Томас Харис
Черна неделя (4)

Четвърта глава

По същото време товарният кораб „Летиша“ пресичаше двайсет и първия меридиан на път за Азорските острови и Ню Йорк. В най-дълбокия му трюм в заключено отделение пътуваха, шестстотин килограма пластичен експлозив, опакован в сиви сандъци.

До сандъците, в непрогледния мрак на трюма, почти в безсъзнание лежеше Али Хасан. Огромен плъх се бе покачил на стомаха му и се придвижваше към лицето му. Хасан лежеше там вече трети ден, застрелян в корема от капитан Кемал Лармосо.

Плъхът беше гладен, но не и прегладнял. В началото стенанията на Хасан го бяха уплашили, но сега чуваше само плитко, хрипливо дишане. Стоеше върху корясалия, зейнал стомах и душеше раната, сетне тръгна напред по гърдите.

Хасан усещаше ноктите му през ризата. Трябваше да изчака. В лявата си ръка стискаше железния прът, изтърван от капитан Лармосо, когато Хасан го изненада при сандъците. В дясната държеше автоматичния „Валтер“, който беше извадил прекалено късно. Не биваше да стреля сега. Някой можеше да чуе. Предателят Лармосо трябваше да мисли, че е умрял, когато отново влезеше в трюма.

Носът на плъха почти докосна брадата на Хасан. Мустачките му потрепнаха от затрудненото дишане на ранения.

Хасан с всичка сила удари с пръта през гърдите си и усети как засегна плъха. Той заби нокти в тялото му, скочи от него и лапите му затропаха по металния под.

Изминаха няколко минути. Хасан чу леко шумолене. Стори му се, че идва от вътрешната част на крачола му. От кръста надолу тялото му беше безчувствено и изпита благодарност за това.

Изкушението да се самоубие го мъчеше през цялото време. Имаше сили да вдигне „Валтер“-а до главата си. Щеше да го направи веднага щом се появеше Мухамад Фазил. Но дотогава трябваше да охранява сандъците.

Хасан не знаеше от колко време лежи в мрака. Чувстваше, че този път ще изгуби съзнание само след няколко минути, и се опита да мисли. Когато завари Лармосо да наднича в сандъците, бяха на малко повече от три дни път от Азорските острови. Ако Мухамад Фазил не получеше очакваната на втори ноември телеграма, подписана от Хасан, щеше да има два дни за действие, преди „Летиша“ да отплава отново. Азорските острови бяха последната им спирка преди Ню Йорк.

Фазил ще направи нещо, мислеше Хасан. Няма да го подведа.

Всеки удар на стария дизелов двигател на „Летиша“ караше пода под него да вибрира. Пред очите му плуваха червени вълни. Напрегна се да чуе двигателя, стори му се, че долавя пулса на Аллах.

На двайсет метра над трюма, където лежеше Хасан, капитан Лармосо отдъхваше в каютата си, пиеше бира „Сапоро“ и слушаше новините. Ливанската армия и партизаните отново се биеха. Добре, реши той, нека сърбат лайната.

Ливанците заплашваха разрешителното, а партизаните — живота му. Когато товареше в Бейрут, Тир или Тобрук, трябваше да плаща и на двете страни. Не толкова на партизаните, колкото на шибаните ливански митничари.

В момента опасността идваше от партизаните. Знаеше, че е осъден от мига, в който Хасан го свари при сандъците. Фазил и приятелчетата му щяха да го погнат, щом се върнеше в Бейрут. Може би ливанците се бяха поучили от крал Хюсеин и щяха да изтласкат партизаните. Тогава щеше да плаща само на едните. Беше му писнало. „Заведи го там.“ „Докарай оръжие.“ „Дръж си устата.“ Знам как да си държа устата, мислеше Лармосо. Ухото ми не е на това дередже от остър бръснач. Навремето откри магнитна мина; закрепена за борда на „Летиша“, готова за взривяване, ако откаже да изпълни исканията на партизаните.

Лармосо беше едър, космат мъж, от чиято телесна миризма се насълзяваха дори очите на екипажа. Пружината на леглото му беше провиснала почти до пода от огромната тежест. Отвори със зъби нова бутилка бира и продължи да обмисля положението докато пиеше, с очи, забити в корицата на италианско списание, залепена на стената до главата му, изобразяваща хетеросексуално анално сношение.

След малко вдигна статуйката на Божията майка от пода до леглото и я положи върху гърдите си. Беше леко обезобразена от ножа, с който я беше чоплил, преди да разбере какво представлява.

Лармосо знаеше три места, където можеше да превърне експлозивите в пари. В Маями имаше един кубински емигрант с повече пари, отколкото мозък. В Доминиканската република друг чудак плащаше с бразилски крузейрос за всичко, което можеше да гърми или избухва. Третият евентуален клиент беше американското правителство.

Естествено, в последния случай щеше да получи възнаграждение плюс допълнителни преимущества. Митническите власти на САЩ можеха да забравят някои свои предразсъдъци.

Лармосо беше отворил сандъците, защото искаше да хване на въдицата вносителя Бенджамин Музи, който би се откупил от него с много пари. Трябваше все пак да знае стойността ма контрабандата, за да пресметне колко да иска. Досега Лармосо не беше си тикал носа в товарите на Музи, но бе чул настойчиви слухове, че Музи смята да прекрати бизнеса си в Близкия изток, а това би довело до рязко спадане на собствените му незаконни доходи. Този курс можеше да се окаже последната пратка на Музи и Лармосо искаше да измъкне колкото може повече.

Беше очаквал да намери огромно количество хашиш — стока, която Музи често купуваше от източници в Ал Фатах. Вместо това откри пластични експлозиви и тогава отгоре му се нахвърли Хасан и посегна към пистолета си като глупак. Пластичните експлозиви бяха сериозна работа, не приличаха на обикновените наркотици, за които приятелите можеха да се попритиснат един друг.

Лармосо се надяваше Музи да уреди проблема с партизаните и да получи някаква печалба и за себе си. Но щеше да побеснее, че е пипал сандъците.

Ако Музи не искаше да му помогне, ако откажеше да платя на Лармосо и да уреди въпроса с партизаните, Лармосо щеше да задържи експлозивите и да ги продаде другаде. По-добре богат, отколкото беден беглец.

Но най-напред трябваше да инвентаризира стоката, с която разполагаше, за продан и да се отърве от някои боклуци в трюма.

Лармосо знаеше, че умело е улучил Хасан. Беше му осигурил бавна смърт. Реши да го сложи в чувал, да го потопи в пристанището на Понта Делгада, докато на борда е само пазачът при котвата, и да го хвърли в дълбоките води, след като напуснеха Азорските острови.

 

 

Мухамад Фазил всеки час проверяваше дали е получена телеграма в бейрутската поща. В началото се надяваше, че телеграмата на Хасан от Азорските острови просто се е забавила. Досега телеграмите бяха пристигали до обяд. Общо три — от Багдад, Тунис и Лисабон, разположени по маршрута на кораба на запад. Думите във всяка от тях се различаваха, но значеха едно и също — експлозивите бяха непокътнати. Следващата трябваше да гласи: „Днес мама е много по-добре“ и да е подписана „Хосе“. В Шест вечерта телеграмата още не беше пристигнала и Фазил отиде на летището. Носеше документите на алжирски фотограф и изкормена камера, съдържаща револвер „Магнум“ калибър 357. За всеки случай Фазил си беше направил резервация още преди две седмици. Знаеше, че най-късно в четири следобед на следващия ден ще пристигне в Понта Делгада.

 

 

Когато в ранното утро на втори ноември „Летиша“ мина покрай Санта Мария, капитан Лармосо освободи старшия помощник от смяна. Заобиколи от югозапад малкия остров и пое на север към Сан Мигел и пристанището на Понта Делгада.

Португалският град изглеждаше особено красив в лъчите на зимното слънце, с белите къщи под покриви от червени керемиди и вечно зелени дървета между тях, издигащи се почти на височината на камбанарията. Отвъд града се очертаваха заоблени планински възвишения, изпъстрени с ниви.

Завързаната на кея „Летиша“ изглеждаше по-олющена от всякога. Избелялата й ватерлиния надникна от водата, когато екипажът разтовари сандъците с ремонтирана лека селскостопанска техника, и отново потъна, когато на борда бяха натоварени кашони с бутилирана минерална вода.

Лармосо не беше разтревожен. Новият товар засягаше само кърмовия трюм. Никой не влезе в малкото заключено отделение в предния трюм.

Голяма част от работата беше свършена и следобед на втория ден той пусна екипажа в отпуск на брега, като счетоводителят даде на всеки пари, достатъчни за една вечер в местните публични домове и барове.

Екипажът групово слезе на кея и забърза, предвкусвайки предстоящата вечер. Първият моряк имаше петно от пяна за бръснене зад ухото. Никой не забеляза слабия мъж под колонадата на „Банко Насионал Ултрамарино“, който ги преброи, когато минаха покрай него.

Корабът потъна в тишина, смущавана единствено от крачките на капитан Лармосо, който слизаше към машинното отделение — малка кабина, мъждиво осветена с крушка в метална мрежа. Разрови се в купчина захвърлени части и избра прът на бутало, завършващ с шип, който се беше счупил, когато двигателят на „Летиша“ отказа през пролетта в Тобрук. Претегли го с ръка, заприлича му на голям метален кокал. Увери се, че е достатъчно тежък да задържи тялото на Хасан под водата, занесе го на кърмата и го прибра в едно шкафче заедно с дълго въже.

След това взе от камбуза един от големите чували за отпадъци и го занесе през празната каюткомпания към предната стълба на палубата. Преметна чувала през раменете си, като серапе и заподсвирква през зъби, а стъпките му гръмко отекваха в пасажа. Внезапно чу лек шум зад себе си. Лармосо спря и се заслуша. Вероятно идваше от стареца при котвата, който се разхождаше по палубата над главата му. Лармосо прекрачи прага на каюткомпанията, влезе в пасажа и заслиза по металните стъпала към нивото на предния трюм. Вместо обаче да влезе в трюма, той силно затръшна вратата му, застана до перилото в основата на стълбата и се загледа нагоре към вратата в началото на тъмните стъпала. Пистолетът „Смит & Уесън“ с пет патрона беше като играчка в големия му юмрук.

Докато гледаше, вратата на каюткомпанията се отвори и малката зализана глава на Мухамад Фазил бавно се показа като главата на дебнеща змия.

Лармосо стреля, звукът от изстрела отекна невероятно силно в металните стени, а куршумът одраска с писък перилата. Втурна се в трюма и затръшна вратата зад себе си. Започна да се поти и докато чакаше в мрака, смрадта от тялото му се смеси с миризмите на ръжда й студена смазка.

Стъпките, слизащи откъм каюткомпанията, бяха бавни и равномерни. Лармосо знаеше, че Фазил се опира с едната ръка на парапета, а с другата държи пистолет, насочен към затворената врата. Лармосо клекна зад един сандък на четири метра от вратата, през която трябваше да влезе Фазил. Времето работеше за него. Екипажът може би скоро щеше да се върне. Помисли за сделките и извиненията, които да предложи на Фазил. Нямаше да успее да го разколебае. Оставаха му четири патрона. Щеше да убие Фазил, когато се покажеше на прага. Реши го твърдо.

За миг каюткомпанията остана тиха. След това изрева „Магнум“-ът на Фазил, куршумът проби вратата и из трюма се разлетяха метални стърготини. Лармосо стреля в затворената врата, трийсет и осемкалибровият куршум леко одраска метала. Продължи да стреля, когато вратата се отвори и вътре се хвърли тъмна сянка.

Докато изстрелваше последните куршуми, Лармосо видя в отблясъците от дулото, че е улучил възглавницата на дивана в каюткомпанията. Затича се през тъмния трюм към предната му част, като се препъваше и ругаеше.

Трябваше да вземе пистолета на Хасан и да убие с него Фазил.

Лармосо се движеше доста пъргаво за едрото си тяло, а и познаваше разположението на трюма. За по-малко от трийсет секунди стигна до вратата на отделението и започна да се опитва да го отключи. Вонята, която го блъсна отвътре, почти го задуши. Не искаше да се издаде, като запали фенерче, и започна да лази в тъмнината по пода, като го опипваше и тихо си мърмореше под носа. Блъсна се в сандъците и ги заобиколи, без да се изправя. Ръката му докосна обувка. Лармосо продължи опипом нагоре по крачола и стигна до корема. Оръжието не беше в колана. Провери и от двете страни. Напипа ръка, усети, че тя се движи, но не откри оръжието, докато то не избухна в лицето му.

Ушите на Фазил звънтяха и трябваше да минат няколко минути, преди да долови дрезгавия шепот от предното отделение.

— Фазил! Фазил!

Партизанинът освети с фенерче отделението, малки крака затрополиха, уплашени от яркия лъч. Фазил го задържа върху кървавата дупка, останала от лицето на Лармосо, легнал по гръб в смъртта си, и влезе.

Коленичи и взе в ръце разръфаната от плъховете глава на Али Хасан. Устните му се движеха.

— Фазил.

— Справи се добре, Хасан. Ще извикам лекар.

Фазил виждаше, че положението му е безнадеждно.

Хасан, подпухнал от перитонит, беше отвъд спасението. Но Фазил можеше да отвлече някой лекар половин час преди отплаването на „Летиша“ и да го принуди да дойде. Щеше да го убие, когато излезеха в открито море, преди да стигнат Ню Йорк. Хасан го заслужаваше. Беше въпрос на хуманност.

— Хасан, ще се върна, след пет минути с лекарства от аптечката. Ще ти оставя светлината.

Слаб шепот.

— Изпълних ли дълга си?

— Напълно. Дръж се, стари приятелю. Ще ти донеса морфин, а после ще отида за лекар.

Фазил опипваше с крака пътя си в тъмния трюм, когато пистолетът на Хасан гръмна зад гърба му. Спря се и опря глава в студената стена на кораба.

— Ще ми платите за това — изсъска той.

Обръщаше се към хора, които не беше виждал.

 

 

Старецът, който пазеше котвата, още беше в безсъзнание. Отзад на главата му имаше голям оток от удара на Фазил. Фазил го завлече в каютата на старшия помощник и го сложи на леглото. Седна да помисли.

Според първоначалния план сандъците трябваше да се получат в пристанището на Бруклин от вносителя Бенджамин Музи. Нямаше начин да научи дали Лармосо се е свързал с Музи и дали го е убедил да участва в предателството. Музи трябваше да бъде ликвидиран при всяко положение, тъй като знаеше твърде много. Митническите власти щяха да се заинтригуват от отсъствието на Лармосо. Щяха да задават въпроси. Екипажът едва ли знаеше какво има в сандъците. Ключовете на Лармосо висяха на ключалката на отделението, в което беше убит. Сега бяха в джоба на Фазил. Ясно беше, че експлозивите не бива да влизат в нюйоркското пристанище.

 

 

Старшият помощник Мустафа Фавзи беше разумен и не особено смел човек. В полунощ, когато се върна на кораба, Фазил проведе кратък разговор с него. В едната си ръка държеше голям черен револвер. В другата размахваше две хиляди долара. Заинтересува се за здравето на майката и сестрите на Фавзи, които живееха в Бейрут, и намекна, че то силно зависи от поведението му. Работата се уреди лесно.

 

 

Когато телефонът в къщата на Майкъл Ландър иззвъня, беше шест часът вечерта стандартно източно американско време. Майкъл работеше в гаража и вдигна телефона, инсталиран там. Далия бъркаше боя в тенекиена кутия.

По пукането и пращенето Ландър разбра, че ги търсят от много далеч. Беше мъж с приятен тембър и британски акцент, подобен на този на Далия. Поиска да говори със „стопанката на дома“.

Далия за секунда отиде до телефона и започна доста отегчителен разговор на английски за роднини и недвижими имоти. За около двайсет секунди разговорът премина на бърз като картечница арабски жаргон.

Далия се извърна от телефона, като закриваше слушалката с ръка.

— Майкъл, ще трябва да разтоварим експлозивите в морето. Можеш ли да намериш кораб?

Умът на Ландър работеше трескаво.

— Да. Обясни му добре мястото на срещата. Шейсет и четири километра право на изток от фара Барнгат, половин час преди залез. Ще установим визуален контакт при последните лъчи на слънцето и веднага след мръкване. Ако вятърът е над пет бала, срещата да се отложи точно с двайсет и четири часа. Кажи му да ги разпредели в пакети, които да могат да се носят от един човек.

Далия поговори бързо в телефона и го затвори.

— На дванайсети, във вторник — обяви тя. Гледаше го с любопитство. — Майкъл, много бързо измисли всичко.

— Не, не съм — отвърна Ландър.

Първото нещо, което Далия научи, беше да не го лъже. Щеше да е голяма глупост, все едно да програмира компютър с полуистини, а да очаква точни отговори. Освен това той неизменно познаваше, дори когато й се искаше да излъже. Сега се радваше, че му се беше доверявала от самото начало на работата по внасянето на експлозивите.

Слушаше я внимателно, докато му разказа какво се беше случило на кораба.

— Смяташ ли, че Музи е открехнал Лармосо?

— Фазил не знае. Не е успял да разпита Лармосо. Трябва да приемем, че Музи е виновен. Не можем да си позволим обратното, нали, Майкъл? Ако Музи се е осмелил да разбере какво съдържа пратката, ако е възнамерявал да задържи аванса ни и да продаде експлозива другаде, значи ни е продал на местните власти. Би следвало да го направи за собствена защита. Но дори и да не ни е предал, трябва да го очистим. Знае прекалено много, а освен това те е виждал. Би могъл да те разпознае.

— Смяташ да го убиеш при всяко положение, така ли?

— Да. Той не е от нашите и се занимава с опасен бизнес. Ако властите го заплашат с нещо по друг въпрос, кой знае какво ще им издрънка. — Далия осъзна, че е прекалено самоуверена. — Не бих могла да понеса мисълта, че винаги ще представлява заплаха за теб, Майкъл — добави по-меко тя. — На теб също не ти е вдъхнал доверие, нали? Излизал си предварително в морето и си подготвил всичко за всеки случай. Просто изумително.

— Да, изумително — рече Ландър. — Но има нещо важно. Нищо не трябва да се случва на Музи, преди да получим експлозивите. Ако се е обърнал към властите, за да получи закрила по този или друг повод, капанът ще бъде поставен на пристанището. Докато смятат, че ще отидем на пристанището, вероятността да изпратят група за проверка на кораба е по-малка. Ако Музи е убит, преди корабът да влезе в пристанището, ще знаят, че няма да отидем там. Ще ни чакат в морето, когато отидем на срещата. — Внезапно Ландър се разгневи и пребледня около устата. — Нима твоят шибан велик началник не можа да намери нещо по-добро от Музи?

Далия не трепна. Не му припомни, че той пръв се обърна към него. Знаеше, че този гняв ще бъде потискан и прибавян към общото количество ненавист всеки път, когато умът му се връщаше към проблема. Той затвори за миг очи.

— Ще трябва да отидеш на пазар — каза сетне. — Дай ми лист и молив.