Томас Харис
Черна неделя (19)

Деветнадесета глава

Самолетът наближи Ню Орлиънс откъм езерото Поншартрен, прелетя значително разстояние над водата и рязко се спусна към Международното летище. Спускането неприятно повдигна стомаха на Мухамад Фазил и той тихичко изпсува.

Пневмония! Любимецът на мадамата се беше напил и паднал в дъжда! Глупакът беше в полусъзнание и безсилен като коте, а оная седеше до леглото му в болницата и съчувствено му блееше. Поне щеше да се погрижи да не избълнува нещо за задачата. Шансовете на Ландър да полети след петнайсет дни по време на мача за Суперкупата бяха нулеви, мислеше Фазил. Оная твърдоглавка най-сетне се убеди, че единственото нещо, на което е способен Ландър в момента, е да повръща в ръцете й, та поне обеща на Фазил, ако не се оправи, да го убие и да се присъедини към него в Ню Орлиънс.

Фазил беше отчаян. Камионът с бомбата се движеше към Ню Орлиънс по график. Имаше бомба, а нямаше откъде да я пусне. Трябваше да разработи алтернативен план, и то тук, на място. Хафез Наджир допусна груба грешка, когато разреши на Далия Айяд да ръководи операцията, за стотен път се ядоса Фазил. Е, вече не я ръководеше. Новият план щеше да е негов.

Летището беше претъпкано с хора, пристигащи за мача за купата ма колежите, който щеше да се играе на стадион „Тюлейн“ след три дни. Фазил опита в осем хотела. Всички бяха пълни. Трябваше да се настани в студентско общежитие.

Тясната стаичка не можеше да се сравни с хотел „Плаза“ в Ню Йорк, където беше прекарал предишната нощ. „Плаза“ с издигнатите пред входа национални флагове на важни чуждестранни особи, отседнали в хотела, и с телефонистка, свикнала с международни разговори. Провеждаше се сесия на ООН и знамената на Саудитска Арабия, Турция и Иран се вееха между другите, тъй че разговорите с Близкия изток бяха нещо обичайно. Фазил спокойно можеше да се свърже с Бейрут и да уреди пристигането на стрелците в Ню Орлиънс. Беше свършил кодирането на съобщението и тъкмо се канеше да поръча разговора, когато се обади Далия да му съобщи за тъпия провал на Ландър. Фазил ядосано скъса шифрограмата за Бейрут, хвърли я в елегантната тоалетна на „Плаза“ и пусна водата.

Сега беше наврян в скапана килийка в Ню Орлиънс с разбит на парчета план. Беше време да огледа терена. Фазил не беше виждал стадион „Тюлейн“, защото изцяло се осланяше на Ландър. Излезе с натежало сърце и махна на едно такси.

Как да направи удара? Имаше на разположение камиона. Имаше на разположение бомбата. Все още можеше да извика стрелците. Можеше да разчита на услугите на Далия Айяд, въпреки че нейният неверник беше вън от играта. Фазил беше атеист, но мислеше за Ландър като за неверник и когато промърмори името му, се изплю.

Таксито се качи на магистрала 90, мина над центъра на града и се отправи на югозапад срещу следобедното слънце. Шофьорът редеше неспирен монолог на почти неразбираем за Фазил диалект.

— Тия копелета вече не щат да работят. Искат баща си и майка си, а нищо не дават — говореше шофьорът. — Детето на сестра ми работеше с мен, когато бях водопроводчик, преди гърбът ми да откаже. Половината от времето не можех да го открия къде е. Не можеш сам да оправяш водопроводи. Непрекъснато трябва да излизаш от шахтата за разните му инструменти, ако няма кой да ти ги подава. Затова и гърбът ми отказа, през цялото време пълзях нагоре-надолу.

На Фазил му се искаше шофьорът да млъкне. Но, уви.

— Там е Суперкуполът, дето май никога няма да го свършат. Най-напред мислеха, че ще струва сто шейсет и осем милиона, сега се споменават двеста. Говори се, че, го бил купил Хауард Хюз. Каква каша. Най-напред минаха ламаринаджиите, после…

Фазил се загледа в огромната гърбица на купола над стадиона. По него се работеше дори в почивни дни. Забеляза дребни фигурки, които се движеха на върха. В началните етапи на планирането на задачата съществуваше опасност, че куполът ще бъде завършен за Суперкупата, което щеше да направи дирижабъла излишен. Но по покрива зееха големи дупки. Не че има някакво значение, помисли сърдито Фазил.

Отбеляза си наум да проучи възможността за използването на токсичен газ в затворени стадиони. В бъдеще можеше да се окаже полезен метод за борба.

Таксито мина в скоростното платно, а шофьорът продължи да говори през рамо:

— Знаете ли, известно време се колебаеха дали да играят тук мача за Суперкупата. И сега са на червено, защото градската управа реши, че ще е кофти да се играе при незавършен купол. Плащат по две надници и половина за работа през почивните дни. Напъват се да го завършат до пролетта. Нямам нищо против и аз да поработя в извънработно време.

Фазил отвори уста да го помоли да млъкне, но се отказа. Ако беше груб, шофьорът можеше да го запомни.

— Знаете ли какво стана с „Астродом’“ в Хюстън? Изпокараха се с „Нефтениците“ и сега те играят на стадион „Райс“. Нашите не искат това да се случи и тук. На този стадион трябва да играят „Светците“. Искат всички да видят, че работата напредва, и Националната футболна лига, и всички, тъй че работят и през празниците. Смятате ли, че и аз не бих поработил на Коледа и Нова година срещу две и половина надници? Ха. Старата и сама може да окача чорапите с подаръците.

Таксито взе завоя на магистрала 90, обърна се на северозапад и шофьорът намести козирката над очите си. Наближаваха стадион „Тюлейн“.

— Там, отляво, е Колежът на урсулинките. От коя страна на стадиона да ви сваля, на улица „Уилоу“ ли?

— Да.

Гледката на огромния сиво-бежов стадион възбуди Фазил. Филмите от Мюнхен се завъртяха в главата му.

Беше наистина огромен. Фазил се сети за първия самолетоносач, който видя в живота си. Издигаше се нагоре до безкрайност. Фазил слезе от таксито, фотоапаратът му се удари във вратата.

Югоизточната врата беше отворена. Работниците по поддържането сновяха напред-назад, улисани в последните приготовления за мача. Фазил беше приготвил журналистическата си карта. Документите му бяха същите, с които замина на Азорските острови. Никой не го спря. Надникна в обширните сенчести пространства под трибуните, прилични на плетеница от железа. Излезе на терена.

Колко голям беше! Размерът му го въодушеви. Изкуственият торф на игрището беше съвсем нов, белите цифри светеха ма зеления фон. Стъпи на торфа и за малко не отскочи назад. Беше мек като плът. Фазил прекоси терена, усещаше присъствието на безкрайните редици от места. Трудно се минава през центъра на стадион, дори да е празен, без да изпиташ усещането, че те наблюдават. Забърза към западната част и се покатери на трибуната към ложите за журналисти.

Застана високо над игрището и заоглежда кривата на стадиона. Припомни си съответстващата крива на бомбата и ме можа да не изпита възхищение от гения на Майкъл Ландър.

Стадионът се простираше открит към небето, лабиален, пасивен, замрял в очакване. Мисълта за тези трибуни, претъпкани с осемдесет хиляди деветстотин осемдесет и пет души, шаващи по местата си, трибуни, врящи от живот, изпълни Фазил с чувство, подобно на сладострастие. Това бе открехнатата врата за въздействие върху Военния дом. Скоро тези открити пространства щяха да гъмжат от хора, щяха да са пълни с очакване.

— Кус умак — изсъска Фазил. Това беше древна арабска ругатня, която значеше „вулвата на майка ти“.

Започна да обмисля различни възможности. Всяка експлозия във или близо до стадиона щеше да гарантира заглавия по първите страници в цял свят. Вратите не бяха от особена важност. Камионът можеше да пробие през един от четирите входа и да излезе на терена преди взрива. Положително щеше да има много убити, но голяма част от ударната вълна щеше да отиде за издълбаване на кратер в земята. Съществуваше и проблемът с трафика в малките задръстени улички около стадиона. Ами ако пред входовете имаше паркирани линейки? Ако присъстваше президентът, на входовете щеше да има въоръжена охрана. Ами ако застрелят шофьора, преди да е задействал детонаторите? Кой щеше да кара камиона? Разбира се, не той. Значи Далия. Имаше смелостта да го направи, в това поне нямаше съмнение. След това на пресконференцията си в Ливан щеше да я похвали посмъртно.

Може би някаква специална кола, например линейка, би имала по-добра възможност. Можеше да нахлуе на терена с виеща сирена.

Но гондолата беше твърде голяма за обикновена линейка, а камионът, в който беше сега, изобщо не приличаше на кола със специално предназначение. Можеше обаче да мине за камион с телевизионно оборудване. Все пак по-добре да е линейка. Значи можеше да боядиса някой фургон в бяло и да му изрисува червен кръст. Каквото и решение да вземеше, трябваше да бърза. Оставаха четиринайсет дни.

Празното небе притискаше Фазил, застанал на последния ред на трибуната, вятърът си играеше с яката на палтото му. Какъв лесен достъп открива това небе, мислеше горчиво той. Качването на бомбата на самолет и или отвличането на самолет беше изключено. Дори да успееше по някакво чудо да качи гондолата като товар, не беше сигурен, че Далия ще може да принуди пилота да прелети толкова ниско над стадиона, дори с опрян в слепоочието пистолет.

Фазил погледна хоризонта на североизток — Суперкуполът на три километра, хотел „Мариот“, Международният търговски център. По-нататък, на около двайсет километра, беше летище „Лейкфронт“. Дебелият безпомощен дирижабъл щеше да увисне в небето над стадиона на дванайсети януари, а той щеше да се бъхти като мравка на земята. Да пукне тоя Ландър с цялото си пикливо поколение до девето коляно.

Фазил живо си представи какво щеше да стане, ако бяха осъществили удара. Сребристият дирижабъл се снишава, най-напред незабелязан от тълпата, погълната от играта. Но все повече и повече зрители поглеждат нагоре — той слиза по-ниско, става По-голям, невъзможно голям, виси над главите им и сянката му затъмнява игрището. Някои гледат точно в ярката гондола, когато тя експлодира с ослепителен блясък, подобен на слънчево изригване, трибуните се разлюляват, може би се срутват под тежестта на шест милиона килограма разкъсана плът. А грохотът и взривната вълна се понасят оглушително над къщите, чупят стъклата в радиус от петдесет километра, корабите се клатят като при ураган. Вихърът свири около кулите на Военния дом и пищи: Фазииииил!

Щеше да е невероятно красиво. Трябваше да седне. Разтрепери се от глава до пети. Насили се да мисли за алтернативите. Стараеше се да компенсира загубите. Когато се успокои, изпита гордост от силата на характера си, от издръжливостта си пред лицето на несгодата. Той беше Фазил. Щеше да направи възможно най-доброто.

Докато се връщаше към центъра на града, мислите му бяха заети с камиони и боя. Не всичко е загубено, повтаряше си той. Може би така щеше да стане по-добре. Участието на американеца щеше да оскверни операцията. Сега ударът беше само негов. Може би нямаше да е толкова зрелищен, нямаше да постигне максималната ефективност на експлозията във въздуха, но щеше да му донесе огромен престиж, а и партизанското движение щеше да се засили, сети се той със закъснение.

Минаваше пак покрай стадиона с купола, този път от дясната му страна. Слънцето се отразяваше в металния покрив. А какво се издигаше зад него? Хеликоптер тип „тежък кран“. Тъкмо вдигаше нещо, някаква машинария. Сега се движеше над покрива. Част от работниците го чакаха до една от дупките. Сянката на хеликоптера се плъзна по купола и ги покри. Бавно и деликатно хеликоптерът спусна тежкия товар в отвора на покрива. Шапката на един работник отхвръкна и се затъркаля като дребна точица, подскачаща надолу по купола. Падна в празното пространство и вятърът я поде. Хеликоптерът отново се издигна, освободен от товара си, и потъна зад недовършения Суперкупол.

Фазил вече не мислеше за камиони. Винаги можеше да намери камион. По лицето му изби пот. Чудеше се дали хеликоптерът работи и в неделя. Почука на стъклото и каза на шофьора да го откара при Суперкупола.

Два часа по-късно беше в Градската библиотека и четеше „Въведение в световните летателни съоръжения“. От библиотеката отиде в хотел „Монтелионе“, където преписа един телефонен номер от указателя във фоайето. От телефонна кабина в „Юниън Пасинджър Търминал“ преписа друг номер, след което отиде в пощата. Взе бланка за телеграма и внимателно състави съобщение, като често поглеждаше в картичка с кодови числа, залепена от вътрешната страна на калъфа на фотоапарата му. Още няколко минути и по презокеанския телеграф към Бенгази, Либия, полетя кратко съобщение.

Върна се отново там в девет часа на другата сутрин. Отлепи от една телефонна кабина до входа жълтата лента, на която пишеше „Не работи“, и я залепи на друга, която си беше избрал — в края на редицата. Погледна часовника си. Още половин час. Седна на пейка до телефона и се скри зад един вестник.

Досега не беше използвал либийските връзки на Наджир. Не би се осмелил да го направи и сега, ако Наджир беше жив. Фазил беше взел пластичните експлозиви от Бенгази, след като Наджир беше уредил въпроса, но кодовото име „София“, дадено му от Наджир за мисията, беше отворило за него нужните врати в Бенгази. Беше го включил в телеграмата си с надеждата, че отново ще му помогне.

В десет без двайсет и пет телефонът звънна. Фазил вдигна слушалката след второто позвъняване.

— Ало?

— Да, опитвам да се свържа с господин Юсуф. — Въпреки пращенето по линията Фазил позна гласа на либийския офицер, отговарящ за връзките с Ал Фатах.

— В такъв случай търсите София Юсуф?

— Слушам ви.

Фазил заговори бързо. Знаеше, че либиецът няма да стои дълго на телефона.

— Имам нужда от пилот, който да може да управлява товарен хеликоптер „Сикорски S-58“. Приоритетът е изключителен. Трябва ми в Ню Орлиънс след шест дни. Да не е от незаменимите.

Фазил знаеше, че иска нещо с повишена трудност. Знаеше също, че Ал Фатах разполага с огромни ресурси в Бенгази и Триполи. Продължи бързо, за да не даде възможност на офицера да възрази.

— Подобен е на руските вертолети, използвани при строителството на асуанския язовир. Докладвайте искането ми на най-високо равнище. На възможно най-високо. Имам пълномощия на ниво единайсет. — „Единайсет“ беше Хафез Наджир.

Гласът от другата страна прозвуча тихо, сякаш мъжът се стараеше да шепне.

— Може да не намерим такъв човек. Много е трудно. Шест дни са нищо.

— Ако не пристигне дотогава, идването му е безпредметно. Загубата ще е огромна. Трябва да пристигне. Потърсете ме след двайсет и четири часа на алтернативния телефон. Приоритетът е абсолютен.

— Разбирам — рече гласът, намиращ се на шест хиляди мили.

Връзката прекъсна.

Фазил се отдалечи от телефона и излезе с бързи крачки. Беше ужасно опасно да се свързва директно с Близкия изток, но липсата на време наложи поемането на този риск. Искането на пилот беше удар в мрака. Между федаините нямаше такива. Управлението на товарен хеликоптер с окачен тежък предмет беше изящно изкуство. Пилотите, които го владееха, бяха рядкост. Но либийците и преди се бяха притичвали на помощ на Черния септември. Нима полковник Кадафи не им беше помогнал при удара в Хартум? Оръжията, с които бяха избити американските дипломати, бяха вкарани контрабандно в страната с либийската дипломатическа поща. От либийската хазна в Ал Фатах годишно се вливаха трийсет милиона долара. Колко може да струва един пилот? Фазил имаше всички основания да се надява. Стига да можеха да го открият толкова бързо.

Шестдневният срок, на който наблегна, не беше съвсем точен, защото до мача оставаха две седмици. Но бомбата трябваше да се модифицира така, че да влезе в друг летателен апарат, а за това трябваше време и квалифицираната помощ на пилота.

Фазил беше претеглил отрицателните последици от провеждането на акцията без пилот и рисковете от поискването на такъв от Близкия изток на фона на великолепния резултат, който би бил постигнат. Разбра се, че си струва да рискува.

Ами ако телеграмата му, колкото и невинно да звучеше, бъде заловена от американските власти? Ами ако кодът на телефонните номера беше известен на евреина Кабаков? Фазил знаеше, че вероятността е минимална, но все пак беше неспокоен. Властите положително търсеха експлозива, но не знаеха естеството на мисията. Нищо не навеждаше на мисълта за Ню Орлиънс.

Дали Ландър не бълнува, докато е в безсъзнание? Глупости. Хората вече не лежат в безсъзнание от треска. Но лудите понякога буйстваха, със или без висока температура. Ако започнеше да дърдори, Далия щеше да го убие.

 

 

В същия момент в Израел ставаха събития, които щяха да имат много по-голямо влияние върху искането на Фазил, отколкото целият, авторитет на покойния Хафез Наджир. На самолетната писта близо до Яфа четиринайсет израелски летци се качваха в кабините на седем бомбардировачи „Фантом“. Те се понесоха по пистата, а топлината така разкриви въздуха зад тях, че заприлича на счупено стъкло. Префучаха по двойки по асфалта и отскочиха към небето с дълъг, отвесен завой, който ги изпрати над Средиземно море, на запад към либийския град Тобрук, със скорост, надвишаваща два пъти скоростта на звука.

Летяха да отвърнат на удара с удар. В Рош Пина още димяха развалините на жилищен блок, улучен от снарядите на руска „Катюша“, предоставена на федаините от либийците. Този път ответният удар нямаше да е срещу базите на федаините в Ливан и Сирия. Сега щеше да пострада доставчикът.

Трийсет и девет минути след излитането летецът-водач засече либийски товарен кораб. Точно където бяха казали от Мосад — на четирийсет километра от Тобрук, и пътуваше на изток, тежко натоварен с оръжия за партизаните. Но трябваше да се уверят в това. Четири „Фантом“-а останаха на същата височина, за да охраняват другите три от евентуално нападение на арабите. Трите самолета се спуснаха надолу. Водачът намали скоростта до двеста възела и прелетя на шейсет метра над кораба. Нямаше грешка. Тогава трите машини се понесоха надолу, пуснаха бомбите и рязко се издигнаха обратно в небето. В кабините не се понесоха победоносни викове, когато корабът лумна като огнен балон. На връщане израелците наблюдаваха с надежда небето. Щяха да се почувстват по-добре ако насреща им излезеха МИГ-овете.

След това нападение Революционният команден съвет на Либия бе обзет от гняв. Никога нямаше да се разбере кой от членовете на Съвета е знаел за удара на Ал Фатах в Съединените щати, но някъде в разгневените зали на Бенгази машината се завъртя.

Израелците бяха ударили със самолети, предоставени им от американците.

Самите израелци го бяха казали: „Да пострада доставчикът.“

Тъй да бъде.