Тери Пратчет
Морето и малките рибки (4)

Когато тя се върна в къщурката, Баба Вихронрав беше застанала посред кухнята скръстила ръце и с лице като неоправено легло. Единият й крак потропваше по пода.

— Тя се омъжи за магьосник — изтъкна Баба, веднага щом приятелката й влезе. — Няма как да кажеш, че това нещо е редно.

— Добре де, магьосниците, знаеш ли, могат да се женят. Стига само да предадат жезъла си и островърхата шапка. Не че има чак пък закон да им го забранява, само и само да престанат да магьосничат. Нали се смята, че трябва да се оженят за работата си.

— Като гледам, да се ожени човек за нея, си е тежка работа — забеляза Баба и лицето й се изкриви в кисела усмивка.

— Сложи ли си достатъчно туршии тая година? — приложи свежи асоциации около думата „оцет“, която кой знае защо изникна в главата и Леля.

— Всичкия ми лук хвана свределна муха.

— Жалко. Ти обичаш лук.

— Дори и свределните мухи трябва да ядат — каза Баба, изгледа на кръв вратата и добави — „Мила“ значи.

— Тя на капака на кенефа си има плетена покривка — сподели Леля.

— Розова ли?

— Да.

— Колко мило.

— Тя не е лоша — отбеляза Леля. — Добра работа си върши в Гъдуларски лакът. Хората говорят добре за нея.

Баба изсумтя и каза:

— А за мен да говорят добре?

— Не, за теб говорят много тихо, Есме.

— Хубаво. Иглите й за шапка видя ли ги?

— Помислих си, че са доста… мили, Есме.

— Такова е то, днешното вещерство. Купища бижутерия и айде танци-манци по без гащи.

Леля, която смяташе, че и едното и другото е позволено при желание, се опита да изгради дига пред надигащия се гняв:

— Що не мислиш за това като за чест, разбираш ли, задето не са искали да участваш.

— Това е мило.

Леля въздъхна:

— Понякога, Есме, и милото си струва да се опита.

— Аз, Гита, нали знаеш, с никого не съм се държала с лошо, ако е могло с добро. И няма що да го кипря и да го пудря.

Леля въздъхна. Разбира се, вярно си беше. Баба беше старомодна вещица. С хората тя не постъпваше добре, а право.

Да, но Леля знаеше, че хората невинаги оценяват правото. Примерно оня ден дъртия Полърт, като падна от коня си. Това, което му се искаше, беше нещо да убие болката. Това, от което имаше нужда, бяха няколкото секунди дива агония, докато Баба му намести ставата. Белята е, че хората запомняха болката.

Много по-добре се оправяш с хората, ако не забравяш да го понакиприш и понапудриш, да проявиш загриженост и да приказваш неща от рода на „Как си?“. Есме не си губеше времето с такива неща, защото и без това си знаеше как си. Леля Ог също знаеше, но знаеше също, че ако ти личи, че знаеш, хората от това много се впрягат.

Тя наведе глава настрани. Кракът на Баба не спираше да потропва.

— Да не замисляш нещо, Есме? Знам те аз тебе. Както изглеждаш.

— И как точно изглеждам, моля?

— Както изгледаше, когато оня бандит го намериха чисто гол на едно дърво и не преставаше да врещи за ужасното нещо, което го било погнало. И чудна работа, така и не намерихме никакви следи. Та значи пак така изглеждаш.

— Той и още заслужаваше, заради каквото беше направил.

— Е да… ама ти пак така изглеждаше точно преди стария Шопаркинс да го намерят пребит до посиняване в собствената му кошара и той хич не щеше да разправя.

— За оня стар Шопаркинс, дето си биеше жената ли ми говориш? Или за стария Шопаркинс, който вече до края на живота си на жена ръка няма да дигне? — поинтересува се Баба. А онова нещо, в което се бяха нацупили устните й, можеше да се нарече и усмивка.

— Пак така изглеждаше, когато цялата онази лавина помете къщата на дъртия Милисън, точно след като той каза, че си нахална дърта кукумявка.

Баба се поколеба. Леля беше общо взето сигурна, че онова е било поради естествени причини, както и че Баба знае, че тя си го мисли, така че гордостта излезе на бой срещу честността…

— Може и така да е било — рече неопределено Баба.

— Абе изобщо, изглеждаш като такава, която може да намине на Изпитанията и… да направи нещо — завърши Леля.

От погледа на приятелката и можеха да зацвърчат наденички.

— Я? Такива неща значи си мислиш за мен? До там стигнахме, а?

— Летиция смята, че трябва да сме в крачка с времето…

— Е и? Че аз съм си в крачка с времето. Трябва си да сме в крачка с него. Да, ама никой не е казал, че трябва да го подкарваме с ритници. Като гледам, май ей сега ще ти се прииска да си ходиш, Гита. Искам да остана насаме с мислите си!

 

 

Мислите на самата Леля, докато бързаше с облекчение за вкъщи, бяха, че Баба Вихронрав хич не е реклама за вещерството. Е да, тя беше една от най-добрите във вещерството, в това нямаше съмнения. Особено в определен вид вещерство. Но едно момиче в самото начало на житейския си път може да вземе да се запита „И това ли е то?“ Претрепваш се от работа и се отказваш от какво ли не, и какво постигаш най-накрая: тежка работа и самоотречение?

Не че Баба да беше точно пък без приятели, но това, което тя внушаваше, беше най-вече уважение. Хората също така волю-неволю уважаваха и буреносните облаци. Те оросяват почвата. Нуждаеш се от тях. Ама хич не са мили.

Леля Ог си легна, навлечена в три вълнени нощници, защото яки застудявания вече попарваха есенния въздух. А и умът й беше в безпокойство.

Обявена беше нещо като война, беше сигурна тя. Предизвикаш ли я, Баба можеше да стори ужасяващи неща. И фактът, че те спохождаха онези, които напълно си ги заслужаваха, не правеше тези неща по-малко ужасни. И тя сега замисляше нещо адски кръвосмразяващо, беше сигурна Леля Ог. Тя самата не си падаше по това да е победителка. Да си победителка е много пристрастяващ навик, а и ти носи опасен статус, който си е голям зор да защитаваш. Цял живот не можеш да се отпуснеш, все си нащрек за някое ново момиче с по-добра метла и по-бърза ръка с жабата.

Леля се обърна под планината си от юргани.

В светогледа на Баба Вихронрав нямаше място за второ място. Или печелиш, или си загубена. Нямаше нищо лошо в това да си губеща, освен, разбира се, това че не си победителка. Леля пък винаги следваше политиката да умее да губи. Хората те харесват, когато насмалко да не си спечелила и те черпят с питиета. „Тя съвсем насмалко да спечели“ си е много по-добър комплимент от „тя съвсем насмалко да загуби“. Тези на вторите места се забавляват повече, така смяташе Леля. Да, ама за тая дума, „забавление“, Баба все нямаше време.

 

 

В своята тъмна къщурка Баба Вихронрав седеше и гледаше как гасне огънят.

Стените в стаята бяха сиви, цвят, който варта получава както от мръсотията така и от времето. В тази стая нямаше нищичко, което да не е полезно, практично, да не си изплаща труда, че го държиш. А пък в къщата на Леля Ог всяка равна повърхност беше мобилизирана да помещава всевъзможни украшенийца и саксии. Хората подаряваха на Леля Ог разни неща. Евтин панаирджийски кич, така им казваше Баба на тези неща. Или поне така им казваше пред хората. Какво си мислеше за тях в частното пространство на собствената си глава, това тя не казваше.

Тя леко се полюляваше на стола си, докато жаравата изстиваше.

Не е леко да размисляш, в тези сиви нощни часове, че може би единствената причина хората да дойдат на погребението ти, ще е да се уверят, че си умряла.