Томас Харис
Черна неделя (20)

Двадесета глава

— Казах му да си легне, но той заяви, че му е наредено да ви връчи лично пратката — говореше военният аташе полковник Вайсман на Кабаков, докато вървяха към залата за съвещания в израелското посолство.

Когато Кабаков отвори вратата, младият капитан клюмаше в креслото, но щом ги видя, скочи на крака.

— Майор Кабаков, аз съм капитан Райк. Пратката от Бейрут, сър.

Кабаков надви желанието си да грабне кашона и да го отвори. Райк беше изминал дълъг път.

— Помня ви, капитане. Бяхте на батареите в Канабе. — Ръкуваха се. Младежът бе очевидно поласкан.

Кабаков се обърна към картонения кашон на масата. Беше дълъг шейсет сантиметра, още толкова широк, и дълбок трийсет сантиметра, овързан с канап. Отгоре беше надраскано на арабски: „Лични вещи на Абу Али, улица «Вердюн» 18, покойник. Досие 186047. Да се пази до 23 февруари.“ В един от ъглите на кашона зееше дупка от куршум.

— Разузнаването в Тел Авив го прегледа — заяви Райк. — По възлите имаше прах. Смятат, че доста време не е отварян.

Кабаков вдигна капака и изсипа съдържанието му на масата. Будилник със счупено стъкло. Две шишенца с хапчета. Чекова книжка. Пълнител за автоматичен пистолет „Лама“ — Кабаков беше сигурен, че пистолетът е откраднат, празна кутийка от копчета за ръкавели, чифт огънати очила, няколко периодични издания. Без съмнение всички ценни неща бяха откраднати в полицията, а останалото беше внимателно пресято от Ал Фатах. Кабаков беше горчиво разочарован. Надяваше се поне този път маниакалната засекретеност на Черния септември да заработи срещу терористичната организация. Надяваше се лицето, пресяло вещите на Абу Али, да не е знаело кое е безобидно и кое не и да пропусне някоя полезна улика. Погледна към Райк.

— Какво струваше всичко това?

— Йофи получи телесна рана в бедрото. Той каза да ви предам нещо, сър. Той… — Капитанът запелтечи.

— Говорете.

— Каза, че му дължите бутилка „Реми Мартен“, а не… не оная козя пикоч, с която сте черпили в Кунейтра, сър.

— Разбирам. — Кабаков не можа да сдържи усмивката си. Кашонът с боклуците поне не беше отнел човешки живот.

— Йофи проникна в полицията — заобяснява Райк. — Имаше фалшиви документи от саудитска адвокатска фирма. Беше решил да ги вземе веднага, вместо предварително да подкупва служителя, за да нямат време да преровят кашона и да му продадат само боклуци. Даде на чиновника три ливански лири и поиска да види кашона. Чиновникът го изнесе, но го остави зад гишето и каза, че трябва да получи разрешение от дежурния офицер. Нормално това би означавало още един подкуп, но Йофи не беше сигурен в документите си. Блъсна чиновника и грабна кашона. Отвън го чакаше „Мини-Купър“ и всичко беше наред, докато две радиоколи не го блокираха на улица „Юнеско“. Той, естествено, ги заобиколи по тротоара и им избяга с пет преки надолу по Рамлет ел-Байда. Джейкоби пилотираше хеликоптера и го пресрещна. Йофи се покатери през шибидаха на колата, без да я спира, и ние го изтеглихме. Върнахме се, като летяхме на височина петдесет метра в тъмното. Хеликоптерът има нова, отчитаща терена автопилотна система и ние само си стояхме.

— Вие бяхте ли в хеликоптера?

— Да, сър. Йофи ми дължи пари и трябваше да го пазя.

Кабаков си представи тежкия нисък полет на хеликоптера, провиращ се като змия в мрака.

— Учудвам се, че сте прелетели такова разстояние.

— Наложи се да кацнем в Гешер Хазив.

— Ливанците изпратиха ли самолети?

— Да, сър, накрая. Историята се разчу бързо. Бяхме обратно в Израел двайсет и четири минути след като полицията забеляза хеликоптера.

Кабаков не искаше да показва разочарованието си от съдържанието на кашона, след като трима мъже бяха рискували живота си да го вземат. В Тел Авив щяха да го сметнат за глупак.

— Благодаря, капитан Райк, извършили сте забележителна работа. Предайте същото от мое име на Йофи и Джейкоби. А сега — в леглото. Това е заповед.

Кабаков и Вайсман седнаха на масата с вещите на Абу Али помежду си. Вайсман тактично мълчеше. Нямаше никакви лични документи, нямаше дори копие от „Политическата и въоръжената борба“, вездесъщия наръчник на Ал Фатах. Бяха прочистили най-старателно вещите на Абу Али. Кабаков разгледа периодичните издания. Два броя на египетския ежемесечник „Ал-Талия“. В интервюто имаше нещо подчертано: „слухът за силата на израелските тайни служби е мит. На практика разузнаването на Израел като такова не е никак напреднало.“ Кабаков изсумтя. Абу Али му се подиграваше от гроба.

Имаше няколко стари броя от бейрутския вестник „Ал-Хавадес“. Един „Пари Мач“. Един брой „Спортс Илюстрейтид“ от двайсет и първи януари 1974 година. Кабаков се намръщи. Взе го. Беше единственото издание в кашона на английски език. На корицата имаше тъмно петно, вероятно от кафе. Посветено беше предимно на американския футбол. Арабите също се интересуваха от футбол, но от европейски. Главната статия беше за… Мисълта на Кабаков запрепуска. Фазил. Мюнхен. Спортно събитие. В записа на касетата имаше следното изречение: „Да започнем още една година с кръвопролитие.“

Вайсман сепнато вдигна глава, когато чу гласа на Кабаков:

— Полковник Вайсман, какво знаете за тази Суперкупа?

 

 

Директорът на ФБР Джон Бейкър свали, очилата и потърка носа си.

— Това е смела хипотеза, господа.

Корли се размърда в стола си.

Кабаков почувства умора от говоренето си и от безизразното лице на Бейкър, умора от предпазливостта, с която Корли формулираше забележките пред началника си.

— Дори повече от хипотеза. Погледнете фактите…

— Знам, знам, майоре. Изяснихте се напълно. Смятате, че целта е стадионът по време на мача за Суперкупата, тъй като онзи… Фазил е организирал нападението на Черния септември над Олимпийското селце. Защото в касетата, на която сте попаднали в Бейрут, се говори за удар в началото на годината и защото президентът възнамерява да присъства на мача. — Говореше, сякаш изреждаше опорните точки на политическа реч.

— И защото ще стане по време на пряко телевизионно предаване, което ще максимализира шоковия ефект — обади се Корли.

— Но всички тези разсъждения се базират на факта, че онзи човек, Али, е имал един брой от „Спортс Илюстрейтид“, а вие дори не сте сигурни, че Али е бил замесен в заговора. — Бейкър надникна през прозореца към сивия вашингтонски следобед, сякаш щеше да намери отговора на улицата.

На писалището му лежеше папката на Корли с номер триста и две на корицата, съдържаща необработената информация по случая. Кабаков се попита защо го бяха извикали, но скоро се досети, че Бейкър, когото професията беше направила параноик, желае да го види. Искаше да пусне в действие собствените си полицейски инстинкти. Кабаков забеляза на лицето на Бейкър упорито изражение. Знае, че трябва да предприеме, нещо, помисли Кабаков. Но иска да спори с мен. Не му е приятно някой да му дава акъл как да си върши работата, но все пак не иска да се изложи. Вече трябва да предприеме нещо. Нека се поизпържи в собствения си сос.

— Благодаря за времето, което ни отделихте, господин Бейкър — рече Кабаков и се изправи.

— Един момент, майоре, ако не възразявате. Тъй като сте били свидетел на подобни неща, как смятате, че ще подходят? Дали ще скрият експлозива на стадиона и след това, когато тълпата го напълни, ще заплашат да го взривят, ако не се изпълнят някакви техни искания, например свобода за Сирхан Сирхан, някаква помощ за Израел или нещо подобно?

— Няма да искат нищо. Първо ще го взривят, а след това ще вдигнат врявата.

— Защо мислите така?

— Какво можете да им дадете? Повечето от арестуваните за отвличания на самолети терористи са вече освободени. Ония в Мюнхен бяха пуснати, за да спасите заложниците от поредното отвличане. Лелия Халед беше освободена по същия начин. Партизаните, които застреляха вашите собствени дипломати в Хартум, бяха върнати в родината си от правителството на Судан. Всички са на свобода, господин Бейкър. Да се спре помощта за Израел? Дори ако бъде дадено такова обещание, не са възможни никакви гаранции. Пък и такова обещание никога не би било дадено, а дори и да се даде, не би се изпълнило, щом е направено под натиск. Освен това, за да се използва факторът заложници, те трябва да са задържани. Това не може да стане на стадион. Ще избухне паника, тълпата ще се втурне към вратите и ще изпотъпче няколко хиляди души. Не, не, ще го взривят.

— Как?

— Не знам. С половин тон експлозив могат да сринат трибуните от двете страни, но за да са сигурни, трябва да поставят заряди на няколко места и да ги взривят едновременно. Това няма да е лесно. Фазил не е глупак. При подобни събития има прекалено много радиопредавания и няма да може да използва дистанционен електронен сигнал за детонацията, а поставянето на взрива на много места увеличава възможностите за откриването му.

— Можем да се подсигурим стадионът да е чист — рече Корли. — Претърсването ще е мръсна работа, но можем да го направим.

— С това ще се заемат тайните служби, но ще искат подкрепления — заяви Бейкър.

— Можем да проверим целия персонал, зает с провеждането на мача, фургоните със сандвичи, кашоните с безалкохолни напитки, можем да забраним внасянето на пакети — продължи Корли. — Можем да използваме кучета и електронни устройства. Имаме време да обучим кучетата с експлозива от кораба.

— А небето? — попита Корли.

Мислите за летеца, съставил картата на лодката ли? — попита директорът на ФБР. — Смятам, че можем да забраним частните полети над Ню Орлиънс, докато трае мачът. Ще, поговоря с военновъздушните сили. Следобед ще се обадя на всички институции, които имат отношение към въпроса. След това ще разполагаме с повече информация.

Съмнявам се, помисли си Кабаков.