Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (14)

Единадесет

До Кингстън, който е най-близкият търговски център до мама и татко, с кола са само петнадесет минути. Откривам една свободна колонка за паркиране и след двадесетина опита най-сетне успявам да наместя колата в относително успоредна на тротоара линия.

Господи, паркирането е ужасен кошмар! Около теб непрекъснато бучат клаксони, а да не говорим колко е трудно да се вместиш в някакво си дребно място, когато всички те наблюдават и те притесняват! Хората би трябвало да си дават сметка за усилията, които шофьорът полага, вместо да сръгват приятелите си и да го сочат най-безсрамно!

Както и да е. Прав им път! Важното е, че ние вече сме тук! Денят е фантастичен — слънчево, но не непоносимо горещо, с мънички облачета, носещи се по ясното синьо небе. Излизам от колата и оглеждам обляната в слънчева светлина улица, а отвътре сърцето ми претупва развълнувано. Първото ми пътешествие по магазините с моята сестра! Какво да направим първо?

Докато пъхвам една след друга монетите в колонката за паркиране, мисълта ми скача от възможност на възможност. Със сигурност трябва да се отбием за безплатен макиаж. Ах, да — и да се отбием в онзи нов магазин за бельо, за който мама толкова ми говореше.

— Колко точно смяташ да останем тук? — пита Джес, докато пъхвам шестата си монета от един паунд.

— Ами… — присвивам очи към колонката аз. — Като виждам, това ще ни устрои до шест часа вечерта, а след това паркирането е безплатно!

— До шест часа ли?! — стряска се Джес.

— Не се притеснявай! — успокоявам я аз. — Магазините не затварят в шест. Те ще бъдат отворени най-малко до осем!

Да не забравяме, че на всяка цена трябва да отидем в някой магазин за дрехи и да пробваме вечерни рокли! Едно от най-забележителните ми преживявания по магазините бе, когато веднъж двете със Сузи ходихме до „Хародс“ и пробвахме какви ли не шикозни вечерни рокли. Всяка от нас обличаше и събличаше една след друга все по-скъпи и по-скъпи тоалети за по милион и повече, след което правехме по няколко обиколки на магазина, обаче онези досадни продавачи по едно време не издържаха и започнаха да ни питат непрекъснато дали вече не сме си избрали нещо.

Накрая Сузи ги успокои, като отбеляза, че може би си е избрала — обаче искала да се види с роклята и с диамантена тиара на „Картие“, просто за да се увери дали точно това е роклята, която търси. После попита дали от отдела за бижута няма да могат да изпратят временно една.

Мисля, че точно в този момент ни помолиха да напуснем магазина.

При този спомен ме напушва смях, но заедно с него и някаква особена болка. Божичко, двете със Сузи наистина си прекарвахме чудесно! Тя е ненадмината като човек, който може да ти каже: „Хайде! Купувай го!“ Дори когато бях напълно разорена, тя казваше: „Хайде, какво чакаш?! Купувай го! Аз плащам! Ще ми ги върнеш, когато можеш!“ А после тя също си купуваше от същото нещо, след което двете отивахме някъде да пийнем по едно капучино.

Няма значение. Какъв е смисълът да се отдавам на ненавременна носталгия?!

— Така — обръщам се аз към Джес. — С какво ти се иска да започнем? Тук има какви ли не магазини. Два универсални…

— Мразя универсалните магазини — отсича Джес. — В тях ми прилошава.

— Добре де — поколебавам се аз.

Няма проблеми. И други хора мразят универсалните магазини.

— Ами, бутиците също са много — изричам с окуражителна усмивка. — Всъщност, току-що се сетих за едно идеално местенце!

Повеждам я по една калдъръмена уличка и докато минаваме покрай множеството витрини, аз тайничко се възхищавам на отражението си в тях. Тази ангелска чанта си заслужава всяко пени! Приличам на истинска филмова звезда!

Малко съм изненадана обаче, че Джес не спомена нищо по този въпрос. Ако моята отдавна загубена сестра имаше чанта „Ейнджъл“, аз щях да съм първата, която да й се възхити. От друга страна обаче, може би се опитва да изглежда недостъпна и сдържана. Разбирам я.

— Кажи сега — откъде пазаруваш обикновено? — питам, колкото да не мълчим.

— Където е най-евтино — отговаря Джес.

— Аз също! — кимвам ентусиазирано аз. — Когато бяхме в Юта, си купих най-вълшебната тениска на „Ралф Лорен“ с деветдесет процента отстъпка!

— Лично аз предпочитам да купувам на едро — отбелязва Джес с леко смръщена физиономия. — Ако купуваш достатъчно големи количества, можеш да спестиш значителни суми!

О, господи! Значи разсъждаваме по абсолютно идентичен начин! Знаех си, че ще бъде така!

— Напълно си права! — възкликвам щастливо. — Точно това се опитвам да обясня на Люк от известно време насам. Обаче той просто не може да схване логиката на този начин на пазаруване!

— Да не би да членуваш в някой потребителски клуб? — поглежда ме с интерес Джес. — Или може би сдружение за контрол над храните?

Отправям към нея празен поглед, след което се сещам за нещо:

— Всъщност, не членувам. Обаче, докато бяхме на медения си месец, направих няколко изключително изгодни покупки на едро! Например, купих четиридесет чаши за кафе и мляко и двадесет халата от китайска коприна!

— Двадесет халата от китайска коприна?! — замръзва на място Джес.

— Страхотна инвестиция, не мислиш ли?! Колко ли не обяснявах на Люк, че във финансово отношение сделката е изключително изгодна, обаче той така и не се съгласи с мен! Окей. Ето че стигнахме!

Намираме се пред красивите витрини на „При Джорджина“. Това е огромен бутик за продажба на дрехи, бижута и най-разкошните чанти на света. Идвам тук от дванадесетгодишна и това е един от най-любимите ми магазини в целия свят!

— Сигурна съм, че този магазин много ще ти хареса! — обръщам се щастливо към Джес и бутвам вратата.

Сандра — една от продавачките, тъкмо подрежда колекция от чанти с мъниста и пайети, но когато чува звъна на вратата, вдига глава. И лицето й автоматично светва.

— Беки! Не съм те виждала цяла вечност! Къде беше?

— Бях на меден месец!

— Да бе, вярно! Е, как е семейният живот? — Ухилва се и добавя: — Успя ли вече да си направиш първата корекция на бюста?

— Ха, ха! — отвръщам на закачката й аз. И тъкмо се каня да й представя Джес, когато Сандра внезапно изпищява.

— О, божичко! Това да не би да е чанта „Ейнджъл“?! Истинска ангелска чанта?!

— Точно такава е! — усмихвам се, преизпълнена с блаженство. — Харесва ли ти?

— Направо не мога да повярвам! Тя си има ангелска чанта! — вика Сандра на другите подавачки и зад гърба си чувам няколко ахвания. — Откъде я взе? Може ли да я пипна?

— От Милано.

— Само Беки Блумууд! — нарежда Сандра и клати глава. — Само Беки Блумууд е в състояние да влезе в нашия магазин с чанта „Ейнджъл“! Е, колко ти струваше това удоволствие?

— Ами… достатъчно.

— Олеле! — изпищява тя, като гали нежно чантата. — Ама тя е направо удивителна!

— Че какво й е толкова специалното? — обажда се зад нас Джес. — Просто една чанта!

В магазина се възцарява гробна тишина, а след това стените му звънват от задружен смях. Бива си я тази моя сестра! Остроумна е, няма що!

— Сандра, искам да те представя на един човек — казвам и дръпвам Джес напред. — Това е моята сестра!

— Твоята сестра ли?! — изумява се продавачката — Нямах представа, че имаш сестра!

— Аз също. Ние сме отдавна загубени сестри, нали така, Джес? — обръщам се към нея аз и я прегръщам.

— Полусестри — поправя ме Джес сковано.

— Джорджина! — развиква се Сандра към задната част на магазина. — Джорджина, трябва да дойдеш и да видиш това! Направо няма да повярваш! Беки Блумууд е тук и си има сестра! Те са две!

След кратка пауза завесата в задната част се дръпва и оттам се показва Джорджина — собственичката на магазина. Тя е към петдесетте, с прошарена коса и най-удивителните тюркоазени очи, които можете да си представите. Облечена е с кадифено дълго сако, държи в ръка писалка, а в момента, в който зърва мен и Джес, очите й блясват.

— Две сестри Блумууд! — изрича меко собственичката. — Това е направо прекрасно!

Виждам я как си разменя многозначителни погледи с продавачките.

— Ще им запазим две пробни — отсича категорично Сандра.

— Няма проблеми! Ако не стигнат, винаги можем да използваме и една, нали така, Джес? — изписквам аз.

— Моля?! — стряска се сестра ми.

— Нали сме сестри! — стискам я лекичко за рамото аз. — Не би трябвало да се срамуваме една от друга!

— Няма проблеми — намесва се веднага Сандра, зърнала ужасената физиономия на Джес. — Имаме достатъчно пробни. Разгледайте на воля и… приятно прекарване!

— Казах ти, че тук е страхотно местенце! — прошепвам съзаклятнически на Джес. — Е, хайде да започваме!

Насочвам се към дълга редица, на която са закачени сладички блузки и започвам да ги разглеждам една след друга.

— Не е ли страхотна тази?! — възкликвам и измъквам тениска с миниатюрна пеперудка. — А тази с маргаритката много ще ти отива!

— Искате ли да ги пробвате? — пита ме учтиво Сандра. — Дайте, ще ги оставя в пробните!

— Да, ако обичаш! — подавам й ги аз и се ухилвам доволно на Джес.

Обаче тя не ми връща усмивката. Всъщност, не е направила и крачка дори от мястото, където я оставих. Стои си там с ръце в джобовете и сумти.

Сигурно наистина е малко странно да пазаруваш за първи път с човек, когото не познаваш. Други път нещата се нареждат от първия път — както стана със Сузи, когато двете се мотахме заедно и се пресегнахме към един козметичен комплект на Лулу Гинес едновременно.

В някои случаи обаче има и доста неловки моменти. Нямаш представа какви са вкусовете на другия и непрекъснато вадиш разни неща и питаш: „Това харесва ли ти? А това тук?“

Вероятно Джес просто се нуждае от малко подкрепа.

— Тези поли тук са приказни! — отбелязвам, като се насочвам към друга закачалка с вечерно облекло. — Тази черната с мрежичките ще ти стои превъзходно! — Изваждам я и я показвам на Джес. Тя се присяга към етикета с цената, поглежда го и пребледнява.

— Направо не мога да повярвам какви цени слагат в днешно време! — промърморва недоволно.

— Напълно разумни, не мислиш ли? — промърморвам в отговор аз.

— И полата ли? — обажда се зад нас Сандра.

— Да, благодаря! Ще я пробвам също така и в сиво и… ах, да, и в розово! — добавям, защото точно в този момент забелязвам розовото в края на закачалката.

След около двадесет минути вече сме успели да обиколим целия магазин и в пробните ни очакват две купчини дрехи. Джес надали може да се определи като особено словоохотлива. Даже, ако трябва да бъдем по-точни, беше доста мълчалива. Обаче аз говоря и заради нея, а освен това избирам всички неща, които, според мен, ще й стоят прекрасно, като ги добавям към купчината.

— Окей! — възкликвам накрая въодушевено. — Хайде да ходим вече да ги пробваме! На бас, че ще изглеждаш фантастично в тази пола! Можеш да я носиш с блузката с падналия ръкав и може би…

— Не възнамерявам да пробвам каквото и да било — изрича Джес. Изважда си ръцете от джобовете и се подпира на стената.

Поглеждам я развеселено.

— Какво каза?

— Казах, че няма да пробвам абсолютно нищичко — повтаря тя, после кимва към пробните и добавя: — Обаче ти върви и пробвай. Аз ще те чакам тук.

В магазина се възцарява тишина. Всички зяпват.

— Ама… защо няма да пробваш нищо? — изричам накрая.

— Нямам нужда от нови дрехи — отговаря Джес.

Вторачвам се в нея напълно объркана. С периферното си зрение улавям как продавачките си разменят притеснени погледи.

— Все трябва да имаш нужда от нещо! — натъртвам аз. — Може би от тениска… от нови панталони…

— Не, благодаря. Имам си.

— Не искаш ли поне да пробваш една от тези разкошни блузки? — питам и вдигам една под носа й. — Просто да се видиш как изглеждаш в нея?

— И без това не възнамерявам да я купувам, така че, какъв е смисълът да я пробвам?

— Всичко е за моя сметка! — просветва ми внезапно истината. — Нали знаеш, че днес черпя аз?

— Не искам да ти пилея парите напразно. Но и не желая да ти преча. Хайде, върви да ги пробваш.

Направо не знам как да постъпя в този момент. Никога не съм и допускала, че Джес ще откаже поне да пробва нещо!

— Всичко е вътре и те чака, Беки! — обажда се услужливо Сандра.

— Хайде, върви! — кимва ми Джес.

— Ами… добре тогава — съгласявам се накрая. — Няма да се бавя много.

Насочвам се към пробната и обличам повечето от оставените вътре дрехи. Обаче въодушевлението ми отдавна се е изпарило. Не е същото, когато съм сама. Исках да ги пробваме заедно! Исках преживяването ни да бъде забавно. Представях си как двете се редуваме да излизаме и влизаме в пробните, да се въртим с новите тоалети, да си разменяме някои неща…

Направо не ми го побира умът! Как е възможно тя да не иска да пробва поне едно нещо?!

С внезапен пристъп на отчаяние си давам сметка, че тя сигурно презира вкуса ми за облекло. И не казва нищо, защото държи да бъде учтива.

— Хареса ли си нещо? — пита Джорджина, когато се появявам за последен път.

— Всъщност… да! — отговарям, като се старая отчаянието да не ми проличи. — Ще взема две от блузките и розовата пола. Стои наистина прекрасно!

Поглеждам към Джес, обаче тя се взира някъде в празното пространство пред себе си. Внезапно обаче идва на себе си, сякаш току-що ме е забелязала.

— Готова ли си? — пита.

— Да. Само ще отида да ги платя.

Насочваме се към касата, където Сандра започва да сканира бар кодовете на покупките ми. Междувременно Джорджина разглежда Джес с нескрито любопитство.

— Ако не сте в настроение за дрехи — обажда се неочаквано тя, — какво ще кажете за бижута? — И веднага изважда един поднос изпод касата. — Имаме прекрасни гривни. Само по десет лири. Тази може би ще ви хареса. — И собственичката вдига една красива гривна, представляваща преплетени овали от чисто сребро, и аз ахвам.

— Много е хубава — кимва Джес и аз усещам, че ме залива облекчение.

— За сестрата на Беки — започва Джорджина и виждам как пресмята нещо под присвитите си очи, — три лири!

— Аууу! — възкликвам аз. — Това е фантастично! Много ти благодаря, Джорджина!

— Не, благодаря! — отсича Джес. — Нямам нужда от гривни.

Какво?!

Извръщам рязко глава шокирана. Ама тя очевидно нищо не разбира!

— Ама… гривната е на много изгодна цена! Никъде няма да намериш подобна отстъпка!

— Просто нямам нужда от нея — свива безразлично рамене Джес.

Направо нямам думи. Как е възможно да откажеш да купиш гривна за три лири?! Как?!

Така де, това си е направо противно на всички физични закони — или на каквито и да са там!

— Заповядай, Беки! — изчуруликва Сандра, като ми подава въжените дръжки на чантата. Всъщност, чантите са две — в бледорозово, блестящи, изискани, — обаче, когато пръстите ми се сплитат над дръжките, аз въобще не чувствам обичайното си за подобни случаи задоволство. Всъщност, не чувствам почти нищичко. Прекалено съм объркана, за да чувствам каквото и да било.

— Ами… в такъв случай, чао! — казвам. — И много ви благодаря на всички!

— Чао, Беки! — отвръща ми Джорджина. — И Джес! — Последното със значително по-малка доза топлота. — Надявам се, че някой ден пак ще се видим!

— Беки — обажда се Сандра, — преди да си тръгнеш, нека ти дам брошурата за нашата разпродажба!

Хуква към мен, подава ми една лъскава брошура и се привежда към ухото ми, като ми прошепва:

— Не искам да бъда неучтива, но… сигурна ли си, че тя е твоя сестра?!

Когато излизаме на улицата, аз съм малко замаяна. Тази част от опознаването не мина точно така, както си я представях.

— Така! — обръщам се към Джес неуверено. — Това беше много приятно.

Обръщам се колебливо към нея, обаче тя си е лепнала едно такова студено, безразлично изражение, че не мога да я разбера какво си мисли. Ще ми се да се беше усмихнала поне веднъж! Или да подхвърли нещо от рода на: „Добре си изкарахме, нали?“

— Срамота, че не можа да си откриеш каквото искаш при Джорджина — пробвам аз. — Ти… хареса ли изобщо дрехите?

Джес свива рамене, обаче не изрича и думица и мен ме залива отчаяние. Знаех си! Тя презира вкуса ми! И през цялото време се преструваше, че не се нуждае от никакви нови дрехи — само от учтивост.

Така де! Кой е този човек, който не се нуждае от нова тениска? Именно! Никой.

Както и да е. Очевидно ще трябва да потърсим друг магазин. Магазин по вкуса на Джес. Запътваме се ние по обляната в слънце улица, а мозъкът ми щрака на бързи обороти. Никакви поли… никакви гривни… Дънки! Всички обичат дънките! Перфектно!

— Всъщност, аз имам нужда от нови дънки — изричам небрежно.

— Че защо? — смръщва се Джес. — Какво им е лошото на дънките, с които си в момента?

— Ами… нищо конкретно. Обаче въпреки всичко имам нужда от още! — Последното казвам през смях. — Искам дънки малко по-дълги от тези, с които съм в момента, не чак толкова отпуснати и може би в тъмно, индиговосиньо.

Поглеждам с надежда към Джес, изчаквайки я да сподели с мен какви дънки иска тя. Обаче тя си мълчи.

— Ами… ти нямаш ли нужда от нови дънки! — изричам с чувството, че бутам огромен камък по нанагорнище.

— Не, нямам — отсича тя. — Обаче ти си купи.

Разочарованието ми се засилва.

— Е, може би някой друг път — насилвам се да се усмихна аз. — Няма значение.

Вече сме стигнали до ъгъла — и, да! В „Л. К. Бенет“ имат разпродажба!

— Погледни тези неща! — възкликвам и хуквам към витрината, препълнена с разноцветни елегантни сандали. — Не са ли разкошни?! Ти какви видове обувки обичаш?

Джес плъзва поглед към изложеното на витрината, след което отговаря:

— Всъщност, не си правя труда да избирам кой знае какви обувки. Нали знаеш, обикновено хората не забелязват обувките.

Боже! Краката ми буквално омекват от шок!

Хората не забелязват обувките?!

Но… разбира се! Тя очевидно се шегува! Ще се наложи да свикна с това нейно суховато чувство за хумор.

— Ама и ти! — сбутвам я приятелски. — Е, добре. Аз обаче бих надникнала вътре, за да пробвам някой и друг чифт, ако нямаш нищо против!

Стигам до извода, че ако пробвам достатъчно чифтове обувки, Джес като нищо накрая ще се присъедини към мен.

Да, ама не! Нито в този, нито в следващия магазин. Даже отказва да пробва тестерите с парфюми или гримовете в „Спейс НК“. Ръцете ми вече са се удължили от чанти, обаче Джес няма нито една. Очевидно не й е приятно. Вероятно вече си мисли, че съм отвратителна сестра.

— Имаш ли нужда от някакви… кухненски прибори? — изтърсвам в отчаянието си аз.

Бихме могли да си купим някакви готини престилки, някакви шикозни хромирани съдове… обаче Джес отново клати глава.

— Аз си купувам моите от складовете, където правят отстъпки. Много по-евтино излиза, отколкото по главните улици.

— Ами какво ще кажеш за куфари и чанти? — възкликвам, внезапно озарена от велико прозрение. — Куфарите са една от областите, от които човек винаги може да се възползва.

— Нямам нужда от такива неща. Имам си раница и тя ми стига.

— Ясно.

Вече ми се изчерпаха идеите. Какво друго бих могла да предложа? Може би някакви лампи? Или… килимчета?

Внезапно очите на Джес светват.

— Почакай малко! — възкликва тя и за първи път, откакто сме се запознали, я виждам да живва. — Имаш ли нещо против да влезем тук?

Заковавам се на място. Намираме се пред някакъв миниатюрен, доста невзрачен магазин за канцеларски принадлежности, в който никога досега не съм влизала.

— Ама, разбира се! — въздъхвам облекчено. — Хайде да влезем! Фантастично!

Канцеларски материали! Значи това обичала моята сестра! Разбира се! Как не се сетих за това по-рано?! Тя е студентка… непрекъснато пише нещо… съвсем естествено е да я интересуват такива неща.

Магазинчето е толкова тясно, че не съм особено убедена, че ще мога да се намърдам вътре с всичките тези торби. Затова оставам навън, изгаряща от нетърпение. Какво ли си купува Джес? Може би някакви разкошни тетрадки? Или ръчно изработени картички? Или вероятно някоя красива писалка?

Искам да кажа — браво на нея! Никога досега не бях забелязвала това магазинче!

— Е, какво си купи? — питам нетърпеливо, когато тя излиза, помъкнала две доста издути чанти. — Покажи ми! Веднага!

Джес ме поглежда безизразно.

— Нищо не съм си купила — казва накрая.

— Ама… нали носиш чанти! Какво има в тях?

— Ти не видя ли табелата тук? — И ми посочва написано на ръка съобщение на витрината. — Раздават използвани подплатени пликове!

Отваря чантите и пред очите ми лъсва цяла купчина намачкани дребни хартиени чантички и друга купчина не по-малко омачкани подплатени пликове. Съзерцавам ги втренчено и си давам сметка, че въодушевлението ми постепенно се изпарява.

— Така сигурно спестих минимум десет паунда — добавя тя с видимо задоволство. — А и човек винаги има нужда от подобни неща.

Направо не знам какво да кажа.

Как изобщо да се възхитя на тези купчини древни канцеларски материали?

— Ами… фантастично — смотолевям накрая. — Наистина са страхотни. Много ми харесват… мммм… етикетите. Е, значи и двете си взехме това, от което имаме нужда. Хайде сега да отидем да пийнем по едно капучино!

Зад ъгъла има едно хубаво кафене и с всяка крачка към него настроението ми се повишава отново. Е, може би пазаруването ни не мина така, както бях очаквала. Но това няма никакво значение. Важното е, че ето ни сега, двете сестри, отиваме да пийнем капучино и да си побъбрим. Ще седнем на някоя кокетна мраморна масичка и ще отпиваме от кафето си, и ще си разказваме за живота си…

— Аз си нося термос — достига до мен гласът на Джес, която върви малко назад.

Обръщам се развеселена и я зървам да вади бял пластмасов термос от раницата си.

— Какво?! — прошепвам с изтънял гласец.

— Не ни трябва това кафе на безбожни цени! — посочва тя с пръст към кафенето. — Надценката на подобни места е направо престъпна!

— Ама…

— Можем да седнем на тази пейка тук. Ей сега ще я забърша.

Наблюдавам я с все по-нарастващ ужас. Не е възможно да изпия първото си кафе с моята отдавна загубена сестра на някаква стара, изпочупена пейка, отпивайки от термос!

— Но аз държа да отидем в приятно кафене! — Думите се втурват от устата ми, преди да съм успяла да ги спра. — И да седнем на мраморна масичка, и да пийнем истинско капучино!

Тишина.

— Моля те! — изричам жалостиво.

— Ами, добре — кимна накрая Джес. Затваря термоса си. — Обаче трябва да свикнеш сама да си го приготвяш. Не можеш да си представиш колко пари се пестят годишно по този начин — стотици лири! Просто си купи един термос втора употреба. Освен това можеш да използваш утайката от кафето минимум два пъти. Вкусът си е съвсем нормален.

— Аз… ще го имам предвид — кимвам, като се стремя да се изключа от нея. — Хайде!

В кафенето е топло и приятно. Навсякъде се носи фантастично ухание на кафе. По мраморните масички играят отраженията на лампите, а във въздуха се разнася приятна, тиха музика.

— Виждаш ли? — усмихвам се на Джес. — Не е ли приятно? — Маса за мен и сестра ми, моля! — добавям, когато на вратата се появява сервитьор.

Направо си умирам да го изричам — моята сестра!

Сядаме и аз поставям всичките си чанти на пода. В този момент усещам, че започвам да се отпускам. Така вече е по-добре. Можем да си проведем един приятен, интимен разговор и наистина да се опознаем и харесаме! Сега, като се замисля, май трябваше да започнем точно с това.

Към нас се приближава сервитьорка, която изглежда на двадесетина години и носи табелка, на която пише: „Днес ми е първият работен ден!“

— Здравейте! — усмихвам й се лъчезарно аз. — Аз бих искала капучино, но не съм много сигурна какво ще пожелае сестра ми.

Сестра ми! При всяко изричане на тези думи душата ми се стопля!

— Всъщност, май би трябвало да пием шампанско — не успявам да се сдържа аз. — Ние сме отдавна загубени сестри!

— Аууу! — възкликва сервитьорката. — Маса гот!

— За мен само обикновена чешмяна вода, ако обичате — отсича Джес, като затваря менюто.

— Не искаш ли едно хубаво кафе с много пяна? — възкликвам изумено аз.

— Не желая да плащам престъпно надути цени на някаква глобална корпорация, трупаща нечестни пари! — изсъсква тя и отправя мръснишки поглед на сервитьорката. — Смятате ли, че 400 процента печалба е етичен подход?

— Хмм… — поглежда я шашната сервитьорката. — А ще желаете ли лед във водата? — пита накрая.

— Хайде, поръчай си и ти едно кафе! — побързвам да се намеся аз. — Хайде! И за нея капучино, моля!

Когато сервитьорката се отдалечава притеснена, Джес поклаща неодобрително глава.

— Знаеш ли каква е истинската стойност на едно капучино? Няколко пенса! А тук ни искат почти две лири!

— Ама нали получаваш безплатно шоколадче в чинийката! — обяснявам компетентно.

Господи! Джес очевидно си има някакъв проблем с кафето. Няма значение. Трябва да сменя темата.

— Е — облягам се на стола и разпервам ръце, — разкажи ми сега за себе си!

— Какво искаш да знаеш? — пита Джес.

— Всичко! — възкликвам вдъхновено. — Като например, какви са ти хобитата, като изключим ходенето пеша?

Джес потъва за известно време в размисъл, след което отвръща:

— Обичам пещернячеството.

Точно в този момент пристига сервитьорката и ни сервира капучиното.

— Пещернячеството ли? — повтарям като ехо аз. — Това какво означава — ходене по пещери ли?

Джес ме поглежда над ръба на чашата си и отсича:

— В общи линии е точно това.

— Олеле! Ама това е много…

Чудя се какви думи да използвам. Какво бих могла да кажа аз за пещерите?! Като изключим факта, че всичките са тъмни, студени и хлъзгави.

— Много интересно — изричам накрая. — Много ми се иска и аз да разгледам някоя пещера!

— Както и камъни, разбира се — добавя Джес. — Всъщност точно те са основното ми хоби.

— На мен също! Особено ако са гигантски, големи и блестящи като тези в „Тифани“! — Засмивам се, за да покажа, че се шегувам, ала Джес не реагира.

Не съм особено убедена, че схвана шегата.

— Моята докторска дисертация е върху петрогенезата и геохимията на флуоритно-хематитните депозити — изрича тя и в тези думи забелязвам далеч повече оживление, отколкото във всичко друго, което бе изрекла през този ден.

Обаче аз като че ли не схванах нито една думичка от казаното.

— Ами… страхотно! — смотолевям накрая. — Та… как стана така, че реши да изучаваш камъните?

— Баща ми ме запали по тях — отговаря Джес и лицето й най-сетне се отпуска в нещо като усмивка. — Те са и неговата основна страст.

— Татко ли? — изумявам се аз. — Нямах представа, че той си пада по камъни!

— Не твоят баща! — изпепелява ме с поглед тя. — Моят баща! Моят втори баща. Човекът, който ме е отгледал.

Ясно.

П.

Естествено, че няма предвид татко. Ама че глупава мисъл от моя страна!

Настъпва неловка тишина, нарушавана единствено от потракването на чаши. Намирам се в безизходица — не знам какво да кажа по-нататък. Което си е направо смехотворно! Нали това е сестра ми! Хайде де!

— А ще ходиш ли някъде на почивка тази година? — сещам се накрая. Божичко, очевидно вече съм доста отчаяна — звуча като фризьор.

— Засега още не съм решила нищо. Зависи.

Внезапно ме осенява най-жестоката идея в целия свят.

— Бихме могли да отидем заедно на почивка! — възкликвам превъзбудено. — Няма ли да бъде страхотно?! Можем да си наемем вила в Италия или нещо подобно… Така ще можем наистина да се опознаем.

— Ребека, чуй ме сега — прекъсва ме с равен тон Джес, — аз не си търся ново семейство!

На масата се възцарява такава непоносима тишина, че с нож да я режеш. Лицето ми пламва.

— Аз… знам това — смотолевям едва-едва. — Нямах предвид…

— И не се нуждая от друго семейство — продължава безмилостно тя. — Казах го на Греъм и Джейн още първия път, когато се видяхме, при това изрично го подчертах. И не затова ви издирих. Просто носех отговорността да се свържа с вас, за да ви предупредя за медицинската ситуация. Това е всичко!

— Какво искаш да кажеш с това „Това е всичко“? — прошепвам колебливо.

— Искам да кажа, че, да, радвам се, че се запознах с вас. Майка ти и баща ти са страхотни хора. Но вие си имате вашия живот… А аз си имам… — пауза, — моя.

Да не би да иска да каже, че не желае да ме познава?

Собствената си сестра?

— Но нали току-що се намерихме! — запелтечвам аз. — След всичките тези години! Не го ли намираш за удивително? — Привеждам се напред, поставям си ръката до нейната и допълвам: — Виж, с теб имаме една и съща кръв!

— И какво от това? — махва безразлично Джес. — Това е само един биологичен факт.

— Ама… не си ли искала винаги да имаш сестра? Не си ли се чудила какво е да имаш сестра?

— Не особено — отвръща тя, но като вижда лицето ми, допълва: — Не ме разбирай накриво. Беше ми много интересно да се запознаем.

Интересно ли? Било й е интересно?!

Свеждам поглед към капучиното и започвам да разбутвам пяната с лъжичката си.

Очевидно тя няма никакво желание да ме опознае. Собствената ми сестра няма желание да ме опознае. Какво не ми е наред?

Нищо не става така, както съм го намислила. Мислех си, че днес ще бъде един от най-страхотните дни в моя живот. Смятах, че пазаруването със сестра ми ще бъде забавно. Въобразявах си, че до този момент вече щяхме да сме се харесали! Представях си как ще си пием кафето, обкръжени от всички фантастични покупки, които сме направили, ще се кискаме, ще се бъзикаме сестрински… ще планираме къде ще отидем после…

— Какво ще кажеш, да се връщаме при майка ти? — пита Джес, като пресушава чашата си на един дъх.

— Кога, веднага ли? — вдигам изумено глава. — Ама нали имаме още много часове! Ти дори не си си купила още нищо!

Джес ме поглежда и от гърдите й се отронва нетърпелива въздишка.

— Виж какво, Беки. Просто исках да се държа любезно с теб, затова и днес дойдох тук. Обаче истината е, че не мога да понасям да ходя по магазините!

Сърцето ми се свива. Бях убедена, че на нея не й харесва. Налага се да преглътна този факт.

— Знам, че все още не сме попаднали на подходящите магазини — отбелязвам, като се привеждам с жар напред. — Обаче тези не са единствените — има и още! Можем да отидем в други…

— Не! — прекъсва ме Джес. — Ти явно не ме разбра. Не обичам пазаруването и точка!

— Каталози? — хрумва ми поредната идея. — Можем да се върнем вкъщи, да си вземем каталози и… ще бъде страхотно!

— Абе главата ти няма ли най-сетне да уври?! — повишава глас Джес, вече очевидно вбесена. — Внимавай, ще го произнеса бавно и отчетливо: МРАЗЯ ПАЗАРУВАНЕТО!

Въртя волана към къщи, обаче състоянието ми е критично. Намирам се в шок. Мозъкът ми се чувства така, сякаш нещо вътре е дало накъсо. Всеки път, когато се замисля по този въпрос, всичко около мен избухва в искри. Не мога да повярвам!

Когато пристигаме вкъщи, заварваме Люк в предната градина да разговаря с татко. Щом ни зърва да се връщаме, се извърта изумено.

— Вие двете какво правите тук толкова скоро? — спуска се той към колата. — Да не би нещо да не е наред?

— Всичко си е наред — отговарям зашеметено. — Ние просто… свършихме по-бързо, отколкото си мислехме.

— Благодаря за возенето — казва Джес, като се измъква от мястото си.

— За мен беше удоволствие.

Когато Джес се насочва към татко, Люк присяда на седалката до мен. Затваря вратата и ме поглежда проницателно.

— Беки, добре ли си?

— Аз съм… добре. Поне така мисля.

Не съм в състояние да обхвана събитията от този ден. Мисълта ми продължава да преповтаря лентата, която си мислех, че ще запише. Двете се мотаме по магазините, размахвайки чанти, смеейки се щастливо… пробвайки разни неща… купувайки си гривни в знак на приятелство… наричайки се една друга с умилителни прякори…

— Е, как беше?

— Беше… фантастично! — насилвам се да се усмихна аз. — Много приятно наистина. И двете си прекарахме великолепно.

— Ти какво си купи?

— Две блузки… една много хубавичка пола… обувки…

— Аха — кимва Люк. — А Джес какво си купи?

В продължение на няколко секунди не съм в състояние да му отговоря. Накрая успявам да прошепна едва-едва:

— Нищо.

— О, Беки! — прегръща ме Люк. — Значи въобще не сте си прекарали добре, нали?

— Не — смънквам безсилно. — Въобще.

— Честно да ти кажа, и аз имах известни съмнения по въпроса — казва той и ме погалва по бузата. — Слушай сега, Беки. Знам, че много искаше да си намериш духовна половинка. Знам, че много ти се искаше Джес да се превърне в най-добрата ти приятелка. Но може би просто трябва да приемеш факта, че вие сте просто… твърде различни.

— Не сме твърде различни — заинатявам се аз. — Ние сме сестри.

— Скъпа, всичко е наред — казва Люк. — Пред мен можеш да си признаеш, ако не се разбирате. Никой няма да си помисли, че си се провалила.

Провалила ли?

Думата пада като сол върху отворената ми рана.

— Но ние се разбираме! Да, така е! Просто се налага да открием… малко повече общи неща. Добре де, тя не обича да пазарува. — Тук преглъщам няколко пъти. — Обаче това няма значение! Аз обичам и други неща, освен да ходя по магазините!

Съпругът ми клати глава.

— Просто приеми нещата такива, каквито са. Вие сте напълно различни личности и няма никаква причина, поради която да настоявате да се разбирате.

— Но нали имаме една и съща кръв! Не може да сме чак толкова различни! Не е възможно!

— Беки…

— Не възнамерявам да се предавам просто ей така! Тук става въпрос за моята отдавна загубена сестра, Люк! Това може да се окаже единствената ми възможност да я опозная!

— Скъпа…

— Знам, че можем да бъдем приятелки — прекъсвам го аз. — Убедена съм, че можем.

С внезапно назряла решителност аз отварям вратата на колата и излизам.

— Хей, Джес! — провиквам се, като хуквам през моравата. — След като ти свърши конференцията, искаш ли да ни дойдеш на гости за уикенда? Обещавам ти, че ще си прекараме добре!

— Това е прекрасна идея, скъпа! — казва татко и очите му светват.

— Не съм много сигурна — отговаря Джес. — Всъщност, трябва да се прибирам вкъщи…

— Моля ти се! Само един уикенд! Няма да ходим по магазините! — Думите се леят от устата ми и се преплитат. — Няма да бъде като днес! Ще правим онова, което на теб ти харесва. Просто ще се отпуснем и ще си почиваме. Какво ще кажеш?

Настъпва тишина. Пръстите ми се сплитат с надежда. Джес вдига поглед към изпълненото с надежда лице на татко и изрича:

— Окей. Би било чудесно. Благодаря!

 

 

ФЪРСТ БАНК ВИЗА

Кемъл Скуеър №7

Ливърпул

Г-жа Ребека Брандън

Мейда Вейл Меншънс № 37

Мейда Вейл

Лондон

 

12 май 2003 г.

 

Уважаема госпожо Брандън,

Благодарим Ви за изпратената от Вас молба за отпускането на златната ни кредитна карта „Висок статус“. Радваме се да Ви информираме, че сте одобрена за нея.

В отговор на Вашия въпрос сме длъжни да Ви информираме, че картата ще Ви бъде доставена на домашния адрес и ще прилича на кредитна карта. Не бихме могли да я „вмъкнем като кейк“, както Вие предлагате.

Нито пък сме в състояние да организираме нещо, отвличащо вниманието навън, когато тя пристигне.

Ако имате някакви допълнителни въпроси, моля Ви, чувствайте се свободна да се свържете с мен по всяко време. Надяваме се, че ще се наслаждавате на предимствата, които Ви предоставя нашата кредитна карта.

 

Искрено Ваш:

Питър Джонсън

Отдел „Сметки на клиенти“,

директор

ФЪРСТ БАНК ВИЗА

Кемъл Скуеър №7

Ливърпул

Мис Джесика Бъртрам

Хил Райз № 12

Скъли

Къмбрия

 

12 май 2003 г.

 

Уважаема мис Бъртрам,

Благодаря Ви за писмото.

Приемете искрените ми извинения, че се обърнах към Вас с предложение за отпускане на златна кредитна карта „Висок статус“. В никакъв случай не съм имал намерение да Ви обиждам!

Когато ви писах, че сте била избрана измежду множество имена за получаването на кредитен лимит от двадесет хиляди британски лири, въобще не съм имал намерение да имплицирам, че Вие сте „обременена от дългове и финансово безотговорна“, нито пък да плюя по репутацията Ви.

Като жест на добра воля в това писмо прилагам подарък под формата на ваучер за 25 британски лири. Надявам се, че ще мога да Ви бъда от полза, ако внезапно промените мнението си по отношение на кредитните карти.

 

Искрено Ваш:

Питър Джонсън

Отдел „Сметки на клиенти“,

директор