Томас Харис
Черна неделя (6)

Шеста глава

На вид скутерът бе почти стандартен — лъскав риболовен съд с дължина тринайсет метра, широко използван от хора с много пари и малко време. Всяка събота и неделя през сезона много такива малки яхти се носеха по повърхността на изток, цепейки големите вълни. На борда им се намираха мъже шкембелии, облечени в бермуди, тръгнали към резките падини край брега на Ню Джърси, където се въди едра риба.

Но в ерата на лодките от фибростъкло и алуминий тази беше дървена и двойно облицована с филипински махагон. Красива, странно построена и невероятно скъпа. Дори суперструктурите й бяха от дърво, но това не личеше, защото голяма част от тях беше боядисана. Дървото е много слаб отражател на радарите.

Двата големи турбовитлови дизелови двигателя едва се побираха в машинното отделение и голяма част от пространството, предназначено за хранене и отдих на екипажа, беше пожертвано, за да се отвори място за резервите от гориво и вода. Причина за това беше фактът, че собственикът й през по-голямата част от лятото я използваше в Карибско море, за да пренася хашиш и марихуана от Ямайка в Маями под закрилата на лунните нощи. През зимата я докарваше на север и я даваше под наем, но не на рибари. Таксата беше две хиляди долара на ден, въпроси не се задаваха и се искаше шокиращ депозит. Ландър ипотекира къщата си, за да го плати.

Лодката ги чакаше заредена и готова на пристанището на река Томс, в края на редица пусти кейове, близо до залива Барнегат.

Но дванайсети ноември точно в десет сутринта Ландър и Далия пристигнаха на пристанището с взет под наем микробус. Валеше студен, ситен дъжд и по зимните кейове не се мяркаше жива душа. Ландър отвори двойните врати на лодката откъм кея и вкара микробуса на заден ход, като го паркира на два метра от кърмата. Далия ахна, като я видя, но Ландър бе погълнат от проверката на списъка на всичко необходимо и не й обърна внимание. Следващите двайсет минути товариха на борда оборудването си: допълнителни въжета, тънка мачта, два автомата, пушка с цев, отрязана до четирийсет и пет сантиметра, далекобойна пушка, малка платформа, привързана към четири кухи плаващи устройства, морски карти, допълващи вече пълното кошче, и няколко малки вързопа, които съдържаха обяда им.

Ландър привърза всички предмети толкова стегнато, че дори лодката да се преобърнеше или разтърсеше, нищо нямаше да падне.

Той щракна някакъв ключ на стената и голямата врата откъм водата се вдигна със скърцане и пропусна сивкавата зимна светлина. Качи се на мостика. Двигателите изреваха един след друг и полутъмната лодка се изпълни с дим. Докато двигателите се загряваха, очите му пробягваха по уредите.

По знак на Ландър Далия откачи кърмовите въжета и се качи при него на мостика. Той освободи дроселите, водата при кърмата завря, ауспусите заклокочиха и лодката бавно се обърна с носа напред и потегли под ситния дъжд.

Когато излязоха от река Томс, Ландър и Далия се преместиха при долните командни табла в затоплената каюта и останаха там, докато лодката пое към залива Барнегат Инлет и открито море. Вятърът духаше от север и вдигаше малки вълни. Движеха се леко през тях. Чистачките на предното стъкло бавно и равномерно отстраняваха дъждовните капчици. Не видяха наоколо друга лодка. Дългата пясъчна ивица, която заграждаше залива, остана ниско в мъглата над залива, а от другата страна се виждаше коминът в началото на Ойстър Крийк.

След по-малко от час навлязоха в Барнегат Инлет. Вятърът беше сменил посоката си и сега духаше от североизток. Входът на залива беше обграден със земни насипи. Ландър се засмя с глас, като видя големите вълни на Атлантическия океан, които се разбиваха в брега. Отново се бяха качили на открития мостик, за да излязат от залива, и студени капки оросяваха лицата им.

— Навътре вълните няма да са толкова големи — каза Ландър на Далия и изтри лицето й с опакото на ръката си.

Далия забеляза, че той се забавлява. Наслаждаваше се на усещането от летящата по вълните лодка под краката си. Плаването по въздух или вода омайваше Ландър. Усещаше силата на потока, който щедро го носеше и крепеше, твърд и надежден като скала. Въртеше бавно руля в двете посоки, като леко променяше ъгъла, под който лодката посрещаше вълните, и даваше свобода на кинестетичното си чувство, за да се слее с променящите се движения на корпуса. Земята от двете им страни отстъпваше и само фарът ма Барнегат проблясваше от дясната им страна.

Когато се отдалечиха от брега, дъждът спря и ги огря воднисто зимно слънце. Далия погледна назад и видя чайките, които кръжаха ослепително бели на фона на сивите облаци, струпани зад гърба им. Рееха се свободно също като над плажа на Тир в детството й, когато стоеше на топлия пясък с малките си мургави крачета, надничащи изпод дрипавите й дрехи. Беше вървяла твърде дълго по странните лабиринти на мозъка на Майкъл Ландър и сега се питаше дали появата на Мухамад Фазил няма да наруши разбирателството им. Разбира се, ако още беше жив и ги чакаше с експлозивите някъде отвъд шестнайсеткилометровата ивица. Трябваше веднага да говори с него. Имаше неща, които Фазил трябваше да разбере, преди да е направил някоя непоправима грешка.

Когато обърна към открито море, Ландър я наблюдаваше от мястото на кормчията с ръка на руля. Морският въздух беше заруменял бузите й, очите й блестяха. Яката на агнешкия кожух беше вдигната около лицето й, а джинсите се впиваха в бедрата й, когато балансираше срещу движенията на малката яхта. Ландър, с двата големи дизелови двигателя зад гърба си, зает с нещо, което вършеше добре, отметна глава и продължително се изсмя. Беше истински смях и това я изненада. Не го беше чувала често.

— Знаеш ли, че си страхотна жена? — рече той и потърка око с кокалчето на показалеца си.

Тя погледна надолу към палубата, след това отново вдигна глава, усмихна се и го погледна в очите.

— А аз мислех, че сме тръгнали за експлозиви.

— Да — кимна Ландър. — За всички експлозиви на света.

Поддържаше курс сто и десет градуса, съвсем малко на североизток, заради отклонението на компаса. След малко го промени с още пет градуса, защото камбаната и сирените по шамандурите отвъд Барнегат му подсказаха точно въздействието на вятъра. Вълните вече се успокояваха, а пръски се вдигаха само когато лодката минаваше през тях. Някъде там, отвъд хоризонта, ги чакаше корабът, понесен от зимното море.

Към средата на следобеда спряха за малко и Ландър определи точното им място с помощта на радиостанцията. Направи го рано, за да избегне смущенията, които щяха да се появят по залез, и извънредно внимателно, като взе три ориентировъчни местоположения и ги отбеляза на картата. Отбеляза времената и разстоянията с грижливо изписани дребни цифри.

Докато се носеха на изток към кръстчето, отбелязано на картата, Далия направи кафе за сандвичите, които бе донесла, а след това разчисти масата. Залепи отгоре й с малки лепенка чифт хирургически ножици, бинтове за компрес, три малки спринцовки с морфин и една с „Риталин“. Подреди няколко шини до ръба на масата и също ги закрепи с лепенка.

Стигнаха до приблизителното място на срещата, доста зад морската линия Барнегат-Амброуз; един час преди залез-слънце. Ландър провери мястото с радиостанцията и направи малка корекция на север.

Видяха най-напред дима, лека струйка на хоризонта в източна посока. Под него се показаха и двете точки на комина. Скоро видяха и целия комин, който бавно димеше. Когато Ландър потегли към кораба, слънцето беше зад гърба му, ниско на югозапад. Всичко вървеше според плана му. Щеше да използва, че е на фона на слънцето, за да огледа кораба, така че всеки снайперист с телескопична пушка да бъде заслепен от светлината.

Намали скоростта и потегли към охлузения кораб, като го разглеждаше с бинокъла си. Видя два сигнални флага, които се издигнаха на левия му борд. Можа да разчете бяло X на син фон, а под него — червен ромб на бяло поле.

— М. Ф. — произнесе Ландър.

— Точно така. Мухамад Фазил.

Оставаха четирийсет минути слънчева светлина. Ландър реши да я използва. При положение, че наоколо не се виждаха други съдове, беше по-добре да рискува и да извърши прехвърлянето на дневна светлина, отколкото да направеше някоя беля в тъмното.

Далия извади делта-вимпела. Лодката се приближаваше все повече, ауспухът й гърмеше. Далия и Ландър надянаха маски от чорап.

— Голямата пушка — нареди Ландър.

Тя я сложи в ръката му. Той отвори предното стъкло пред себе си и постави пушката върху таблото, насочена навън. Беше автомат „Ремингтън 12“ с дълга цев и зареден пълнител. Ландър знаеше, че е невъзможно да се стреля точно от движеща се лодка. Двамата с Далия дълго бяха обсъждали този проблем. Ако Фазил загубеше контрол над кораба и по тях откриеха огън, Ландър щеше да отговори, да взриви кърмата и да изчезне срещу слънцето, докато Далия изпразваше другата голяма пушка в кораба. Когато се отдалечаха, щеше да премине на далекобойната пушка.

— Не се тревожи, ако не улучиш никого поради клатушкането на лодката — беше й казал той. — Пусни покрай ушите им достатъчно олово и ще потиснеш техния огън.

По-късно се сети, че тя има по-голям опит от него с малки оръжия.

Корабът бавно се обърна и тръгна към тях по почти гладкото море. От разстояние триста метра Ландър видя на палубата само трима мъже и наблюдател високо на мостика. Един от тримата изтича до флаговете и ги свали веднъж, за да потвърди, че е видял делта-вимпела на Ландър. Щеше да е по-лесно да използват радиото, но Фазил не можеше да се намира едновременно на палубата и до радиостанцията.

— Това е Фазил, със синята шапка — каза Далия и свали бинокъла.

Когато Ландър приближи на около сто метра, Фазил каза нещо на двамата мъже до себе си. Те прехвърлиха през борда спасителна лодка и застанаха, опрели ръце на парапета.

Ландър спря двигателите и се покатери върху кърмата на лодката, а фендера закрепи от дясната й страна. След това се качи на мостика, въоръжен с късата пушка.

Изглежда, Фазил държеше кораба под контрол. Ландър забеляза пистолет в колана му. Вероятно беше наредил палубата да се опразни, с изключение на старшия помощник и на един моряк. Когато Ландър докара лодката до подветрената страна на кораба, петната от ръжда по корпуса заблестяха в оранжево под лъчите на залязващото слънце. Далия хвърли въже на моряка, който започна бързо да го завързва за палубата, но тя поклати глава и замаха. Той разбра, прекара въжето около талрепа и й го върна.

Бяха репетирали внимателно с Ландър и тя бързо върза двоен възел, който може да се прекъсне мигновено откъм по-малкия съд. Рулят беше застопорен и двигателите задържаха кърмата на лодката до кораба.

Фазил беше преопаковал пластичните експлозиви в дванайсеткилограмови чували. На палубата до него бяха струпани четирийсет и осем такива чувала. Фендерът стържеше по корпуса на кораба при поклащането на лодката върху смълчаното море. През борда на „Летиша“ беше хвърлена стълба.

Фазил подвикна на Ландър:

— Старшият помощник ще слезе при вас. Не е въоръжен. Ще помогне да подредите чувалите.

Ландър кимна и човекът заслиза по стълбата. Очевидно се стараеше да не гледа към Далия или Ландър, които изглеждаха зловещи с маските си. Използвайки висилката на спасителната лодка вместо кран, Фазил и морякът смъкнаха първите шест чувала от товара и брезентовия вързоп с автоматични оръжия. Да се улови точният момент на освобождаването на товара в подскачащата лодка не беше лесна работа и Ландър и старшият помощник един-два пъти паднаха.

Когато на борда на лодката имаше дванайсет чувала, разтоварването беше спряно, за да могат тримата да ги пренесат и подредят в каютата. Ландър едва се сдържаше да не разкъса някой чувал, за да види съдържанието му. Ръцете буквално го сърбяха. Последваха нови дванайсет чувала, а след тях — още толкова. Тримата на лодката плувнаха в пот въпреки студа.

Викът на наблюдателя на мостика беше почти отнесен от вятъра. Фазил се обърна. Човекът махаше с ръце и сочеше нещо. Фазил се наведе над парапета и изрева:

— Нещо идва откъм изток. Ще ида да видя.

За по-малко от петнайсет секунди се изкачи на мостика и, дръпна бинокъла от ръцете на уплашения наблюдател. След секунда беше отнето на палубата, пребори се с товара и викна надолу:

— Бял кораб с черта до ватерлинията.

— Бреговата охрана — обясни Ландър. — Какво е разстоянието… колко е далече?

— На около осем километра, но бързо приближава.

— По дяволите, спускай.

Фазил удари през лицето моряка до себе си и сложи ръцете му на макарата. Товарът с последните дванайсет чувала се залюля над морето и бързо се заспуска под скриптенето на макарата. Тупна в лодката с тъп удар и беше прибран веднага.

На палубата на кораба Мухамад Фазил се обърна към потящия се моряк.

— Стой с ръце на парапета.

Морякът заби поглед в хоризонта и когато Фазил се прехвърляше през борда, сякаш спря да диша.

Старшият помощник в лодката не сваляше очи от Фазил. Арабинът му подаде пачка банкноти, извади револвера си и го опря в горната му устна.

— Дотук се справи добре. Мълчанието е равно на живот. Разбираш ли ме?

Човекът понечи да кимне, но пистолетът под носа му попречи.

— Върви си в мир.

Помощникът се изкачи по стълбата, бърз като маймуна. Далия развързваше въжето.

Докато ставаше всичко това, Ландър изглеждаше почти замислен. Беше настроил мозъка си да изреди всички възможности, произтичащи от обширните му познания.

Патрулният катер приближаваше от другата страна и още не беше ги забелязал. Вероятно спрелият кораб беше възбудил любопитството на бреговата охрана, освен ако не бяха получили сигнал. Патрулен катер. В тези води имаше шест такива, всичките с дължина четирийсет метра, с двойни двигатели, мощност хиляда и шестстотин конски сили. Радар „Спери-Ранд SPB-5“, екипаж от осем човека. Една картечница калибър 50 и една 81-милиметрова минохвъргачка. Ландър светкавично обмисляше дали да не запали кораба и с това да принуди катерът да спре и да му окаже помощ. Не, старшият помощник щеше да обяви пиратски акт и да се вдигне шумотевица. Щяха да изпратят да ги търсят самолети, някои от които бяха оборудвани с инфрачервена апаратура, която щеше да ги открие по топлината от двигателя им. Тъмнината настъпваше. Пет безлунни часа. По-добре преследване.

Ландър се върна към настоящето. Размислите му бяха отнели пет секунди.

— Далия, закрепи отражателя.

Той отвори дроселите, с широк завой отдалечи лодката от кораба и се отправи към сушата, от която ги деляха шейсет километра. Двигателите ревяха на пълни обороти и когато се сблъскваха с вълните, зад тях се вдигаше водна струя. Дори претоварена, мощната лодка се движеше с почти деветнайсет възела. Катерът беше малко по-бърз. Щеше да се крие зад кораба, докато можеше. Извика на Фазил, който беше слязъл при радиостанцията:

— Дай на 2182 килоцикъла.

Това беше международната радиотелефонна честота за бедствия, а също и честотата за установяване на първоначален контакт между плавателни съдове.

Скоро се появи катерът, все още зад кораба, но бързо приближаващ, следван от голяма кръгообразна вълна. Когато Ландър погледна през рамо, видя носа на катера леко да извива, за да се насочи право към тях.

Фазил се покатери по стълбата и главата му се подаде над мостика.

— Нарежда ни да спрем.

— Да върви по дяволите. Превключи на честотата на бреговата охрана. Отбелязана е. Да видим дали ще извикат помощ.

Със загасени светлини лодката се понесе на запад към последните отблясъци на деня. Зад тях, блеснал грациозно със снежната си белота, катерът на бреговата охрана ги преследваше като териер.

Далия бе закрепила пасивния радарен отражател към перилото на мостика. Подобното на хвърчило устройство от метални пръчки, купено от магазин за морски стоки за дванайсет долара, потрепваше от люшкането на лодката по вълните.

Ландър я изпрати долу да провери дали всичко е добре привързано. Не искаше нищо да се размести при предстоящия бяг на лодката.

Тя провери най-напред каютата с товара и после отиде при Фазил, който се чумереше над радиостанцията.

— Още нищо — каза й той на арабски. — Защо ни е този отражател?

— Бреговата охрана вече ни видя — обясни Далия. Трябваше да крещи в ухото му, за да я чуе в клатушкащата се лодка. — Когато капитанът на бреговата охрана разбере, че преследването ще продължи на тъмно, ще накара радиста си да ни фиксира и проследи, докато още може да ни вижда. След това няма да има проблеми да идентифицира писукането, което ще издаваме на екрана му, когато се стъмни. — Ландър й беше обяснил всичко това с досадна обстоятелственост. — С такъв отражател се получава дълъг, ясен сигнал, който се чува без намеса от страна на вълните. Ще звучим като метална лодка.

— Ами…

— Слушай ме внимателно — прекъсна го нетърпеливо тя и погледна нагоре над главите им. — По никакъв начин не бива да фамилиарничиш с мен, нито да ме докосваш, разбираш ли? Пред него трябва да говорим само на английски. Никога не се качвай на горния етаж на къщата му. Никога не го изненадвай. Заради мисията ни.

Лицето на Фазил бе осветено отдолу от радиостанцията. Очите му святкаха в кухините.

— Добре, заради мисията ни, другарко Далия. Докато ни върши работа, ще се съобразявам с него.

Далия кимна.

— Ако не се съобразяваш, може да усетиш на свой гръб на какво е способен — каза тя, но думите й потънаха във вятъра, докато се изкачваше нагоре.

Беше мръкнало. Мъждукаше само светлинката от компасната будка, но тя бе видима единствено за Ландър. Той ясно виждаше червените и зелените светлини на катера и големия му прожектор, който пронизваше тъмата. Пресметна, че правителственият кораб е с половин възел по-бърз и че преднината му е около седем километра. Фазил се качи при него.

— Уведоми по радиото митницата за „Летиша“. Каза, че ще ни залови сам.

— Кажи на Далия, че времето наближава.

Ландър знаеше, че от катера не могат да го видят, но все пак улавяха и най-малката промяна в курса му. Почти усещаше пипалата на радара върху гърба си. Щеше да е по-добре, ако наоколо имаше и други кораби… Да! Отляво забеляза белите светлини на някакъв съд, който се движеше на север с доста голяма скорост. Промени леко курса така, че да мине колкото може по-близо до него. Ясно си представяше радарния екран на патрулния катер — зелените светлини играеха по лицето на радиста, наблюдаващ големия образ на кораба и по-малкия на бързата лодка. Сигналът се появяваше ясно всеки път, когато лъчът на радара се завърташе.

— Приготви се — извика той на Далия.

— Да вървим — обърна се тя към Фазил.

Той не зададе въпроси. Двамата изтеглиха малката платформа с плаващите устройства настрана от завързаните експлозиви. Плаващите устройства представляваха барабани, всеки от които имаше малък отвор отгоре и обикновен кран отдолу. Далия донесе мачтата от каютата и радарния отражател от мостика. Прикрепиха рефлектора на върха на мачтата и я поставиха в отвора на платформата. С помощта на Фазил тя завърза единия край на триметрово въже за долната част на платформата, а другия — към оловна тежест. Вдигнаха глава и видяха светлините на кораба почти над себе си. Носът му стърчеше като скала. Профучаха край него като светкавица.

Ландър зави на север и погледна назад над кърмата, за да остави кораба между себе си и патрулния катер. Сега сигналите на радара им се смесваха, като по-високият кораб заслоняваше лодката на Ландър от импулсите на радара.

Той изчисли разстоянието до катера.

— Отвори крановете наполовина. — Секунда след това спря двигателите. — Хвърляй.

Далия и Фазил пуснаха плаващата платформа през борда. Мачтата лудо се залюля, когато тежестта, увиснала под платформата, я стабилизира като шлеп, поддържащ радарния отражател високо над водата. Когато Ландър включи отново двигателите и пое право на юг, платформата отново се заклати.

— Радистът не може да бъде сигурен дали сигналът на отражателя сме ние или някакъв нов съд и не знае дали още не сме зад кораба — отбеляза Фазил. — Колко време ще плава мачтата?

— С полуотворени кранове петнайсет минути — отвърна Далия. — Когато катерът стигне там, ще е потънала.

— И той ще последва кораба на север да провери дали не сме зад него, така ли?

— Може би.

— До каква степен може да ни види сега?

— На такова разстояние дървената лодка е почти невидима. Дори боята й е оловна. От кораба ще се получи слаба намеса. Ако спре, за да се ослуша, шумът от двигателите му също ще помогне. Още не знаем дали се е хванал на въдицата.

От мостика Ландър наблюдаваше светлините на патрулния катер. Виждаше двете редици бели светлини и червената светлина на левия борд. Ако се обърнеше към тях, щеше да, види зелената светлина на десния борд.

Далия застана до него и заедно загледаха светлините на катера. Виждаха само червена светлина, а след малко, когато се отдалечиха, само белите редици лампички. Последен се скри лъчът на прожектора, повдиган от вълните, опипващ празната тъмнина.

Ландър усети ново присъствие на мостика.

— Прекрасна работа — рече Мухамад Фазил.

Ландър не му отговори.