Томас Харис
Черна неделя (24)

Двадесет и четвърта глава

— Далия? Тук ли си? — В стаята цареше непрогледен мрак.

— Да, Майкъл. До теб съм.

Усети дланта й върху ръката си.

— Заспал ли бях?

— Спа два часа. Сега е един през нощта.

— Запали лампата. Искам да видя лицето ти.

— Добре. Ето го. Същото старо лице.

Той го обви с длани и нежно помилва с палци меките вдлъбнатини под скулите й. От три дни нямаше треска. По четири пъти в денонощие му биеха двеста и петдесет грама еритромицин. Помагаше му, но бавно.

— Да видим дали ще мога да вървя.

— Трябва да изчакаме…

— Сега искам да разбера дали мога да ходя. Помогни ми да стана. — Седна на ръба на болничното легло. — Хайде. — Прегърна я през раменете. Тя го придържаше през кръста. Постоя малко и направи несигурна крачка. — Вие ми се свят — рече. — Да повървим малко.

Тя усети, че тялото му трепери.

— Майкъл, върни се в леглото.

— Не. Мога да стигна до стола. — Тръшна се на стола и преодоля вълна от гадене и виене на свят. Погледна я и безсилно се усмихна. — Осем крачки. От микробуса до кабината на дирижабъла няма да са повече от петдесет и пет. Днес е пети, не, шести януари. Разполагаме с пет дни и половина. Ще успеем.

— Никога не съм се съмнявала, Майкъл.

— Не, съмняваше се. Съмняваш се и сега. Щеше да бъдеш глупачка, ако не се съмняваше. Помогни ми да се върна в леглото.

Спа до късно сутринта и можа да закуси. Време беше да му каже.

— Майкъл, боя се, че нещо се е случило с Фазил.

— Кога за последен път говори с него?

— Във вторник, на втори януари. Обади се да ми каже, че камионът е пристигнал и експлозивите са в безопасност в гаража. По план трябваше да ми позвъни снощи. Но не се обади. — Не спомена нищо за либийския пилот. Никога нямаше да го стори.

— Смяташ, че са го заловили, нали?

— Не би пропуснал уговорено обаждане. Ако не се обади до утре вечерта, значи е арестуван.

— Ако са го хванали далече от гаража, какво би могло да го насочи към нас?

— Нищо освен ключовете. Аз изгорих квитанцията за наема още щом я получих. Изобщо не е била у него. Не носеше нищо, което би могло да ни идентифицира. Иначе полицията вече щеше да е тук.

— А телефонът на болницата?

— Знаеше го наизуст. Обаждаше се от различни обществени телефони.

— Тогава ние с теб продължаваме. Експлозивите или са там, или ги няма. Товаренето ще е трудно за двама души, но ще можем да се справим, ако действаме бързо. Направи ли резервациите?

— Да, в хотел „Феърмонт“. Не питах дали екипажът на дирижабъла е пристигнал, страхувах се, че…

— Всичко е наред. Екипажът винаги отсяда във „Феърмонт“, когато летим в Ню Орлиънс. И сега там ще отседнат. Хайде да повървим малко.

— Следобед трябва да се обадя в „Олдрич“ и да ги уведомя за състоянието ти. — Когато се беше обадила да им каже, че е болен, се беше представила за негова сестра.

— Кажи им, че още имам грип и ще съм в болнични поне още седмица или десет дни. По този начин ще възложат на Фарли управлението на дирижабъла, а Симънс ще е втори пилот. Спомняш ли си как изглежда Фарли? Виждала си го веднъж, когато летяхме през нощта над „Шиа“.

— Помня го.

— Ако искаш да го видиш пак, има го на някои от снимките вкъщи.

— Утре — рече тя. — Утре ще отида там. Сигурно вече ти се повръща от тази рокля. — Беше си купила бельо от магазина срещу болницата и се беше къпала в банята на Ландър. Иначе не беше се отделяла от леглото му. Сложи глава на гърдите на Ландър. Той се усмихна и я погали по врата.

Не чувам хрипове, помисли тя. Гърдите му са чисти.