Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (19)

Шестнадесет

Нещата не вървят на добре. Даже никак.

Всъщност, това бе най-отвратителната седмица през целия ни брачен живот.

Почти не мога да видя Люк — толкова е претрупан с работа. Всеки ден има срещи с хората от „Аркодас Груп“, плюс това се наложи да оправя някаква криза с един от клиентите си — някаква банка, а един от главните му счетоводители бе откаран по спешност в болницата с менингит. Въобще, цялата седмица е тотален хаос.

А днес, вместо да се отпусне и да си почине малко, той трябва да лети за Кипър, за да разгледа хотела на Нейтън Темпъл ида започне с планирането на откриването. Откриване, което изобщо не иска да прави.

И всичко е по моя вина.

— Мога ли да направя нещо за теб? — питам притеснено, докато го наблюдавам как си подрежда ризите в куфара.

— Не — отсича той. — Благодаря.

Ето такъв е цялата седмица. Тих, плашещ и избягващ да ме погледне в очите. А когато го направи, в погледа му се чете, че така му е писнало от мен, че стомахът ми се преобръща и усещам, че ми призлява.

Старая се, полагам огромно старание наистина да мисля позитивно и да гледам на нещата откъм светлата им страна. Така де, нали за семейните двойки е напълно нормално да имат подобни обтегнати отношения от време на време? Точно както каза и мама. Това очевидно е второто ни голямо скарване и въздухът съвсем скоро ще се прочисти, и всичко отново ще бъде наред.

Само дето не съм много сигурна, че второто голямо скарване трябва да идва броени дни след първото.

И не съм много сигурна, че трябва да трае цяла седмица.

Опитах се да изпратя на мама имейл на кораба, за да й поискам някакъв съвет, обаче получих съобщение, в което ми съобщаваха, че този морски круиз е бягство от външния свят и че на пасажерите са им забранени всякакви контакти.

Люк дръпва ципа на куфара си и изчезва в банята, без дори да ме удостои с поглед, и мен ме пронизва болка. Само след няколко минути вече ще го няма. Не можем да се разделим по този начин! Просто не можем!

Той излиза отново и хвърля гъбата си за баня в куфара.

— Нали знаеш, че наближава първата ни годишнина — изричам дрезгаво. — Би трябвало да… да планираме нещо.

— Не съм убеден, че ще успея да се върна точно за деня — отговаря съпругът ми.

По гласа му си личи, че въобще не му пука дали ще се върне или не. Наближава първата годишнина от сватбата ни, а него дори не го интересува! Главата ми се издува като балон и усещам как сълзите напират от очите ми. Цялата седмица беше истински кошмар, а той дори отказва да ми се усмихне за довиждане!

— Не е необходимо да се държиш толкова нелюбезно, Люк — изричам бързо аз. — Много добре знам, че обърках всичко. Но истината е, че не съм го направила нарочно. Мисля, че поне хиляда пъти вече ти се извиних!

— Да, знам — отвръща Люк със същия отегчен тон, който използва с мен вече цяла седмица.

— Какво искаш от мен да направя?

— А ти какво искаш от мен, Беки? — тросва ми се той раздразнено. — Да кажа, че няма значение ли? Да кажа, че нямам нищо против, че точно когато трябва да вложа всичките си сили в работата с „Аркодас Груп“, аз трябва да пътувам за някакъв забравен от бога остров? — Затваря рязко куфара си и допълва: — Искаш от мен да ти кажа, че съм безумно щастлив да свържа името си с някакъв идиотски хотел на разврата?!

— Няма да бъде хотел на разврата! — възкликвам ужасено. — Сигурна съм, повярвай ми! Нейтън Темпъл каза, че това ще бъде хотел от най-висока класа! Трябваше да го видиш в онзи магазин в Милано, Люк! Искаше само най-доброто! Най-добрата кожа… най-добрия кашмир…

— Убеден съм, че ще снабди стаите си и с най-добрите водни легла — изсмива се саркастично Люк. — Беки, ти май не разбираш нищо! Аз съм човек с твърдо установени принципи!

— Аз също! — изкрещявам. — И за си имам принципи! Но това в никакъв случай не ме превръща в сноб!

— Аз не съм сноб! — срязва ме грубо Люк. — Просто имам високи стандарти!

— Напротив, точно такъв си — сноб! — Думите се заизливат от устата ми, преди да успея да ги спра. — Разсъждаваш така, само защото някога човекът е имал съмнителни мотели! Знаеш ли, че направих проучване за Нейтън Темпъл по интернет? Оказва се, че той върши широка благотворителна дейност, помага на хората…

— И освен това е счупил челюстта на един човек — прекъсва ме Люк. — Чете ли за това?

В продължение на няколко секунди не знам какво да кажа.

— Но това е било… преди много години — изричам накрая. — Той се е поправил… взел си е бележка…

— Няма значение, Беки — въздъхва Люк и взема куфарчето си. — Защо не сложим точка на този разговор?

Насочва се към вратата на стаята и след миг аз тръгвам след него.

— Не, не можем да сложим точка на този разговор! Трябва да поговорим! Люк, та ти почти не си ме поглеждал цяла седмица!

— Бях много зает. — Бръква в куфарчето си, изважда оттам блистер с ибупрофен и пъхва с уста две таблетки.

— Не е вярно — прехапвам уста аз. — Ти просто ме наказваш!

— Да не би да ме обвиняваш? — изрича саркастично съпругът ми и прокарва пръсти през косата си. — Седмицата ми наистина беше ад!

— Тогава ми позволи да ти помогна! — възкликвам възторжено. Тръгвам след него към кухнята, където той си налива вода от чешмата. — Все трябва да има нещо, което да мога да правя! Бих могла да ти бъда асистент… или да правя някакви проучвания…

— Моля те! — прекъсва ме Люк и глътва таблетките си. — От твоята така наречена помощ ми е дошло до гуша! Единственото, което прави помощта ти за мен, е, че ми губи времето! Ясен ли съм?

Вторачвам се в него и лицето ми пламва. Сигурно е чел идеите ми от розовата папка. Сигурно е решил, че са пълен боклук.

— Ясно — кимвам накрая аз. — Ами… няма да си мръдна пръста повече.

— Ще ти бъда много благодарен! — С тези думи той се отправя към кабинета си и го чувам как отваря чекмеджетата на бюрото си.

Стоя си аз, а кръвта пулсира в главата ми. Чувам звука на пощенската кутия. Когато отивам в коридора, виждам, че на пода лежи пакет. Това е тънка чантичка за Люк, с размазана марка. Вдигам плика и се вторачвам с написаното с черен маркер. Не знам защо, обаче ми изглежда познато, само че не знам откъде.

— Имаш поща! — провиквам се аз.

Люк излиза от кабинета, понесъл купчина папки, и ги тръшва в куфарчето си. Поема пакета от ръцете ми, разкъсва го и вади отвътре компютърен диск, придружен от писмо.

— Аааа! — възкликва накрая и по лицето му се изписва задоволство, каквото не го бях зървала да демонстрира цяла седмица. — Отлично!

— От кого е?

— От сестра ти — отговаря той.

Все едно ме е ударил по слънчевия сплит.

От сестра ми ли? От Джес?! Погледът ми пада върху надписа върху пакета. Това ли е почеркът на Джес?

— Защо… — опитвам се да звуча спокойно аз, — защо Джес ти пише?

— Редактира ни новия сиди-ром — отговаря той и преглежда последните редове от листа. — Наистина е страхотна! По-добра е дори от нашите момчета във фирмата! Ще трябва някой ден да й пратя цветя!

Гласът му е нежен и внимателен, а очите му блестят. Докато го наблюдавам, усещам, че в гърлото ми отново се е образувала познатата буца.

Той смята, че Джес е страхотна, а аз съм пълен боклук, нали така?

— Значи Джес ти помага, така ли? — изричам с треперещ глас.

— Да, ако трябва да бъда честен, точно така е — помогна ни.

— Предполагам, че би предпочел в момента тук да е тя, а не аз, нали? Предпочиташ двете да си сменим местата, нали?

— Не се дръж като глупачка! — срязва ме Люк, сгъва писмото и го връща обратно в плика.

— Щом намираш Джес за толкова велика, тогава защо не отидеш да живееш при нея? — за свое огромно изумление се чувам да изричам. — Защо просто не отидеш, за да… за да си говорите за компютри цяла нощ?

— Беки, успокой се! — поглежда ме изумено Люк.

Обаче аз не мога да се успокоя. Не мога да се спра! И продължавам да се търкалям като валяк по нанадолнището.

— Много съм си спокойна даже! Бъди честен с мен, Люк! Щом предпочиташ някаква нещастна скръндза без абсолютно никакъв вкус за дрехи и без абсолютно никакво чувство за хумор пред мен… само кажи! Защо не вземеш да се ожениш за нея, щом е толкова страхотна, а?! Тя е истински извор на радост и наслада! Сигурна съм, че двамата ще си прекарвате чудесно…

— Беки! — прекъсва ме Люк с поглед, от който по гръбнака ми пропълзяват ледени тръпки. — Достатъчно каза вече!

Стисва уста и в стаята се възцарява хлад. Започва да сгъва плика от Джес. Аз не смея да помръдна и мускулче.

— Отлично знам, че с Джес не успяхте да се разберете — изрича накрая, като вдига поглед към мен. — Но трябва да знаеш едно — сестра ти е много добър човек! Тя е честна, трудолюбива и на нея спокойно може да се разчита! Посветила е часове наред от свободното си време, за да изработи това тук! — И почуква по диска. — Сама ни предложи да го направи, без да поиска нито някакво заплащане, нито дори благодарност! Бих казал, че тя е напълно безкористна и лоялна личност! — Прави няколко крачки към мен и ме пронизва с безмилостен поглед. — Смятам, че можеш да научиш много от твоята сестра!

Лицето ми пламва от огромния шок. Отварям уста, за да кажа нещо, ала оттам нищо не излиза.

— Трябва да тръгвам — казва накрая съпругът ми, като си поглежда часовника. — Само да си взема багажа.

И излиза с широки крачки от кухнята. Обаче аз стоя като закована — не съм в състояние да направя и четвърт стъпчица.

— Тръгвам — обявява Люк, като надниква през вратата на кухнята с куфара в ръце. — Не знам кога ще се върна.

— Люк… много съжалявам… — успявам най-сетне да се обадя аз, макар и с треперещ глас. — Много съжалявам, че те разочаровах толкова много! — Вдигам глава и се опитвам да се овладея. — Но ако наистина искаш да знаеш… и ти ме разочарова. Ти се промени. По време на медения ни месец беше съвсем различен човек — забавен, весел. Беше забавен, спокоен, мил и любезен…

И внезапно в главата ми нахлуват спомени за Люк отпреди няколко месеца. Как седи на килимчето си за йога, с изрусените от слънцето плитки и обицата си. Как ми се усмихва под кристално синьото небе на Шри Ланка. Как протяга нежно ръка и докосва моята…

Пронизва ме болка и копнеж. Онзи спокоен, щастлив човек няма нищо общо с напрегнатия човек, който стои сега пред мен.

— Ти си различен. — Думите излизат от устата ми, придружени от ридание, и усещам как по бузите ми се стичат издайнически сълзи. — Отново се превърна в човека, който беше преди. Превърна се в онова, за което някога ми обеща, че никога повече няма да бъдеш! — Изтривам сълзите си и продължавам: — Не така си представях семейния живот, Люк!

Настъпва тишина.

— Аз също — изрича накрая той. Долавям позната закачливост в гласа му, ала нищо по лицето му не се усмихва. — Налага се вече да тръгвам, Беки. Чао!

Обръща се, тръгва и само след няколко секунди чувам затръшването на входната врата.

Преглъщам няколко пъти, като се опитвам да се овладея. Обаче сълзите вече се стичат безпрепятствено по лицето ми и краката ми треперят. Отпускам се на пода на кухнята и заравям лице в ръцете си. Люк замина. И дори не пожела да ме целуне за довиждане.

* * *

Не мога да помръдна. Не знам колко време е минало. Седя си така, на пода, обгърнала коленете си с ръце, от време на време изтривайки сълзите от бузите си. Не знам точно кога, но в даден момент сълзите ми пресъхват. Поемам си дълбоко дъх. Започвам да се успокоявам. Ала онова гадно усещане за празнина в стомаха ми все още си седи там.

Основете на брака ни са разклатени. А не е минала и година.

Накрая успявам някак си да се изправя на крака. Схванали са се. Чувствам се куха и изпразнена от съдържание. Насочвам се бавно съм празната, тиха трапезария. В средата, точно в центъра, се е разположила гордо нашата прекрасна, резбована дървена маса от Шри Ланка.

При вида й отново ме напушват сълзи. Такива мечти имах за тази маса… Такива мечти лелеех за нашия прекрасен семеен живот… Всички те се стълпяват точно в този момент в главата ми — блясъкът на красивите свещи, как сервирам вкусните си ястия, как Люк ми се усмихва с много обич, как всичките ни приятели седят около тази маса…

Внезапно копнежът ми се материализира във формата на остра, физическа болка. Трябва веднага да говоря със Сузи! Трябва да чуя гласа й! Само тя ще знае какво може да се направи. Тя винаги знае!

Втурвам се, почти подтичвам към телефона. Бързо набирам номера й.

— Ало? — чувам от другата страна нечий писклив женски глас, който със сигурност не принадлежи на Сузи.

— Здравейте! — изричам стреснато аз. — Обажда се Беки. Да не би да говоря с…

— Лулу, точно така! Здравей, Беки! Как си?

Кристалният й, стържещ глас минава като шкурка по опънатите ми нерви.

— Благодаря, добре съм. Извинявай, но Сузи да е случайно там?

— Тъкмо поставя близнаците в столчетата им в колата. Заминаваме на пикник, в Маршам Хауз. Знаеш ли го?

— Ами… — потривам горещото си чело, — не, не го знам.

— О, значи на всяка цена трябва да го видиш! Космо, миличък! Не в дрехите, скъпи! Това е една страхотна къща на националния тръст. И е прекрасно място за деца. Имат си ферма с пеперуди!

— Ясно — успявам да промърморя. — Страхотно!

— Веднага ще й кажа да ти се обади, става ли? Само след две секунди.

— Добре, благодаря — отвръщам облекчено. — Би било прекрасно наистина. Само й кажи… Кажи й, че наистина спешно трябва да говоря с нея!

Отправям се бавно към прозореца, притискам лице в студеното стъкло и се втренчвам в потока от коли и хора отдолу. Светлините на светофара на ъгъла светват червено и колите се заковават на място. После светва зелено и колите се втурват напред като побеснели. После отново става червено — и нова група коли се заковават на място.

Сузи не ми се обади. А минаха повече от две секунди.

Тя няма да се обади. Вече живее в различен свят. Свят на памперси и пикници и ферми за пеперуди. В този свят вече няма място за мен и моите тъпи проблеми.

Главата ми ще се пръсне. Сърцето ме заболява от разочарование. Наясно съм, че двете със Сузи не се разбираме много добре в последно време. Но аз си мислех… Наистина вярвах…

Преглъщам на сухо.

Може пък да взема да се обадя на Дани. Само че… Вече му оставих цели шест съобщения, а той не ми отговори на нито едно от тях.

Както и да е. Няма значение. Въобще няма значение. Очевидно ще трябва да се стегна и да се оправям сама.

Насочвам се с колкото решителност ми е останала към кухнята. Това, което сега ще направя, е… да си приготвя един хубав чай. Да. И оттам нататък ще му мисля. Включвам чайника, пускам едно пликче с чай в чашата, която свалям от рафта, и отварям хладилника.

Никакво прясно мляко.

За части от секундата ми идва отново да се строполя на пода и да се разридая като дете.

Но вместо това си поемам дълбоко дъх и вдигам гордо брадичка. Добре… Значи ще изляза и ще купя прясно мляко. И ще заредя хладилника. Няма да ми се отрази зле да изляза малко на чист въздух и да се разсея от проблемите си.

Грабвам си чантата, мацвам си някакъв гланц за устни и излизам от апартамента. После през централния вход на кооперацията и ето ме на улицата. Вървя покрай онзи странен магазин със златните мебели и влизам в супермаркета на ъгъла.

В мига, в който прекрачвам прага му, усещам, че самообладанието ми се възвръща. Вътре е топло и успокояващо, ухае прекрасно на кафе, сирене и някаква вкусна супа. Всички продавачи носят дълги, колосани престилки на ивици и приличат на истински френски производители на сирене.

Вземам една кошничка, насочвам се към щанда с млякото и вземам две половинки органично мляко с ниска масленост. После погледът ми пада върху бурканче луксозно гръцко кисело мляко. Може пък да взема няколко, та да си повиша настроението. Слагам и киселото мляко в кошницата си, заедно с няколко кофички вкусен шоколадов мус. После протягам ръка към великолепен стъклен буркан с деликатесни пияни вишни.

„Това си е глупаво пилеене на пари! — прошепва в главата ми нечий глас. — Та ти дори не обичаш пияни вишни!“

Странна работа — гласът ми прилича малко на този на Джес. Освен това аз много обичам пияни вишни. Е, почти де.

Разтърсвам раздразнено глава и пъхвам буркана в кошницата си, а после се придвижвам към следващия рафт и протягам ръка към една малка пица с маслини и аншоа.

„Боклуци с безбожна надценка! — отново прокънтява гласът в главата ми. — Можеш да си приготвиш пица и сама, при това само за 20 пенса!“

„Млъквай! — срязвам мислено наглия глас. — Знаеш, че няма да мога! Махай се!“

Хвърлям пицата в кошницата си, а после тръгвам покрай рафтовете със забързана крачка, като по пътя грабвам кутийки с изсушени плодове, няколко вида сирена, трюфели с натурален шоколад, френска торта с ягоди…

Обаче гласът на Джес непрекъснато звучи в главата ми като досадна муха.

„Излишно пилеене на пари! Какво стана с бюджета ти, а? Мислиш си, че като грабиш продукти по този начин, ще си върнеш Люк обратно, така ли?!“

— Престани! — изричам на глас, напълно съсипана. Господи, като че ли полудявам! Грабвам предизвикателно три кутийки руски хайвер и ги пъхвам във вече преливащата ми от продукти кошница, след което затътрям крака към касите. Тръсвам кошницата и пъхвам ръка в чантата, за да извадя кредитната си карта.

Момичето на касата започва да маркира стоките, като ми се усмихва мило.

— Тортата е великолепна! — отбелязва, като вдига весело кутията. — Както и сушените плодове! А хайвера, боже! — Поглежда ме с възхищение и пита: — Да не би да ви предстои официална вечеря?

— О, не! — дръпвам се ужасена аз. — Не ми предстои никаква официална вечеря! Аз просто… просто…

Но изведнъж нещо в мен се скъсва. Не съм в състояние да кажа каквото и да било.

Изведнъж се усещам като пълна глупачка. Премествам поглед върху тъпата купчина луксозни храни с безумна надценка, които минават през касата, и лицето ми постепенно пламва. Но какво правя, за бога? Защо въобще купувам всичко това? Нямам нужда от тях. Джес бе напълно права!

Джес е напълно права!

Тази мисъл ме кара да примигна неловко няколко пъти и да извърна глава. Не желая да мисля за Джес.

Но не мога да не мисля. Не мога да прогоня мислите, които кръжат в главата ми като огромни, черни гарвани. И точно в този момент чувам и строгия глас на Люк: „Сестра ти е много добър човек!… Тя е честна, трудолюбива и на нея спокойно може да се разчита… Смятам, че можеш да научиш много от твоята сестра…“

Можеш да научиш много от твоята сестра.

Сякаш над главата ми пада гръм. Заковавам се на място. Главата ми бръмчи, сърцето ми тупа като обезумяло.

О, господи! Точно така!

Точно там е отговорът!

— Това прави сто и тридесет паунда и седемдесет и три пенса — отбелязва момичето на касата с мила усмивка. Втренчвам се в нея като замаяна.

— Аз… трябва да тръгвам — изричам накрая. — Веднага!

— Но храната ви… — изписква изумено касиерката.

— Нямам нужда от нея.

Обръщам се и излизам зигзагообразно от магазина, все още стиснала здраво в ръка кредитната си карта. Когато стъпвам на тротоара, си поемам дълбоко дъх, все едно до този момент някой се е опитвал да ме души.

Всичко си идва на мястото. Трябва да отида при Джес и да се уча от нея.

Като при Йода.

Ще стана неин чирак и тя ще ме учи как да стана по-пестелива. Ще ме научи как да се превърна в добър човек — да стана такава, каквато ме иска Люк. И ще разбера как да спася брака си.

Тръгвам по улицата и с всяка следваща крачка увеличавам скоростта си, докато накрая започвам да подтичвам. Хората ме гледат изненадано, обаче на мен въобще не ми пука. Трябва да замина за Къмбрия. Още сега!

Спринтирам до вкъщи, после вземам по две стъпала наведнъж и по някое време си давам сметка, че дробовете ми ще експлодират и че изобщо няма да успея да стигна до най-горния етаж. Сядам и започвам да пуфтя като парен двигател. Когато дишането ми се нормализира, хващам асансьора и стигам до нашия апартамент. Влетявам вътре и хуквам към спалнята. Там измъквам изпод леглото един яркочервен куфар и започвам да хвърлям в него напосоки разни неща, както правят по филмите по телевизията. Тениска… някакво бельо… чифт тюркоазени сандали с висок ток и бляскави каишки… Така де, няма значение какво слагам, нали така? Просто трябва да замина там и да съградя мост между себе си и Джес.

Накрая заключвам куфара и го вдигам от леглото. Грабвам някакво сако, затътрузвам куфара на колелцата му и го паркирам на площадката пред асансьора. После се обръщам и заключвам два пъти вратата на апартамента. Оглеждам всичко за последен път, а после влизам в асансьора, изпълнена с непоколебима решимост. Новият ми живот започва. Тръгвам на път, за да науча най-важното…

Боже, забравих си закачалките.

Инстинктивно натискам бутона за спиране. Асансьорът, който тъкмо се канеше да тръгне надолу, тръсва леко и спира.

Ама не мога да тръгна без закачалките си! Както и без лак за коса!

Както и без гланца си за устни. Направо не мога да живея без тях!

Добре де, може би ще се наложи да преосмисля подхода „Няма значение какво вземаш на път“ още мъничко.

Излизам от асансьора, отключвам вратата на апартамента и се връщам в спалнята. Изваждам изпод леглото още един куфар, този път в яркозелено, и започвам и в него да хвърлям разни неща.

Сега, като се замисля, може би няма да е зле да си взема още малко овлажнител. И може би една от новите ми шапки, просто за всеки случай — ако някой тръгне да се жени. В този дух събирам още цял куп дрехи, както и кутия туристическа табла, в случай че във влака взема да се отегча (и срещна някой, който да ме научи как се играе).

И накрая си грабвам ангелската чанта. Когато хвърлям поглед на отражението си в огледалото, в главата ми прозвучава гласът на Люк:

„Надявам се, че чантата си струва, Беки!“

Заковавам се на място. В продължение на няколко секунди стоя така и усещам, че ми прилошава.

Почти ми се иска да я оставя.

Което би било абсурдно. Как мога да оставя най-ценното нещо, което притежавам?!

Мятам я на рамо и се втренчвам отново в огледалото, като се опитвам да си възвърна нетърпението и вълнението, което изпитах, когато я зърнах за първи път. Това е чанта „Ейнджъл“! Аз притежавам най-желания предмет на този свят! Хората се бият, за да имат такава чанта. И по целия свят се съставят списъци на чакащите.

Оправям дръжката на чантата върху рамото си. Не знам защо, обаче сега ми се струва доста по-тежка от преди. Което си е твърде странно. Една чанта не може просто ей така да стане по-тежка, нали?

Добре де! Защото сложих вътре зарядното устройство за мобилния си телефон. Ето защо е такава.

Окей. Стига толкова с тези мисли! Тръгвам. Вземам и чантата.

Слизам на приземния етаж и измъквам куфарите през вратите. По улицата се носи едно свободно такси и аз вдигам ръка. Натоварвам си куфарите. Сърцето ми тупти при мисълта за онова, което се каня да направя.

— Гара „Юстън“, ако обичате! — казвам на шофьора с дрезгав глас. — Възнамерявам да се сдобря с моята отдавна загубена сестра!

Шофьорът ме поглежда безразлично.

— На задния вход ли да те стоваря, сладурче?

Абе какви са тези таксиметрови шофьори?! Нали те се славят с драматичното си чувство! Не са ли учили такива неща в училището за таксиметрови шофьори?!

Като по чудо движението по улиците е относително леко и ние пристигаме на гара „Юстън“ само за десет минути. Докато влача куфарите си към касите, имам усещането, че живея в някакъв стар, черно-бял филм. Липсват ми само димът от комините на локомотивите, свирките на влаковете и подвикванията на носачите. Да не говорим пък, че би трябвало да съм облечена в изрязан по тялото костюм от туид и косата ми да е на вълни.

— Един билет до Къмбрия, ако обичате — изричам, изтръпнала от вълнение, и пъхвам под прозорчето банкнота от петдесет лири.

Точно тук е моментът някой мъж с квадратна челюст да ме забележи и да ми предложи един коктейл или да изтрие саждите от бузите ми. Вместо това обаче жена в оранжева униформа се взира в мен, сякаш съм идиот.

— Къмбрия ли? — пита тя. — И къде по-точно в Къмбрия?

Да бе, има право. Дали селото на Джес има гара?

И внезапно ме пронизва ярък спомен. Когато се запознахме с Джес, тя спомена нещо, че е пристигнала от…

— Северен Когънтуейт. Отиване и връщане, ако обичате. Макар че не съм много наясно кога точно ще се връщам — изричам и й се усмихвам лъчезарно. — Възнамерявам да се сдобря с моята отдавна загубена сестра и…

Жената ме прекъсва без ни най-малка проява на съчувствие.

— Това прави сто седемдесет и седем лири.

Какво? Толкова много?! Че за тази сума мога да стигна до Париж, при това със самолет!

— Ами… заповядайте! — казвам, като й подавам част от пачката, която ми остана от часовниците на „Тифани“.

— Девети перон. Влакът тръгва след пет минути.

— Добре. Благодаря.

Обръщам се и тръгвам бързо по пътеката към девети перон. Но когато огромният влак с емблемата на „Интерсити“ изниква пред погледа ми, уверената ми крачка бележи забележимо забавяне. Хората се блъскат от двете ми страни, помъкнали багажа си, насочвайки се към избраната от тях врата на вагоните.

Заковавам се на място. Сърцето ми трепери. Ръцете ми, стиснали дръжките на куфарите, се припотяват. Досега всичко ми се струваше като някаква игра. Но повече от ясно е, че не е. Вече не е игра. Става реалност. И направо не мога да повярвам, че наистина се каня да го направя.

Наистина ли ще се реша да пропътувам стотици километри, за да стигна до някакво непознато място и да се срещна със сестра, която ме мрази до дъното на душата си?