Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (15)

Дванадесет

Няма да се предам! А, не!

Добре де, може би първата ми среща с Джес не мина точно така, както си я представях. Може би двете не си паснахме така, както предлагах, че би трябвало. Така де, сега, като се замисля от разстоянието на времето, първата среща рядко е суперуспешна. Обаче този път вече ще сме успели да превъзмогнем различията в характерите и ще се чувстваме далеч поотпуснати и спокойни една с друга. Именно!

Освен това сега съм далеч по-добре подготвена, отколкото първия път. След като Джес си тръгна миналата събота, мама и татко веднага забелязаха, че нямам настроение, затова приготвиха хубав чай и всички се събрахме на сладки приказки. И всички стигнахме до извода, че е напълно невъзможно човек да си допадне с друг още от първия път, особено ако не знае нищо за него. Затова мама и татко разровиха спомените си за подробности, които са чували за Джес, след което ги записаха на един лист. Оттогава насам цяла седмица ги разучавам.

Като например, че тя се е явявала вече на девет изпита и на всичките има шестици. Никога не яде авокадо. В допълнение към пещерите и ходенето, тя се занимава с нещо, наречено „понор“. Обича поезията. А любимото й куче е…

Мамка му!

Грабвам листа със списъка и поглеждам.

Да бе! Гранично коли.

Вече е събота сутрин и аз се намирам в спалнята за гости, изпилвайки последните детайли в чест на пристигането на Джес. Тази седмица си купих една книга, наречена „Изисканата домакиня“ където се казва, че стаята за гости трябва да бъде „добре обмислена, с малки нюанси, отговарящи на индивидуалността на госта, така че той да се почувства добре дошъл“.

Затова на тоалетката има ваза с цветя и книги с поезия, а край леглото съм сложила прецизно подбран набор списания: „Новини пешком“, „Пещерен ентусиаст“, и „Месечен понор“. Последното може да се поръча единствено по интернет. (Но за да получа само един брой, ми се наложи да направя двугодишен абонамент. Обаче няма значение. Нищо не ми пречи да препращам останалите двадесет и три броя на Джес.)

А на стената се мъдри моят шедьовър, с който толкова се гордея! Става въпрос за огромен плакат на пещера! Със съответните сталаг… каквото беше там.

Набухвам възглавниците, а по гърба ми пролазват тръпки на нетърпение. Тази вечер ще бъде коренно различна от предишния път. Като начало, няма да припарваме до никакъв магазин. Планирала съм просто една приятна, спокойна, приятелска вечер. Можем да гледаме някой филм и да си хапваме пуканки, да си правим маникюра една на друга, и наистина да се сработим. А после аз ще приседна на леглото й, и двете ще носим еднакви пижами, и ще си хапваме шоколадчета с ментов пълнеж, и ще си говорим до посред нощ.

— Изглежда много приятно! — възкликва Люк, който влиза след мен. — Свършила си страхотна работа!

— Благодаря! — усмихвам се аз и свивам срамежливо рамене.

— Ако трябва да бъдем честни, целият апартамент изглежда буквално удивително!

След тези думи той излиза от стаята, а аз тръгвам след него към коридора. Да, наистина не изглежда зле. Макар че тук-там все още се забелязва по някоя и друга кутия, всичко наоколо изглежда значително по-подредено и чисто.

— Имам още малко работа — казвам, като хвърлям поглед към нашата спалня, където под леглото се спотайва още доста багаж.

— Да, виждам. Но дори и така това си е забележително постижение! — отбелязва Люк и оглежда обстановката с нескрито възхищение.

— Всичко опира просто до малко творческо виждане — казвам със скромна усмивка. — И паралелно мислене.

Влизаме в дневната, която е напълно трансформирана. Всичките купища с килими, кашони, кутии и сандъци са изчезнали. Има само два дивана, две масички за кафе и индонезийският гамелан.

— Шапка ти свалям, Беки! — възторгва се за пореден път Люк. — Тук изглежда страхотно!

— Е, нищо особено.

— Не е така — смръщва се съпругът ми. — Смятам, че ти дължа извинение. Ти ми каза, че можеш да организираш всичко, а аз се усъмних в теб. Не знам как, но ето че си успяла. Никога не съм си представял, че такава невиждана натурия може да бъде организирана толкова успешно. — Оглежда с невярващ поглед стаята и допълва: — Тук имаше толкова много неща! Къде са изчезнали, между другото? — Засмива се, а след секунда аз се присъединявам към него.

— Аз просто… им намерих нов дом! — изтъквам щастливо.

— Каквото и да си направила, впечатлен съм! — изрича той и прокарва ръка по камината, която е напълно гола, с изключение на петте ръчно изрисувани яйца. — Би трябвало да станеш консултант по складиране на стоки.

— Може и да стана!

Добре де, обаче ми се струва, че е крайно време да сменим темата. Защото всеки момент Люк ще започне да оглежда нещата по-отблизо и ще изтърси нещо от рода на: „А къде са китайските урни?“ или „Къде са онези кошмарни дървени жирафи?“

— Хммм… компютърът включен ли е? — питам нехайно.

— Естествено — кимва Люк, взема едно от яйцата и започва да го разглежда.

— Страхотно! — усмихвам му се аз. — Тогава ще отида да си проверя имейлите, а ти… защо не вземеш да направиш по едно кафе?

Изчаквам Люк да се оттегли в безопасността на кухнята, после хуквам към компютъра и напечатвам адреса www.ebay.co.uk.

Този и-бей направо ми спаси живота. Ама напълно!

Даже като си помисля, как е възможно досега да съм живяла без него?! Та това е най-брилянтното, най-гениалното изобретение от… добре де, откакто някой там е измислил магазините.

В мига, в който се прибрахме от дома на мама и татко миналата събота, аз се включих в тази страница и пуснах за продажба китайските урни, дървените жирафи и три от килимите. И само за три дена бяха продадени! Просто ей така! Затова още на следващия ден пуснах за продажба още няколко от килимите и две от масичките за кафе. И оттогава не съм спирала.

Бързо щраквам на иконката „Предмети за продажба“, като от време на време не пропускам да хвърля едно око към вратата на стаята. Не трябва да се бавя, иначе Люк ще влезе и ще ме види какво правя. Обаче точно в момента нямам търпение да проверя дали някой е наддал за индианския прът за тотеми.

След секунди се появява и страницата и… да! Имам резултат! Някой е заложил петдесет паунда! Усещам как адреналинът ми се събужда и удрям с юмрук във въздуха в знак на победа (тихичко, така че Люк да не ме чуе). Не можете да си представите какво преживяване е да продаваш разни неща! Усещам, че вече започвам да се пристрастявам!

А най-хубавото от всичко е, че по този начин убивам с един куршум два заека. Първо, разрешавам проблема с натурията, и второ — правя пари! При това доста пари, ако питате мен. Не искам да се фукам, обаче през всеки божи ден тази седмица съм на печалба! Вече спокойно мога да конкурирам брокерите от Сити!

Например за мраморната масичка за кафе получих двеста лири, а ние платихме не повече от сто за нея. За китайските урни получих сто лири, по сто и петдесет лири за всеки от килимите, които иначе ни струваха само по четиридесет в Турция, ако не и по-малко. А най-хубавото от всичко е, че за десетте часовника от „Тифани“, които дори не си спомням кога съм купила, изкарах 2000 лири! Човекът дори плати в брой и дойде да ги вземе на ръка! Честно да ви призная, като се има предвид колко добре се справям, нищо чудно да превърна търговията по и-бей в мое ново професионално поприще!

Чувам как Люк изнася чашите от кухнята, затова веднага изключвам страницата за продажби.

А после много бързо се включвам на „Предмети за залагане“.

Повече от очевидно е, че влязох в интернет по-скоро като продавач, отколкото като участник в наддаванията. Но така се случи, че докато си се разхождах из мрежата, попаднах на едно вълшебно оранжево палто от петдесетте с огромни черни копчета. Тотална антика, ако питате мен, при това никой досега не е предложил никакъв залог за него! Затова реших да направя малко изключение — само за него.

Освен това и за чифт обувки на „Прада“, за които има само един залог — от петдесет паунда. Така де, обувки на „Прада“ за петдесет паунда! Направо смехория!

И за онази фантастична вечерна рокля на Ив Сен Лоран, която в крайна сметка се падна на някой друг. Много неприятна работа, честно казано! Никога повече няма да допусна подобна грешка!

Щраквам на старото палто и — направо не мога да повярвам! Вчера заложих 80 лири, което си е нормалната цена, а днес се оказва, че някой ме е надскочил на сто! Да де, обаче точно това не възнамерявам да загубя! Само през трупа ми! Набързо напечатвам цифрата 120 лири и затварям — точно в мига, в който Люк влиза в стаята с подноса с кафето.

— Някакви имейли? — пита той.

— Ами… няколко — отговарям весело и поемам едната чаша. — Благодаря!

Засега не съм казвала на Люк за аферата с и-бей, защото няма никакъв смисъл да го занимавам с досадните подробности на семейните финанси. Даже, ако питате, моята работа като съпруга е да скривам подобни факти от него.

— Намерих ги в кухнята! — кимва съпругът ми по посока на луксозните шоколадови бисквити на „Фортнъм и Мейсън“ на подноса. — Много са хубави.

— Просто малка почерпка — усмихвам му се аз. — Не се притеснявай! Всичко е в рамките на моя бюджет!

Което си е истина! Защото бюджетът ми вече е толкова голям, че мога да си позволя да се поотпусна!

Люк отпива глътка кафе. После погледът му пада върху една розова папка, сложена на бюрото.

— Какво е това?

Питах се кога ще я забележи. Това е другият проект, по който работя тази седмица. Проект „Отзивчива съпруга“.

— Това е за теб — отговарям небрежно. — Просто няколко неща, които организирах, за да ти помогна. Моите лични идеи за бъдещето на компанията!

Тази идея ме озари оня ден, докато се къпех. Ако Люк спечели онази голяма оферта, ще му се наложи да разшири компанията. А аз знам достатъчно за разширяванията.

Причината е, че когато бях личен продавач-консултант в „Барнис“, имах една клиентка на име Шери, която ръководеше собствен бизнес. И така имах възможността да изслушам от първа ръка цялата сага за това как решила да се разширява, обаче го направила прекалено бързо, както и за грешките, които допуснала, като например за огромното офис пространство, което наела в Трибека и което така и не използвала. Честно да ви кажа, на времето всичките тези приказки ме отегчаваха до смърт. Даже по едно време бях започнала да се ужасявам от срещите си с нея. Ала сега си давам сметка, че информацията, която получих чрез нея, е напълно адекватна и за ситуацията на Люк.

Затова реших да подредя всичко, което е правила тя, като например консолидация на ключовите пазари и сдобиване с конкуренция. И точно докато пишех този план, в главата ми се зароди още една брилянтна идея — че Люк трябва да си купи още една фирма за връзки с обществеността!

Даже се сещам коя би могъл да купи. Дейвид Невил, който някога работеше за „Фарнам“, преди три години основа своя собствена агенция за връзки с обществеността — някога, когато все още бях финансов журналист. А той е особено талантлив и всички непрекъснато повтарят колко добре се справял. Обаче аз имам вътрешна информация, че никак не му е лесно, защото миналата седмица се видях със съпругата му Джуди при фризьора и тя ми разказа всичко.

— Беки — смръщва се Люк, — знаеш, че нямам време за подобни работи.

— Но информацията ще ти бъде много полезна! — възкликвам аз. — Когато бях в „Барнис“, научих всичко за…

— В „Барнис“ ли?! Беки, притежавам компания за връзки с обществеността, а не моден магазин!

— Ама хрумнаха ми няколко идеи…

— Беки — прекъсва ме нетърпеливо Люк, — точно сега приоритетите ми се състоят да включа нов клиент в списъка си.

Нищо друго не ме интересува. И нямам никакво време за твоите идеи, ясен ли съм? — С тези думи той пъхва папката ми в куфарчето си, без да я отвори. — Ще я прочета, когато мога.

Присядам като покосена. Звънецът иззвънява и аз вдигам изненадана поглед.

— Може да е Джес! Просто да е подранила!

— Не е тя. По-скоро е Гари. Аз ще му отворя.

Гари е вторият след Люк в компанията. Той ръководеше лондонския офис, докато бяхме в Ню Йорк, както и по време на медения ни месец, и двамата с Люк се сработват изключително добре. Даже беше кум на Люк на нашата сватба.

Нещо такова.

А бе, по-добре да не се отплесвам за тази сватба. Дълга история.

— Какво прави Гари тук? — изумявам се аз.

— Поканих го да се срещнем тук — отговаря съпругът ми, като се насочва към домофона и натиска бутона. — Имаме малко работа по онази оферта. После заедно ще отидем на обяд.

— Аха, ясно — кимвам, като се опитвам да скрия разочарованието си.

Много се надявах днес да имам възможността да прекарам известно време с Люк — преди пристигането на Джес. В последно време той е много зает. През цялата седмица нито веднъж не се е прибрал преди осем вечер, а снощи се върна чак в единадесет.

Така де, наясно съм, че в момента има много работа. Знам, че офертата към „Аркодас Груп“ е особено важна за него. И все пак… Месеци наред бяхме заедно ден и нощ, а сега почти не мога да го видя.

— Може пък да мога да ви помогна с тази оферта — възкликвам, озарена от прозрение. — Бих могла да стана член на вашия екип!

— Надали — отвръща съпругът ми, без дори да ме погледне.

— Все трябва да има нещо, което и аз да мога да правя! — не се предавам аз. — Люк, наистина искам да помогна с нещо на компанията ти! Бих вършила всичко, което ми кажеш!

— Нещата са напълно под контрол. Но все пак благодаря!

В гърдите ми се надига негодувание. Защо не ми позволява да се включа в работата му? Всеки друг съпруг на негово място би бил по-скоро благодарен за подобно предложение!

— Искаш ли да излезеш на обяд с нас? — пита любезно той.

— Не, няма нужда — свивам рамене. — Вие двамата се забавлявайте. Здрасти, Гари! — поздравявам госта ни аз, когато се появява на вратата.

— Здрасти, Беки! — поздравява ме весело и той.

— Заповядай! — подканя го Люк и го повежда към кабинета. Вратата се затваря, но почти веднага се отваря отново и отвътре надниква Люк. — Беки, ако телефонът звъни, би ли го вдигнала вместо мен? Не искам никой да ме безпокои!

— Няма проблеми — кимвам аз.

— Благодаря — усмихва се той и докосва ръката ми. — Това наистина ще ми помогне много!

— О, няма нищо.

Вратата отново се затваря и аз едва сдържам желанието си да я сритам.

Не си представях моята помощ за компанията под формата на вдигане на телефона.

Повличам мрачно крака по коридора по посока на дневната и захлопвам яростно вратата. Аз съм интелигентна личност, пълна с идеи. И мога да им помогна — убедена съм, че мога! Така де, нали щяхме да бъдем партньори! Нали трябваше да вършим всичко заедно!

Телефонът иззвънява и аз подскачам стреснато. Може би е Джес. Може да е тук вече! Хуквам към апарата и вдигам слушалката.

— Ало?

— Госпожо Брандън? — достига до мен дрезгав мъжки глас.

— Да!

— Обажда се Нейтън Темпъл.

В паметта ми се появява бяло петно. Нейтън ли? Не познавам никакъв Нейтън!

— Може би си спомняте — запознахме се в Милано преди няколко седмици!

О, господи! Ама това е мъжът от магазина! Трябваше да позная гласа му още на мига!

— Здравейте! — възкликвам зарадвана аз. — Разбира се, че си спомням! Как сте?

— Много добре, благодаря! — отговаря Нейтън Темпъл. — А вие? Как е новата чанта? Надявам се, че й се радвате!

— Направо я обожавам! — изкисквам се аз. — Тя промени целия ми живот! Още веднъж ви благодаря за онова, което сторихте тогава за мен!

— Удоволствието беше мое!

Настъпва кратка пауза. Не съм особено сигурна какво трябва да кажа сега.

— Може би бих могла да ви черпя един обяд? — предлагам импулсивно. — За да ви благодаря както се полага. Където кажете, разбира се!

— Не е необходимо — отвръща той, очевидно развеселен. — Освен това моят доктор реши да ме постави на строга диета.

— О, какъв срам!

— Както и да е. Тъй като споменахте този момент и както отбелязахте и в Милано, че една добра постъпка заслужава да й се отвърне със същото…

— Ама разбира се! Наистина ви дължа голяма услуга! Ако има нещо, което мога да направя за вас, аз…

— Мислех си по-скоро за вашия съпруг — Люк. Позволих си да се надявам, че той би могъл да ми направи една дребна услуга.

— За него ще бъде удоволствие! — възкликвам. — Убедена съм, че ще бъде така!

— Той там ли е? Бих ли могъл да разменя с него няколко думи?

Мозъкът ми защраква на бързи обороти.

Ако извикам сега Люк, значи ще го обезпокоя. И докато му обясня кой точно е Нейтън Темпъл и как съм се запознала с него… и за ангелската чанта…

— Знаете ли какво? — казвам, като се връщам на телефона. — Точно в момента го няма. Но, ако желаете, бихте могли да му оставите съобщение — аз веднага ще му го предам!

— Добре тогава. Ситуацията е следната. Откривам петзвезден хотел на остров Кипър. Възнамерявам да го превърна в първостепенно място за отдих и затова съм планирал откриване в голям мащаб. Коктейл, на който ще бъдат поканени знаменитости, пресконференция… такива неща. И затова много бих искал да ангажирам вашия съпруг по този повод.

Зяпвам изумено в телефона. Коктейл на звезди в Кипър? Петзвезден хотел? Ама това е супер!

— Убедена съм, че идеята много ще му допадне! — отвръщам, като си възвръщам самообладанието. — Звучи ми фантастично!

— Вашият съпруг е много талантлив. Репутацията му е безупречна! И точно това ни трябва и на нас!

— Ами — изричам гордо, — той наистина е доста добър в работата си!

— Доколкото разбирам, той се е специализирал в работа с финансовите институции. Смятате ли, че откриване на хотел би могло да представлява проблем за него?

Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Не мога да позволя на подобна златна възможност да ми се изплъзне! Налага се да пусна „Брандън Къмюникейшънс“ в открито море.

— Ни най-малко! — изричам спокойно. — Ние в „Брандън Къмюникейшънс“ имаме опит във всички области на връзките с обществеността — от финансите, през едрия бизнес, та до хотелите! Многостранността е наш ръководен принцип!

Уха! Колко професионално звуча!

— Значи и вие работите за компанията, така ли?

— Аз изпълнявам… малка консултантска роля — изричам, като си стискам палци. — Специализирам в стратегията. И по едно чудно стечение на обстоятелствата една от новите ни стратегически насоки е разрастването към… по посока на работа с петзвездни хотели!

— Е, следователно ние действително бихме могли да си бъдем от полза — отговаря Нейтън Темпъл с предоволен тон. — Може би бихме могли да организираме една среща през тази седмица? Както вече казах, ние нямаме търпение да вземем вашия съпруг при нас!

— Моля ви, господин Темпъл — изричам аз с най-очарователния си тон, — вие ми направихте голяма услуга. Сега е мой ред да ви се отблагодаря! За моя съпруг ще бъде истинско удоволствие да ви помогне! Даже ще го превърне в свой приоритет! Затова, ако нямате нищо против да ми дадете вашия телефонен номер, аз ще се погрижа Люк да се свърже с вас още днес!

— Тогава ще очаквам с нетърпение обаждането на съпруга ви! Беше ми приятно отново да си поговорим, госпожо Брандън!

— Моля ви, наричайте ме Беки!

Когато затварям телефона, осъзнавам, че съм се ухилила до уши.

Аз съм звезда!

Аз съм абсолютна звезда!

Седят си значи там Люк и Гари и се потят над тяхната оферта, а междувременно аз им осигурявам най-жестокия нов клиент, без дори да си мръдвам пръста! При това въобще не става въпрос за някаква си досадна стара банка! Става въпрос за петзвезден хотел в Кипър! Огромна, престижна работа!

Точно в този момент вратата на кабинета се отваря и отвътре излиза Люк с папка в ръка. Взема куфарчето си, хвърля ми един невиждащ поглед и се усмихва разсеяно.

— Беки, ние тръгваме на обяд. Кой звъня преди малко?

— О, просто един мой приятел — отговарям небрежно. — Между другото, Люк, може пък да взема да дойда с вас на обяд в крайна сметка!

— Окей — кимва той. — Страхотно!

Ако знае само колко ме подценява! Няма никаква представа колко съм гениална! Когато разбере как се справям и разправям с прочути магнати в негова полза, ще бъде тотално ошашавен. Тогава, надявам се, ще проумее точно в какво може да се изрази моята помощ за компанията му и ще започне да ме цени много повече!

Само почакайте да му съобщя великата новина! Ще видите каква бомба ще падне!

През целия път до ресторанта потривам мислено ръце в очакване да споделя с тях голямата си тайна. Люк наистина ще бъде принуден вече да ме наеме официално. Мога да се превърна в нещо като посланик на неговата компания!

Така де, никой не може да отрече, че имам опит в осъществяването на контакти! Ето, само една случайна среща в Милано и — вижте само какви резултати! Чисто нов клиент за компанията! И най-сладкото във всичко е, че без никакви усилия!

Всичко опира до вътрешните инстинкти. Човек или ги има, или ги няма.

— Добре ли си, Беки? — пита Люк, когато влизаме в ресторанта.

— О, прекрасно! — усмихвам му се загадъчно аз.

Толкова ще бъде впечатлен, когато му разкажа новината.

Сигурно веднага ще поръча бутилка шампанско. Или дори ще организира малък купон. Нали така правят в бизнеса, когато спечелят някаква голяма сделка?

А точно тази е действително огромна. Би могла да се превърне в зашеметяваща нова възможност за Люк! Би могъл да открие цял нов отдел, посветен на работата с петзвездни хотели и курорти. И се нарича Луксозни пътешествия „Брандън Къмюникейшънс“. И аз може би ще стана директор на този отдел.

Или пък онази, която проверява хотелите и курортите.

— И така… докато все още сме на темата за обяда, който организираме — обажда се Гари. — Разбрахме ли се за подаръците?

— Аха! — кимва Люк. — Те са вкъщи. А какво става с транспорта? Имаме ли организация за колите?

— Ще поръчам на някого да се заеме с това — кимва Гари и си отбелязва нещо. После вдига очи към мен и добавя: — Извинявай, Беки, сигурно ще те отегчим до смърт. Но нали знаеш, че тази сделка е от изключително голямо значение за нас!

— Няма проблеми — кимвам сдържано. — Люк тъкмо ми разказваше как този нов бизнес е в момента приоритет номер едно за вас.

— Точно така — кимва Гари.

Ха!

— Предполагам, че никак не е лесно да се намират нови клиенти — добавям невинно.

— Да, в определени случаи е точно така — усмихва ми се Гари.

Ха-ха-ха!

Докато сервитьорът налива минералната вода на Люк и Гари, аз забелязвам, че трите момичета на съседната маса се сръгват и сочат моята чанта „Ейнджъл“. Като се опитвам да прикрия насладата си, аз нехайно оправям чантата на облегалката на стола, като я слагам така, че надписът „Гейбриъл“ да се вижда съвсем ясно.

Направо да не повярваш! Навсякъде, където се появя, хората забелязват и сочат моята чанта! Буквално навсякъде! Това е най-хубавото нещо, което някога съм купувала! И ето че същото това нещо сега води на Люк и нов клиент! Мисля, че се превръща в мой талисман!

— Наздраве! — вдигам чашата си аз, когато сервитьорът се отдалечава. — За новите клиенти!

— За новите клиенти! — повтарят в унисон след мен Гари и Люк. Гари отпива от водата си, а после се обръща към Люк. — И така, във връзка с последното предложение, което записахме. Онзи ден говорих със Сам Чърч^[1].

Не мога да чакам повече. Налага се да им кажа!

— И като си говорим за църкви… — прекъсвам ги весело аз.

Двамата се стряскат и ме поглеждат озадачено.

— Беки, ние не говорихме за църкви — обажда се по едно време Люк.

— Да де. Долу-горе.

На Люк му става весело. Добре де, можех да се справя малко по-добре. Ама няма значение.

— Та, като си говорим за църкви — продължавам аз — и за религиозни сгради въобще… Предполагам, че и двамата сте чували за човек на име Нейтън Темпъл^[2], нали?

Премествам поглед от Люк към Гари, неспособна да скрия превъзбуденото си състояние. И двамата ме наблюдават с интерес.

— Разбира се, че сме чували за Нейтън Темпъл — отговаря накрая съпругът ми.

Ха! Знаех си аз!

— Той е доста голям играч, нали? Доста важен! — Повдигам многозначително вежди. — Вероятно е от хората, с които много ви се иска да работите, нали? Може би дори като ваш нов клиент?

— Не бих казал! — избухва в смях Люк и после отпива от водата си.

Млъквам неуверено. Какво би трябвало да означава това „не бих казал“?

— Разбира се, че бихте работили! — настоявам все пак. — Той би бил страхотен клиент!

— Не, Беки. Въобще не е така! — заявява Люк, като оставя чашата си. — Извинявай, Гари. Докъде бяхме стигнали?

Втренчвам се в него напълно объркана.

Ама това не минава според плана. Бях очертала целия разговор в главата си. Люк трябваше да каже: „Много бих се радвал да имам Нейтън Темпъл за клиент, разбира се, обаче как да го спечеля?“ Тогава Гари трябваше да въздъхне и да добави: „Никой не може да се добере до Нейтън Темпъл!“ И точно тогава аз трябваше да се приведа над масата със съзаклятническа усмивка и…

— Та казах, че вече говорих със Сам Чърч — започва отново Гари, като вади някакви бумаги от куфарчето си. — И той ми даде това. Погледни!

— Почакайте малко! — пак ги прекъсвам аз, като се опитвам да върна разговора на онова, което ме интересува. — Люк, кажи ми, защо не би искал Нейтън Темпъл за клиент? Така де, та той е богат… прочут…

— По-скоро, безславно прочут — вметва ухилено Гари.

— Беки, нали знаеш кой точно е Нейтън Темпъл? — пита Люк.

— Разбира се, че знам! Той е бизнесмен с огромно влияние и… хотелиер.

Люк вдига озадачено вежди.

— Беки, този човек ръководи най-долнопробната верига хотели в целия свят!

Усмивката ми замръзва. В продължение на няколко секунди не мога да проговоря.

— Какво?! — успявам да изхъркам накрая.

— Вече не е така — намесва се Гари. — Нека му признаем.

— Добре де, това го правеше някога — съгласява се Люк. — Точно така е натрупал и парете си. Специални мотели. Безплатни водни легла. И какъвто бизнес там може да се върти на тъмно. — Смръщва се презрително и отново отпива от водата си.

— Предполагам, че си чул слуховете, че се кани да купи „Дейли уърлд“, нали? — отбелязва Гари.

— Да, чух — прави гримаса Люк. — Дано не стане! Нали знаеш, че има някаква присъда? Този човек е изпечен престъпник!

Завива ми се свят. Нейтън Темпъл престъпник? Ама… той ми се стори толкова приятен човек! Беше толкова любезен! И ме уреди за чантата „Ейнджъл“!

— Но очевидно се е променил — продължава Гари. — Станал е нов човек. Или поне така казва.

— Да бе, нов човек! — махва безмилостно с ръка съпругът ми. — Гари, той е просто един печен гангстер!

Едва не изпускам чашата си на пода. Значи дължа услуга на някакъв гангстер?!

— Е, „гангстер“ е малко силничко казано — отбелязва усмихнато Гари. — Това беше преди много години.

— Подобни хора никога не се променят — отсича безпрекословно Люк.

— Много си суров към хората, Люк! — кимва засмяно Гари. Но после забелязва физиономията ми и възкликва: — Беки, добре ли си?

— Да, много добре! — изписквам аз. — Прекрасно!

По тялото ми се редуват горещи и студени вълни. Това въобще не върви както си го представях!

Даже ни най-малко!

Моята първа брилянтна победа в осъществяването на контакти! Първият голям клиент, който спечелих за „Брандън Къмюникейшънс“! И той се оказва крал на съмнителните мотели с досие на престъпник!

Но как бих могла да знам аз това? Как? Той ми се стори толкова чаровен! Беше толкова добре облечен!

Преглъщам няколко пъти.

А ето че аз му обещах, че Люк ще работи за него!

Почти, де.

Искам да кажа… аз всъщност обещах ли му нещо или не?

Господи!

В момента чувам собствения си глас как чурулика весело: „За моя съпруг ще бъде огромно удоволствие да го направи! Всъщност, ще го превърне в свой приоритет!“

Вторачвам се в менюто, като се старая да запазя спокойствие. Окей, напълно очевидно е какво трябва да сторя. Трябва да кажа на Люк. Да! Просто да му призная цялата далавера. Милано… ангелската чанта… телефонното обаждане днес… всичко.

Точно това трябва да направя. Точно така трябва да постъпи един зрял човек.

Хвърлям крадешком поглед към сериозното лице на Люк, който в момента се е зачел в бумагите, и усещам как стомахът ми се преобръща от страх.

Не мога.

Просто не мога.

— Странно, че точно сега споменаваш Нейтън Темпъл, Беки — отбелязва Гари, като си отпива от водата. — Още не съм ти казвал, Люк, обаче той се свърза с нас с молба за отразяване на откриването на някакъв нов хотел.

Вторачвам се в широкото, добродушно лице на Гари и усещам как ме залива огромно облекчение.

Слава на бога! Слава богу!

Сигурно са изпратили и официално предложение. Сигурно! Значи съм се притеснявала за нищо. Люк ще си свърши работата и тогава ще съм си разчистила сметките с Нейтън Темпъл, и всичко ще бъде наред…

— Доколкото разбирам, трябва да откажем, нали така? — добавя Гари.

Да откажат ли? Вдигам стреснато глава.

— Представяш ли си как би се отразило подобно нещо на нашата репутация? — изсмива се Люк. — Естествено, че ще откажем! Обаче тактично — добавя смръщено. — Ако наистина ще купува вестник „Дейли уърлд“, по-добре да не го обиждаме.

— Не му отказвайте! — изтърсвам, преди да успея да се спра.

И двамата мъже се обръщат изумено към мен, а аз се насилвам да се засмея сърдечно.

— Искам да кажа… не трябва ли да погледнете ситуацията от всички страни? Преди да вземете окончателно решение, имам предвид.

— Беки, що се отнася лично до мен, тази ситуация има само една страна — отсича хладно Люк. — Нейтън Темпъл не е сред хората, с които бих свързал някога компанията си! — После отваря менюто и делово изрича: — Хайде да поръчваме.

— Не мислиш ли, че си малко предубеден? — изричам отчаяно. — Не бъди първият, захвърлил парцала, нали знаеш.

— Какво?! — поглежда ме стреснато Люк.

— Пише го в Библията.

Люк ме оглежда внимателно и казва тихо:

— Да не би да имаш предвид „камъка“?

— Е, ами…

Хубаво де. И така да е. Каква разлика има — парцал… камък… все едно и също!

— Важното е… — започвам.

— Важното е — прекъсва ме Люк, — „Брандън Къмюникейшънс“ нямат желание да се свързват с човек, който има криминално досие. Да не говорим за всичко останало.

— Ама този подход е много… тесногръд! В днешно време кой няма криминално досие?! — И обхващам с жест обстановката наоколо. — Искам да кажа, кой от седналите на тази маса няма криминално досие?!

Кратка пауза.

— Ами — обажда се накрая Люк, — аз лично нямам. Гари също няма. Ти също.

Поглеждам го стресната. Сигурно е прав. Аз нямам.

И това е доста изненадващо, ако питате мен. Винаги съм се смятала за човек, който живее непрекъснато на ръба.

— Дори и така да е…

— Беки, каква е причината да започнеш този разговор, ако смея да попитам? — смръщва се Люк. — Защо си толкова вманиачена на тема Нейтън Темпъл?

— Не съм вманиачена! — побързвам да отрека очевидното. — Просто… се интересувам от твоите клиенти. Както и бъдещите такива.

— Добре де, обаче той не е мой клиент. Нито пък бъдещ — отсича Люк. — И никога няма да стане мой клиент!

— Ясно — преглъщам на сухо аз. — Ами… мисля, че беше пределно ясен.

Всички разучаваме менюто в пълна тишина. Или поне останалите двама разглеждат менюто. Аз се преструвам, че го правя. Мисълта ми се лута напред-назад и търси пристан.

Очевидно е, че не съм в състояние да убедя Люк да го направи. Затова ще трябва сама да се оправя в тази ситуация. Нали така правят отзивчивите съпруги? Те се справят с проблемите дискретно и ефективно. Убедена съм, че Хилари Клинтън го прави непрекъснато.

Всичко ще бъде наред. Просто ще се обадя на Нейтън Темпъл, ще му благодаря за любезното предложение и ще кажа, че за нещастие Люк е много, много зает…

Не! Ще кажа, че той се е опитал да се свърже с него, обаче не е открил никого.

— Беки, добре ли си?

Вдигам глава и забелязвам, че и двамата мъже ме наблюдават съсредоточено. Едва сега осъзнавам, че барабаня по масата с молива на Гари и го правя все по-силно и по-силно.

— О, да! Напълно! — кимвам и автоматично оставям молива.

Окей. Имам план. Това, което ще направя, е… Ще кажа, че Люк е болен.

Да! Ама аз съм истински гений! Никой не би могъл да оспори подобно нещо!

Веднага щом се прибираме вкъщи и Люк се затваря с Гари в кабинета, аз хуквам към телефона в спалнята ни. Захлопвам вратата с ритник и бързо набирам номера, който ми даде Нейтън Темпъл. За мое огромно облекчение линията автоматично се включва на секретар.

И сега, като се заслушам в гласа му, той наистина ми звучи като крал на мръсните мотели с криминално досие. Как, за бога, не съм го разбрала преди?! Сигурно съм била глуха или кой знае какво.

Чува се сигналът за запис и аз подскачам ужасено.

— „Здравейте! — изричам, като се старая да овладея тона си. — Това е съобщение за господин Темпъл. Обажда се Беки Брандън. Хммм… разказах на моя съпруг всичко за вашия хотел и според него идеята е страхотна! Опасявам се обаче, че точно сега той нещо не е добре. Затова надали ще бъде в състояние да поеме вашето официално откриване. Което си е срам, наистина! Както и да е! Надявам се, че ще успеете да намерите някой друг! Чао!“

Затварям телефона и се отпускам изтощена на леглото. Сърцето ми тупти като побесняло.

Така. Всичко е оправено.

— Беки? — Люк надниква през вратата и аз подскачам уплашено.

— Какво има?

— Всичко е наред — засмива се той. — Просто исках да ти съобщя, че току-що пристигна Джес!