Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (21)

Осемнадесет

Не спах много добре.

Ако трябва да бъда честна, не съм особено убедена, че изобщо успях да мигна през тази нощ. Като че ли през цялото време се взирах в гредореда на тавана в красивата стая на Еди, а мисълта ми се въртеше в порочен кръг.

Освен дето сигурно все пак съм успяла да задрямам по някое време, защото, когато на сутринта идвам на себе си, в главата ми все още стои ужасът от някакъв сън, в който се бях превърнала в Алиша Дългокраката кучка. Бях облечена в розово костюмче и се смеех с някакъв идиотски кикот, а Джес ме гледаше бледа и съкрушена. Всъщност сега, като се замисля, май в съня ми Джес приличаше на мен.

Само при мисълта за това ми става лошо. Трябва да направя нещо по този въпрос!

Не съм гладна, обаче Еди е приготвила пълна английска закуска и въобще не изглежда впечатлена, когато й съобщавам, че обикновено закусвам само една препечена филийка. Затова преглъщам по няколко парченца от бекона с яйцата, после се правя, че се нагълтвам с черния пудинг и накрая си изпивам кафето, след което ставам, за да намеря Джес.

Тръгвам нагоре по хълма към къщата й, а сутрешното слънце пронизва очите ми и хладният вятър развява косата ми. Като го гледам, перфектен ден за помирение. За ново начало и чисти сметки.

Приближавам се към централния вход на къщата й, натискам звънеца и зачаквам с разтуптяно сърце.

Никакъв отговор.

Добре де, ама на мен вече ми писна хората да ги няма, когато съм готова за емоционално помирение с тях! Присвивам очи и поглеждам към прозорците на горния етаж, питайки се къде ли се крие тя. Защо да не взема да хвърля малко камъни по стъклата?

Да де, ама ако взема да ги счупя? Тогава вече наистина ще ме намрази!

Натискам звънеца още няколко пъти, после тръгвам обратно по пътеката. Ще взема да я почакам. Не че имам да правя кой знае какво. Сядам на каменния зид и се настанявам удобно. Това вече е друго. Ще я изчакам, а когато тя се върне, ще скоча и веднага ще й изнеса реч за това колко съжалявам.

Зидът обаче се оказва не чак толкова удобен, за колкото го взех първоначално, затова ми се налага да се понаместя още няколко пъти, за да си намеря най-удобната поза. Поглеждам си часовника, проверявам дали все още работи, а после се зазяпвам по ставата дама, която разхожда кученцето си по отсрещния тротоар.

После пак поглеждам часовника си. Изминали са пет минути.

Господи, голяма скука!

Как, за бога, се справят преследвачите? Не им ли писва да седят и да чакат плячката си?

Ставам, за да се разтъпча, и тръгвам обратно към входа на Джес. Натискам отново звънеца, просто за всеки случай, а после отново се връщам към зида отпред. Точно в този момент зървам един полицай, който се приближава към мен. Какво прави този полицай тук, на улицата? Бях останала с убеждението, че всичките са измрели или от бумащина, или от досадата да се носят с надути сирени по градските улици.

Не знам защо, обаче ме полазват тръпки, когато забелязвам, че той гледа право към мен. Ама аз не съм сторила нищо нередно, нали така?! Искам да кажа, нали чакането на някого да се върне още не е обявено за незаконно?!

Добре де, може и да е. Обаче аз го правя само от пет минути. Невъзможно е това да се брои. Пък и той откъде знае, че чакам някого? Може пък просто да си седя тук ей така, за удоволствие.

— Добре ли сте? — пита ме той, когато се приближава.

— Да, чудесно, благодаря!

Пауза. Той ме наблюдава в очакване.

— Има ли някакъв проблем? — изричам с най-учтив глас аз.

— Бихте ли се преместили оттук, госпожице? Тук не е обществена пейка!

В гърдите ми се надига негодувание.

— И защо да се местя? Какво не й е наред на тази страна, ако смея да попитам? Всеки, който не се вмества в определените рамки, бива подлаган на преследване и тормоз! Защо да не мога да си седя кротко на този зид, без някой да ме тормози?!

— Това е моят зид — посочва той към входната врата. — И това е моята къща!

— А, ясно — изчервявам се до корените на косата си аз. — Аз просто… щях… благодаря! Много хубав зид наистина!

Я по-добре да забравя за този план за изчакване! Ще се върна по-късно.

Поемам надолу по хълма и стигам до централната морава на селото и без да си давам сметка какво правя, завивам към магазина. Когато влизам, заварвам Кели да чете един брой на „Елле“, а Джим да подрежда ябълки.

— Ходих да видя Джес — изричам мрачно, — обаче нея я нямаше. Ще трябва да я изчакам да се върне.

— Да ти прочета ли хороскопа? — пита Кели. — Да видим дали там не пише нещо за отношенията между сестрите.

— Млада госпожице — обажда се с укор в гласа Джим, — по това време би трябвало да преговаряш за изпитите! Защото, ако не учиш, по-добре върви да сервираш в чайната!

— А, не! — изрича бързо Кели. — Преговарям! — обръща се към мен с отегчена физиономия, пъхва списанието под щанда и вади учебник със заглавие „Елементарна алгебра“.

Господи, алгебра! Буквално бях забравила, че съществува подобно нещо. Може би всъщност е доста добре, дето вече не съм на тринадесет.

Изпитвам бясна нужда от нещо сладко, затова се насочвам към рафта със сладките неща и грабвам няколко дребни шоколадчета, както и кутийки с „Ориндж клъб“. После се насочвам към канцеларските принадлежности. Трябва да ви кажа, че обожавам канцеларските принадлежности, защото никога не са излишни. Избирам си пакетче химикалки с формата на овце, които винаги могат да ми потрябват. Нищо не ми пречи да прибавя към тях и папки и кламери със същата форма.

— Всичко наред ли е там? — пита Джим, забелязал пълните ми със стоки ръце.

— Да, благодаря!

Отнасям съкровищата си към касата, където Кели веднага ги маркира.

— Искаш ли чаша чай? — пита накрая.

— О, не, благодаря! — отговарям учтиво. — Не бих искала да ви се натрапвам! Сигурно ще ви преча.

— На какво ще ни пречиш? — срязва ме тя. — Никой не идва тук чак до четири часа, когато намаляваме цената на хляба. Освен това можеш да ме изпиташ по френски, ако искаш.

— Така ли? — светва лицето ми. — Разбира се! Щом мога да бъда полезна с нещо…

Минават три часа, а аз съм все така в магазина. Вече изпих три чаши чай, изядох половин пакетче с шоколадчета и една ябълка и успях да избера още няколко подаръка за близките си — например сервиз тумбести чаши и няколко красиви рогозки, на които винаги може да им се намери приложение.

Освен това помагам на Кели за изпитите. Само дето сега, след като преминахме конспекта по алгебра и френски, обсъждаме тоалета й за училищната дискотека. Отворихме всички възможни списания и аз й избрах разнообразни варианти, като същевременно гримирах по различен начин очите й, за да й покажа как ще изглежда с всеки от видовете грим — едното око е с драматичен вид, опушени сенки и изкуствени мигли, които открих случайно в чантичката си за гримове, другото е сребристо, по модата на шестдесетте, с бяла спирала за мигли.

— Дано майка ти не те види в този вид! — обажда се всеки път Джим, когато минава покрай нас.

— Яд ме е, че не си нося аксесоарите за коса! — цъкам с език аз, като изучавам с критичен поглед косата на Кели. — Можех да ти направя най-фантастичната конска опашка на света!

— Направо не мога да се позная! Изглеждам възхитително! — гледа момичето отражението си в огледалото и се наслаждава на себе си.

— Имаш прекрасна костна структура на лицето! И особени скули! — отбелязвам компетентно и ги подчертавам с блестяща пудра.

— Боже, толкова е забавно! — възкликва Кели и ме поглежда с блеснали очи. — Ще ми се да живееше тук, Беки! Можем да се забавляваме така всеки ден!

Вълнението й е толкова искрено, че аз съм трогната.

— Е, нали знаеш… Може пък отново да дойда на гости някой път. Стига да успея да закърпя нещата с Джес.

Само при мисълта за Джес всичко вътре в мен се преобръща. Колкото повече време минава, толкова по-нервна ставам, когато си дам сметка, че пак трябва да се срещна с нея.

— Знаеш ли, много ми се щеше точно така да си прекараме и с Джес — да си правим гримове — добавям с лека тъга. — Обаче тя не прояви никакъв интерес към идеята ми.

— В такъв случай е много тъпа! — отсича Кели.

— Не, не е. Просто… харесва други неща.

— Труден характер си е тя — вметва Джим, като минава покрай нас с няколко бутилки. — Направо да не повярва човек, че вие двете сте сестри! — Оставя бутилките и избърсва запотеното си чело. — Може да се дължи на домашното възпитание. Детството на Джес хич не беше лесно.

— О, значи познаваш семейството й, така ли? — вдигам любопитно поглед към него аз.

— Аха — кимва той. — Не отблизо, но все пак ги знам. Имал съм си вземане-даване с бащата на Джес. Той е собственик на компанията „Бъртрам Фудс“. Живее в Нейлбъри. На осем километра оттук.

Изведнъж осъзнавам, че любопитството ми нараства. Джес не ми е казвала абсолютно нищичко за семейството си. А мама и татко като че ли също нищо не знаеха.

— Е, какви хора бяха? — питам аз с възможно най-нехайния тон. — Семейството й де.

— Както вече казах, никак не й беше лесно. Майка й почина, когато беше на петнадесет. Трудна възраст за момиче.

— Никога не съм чувала за това! — ококорва се Кели.

— А пък баща й… — продължава Джим и се обляга замислено на щанда, — не беше лош човек. Почтен човек. Изключително преуспяващ. Създаде „Бъртрам Фудс“ от едното нищо, само с упорит труд. Но не бих го нарекъл особено… топъл човек.

Държеше се Джес точно толкова грубо, колкото и с братята й. Настояваше всеки от тях сам да се грижи за себе си. Спомням си Джес, когато тръгна в гимназията. Ходеше в гимназията в Карлайл. Много академично училище, между другото.

— И аз кандидатствах за там, обаче не ме приеха — вметва тъжно Кели.

— Обаче Джес си е умно момиче — отбелязва Джим и поклаща глава с нескрито възхищение. — Обаче, за да стигне дотам, всяка сутрин трябваше да сменя три автобуса. Често ми се случваше да я виждам по пътя — никога няма да забравя как изглеждаше! Ранната утринна мъгла, наоколо никой друг, само Джес си седи на спирката с огромната си училищна чанта. Тогава не беше толкова силна, каквато е сега. Беше слабичка и тънка като вейка.

Той прави кратка пауза, а аз не се сещам какво да кажа. Мисля си за това как мама и татко всеки божи ден ме караха на училище с колата. Въпреки че училището ми изобщо не беше далече.

— Би трябвало да са много богати — отбелязва Кели, докато ровичка из чантичката ми с гримове. — Щом са собственици на „Бъртрам Фудс“, не може да не са богати. Нали вземаме всичките онези замразени пайове от тях! — обяснява ми тя. — Както и сладоледа. Да знаеш само какъв огромен каталог имат!

— О, доста са добре, в това няма спор — кимва Джим. — Но открай време са стиснати по отношение на парите си. — След тези думи той разкъсва едно кашонче със супи на прах и започна да ги подрежда по рафтовете. По едно време продължава: — Някога Бил Бъртрам много се хвалеше с това. Казваше колко е горд, че всичките му деца си заработвали джобните си пари с честен труд. — Прави лека пауза, стиснал в ръце една пилешка и една гъбена супа. — И ако не можеха да си позволят да си платят за някаква училищна екскурзия или каквото там трябва, просто не ходеха. Ето така.

— За училищна екскурзия ли?! — зяпвам изумено аз. — Ама всички знаят, че за тези екскурзии плащат родителите!

— Не и семейство Бъртрам! Бащата много държеше да ги научи на стойността на парите. Спомням си как веднъж се чу, че едно от момчетата на Бъртрам било единственото, което не отишло на училищната пантомима. Защото нямал пари, а баща му отказал да му плати! — цъква с език Джим и продължава да си подрежда супите. — Не знам дали е вярно или не, но не бих се изненадал да е точно така. — Поглежда Кели с престорена жестокост и отбелязва: — Ти направо не знаеш как живеят хората, скъпа! Защото всичко ти е лесно и за нищо не полагаш усилие!

— Напротив, нали ти помагам! — не му остава длъжна Кели. — Ето, нали сега съм тук?

Протяга ръка към рафта с дъвките, взема си една, обелва я и я лапва. После се обръща към мен и предлага:

— Какво ще кажеш сега аз да ти направя грима, Беки? — Започва да рови из чантичката ми и по едно време пита: — Да имаш някакъв бронзир?

— Е, сигурно е там някъде — отвръщам разсеяно.

Все още си мисля за Джес. Представям сия сама, застанала на автобусната спирка, така крехка и слабичка.

Джим смачква празното кашонче от супите на прах, после се обръща и отсича:

— Ама ти не се тревожи, скъпа! С Джес ще се помирите, повярвай ми!

— Дано! — опитвам се да му се усмихна аз.

— Вие сте сестри. Роднини сте. А роднините винаги трябва да се подкрепят един друг. — Хвърля поглед през витрината и отбелязва: — Охо, днес май са започнали да се събират твърде раничко!

Проследявам погледа му и забелязвам две стари дами да кръжат пред магазина като лешояди. Една от тях присвива очи пред изложения хляб, после се обръща към другата и поклаща глава.

— В това село никой ли не купува хляб на истинската му цена? — обръщам се към Джим.

— Абсолютно никой — отговаря той. — Освен туристите, разбира се. Но в последно време такива не се срещат много често. Идват предимно алпинисти, които искат да катерят Скъли Пайк — а на тях не им е много до хляб. Купуват си единствено продукти за спешни случаи.

— Какво искаш да кажеш? — обръщам се озадачено към него аз.

— Когато планината им сервира някоя изненада — обяснява той. — Няма значение. Вече съм свикнал да мисля за хляба като стока на загуба номер едно.

— Ама той е толкова вкусен, когато е пресен и топъл! — изтъквам, като посочвам красиво подредените дебели самуни. И внезапно се изпълвам с искрено съжаление към тях, като че ли са момичета, които не са били поканени на танц. — Аз ще си купя малко хляб! На оригиналната цена! — добавям, в случай че не ме е разбрал.

— Тъкмо се каня да го намаля — изтъква Джим.

— Не ме интересува. Ще взема два големи бели хляба, както и един ръжен. — И се понасям гордо към изложения хляб и вземам хлябовете от лавицата.

— Какво ще правиш с толкова много хляб?! — гледа ме изумено Кели.

— Не знам. Ще си направя филийки. — Подавам на момичето няколко монети по един паунд и тя пуска трите ми хляба в една торбичка, като се киска доволно.

— Джес е напълно права — ти си луда! — отбелязва после. — А сега да ти направя ли грима? Какъв го предпочиташ?

— Всеки момент ще започнат да влизат клиенти! — предупреждава Джим. — Тъкмо ще слагам табелата за намалението!

— Ще направя само едното й око — отсича Кели и се присяга към кутията със сенките. — А после, когато си тръгнат, ще направя и другото. Затвори очи, Беки!

И тя започва да полага сенки по единия ми клепач, а аз се отпускам и се наслаждавам на докосването на четчицата. Обожавам това усещане! Открай време обичам някой да ми прави грима.

— Окей — изрича по едно време тя. — А сега малко очна линия. Стой мирно!

— Слагам табелата! — достига до нас гласът на Джим. Настъпва пауза, след което чувам познатия звън на вратата и трополенето на влизащи хора.

— Беки, не си отваряй още очите! — предупреждава ме Кели с лека тревога в гласа. — Не съм много сигурна, че това тук стана добре.

— Дай да видя!

Отварям очи и грабвам огледалото си за гримиране. Едното от очите ми е цялото залято с яркорозови сенки, с неумело поставена червена линия по горния клепач. Изглеждам така, сякаш внезапно съм се сдобила с някаква кошмарна очна болест.

— Кели!

— Пише го в „Елле“! — изрича отбранително момичето. — Там казват, че в момента най-модни са розовото и червеното!

— Ама аз приличам на чудовище!

И в този момент започвам да се кикотя при вида на странно разкривеното си лице. Никога през живота си не съм изглеждала толкова отвратително. Вдигам очи, за да проверя дали някой от клиентите ме е забелязал, и се заковавам на място.

В магазина влиза Джес.

Когато очите й срещат моите, всичко в стомаха ми се преобръща. Тя изглежда хладна и враждебна, безкрайно далече от сладичкото десетгодишно момиченце, за което мислех. В продължение на няколко секунди двете се съзерцаваме безмълвно. Нейният поглед се плъзва презрително по отворените списания, отворената кутия със сенките и всичкия ми грим, разпръснат по щанда. После се обръща, без да промълви и дума, и започва да рови в коша с преоценени консерви.

Шумът в магазина се е свел практически до нулата. Оставам с впечатлението, че абсолютно всички са наясно с онова, което става.

Трябва да говоря. Дори и сърцето ми да се пръсне от страх.

Хвърлям поглед към Джим, който ми кимва окуражително.

— Хммм… Джес — започвам не особено уверено, — тази сутрин идвах да те търся. Исках да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш — срязва ме тя и продължава да се рови в консервите, без дори да ме удостои с поглед. — И въобще не знам какво правиш още тук.

— Двете си правим взаимно грима, нали така, Беки? — обажда се лоялно Кели.

Хвърлям й една признателна усмивка. Обаче вниманието ми е все така насочено към Джес.

— Останах, защото искам да говоря с теб. Искам да… да се извиня. Може ли тази вечер да те изведа някъде на вечеря?

— Не мисля, че ще намеря толкова хубави дрехи, за да изляза на вечеря с теб — обажда се тя с безжизнен тон. Физиономията й е все така непроницаема, но съвсем ясно виждам болката, която се опитва да прикрие.

— Джес…

— Пък и без това съм заета — обръща се, тръсва три неидентифицирани консерви на щанда, както и още една, дори без етикет, която е обезценена на 10 пенса. — Знаеш ли какво е това тук, Джим?

— Мисля, че е плодов коктейл — смръщва се неуверено той. — Но може и да са моркови…

— Окей. Ще ги взема. — Тя хвърля няколко монети на щанда и изважда намачкана найлонова торбичка от джоба си. — Нямам нужда от чанта, благодаря.

— Тогава някоя друга вечер? — обаждам се отчаяно. — Или може би обяд?

— Беки, остави ме на мира!

Тя излиза с широки крачки от магазина, а аз оставам там и лицето ми почервенява, сякаш ми е зашлевила шамар. Постепенно тишината се насища с шепот, който нараства до истински шум. Давам си сметка, че хората ме наблюдават с любопитство, когато се приближават към щанда, обаче аз изобщо не им обръщам внимание.

— Добре ли си, Беки? — пита Кели и ме докосва колебливо по ръката.

— Нищо не става — вдигам отчаяно ръце. — Нали я видя?!

— Тя открай време си е била голям инат! — клати неодобрително глава Джим. — Още от дете. Винаги е била най-лошият си враг нашата Джес. Груба както към себе си, така и към останалата част от света. — Замлъква за миг и почиства някаква мръсотия от ножа си. — Няма да й се отрази зле да има сестра като теб, Беки!

— Толкова по-зле за нея! — отсича Кели. — И ти нямаш нужда от нея! Просто забрави, че ти е сестра! Преструвай се, че тя не съществува!

— Но нещата не са чак толкова прости, нали така? — отбелязва Джим и ме поглежда насмешливо. — Не и когато става въпрос за член на семейството! Не можеш да се измъкнеш така лесно.

— Вече не знам — свивам отчаяно рамене. — Може и да можем. Искам да кажа… проживели сме цели двадесет и седем години, без да знаем една за друга, без да се познаваме…

— И ти искаш да минат още двадесет и седем, така ли? — поглежда ме изпитателно Джим. — Помисли си сега. Нито една от вас няма сестра. Нищо не ви пречи да бъдете добри приятелки.

— Ама вината не е моя! — започвам отбранително, а после разтварям широко очи, когато си спомням за речта, която изнесох снощи и която тя чу. — Е, поне не цялата…

— Не съм казал нищо в полза на противното — отбелязва Джим. Обслужва още двама клиенти, след което се обръща към мен. — Знаеш ли, имам една идея! Знам къде ще бъде Джес тази вечер! Всъщност, аз също ще бъда там!

— Така ли?

— Аха. Събрание на местната ни група за защита на околната среда. Всички ще бъдат там, между другото. — Намигва ми и допълва: — Защо не вземеш и ти да наминеш, а?!

 

 

ФАКС

За: ЛЮК БРАНДЪН

ХОТЕЛ „ХРАМЪТ НА АФРОДИТА“

КИПЪР

От: СЮЗЪН КЛИЙТ-СТЮАРТ

 

6 юни 2003 г.

 

СПЕШНО!

 

Люк,

Беки не е във вашия апартамент! Никой не я е виждал никъде! Все още не мога да се свържа с нея и по телефона! Започвам сериозно да се тревожа!

 

Сузи