бъде много приятно за всички! Можете да включите специални оферти, безплатни подаръци… и да обвържете всичко с протеста си…

— Затвори си устата! — стоварва се върху мен нечия глас и аз млъквам озадачена, за да видя Джес, вече изправена на крака, пребледняла от гняв. — Веднъж завинаги млъкни, Беки! Защо трябва да превръщаш всичко в парти?! Защо трябва да опошляваш всичко?! Магазинерите като Джим въобще не се интересуват от подобни партита! Те се интересуват от стабилни, разумни продажби!

— Може пък да проявя интерес към едно парти — обажда се Джим, обаче Джес очевидно не го чува.

— И ти не знаеш абсолютно нищо за опазването на околната среда! Не знаеш нищо и за проклетите таралежи! Измисляш си нещата в крачка! Просто си изнеси задника оттук и ни остави на мира!

— Това вече е малко агресивно, Джес — обажда се Робин. — Беки просто се опитва да ни помогне.

— Ние не се нуждаем от нейната помощ!

— Джес — обажда се успокояващо Джим, — това е сестра ти! Хайде, скъпа! Бъди по-любезна с нея!

— Ама тези двете сестри ли са? — изписква белокосият старец и из залата се разнася мърморене.

— Тя не ми е сестра! — изревава Джес и скръства ръце пред гърди. Обръща ми гръб и аз усещам как вътре нещо ме пробожда.

— Наясно съм, че не ме искаш за своя сестра, Джес — ставам аз и се приближавам така, че да застана лице в лице с нея. — Но аз съм ти сестра! И по този въпрос никой нищо не може да направи! Ние носим една и съща кръв! Имаме едни и същи гени! Имаме едни и същи…

— Да де, обаче аз не съм убедена, ясно?! — прокънтява гласът на Джес из цялата зала.

Всички зяпват шокирано.

— Какво?! — проточвам неуверено.

— Не съм убедена, че имаме една и съща кръв — изрича вече по-спокойно тя.

— Ама… нали знаеш, че е така? — озъртам се объркано. — За какво говориш изобщо?

Джес въздъхва и потрива лице. Когато вдига очи, забелязвам, че от враждебността й почти не е останала следа.

— Виж ни сега двете, Беки — изговаря тя, вече по-мило, а после посочва първо мен, после себе си. — Нямаме нищо общо! Нито едно нещо! Не е възможно да сме роднини!

— Ама… нали баща ми е и твой баща?

— О, боже! — въздъхва Джес тихо. — Виж какво, Беки. Не мислех да говоря по този въпрос, или поне не скоро.

— По кой въпрос? — вторачвам се в нея и сърцето ми се разтуптява. — По кой въпрос да говориш?

— Ами, ето как стоят нещата. — Джес въздъхва дълбоко и отново потрива лице. — Първоначално ми дадоха името на баща ти като мой баща. Обаче… нещата някак си не се връзват. Затова снощи си поговорих надълго и нашироко с моята леля Флорънс. Та тя призна, че майка ми е била малко… необуздана. Може би в живота й е имало и други мъже. — Тук Джес се поколебава, след което допълва: — Тя просто предположи, че е имало и други мъже, макар че не може да ми даде нито едно друго име.

— Ама… нали си си направила тест? — изумявам се аз. — Изследване на ДНК! Та това не може да не докаже, че… — Не довършвам, защото забелязвам, че Джес клати глава.

— Не, не сме правили подобен тест. Щяхме да го правим, но не се стигна дотам. Тогава разполагах просто с датите, с името на баща ти… та просто предположихме, че… — Свежда поглед към пода и завършва: — Очевидно предположенията ни са били погрешни.

Завива ми се свят. Значи те никога не са си правили ДНК тест?! Просто са предположили?

В залата цари гробовно мълчание. Доколкото успявам да си дам сметка, никой не смее да си поеме дъх. Улавям милия, приятелски поглед на Джим и извръщам очи.

— Значи… всичко това е било просто една голяма грешка — изричам накрая. И точно в този момент в гърлото ми се образува нова буца.

— Да, мисля, че беше грешка — съгласява се Джес. Вдига очи и забелязва втрещената ми физиономия. — Хайде, Беки! Ако ни погледнеш за миг като външен човек, би ли казала, че сме сестри?

— Ами… може би не — смотолевям аз.

В гърдите ми се надигат гняв и разочарование. Но същевременно дълбоко в мен някакво тънко гласче ми подсказва, че всичко това се връзва, че е напълно логично. Имам усещането, че през последните две седмици просто съм се опитвала да си пъхна крака в обувка, която не е мой размер. Натисках и натисках, намачках кожата… и ето че сега трябва да призная, че обувката просто не ми става.

Тя не е моя сестра. Тя не е моя плът и кръв. Тя е просто… едно момиче.

Стоя в средата на залата и се взирам в момичето, което почти не познавам и което със сигурност не ме харесва.

И внезапно си давам сметка, че не искам да оставам повече тук нито миг.

— Ясно — изпъвам рамене и се опитвам да запазя самообладание. — Ами… мисля, че е време да си тръгвам. — Оглеждам смълчаната зала и казвам: — Довиждане на всички! Искрено ви желая късмет с протестната ви кампания!

Никой не казва нищичко. Всички изглеждат прекалено шашнати, за да кажат каквото и да било. С треперещи ръце вземам чантата си и дръпвам назад стола си. Докато си проправям път към вратата, долавям не един и два съчувствени погледа, насочени към мен. Спирам до Джим, който изглежда почти толкова разочарован, колкото съм и аз.

— Благодаря ти за всичко, Джим — изричам, като се насилвам да се усмихна.

— Довиждане, скъпа! — стиска топло ръката ми той. — Беше ми много приятно да се запозная с теб!

— На мен също! Поздрави Кели от мен!

Стигам до вратата и се обръщам за последен път към Джес:

— В такъв случай чао. Ами… желая ти щастлив живот и… всичко там хубаво!

— Чао, Беки! — изрича и тя и за първи път зървам в очите й нещо като състрадание. — Надявам, се, че нещата ти с Люк в крайна сметка ще се наредят!

— Да, благодаря — кимам и не знам повече какво да кажа.

Затова просто се обръщам и потъвам в непрогледната нощ.