Томас Харис
Черна неделя (21)

Двадесет и първа глава

Шумът от непрестанното крачене на Абдел Авад започна да лази по нервите на пазача в коридора. Той отвори прозорчето на вратата на килията и напсува Авад през решетката. След това се засрами. Човекът имаше право да се разхожда. Отвори пак прозорчето и му предложи цигара, като го предупреди да загаси и скрие, ако чуе стъпки.

Авад и без това се вслушваше за стъпки. По някое време — довечера, утре, вдругиден, щяха да дойдат. Да му отрежат ръцете.

Бивш офицер от военновъздушните сили на Либия, той беше обвинен в кражба и, трафикантство на наркотици. Смъртната му присъда беше заменена с двойна ампутация поради заслугите му към страната. Този вид наказание, предвидено от Корана, отдавна вече не се прилагаше, но полковник Кадафи го възстанови, когато взе властта. В интерес на истината трябва да се признае, че с оглед политиката си на модернизация на страната Кадафи беше заменил секирата и пазарния площад с хирургически нож и антисептични условия в болницата в Бенгази.

Авад се беше опитвал да записва мислите си, да пише на баща си и да иска прошка за позора, с който щеше да покрие семейството. Но не намираше думи. Страхуваше се, че писмото ще е написано до половината, когато щяха да дойдат за него, и ще се наложи да го изпрати недописано. Или да го допише с писалка между зъбите.

Питаше се дали присъдата допуска упойка.

Питаше се дали да не закачи единия си крачол на пантата на врата, да увие другия около врата си и да се обеси, като седне на пода. През седмицата, която мина след прочитането на присъдата, таеше подобни мисли. Щеше да му е по-леко, ако му бяха казали кога. Може би неизвестността беше част от присъдата.

Прозорчето се отвори.

— Изгаси я, изгаси я — изсъска пазачът.

Авад вдървено изгаси цигарата и я ритна под нара. Чу резетата да се отварят. Застана с лице към вратата и сложи ръце зад гърба си. Ноктите му се впиха в дланите.

Аз съм мъж и добър офицер, мислеше Авад. Не можаха да го отрекат дори на процеса. Няма да се посрамя и сега.

В килията влезе дребен мъж в цивилно облекло. Говореше нещо, устата му се движеше под тънките мустачки.

— … Слушате ли ме, лейтенант Авад? Времето за… времето за изпълнение на присъдата още не е настъпило. Но е време за сериозен разговор. Моля ви да говорите на английски. Седнете на стола. Аз ще седна на нара. — Гласът на дребничкия мъж беше тих и кротък, а очите му не се отлепяха от лицето на Авад.

Авад имаше извънредно чувствителни ръце, ръце на пилот на хеликоптер. Когато му предложиха възможност да ги спаси и да получи пълна реабилитация, бързо се съгласи с всички условия.

Преместиха го от затвора в Бенгази в гарнизона в Аджабуджах, където при строги секретни мерки провериха може ли да управлява руски хеликоптер МИЛ-6, тежък модел, известен в НАТО под името „Кука“. Беше един от трите такива хеликоптера, собственост на либийските въоръжени сили. Авад ги познаваше, въпреки че беше работил с по-малкия модел. Справи се добре. МИЛ-6 не беше досущ като „Сикорски S-58“, но доста приличаше на него. През нощта прочете наръчника за полети със „Сикорски“, издаден в Египет. Ако внимаваше с двигателя и контролното табло и държеше под око ръчното налягане, щеше да се справи, когато му дойдеше времето.

Властването на президента Кадафи беше моралистично и придружено с ужасяващи наказания, което силно снижи престъпността в Либия. Цивилизованият акт на фалшификация на документи не съществуваше в страната и се наложи да се обърнат към фалшификатор в Никозия, който да изфабрикува паспорта и другите документи, които щяха да потрябват на Авад.

Авад щеше да бъде щателно саниран. По него нямаше да останат никакви доказателства за произхода му. Беше ме необходим единствено документ за самоличност, с който да влезе в Съединените щати. Нямаше да ги напуска, тъй като щеше да се изпари при експлозията заедно с хеликоптера. Не го уведомиха за тази подробност. Казаха му само да се яви при Мухамад Фазил и да изпълнява заповедите му. Увериха го, че всичко ще мине благополучно. За поддържането на тази илюзия трябваше да снабдят Авад с план за бягство и документи, с които да го изпълни.

На трийсет и първи декември, един ден след освобождаването на Авад от затвора, либийският му паспорт, няколко нови снимки и образци от почерка му бяха отнесени в малка печатница в Никозия.

Концепцията за създаване на цялостна „инсценировка“ — комплект от взаимно допълващи се документи като паспорт, шофьорска книжка, скорошна кореспонденция със съответни пощенски марки и квитанции, е сравнително нова сред фалшификаторите на запад и намери широко приложение след като търговията с наркотици даде възможност за заплащането на такива сложни услуги. Фалшификаторите в Близкия изток създават „инсценировки“ на клиентите си, които покриват цели поколения.

Фалшификаторът в Никозия, използван от Ал Фатах, беше забележителен майстор. Той снабдяваше и израелците с празни либийски паспорти, които те сами си попълваха. Освен това продаваше информация на Мосад.

Либийците му възложиха скъпа поръчка: два паспорта: единият италиански, с печат за влизане в САЩ, а другият — португалски. Не се пазариха за цената. Това, което е ценно за едната страна, често е ценно и за другата, помисли фалшификаторът и си облече палтото.

След един час централата на Мосад в Тел Авив знаеше кой е Авад и в кого щеше да се превърне. Съдебният му процес беше предизвикал шумен интерес в Бенгази. Агентът на Мосад там трябваше само да отвори някой вестник, за да разбере точната му професия.

В Тел Авив сглобиха мозайката. Авад беше пилот на хеликоптер, който щеше да замине за Съединените щати по един начин, а да се върне по друг. Телефонният разговор с Вашингтон продължи четирийсет и пет минути.