Софи Кинсела
Беки Б. и аферата с чантата (11)

Девет

От една седмица насам не съм в състояние да спя. Или да се концентрирам върху каквото и да било. Всъщност, всичко ми е като в мъгла. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за факта, че аз, Ребека Брандън, по баща Блумууд, имам сестра. И през целия си живот съм имала тази сестра!

А днес най-сетне ще се запозная с нея!

Само мисълта за това е напълно достатъчна, за да ме зареди едновременно с възбуда и притеснение. По какво ще си приличаме? По какво ще се различаваме? Какъв ли ще е гласът й? Какви ли ще й бъдат дрехите?

— Добре ли изглеждам? — питам Люк за милионен път и се оглеждам критично в огледалото. Стоя в старата си стая в къщата на родителите си и поставям довършителните нюанси на екипа си за „посрещане на дълго изгубената ми сестра“.

Няколко дена ми бяха необходими, за да взема решение, но накрая се спрях на тоалет, който е едновременно ежедневен и специален. Облечена съм с най-добре стоящите ми дънки марка „Севън“, ботуши с високи токове, една тениска, която ми изработи Дани преди цяла вечност, и разкошно бледорозово сако на Марк Джейкъбс.

— Изглеждаш страхотно — изрича търпеливо Люк за сетен път, като вдига глава от мобилния си телефон.

— Това е нещо като… баланс между официалното и неофициалното — обяснявам аз. — Сакото казва: „Това е специален случай.“ Докато дънките шептят: „Ние сме сестри. Можем да се отпуснем, когато сме заедно!“ А тениската изрича…

Млъквам. Май не съм особено уверена какво точно казва тениската, освен: „Аз съм приятелка на Дани Ковиц.“

— Беки — обажда се Люк, — ако питаш мен, няма никакво значение как точно си облечена!

— Какво?! — извъртам се невярващо. — Разбира се, че има значение! Това е един от най-важните моменти в моя живот!

Цял живот ще помня с какво съм била облечена, когато съм се запознавала със сестра си. Така де… Ти си спомняш как си бил облечен, когато ме срещна за първи път, нали?

Мълчание. Лицето на Люк не изразява нищо.

Той не си спомня, така ли? И как е възможно да не си спомня?!

— Добре де, обаче аз си спомням! — сопвам му се аз. — Беше със сив костюм, бяла риза и тъмнозелена вратовръзка на „Хермес“. А аз бях с моята къса черна пола, велурените ботуши и онази ужасна бяла блуза, която правеше ръцете ми да изглеждат дебели!

— Щом казваш — повдига вежди Люк.

— Всеки нормален човек знае, че първото впечатление е от огромно значение — отбелязвам компетентно и приглаждам тениската си надолу. — Просто искам да изглеждам правилно. Като за сестра.

— И как точно изглеждат сестрите? — вдига усмихнато очи съпругът ми.

— Изглеждат… весело! — Замислям се, после продължавам: — И приятелски настроени. И отзивчиви. И още, като хора, които ще ти направят знак, когато забележат, че презрамката на сутиена ти се вижда.

— Значи ти изглеждаш като истинска сестра! — целува ме Люк. — Отпусни се, Беки! Всичко ще мине чудесно!

— Добре. Ще се отпусна.

Давам си сметка, че съм малко изнервена. Обаче не мога да бъда иначе! Просто още не мога да свикна с мисълта, че съм нечия сестра, след като през целия си живот съм смятала, че съм единствено дете.

Така де, не че съм имала нещо против да бъда сама. Нищо подобно! Тримата с мама и татко винаги сме си прекарвали страхотно. Но нали знаете… Понякога съм чувала другите хора да говорят за братята и сестрите си и съм се питала какво ли е усещането. Никога не съм си представяла, че ще имам възможността да се уверя от първа ръка.

Най-странното от всичко е, че през цялата изминала седмица, накъдето и да се обърна, все сестри виждам. Те са навсякъде! Например онзи ден по телевизията даваха „Малки жени“, а веднага след това имаше предаване за сестрите Бевърли. И всеки път, когато зървах на улицата две жени, вместо просто да обърна внимание на тоалетите им, аз си мислех: „Дали пък не са сестри?“

Все едно целият свят навън се състои само от сестри. И ето, че накрая и аз ставам част от него.

Очите ми се навлажняват и аз започвам да примигвам. Смешна работа, но откакто научих за Джесика, съм почти непрекъснато в това състояние. Снощи прочетох една брилянтна книга: „Загубените сестри — любовта, която никога не са успели да познаят“ и веднага след това сълзите ми рукнаха от само себе си. Историите бяха направо зашеметяващи! Една от тях беше за някакви сестри от Русия, които били в един и същи концентрационен лагер през войната, но така и не разбрали.

После и другата история за някаква жена, на която й съобщили, че сестра й е убита, обаче тя отказала да повярва, но после се разболяла от рак и нямало никой, който да поеме грижата за децата й, обаче те успели да открият сестра й, жива, точно навреме, за да се сбогува със сестра си…

О, господи! Май ще се разплача само от мисълта за тези истории.

Поемам си дълбоко въздух и се насочвам към масичката, където съм оставила подаръка си за Джесика. Избрала съм голяма кошница с продукти за баня, плюс няколко шоколада, плюс един фотоалбум с мои снимки от детството.

Освен това съм й купила сребърна огърлица от „Тифани“, която е напълно идентична на моята, обаче Люк отбеляза, че огърлицата вероятно ще дойде в повече, като се има предвид, че това е първата ни среща. Което не ми е напълно ясно. Така де, когато човек обича някого, обикновено му подарява огърлица от „Тифани“! Няма да прекаля, ако това си мисли Люк.

Но тъй като той бе особено настоятелен по този въпрос, обещах, че ще я запазя за по-късно.

Плъзгам по кошницата поглед, изпълнен с леко недоволство. Не трябва ли да…

— Подаръкът си е много добре — изрича Люк, преди да съм успяла да отворя уста. — Няма нужда да добавяш нищо повече.

Ама той откъде знае какво се канех да кажа?!

— Добре де — изричам неохотно. Поглеждам си часовника и усещам как в гърдите ми се надига познатото вълнение. — Почти наближава! Скоро ще бъде тук!

По предварителен план Джесика трябва да се обади по телефона, когато влакът й пристигне в Оксшот, след което татко ще отиде да я вземе. Какво съвпадение, че точно тази седмица е в Лондон! Иначе живее в областта Къмбрия, която е на стотици километри оттук. Но доколкото схванах, идва на юг за някаква академична конференция. Обаче сега пристига с ден по-рано само за да се запознае с мен!

— Ще слизаме ли вече? — питам и за пореден път си поглеждам часовника. — Може да пристигне и по-рано.

— Чакай малко! — извиква ми Люк и си изключва телефона. — Беки, преди началото на новото вълнение… искам да си поговорим набързо. По темата за нашите покупки от медения месец.

— Добре.

Изпълвам се с недоволство. Точно сега ли трябва да повдига този въпрос?! Та това е един много специален ден! Поне днес би трябвало да има споразумение за прекратяване на военните действия — както по време на войната, когато на Коледа армиите спрели, за да играят футбол.

Не че ние с него сме във война. Нищо подобно. Обаче вчера се поскарахме, когато Люк откри двадесетте халата от китайска коприна под спалнята. И непрекъснато ме пита кога възнамерявам да подредя апартамента. А аз непрекъснато му казвам, че работя по въпроса.

Което си е чистата истина. Работя по въпроса. Долу-горе.

Обаче работата е толкова изтощителна. И няма място за нищо. Освен това точно в разгара на мисленето ми пристигна и новината за отдавна загубената ми сестра. Нищо чудно, че съм малко разсеяна оттогава.

— Просто искам да те уведомя, че говорих с търговците на мебели — казва Люк. — Още в понеделник ще дойдат, за да вземат масата от Дания.

— Ами, хубаво — кимвам сконфузено. — Благодаря. Значи ще ни я изплатят напълно?

— Почти.

— Браво! Значи в крайна сметка не сме се справили чак толкова зле.

— Така е — съгласява се Люк. — Освен ако не броим таксата за престой по складовете, таксата по доставката, цената на повторното опаковане и…

— Ясно — бързам да го прекъсна. — Разбира се. Е, ами… всичко е добре, което свършва добре!

Опитвам се да си лепна на лицето помирителна усмивка, обаче Люк въобще не ме гледа. Отваря куфарчето си и измъква оттам… Ужас!

Сметки от кредитни карти! Сметките от моята най-тайна от тайните карти за спешни случаи. Онзи ден съпругът ми ме помоли да му ги дам, така че нямах никакъв друг избор, освен да ги измъкна от скривалището и да му ги връча.

Не знам защо, обаче тайничко се надявах да не се зачете в тях.

— Ясно! — казвам и усещам, че гласът ми е две октави по-висок. — Значи… видял си ги, а?

— Изплатих ги всичките — отсича кратко Люк. — Скъса ли картата?

— Ами… да.

Люк се обръща и ме поглежда изпитателно.

— Наистина ли го направи?

— Да! — възкликвам, цялата изтръпнала. — Изхвърлих парченцата в кошчето!

— Окей — кимва Люк и насочва вниманието си обратно към сметките. — И не очакваме нищо повече, така ли? Нещо, което си купила наскоро?

Стомахът ми се свива, когато отговарям:

— Ами… не. Това е всичко.

Не мога да му кажа за чантата „Ейнджъл“. Просто не мога. Той все още си мисли, че единственото, което съм купила в Милано, е подарък за него. Засега това е единственият фактор в мой плюс.

Пък и в крайна сметка мога да си я платя и сама. Няма проблеми. Искам да кажа, нали след три месеца ще си имам работа и свой собствен доход. И тогава ще бъде лесно!

За мое облекчение точно в този момент започва да звъни мобилният ми телефон. Изравям го от чантата си и го включвам — на дисплея просветва номерът на Сузи.

Сузи.

Веднага се разтрепервам. Вторачвам се в името й и в душата ми се надига добре познатата от известно време болка.

Не съм говорила със Сузи откакто си тръгнахме след кръщенето. Тя не се обади… аз също. Щом е толкова заета и се чувства толкова щастлива с прекрасния си нов живот, то значи и аз съм така. А тя дори не знае, че си имам сестра.

Засега.

Натискам зеления бутон и си поемам дълбоко дъх.

— Здрасти, Сузи! — възкликвам с приповдигнат тон. — Как си? Как е семейството?

— Добре съм — отвръща Сузи. — Всички сме добре. Нали знаеш — все същата стара…

— А как е Лулу! — насилвам се да попитам. — Предполагам, че двете сте много заети да правите толкова неща заедно.

— Тя е… добре — отговаря Сузи, но този път звучи сконфузено. — Слушай, Беки! Точно за това исках да…

— Всъщност, аз имам една интересна новина за теб — прекъсвам я безцеремонно аз. — Познай какво стана! Оказа се, че съм имала отдавна загубена сестра!

Тишина, подсказваща шок.

— Какво?! — изрича накрая Сузи.

— Да, вярно е! Имам си полусестра, която никога не съм виждала. Точно днес ще се запозная с нея. Нарича се Джесика.

— Аз… направо не мога да повярвам! — Сузи определено звучи шашната. — Ти имаш сестра!

— Не е ли страхотно?! Винаги съм си мечтала да имам сестра!

— Колко… на колко е години?

— Само с две години по-голяма от мен. Почти сме на едни години. Надявам се, че двете с нея ще станем много добри приятелки! — добавям небрежно. — Всъщност, ще бъдем по-близки дори и от приятелки. Нали все пак имаме една и съща кръв. Връзката ни ще продължи цял живот!

— Да — изрича Сузи след кратка пауза. — Може би си права.

— Както и да е. Трябва да тръгвам. Тя ще пристигне всеки момент! Направо нямам търпение!

— Ами… късмет тогава! Приятно прекарване!

— Със сигурност ще бъде приятно! — изричам ведро. — О, да! Предай най-сърдечните ми поздрави на Лулу! Приятно прекарване и на двете ви на рождения ти ден!

— Благодаря — изрича Сузи съкрушено. — Чао, Беки! И… поздравления!

Когато изключвам телефона, усещам, че лицето ми е почервеняло. Двете със Сузи никога не сме се държали по такъв начин една с друга — до този момент.

Обаче вината не е моя.

Тя беше тази, която си намери нова най-добра приятелка.