Томас Харис
Черна неделя (12)

Дванадесета глава

Бързият влак мина с грохот под Ийст Ривър и спря на спирка „Бороу Хол“ близо до болницата в Лонг Айланд. От влака слязоха единайсет медицински сестри, които трябваше да застъпят, в единайсет и половина вечерта на нощна смяна. Когато се заизкачваха по стъпалата към улицата, бяха станали дванайсет. Жените се движеха близо една до друга по тъмния бруклински тротоар и леко обръщаха глави да се вгледат в сенките с изострения инстинкт за самосъхранение, характерен за обитателките на градовете. Наблизо се мяркаше само силуетът на някакъв пияница, който се заклатушка към тях. Сестрите го бяха забелязали от двайсет и пет метра, преместиха чантите си така, че да са по-далеч от него, заобиколиха го и отминаха, като оставиха след себе си приятен аромат на паста за зъби и лак за коса, който той не можа да оцени поради запушения си нос. Почти всички прозорци на болницата бяха тъмни. Чу се вой на линейка, спря и се повтори, този път по-силно.

— Правят ни серенада — обади се сдържан глас.

Мъжът от охраната им отвори вратата с прозявка.

— Покажете документите си, госпожи.

Жените е мърморене забъркаха в чантите си и извадиха документи — пропуски на медицински сестри и жълто-зелените карти на Нюйоркския университет за частни сестри. Това беше единствената мярка за сигурност, с която ги посрещнаха.

Човекът хвърли поглед върху отворените карти, сякаш проверяваше ученици в клас. Махна на сестрите и те се пръснаха из голямата болница на път за работните си места. Една от тях влезе в женската съблекалня на партера срещу асансьорите. Както и очакваше, вътре беше тъмно.

Тя запали и се огледа в огледалото. Русата перука й стоеше безупречно, а изрусяването на веждите се оказа сполучлив номер. Памучните подплънки в бузите и очилата с необичайни рамки правеха Далия Айяд неузнаваема.

Окачи палтото се на закачалката и извади от вътрешния му джоб малък поднос. Сложи върху него две шишенца, термометър, пластмасова шпатула за натискане на език, малка картонена чашка за хапчета и ги покри с бяла платнена кърпа. Подносът беше за отклоняване на вниманието. Важната част се намираше в джоба на престилката й. Спринцовка, пълна с калиев хлорид, достатъчен да спре сърцето на бивол.

Сложи на главата си колосаната касинка и здраво я забоде с фиби. Провери за последен път вида си в огледалото. Широката сестринска престилка не й стоеше добре, но даваше възможност да прикрие автомата „Берета“, пъхнат в горната част на чорапогащите. Остана доволна.

На коридора на партера се намираха административните канцеларии, наоколо цареше полумрак и нямаше никой. Осветлението беше намалено до минимум поради енергийната криза.

Вървеше по коридора и четеше табелките на вратите. „Счетоводство“, „Картотека“… А, ето — „Информация за пациентите“. Прозорчето, на което се получаваха справките, и кръглият отвор в средата му бяха тъмни.

Вратата беше с обикновена автоматична брава. Достатъчни бяха трийсет секунди да натисне езичето със специалния лост и да я отвори. Беше обмислила особено внимателно следващия си ход и реши, въпреки инстинктивното си желание да остане скрита, да запали лампите, вместо да си служи с фенерчето. Една от неоновите тръби забръмча и светна.

Отиде до големия регистър на писалището и го отвори на буквата К. Нямаше Кабаков. Щеше да се наложи да го търси от врата на врата, да се оглежда за охрана и да се изложи на риска да я разкрият. Не. По телевизията бяха произнесли името му като Кабов. Във вестниците също го писаха Кабов. Ето го, в дъното на страницата. Кабов, Д. Без адрес. Всички въпроси да се прехвърлят към главния лекар. За проявен интерес да се уведомят главния лекар, болничната охрана и Федералното бюро за разследване, ЛЕ 5–7700. Беше в стая 327.

Далия пое дъх и затвори регистъра.

— Как влезе тук?

Далия едва не подскочи, но успя да се овладее, погледна спокойно нагоре и видя човека от охраната, който надничаше през прозорчето на гишето.

— Слушай, ако наистина искаш да свършиш нещо полезно — рече тя, — вземи тази книга и я занеси горе на нощния администратор. Така няма да има нужда да я мъкна чак догоре. Тежи към пет килограма.

— Как влезе тук?

— С ключа на нощния администратор. — Ако поискаше да види ключа, щеше да го убие.

— Нощем тук не се влиза.

— Добре де, ако искаш, обади се горе и им кажи, че трябва да получават разрешение от теб. На мен ми е все тая. Току-що ми наредиха да дойда и да им занеса регистъра, това е всичко. — Ако се опиташе да позвъни, щеше да го убие. — Значи преди да вляза тук, трябваше да ти се обадя, така ли? Не знаех.

— Аз отговарям за всичко това, ясно ли е? Трябва да знам кой се мотае тук. Виждам светлина, а не знам какво става. Наложи се да оставя входа и да дойда дотук. Ами ако някой чака отвън да влезе скришом? Ще ме уволнят, защото не съм бил на поста си, ясно ли е? Когато слизаш тук, трябва да ми се обаждаш.

— Разбира се. Съжалявам.

— Да не забравиш да заключиш и да изгасиш лампата.

— Няма.

Той кимна и бавно се отдалечи по коридора.

Стая 327 беше тиха и тъмна. През спуснатите щори се процеждаше светлина от лампите на улицата и хвърляше леки ивици по тавана. Очи, привикнали с мрака, биха видели легло, снабдено с алуминиева рамка за поддържане на чаршафите на разстояние от тялото на пациента. В леглото Доти Хиршбърг спеше с дълбокия сън на детството, върхът на палеца й едва докосваше устните, пръстите й бяха разтворени на възглавницата. Цял следобед беше гледала от прозореца на новата си стая как децата играят мач и се беше уморила. Вече бе свикнала с влизанията и излизанията на нощните сестри и когато вратата бавно се отвори, не помръдна. Лентата светлина на отсрещната стена се разшири, закри се от сянка и отново се стесни с тихото затваряне на вратата.

Далия Айяд стоеше с гръб към вратата и чакаше зениците й да се разширят. На светлината от коридора беше видяла, че стаята е празна, с изключение на пациента. Възглавниците на стола още бяха издълбани от бдението на Мошевски. Далия отвори уста и задиша през нея, за да не се чува звук. Чуваше в мрака дишането на другия човек. В коридора зад гърба й стъпките на сестра спряха и влязоха в отсрещната стая.

Далия тихо се придвижи до краката на леглото с палатката. Остави подноса на нощната масичка и извади спринцовката от джоба си. Махна капачето от дългата игла и натисна буталото, докато видя малка капка течност на върха на иглата.

Нямаше значение къде ще удари инжекцията. Все пак най-бързо щеше да стане в сънната артерия. Придвижи се в тъмнината до леглото и леко потърси врата, докосна коса, сетне кожа. Беше мека. Трябваше да напипа пулса. Ето го. Твърде мека кожа. Мека коса, мека кожа, тънък врат. Прибра спринцовката в джоба и запали фенерчето.

— Здравей — обади се Доти Хиршбърг и замига в светлината. Пръстите на Далия останаха вледенени на гърлото.

— Здравей — рече Далия.

— Светлината ми пречи. Инжекция ли ще ми биеш? — Взираше се тревожно в осветеното отдолу лице на Далия. Ръката се придвижи към бузата й.

— Не. Няма да ти бия инжекция. Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

— Проверяваш дали всички спят ли?

— Да.

— Тогава защо ги будиш?

— За да се уверя, че са добре. Сега заспивай.

— Струва ми се много глупаво. Да будиш хората, за да видиш дали спят.

— Кога се премести в тази стая?

— Днес. Господин Кабов беше тук. Майка ми помоли да ме преместят тук, за да виждам игрището.

— А къде е господин Кабов?

— Махна се.

— Зле ли беше? Когато го изнасяха, беше ли покрит целият?

— Искате да кажете дали не е умрял? Не, но обръснаха едно място на главата му. Вчера гледахме заедно мач. Лекарката го изведе оттук. Може да се е прибрал вкъщи.

В коридора Далия се поколеба. Знаеше, че повече не бива да рискува. Трябваше да напусне болницата. Иначе щеше да се провали. Все пак рискува. Прекара няколко минути до хладилника зад сестринската стая и напълни една кана с кубчета лед. Старшата сестра с колосана престилка, очила и стоманеносива коса водеше с една санитарка безкраен разговор, който можеше да продължи цяла нощ. Най-сетне старшата стана и тръгна по коридора, защото звънецът на етажа звънна.

Далия за секунда се озова до писалището й и прехвърли азбучния индекс. Никакъв Кабаков. Никакъв Кабов. Санитарката я наблюдаваше. Далия се обърна към нея.

— Какво стана с пациента от 327?

— С кого?

— С мъжа от 327.

— Не мога да ги запомня всичките. Досега май не съм ви виждала.

— Не, работих в „Сейнт Винсънт“. — Това беше вярно, откраднала бе документи от болницата „Сейнт Винсънт“ в Манхатън по време на смяната на следобедните сестри. Далия трябваше да побърза, дори с риск да събуди подозрения у санитарката. — Ако са го преместили, би трябвало някъде да пише къде, нали?

— Сигурно е долу в картотеката, която е заключена сега. Ако го няма в тези картони, значи не е на етажа, а щом не е тук, не е и в болницата.

— Момичетата казаха, че при постъпването му е настанала страшна суматоха.

— Тук през цялото време е суматоха, миличка. Вчера през нощта към три часа дойде една лекарка и поиска рентгеновите му снимки. Трябваше да се качвам горе и да отключвам радиологията. Вероятно са го преместили през деня, когато не бях на работа.

— Коя беше тази лекарка?

— Не знам. Много настояваше за снимките.

— Разписа ли се за тях?

— Разписа се горе в радиологията, както се разписват всички.

Зададе се старшата сестра. Сега бързо.

— Радиологията на четвъртия етаж ли е?

— На петия.

Когато Далия влезе в асансьора, старшата сестра и санитарката си говореха. Вратите се затвориха. Не видя как санитарката кимна към асансьора, не видя как се промени изражението на старшата сестра, като си спомни указанията от предишната нощ, не видя как посегна бързо към телефона.

В стаята за бърза помощ устройството на колана на полицай Джон Съливан забибипка.

— Затваряй си устата! — обърна се той към ругаещия, окървавен пияница, придържан от партньора му. Съливан взе малката радиостанция в ръка и отговори на повикването.

— Оплакване от старшата сестра на третия етаж Ема Райън. Появила се е подозрителна особа, бяла жена, руса, около метър и седемдесет и седем, към трийсетгодишна, с униформа на медицинска сестра, вероятно се намира в радиологията на петия етаж — докладва дежурният от полицейския участък на Съливан. — Човекът от болничната охрана ще те пресрещне при асансьора. Кола седем-едно тръгва към болницата.

— Десет-четири — отвърна Съливан и изключи радиостанцията. — Джак, заключи това копеле към пейката с белезниците и наблюдавай стълбите, докато дойде кола седем-едно. Аз се качвам горе.

Мъжът от охраната го чакаше с връзка ключове.

— Спри всички асансьори освен първия — нареди му Съливан. — Да вървим.

Далия не се затрудни с ключалката на радиолабораторията. Затвори вратата след себе си. След секунда видя очертанията на масата и вертикалната плоча на флуороскопа. Избута един от тежките оловни екрани пред матовото стъкло на вратата и запали фенерчето си. Малкият лъч заподскача по навит маркуч, предпазни очила и ръкавици, окачени до флуороскопа. Чу слаб вой на сирена. Линейка? Полиция? Огледа се бързо. Видя вратата към тъмната стая. Вътре имаше ниша, запълнена с картотечни шкафове. Чекмеджетата се отваряха с грохот. Бяха пълни с рентгенови снимки в пликове. Ето малка канцелария с писалище и регистър. Стъпки в коридора. Кръгче светлина по страниците. Прелистване. Вчерашна дата. Страница с подписи и номера. Трябваше й женско име. Важно беше времето в лявата колона — четири часът сутринта, номер, без име на пациента, рентгенови снимки, изписани на името на доктор Рейчъл Бауман. Нямаше подпис за връщане.

Стъпките спряха пред вратата. Чу се подрънкване на ключове. Първият не стана. Захвърли перуката и очилата зад шкафа. Вратата се блъсна в оловния екран. Влязоха едър полицаи и човек от болничната охрана.

Далия Айяд стоеше пред осветен екран за разглеждане на рентгенови снимки. На него беше закрепена снимка на гръден кош, ребрата хвърляха ивици от светлина и сянка по престилката й. Когато обърна лице към двамата мъже, сенките на костите се плъзнаха по лицето й. Полицаят беше насочил оръжието си към нея.

— Да, господин полицай? — Направи се, че едва сега забелязва пистолета. — Божичко, какво се е случило?

— Не мърдайте, госпожо. — Съливан заопипва стената със свободната си ръка и запали лампата. Стаята се освети и Далия забеляза някои подробности, които не беше видяла в тъмнината. Полицаят огледа стаята с бързо въртене на очите.

— Какво правите тук?

— Както виждате, гледам снимка.

— Сама ли сте?

— В момента да. Преди няколко минути бях с още една сестра.

— Руса, с вашия ръст?

— Да, така мисля.

— Къде отиде?

— Нямам представа. Какво има?

— Тъкмо това искаме да разберем.

Човекът от болничната охрана надникна в стаите до рентгеновата лаборатория и се върна, клатейки глава. Полицаят се втренчи в Далия. Нещо у нея не му се струваше съвсем в ред, но не можа да осъзнае какво. Трябваше да я претърси и да я заведе долу при подалата оплакване сестра. Трябваше да напълни етажа с полиция. Трябваше да се свърже по радиото с партньора си. Сестрите правеха въздуха около себе си бял. Не искаше да слага ръце на бялата престилка. Не искаше да обижда медицинска сестра. Не искаше да изглежда глупак, сложил белезници на медицинска сестра.

— Трябва да ме придружите за малко, госпожо, и да отговорите на няколко въпроса.

Тя кимна. Съливан сложи пистолета в кобура, но не го закопча. Нареди на човека от охраната да провери всички стаи на етажа и взе радиостанцията от колана си.

— Шест-пет, шест-пет.

— Кажи, Джон — прозвуча отговорът.

— Намерихме една жена в лабораторията. Твърди, че нарушителката е била там, но си е тръгнала.

— Задният и централният вход са завардени. Да се кача ли при теб? В момента съм на площадката на третия етаж.

— Ще я доведа при теб. Накарай сестрата, която се обади, да не мърда никъде.

— Джон, според нея по това време е забранено да се влиза в лабораторията.

— Ще я доведа. Стой там.

— Кой казва такова нещо? — разгорещено попита Далия. — Тя… не, честна дума.

— Да вървим. — Тръгна след нея към асансьора, без да сваля очи от гърба й. Палецът му беше в кобура. В асансьора тя застана до бутоните. Вратите се затвориха.

— На третия ли? — обади се тя.

— Оставете на мен. — Той посегна към бутоните с ръката, която държеше близо до кобура.

Ръката на Далия се стрелна към ключа за осветлението. В асансьора стана тъмно. Чу се боричкане, разкъсване на кожата на кобура, болезнен стон, ругатня, трясък, мъчително усилие за поемане на дъх, светлинните на етажите последователно се сменяха в мрака.

На третия етаж партньорът на Съливан наблюдаваше цифрите над вратата. Три. Зачака. Асансьорът не спря. Две. Спря.

Озадачен натисна бутона за нагоре и почака асансьорът да се качи. Застана пред вратите. Те се отвориха.

— Джон? За Бога, Джон!

Офицерът Джон Съливан седеше, опрял гръб на насрещната стена на асансьора, с отворена уста и изцъклени очи. От врата му стърчеше спринцовка.

Далия вече тичаше, дългият коридор на втория етаж подскачаше пред очите й, лампите се носеха над главата й. Мина покрай смаян санитар, зави и влетя в стаята за спално бельо. Навлече светлозелена хирургическа престилка, натъпка косата си в лекарска шапка, сложи около врата си маска. Слезе по стълбите към отделението за бърза помощ в задната част на партера. Тръгна бавно. Видя трима полицаи, които се озъртаха като ловни кучета. По столовете седяха разтревожени роднини. Някакъв промушен пияница виеше. Жертви на дребни сбивания чакаха лекарска помощ.

На една пейка седеше дребна пуерториканка и хлипаше в шепи. Далия я приближи, седна на пейката до нея и сложи ръка около раменете й.

— No tenga mledo — рече Далия.

Жената вдигна очи към нея, златните зъби блеснаха на кафявото й лице.

— Хулио?

— Ще се оправи. Хайде, елате с мен. Ще се поразходим на чист въздух и ще се почувствате по-добре.

— Но…

— Тихо, тихо, направете каквото ви казвам.

Изправи жената, която като дете се облегна на утешаващата ръка. Коремът й стърчеше, обувките й бяха скъсани.

— Казах му. Десет пъти му казах.

— Не се безпокойте.

Тръгнаха към страничния изход на болницата. Пред вратата стоеше полицай. Много едър мъж, който се потеше в синята униформа.

— Защо не се прибира вкъщи? Защо винаги трябва да се бие?

— Всичко е наред. Бихте ли искали да кажете молитва?

Устните на жената се раздвижиха. Полицаят не помръдна. Далия вдигна глава и го погледна в очите.

— Господин офицер, тази жена има нужда от глътка чист въздух. Мога ли да я поразходя за няколко минути?

Жената стоеше с наведена глава и мърдаше устни. Наоколо се чуваше пращене на радиостанции. Тревогата щеше да се вдигне всеки момент. Мъртъв полицай.

— Не мога да мръдна от тази врата, госпожо. Току-що забраниха да се излиза оттук.

— Не мога ли да я поразходя поне няколко минути? Страхувам се, че ще припадне.

Жената мърмореше и прехвърляше зърната на броеницата между дебелите си кафяви пръсти. Полицаят се почеса по тила. Имаше едро, покрито с белези лице. Жената залитна към Далия.

— Мм, как се казвате?

— Доктор Вицини.

— Добре, докторе. — Облегна се на вратата и я отвори. Студен въздух облъхна лицата им. Тротоарът и улицата се осветяваха от червените светкавици на полицейските коли. Никой не тичаше наоколо, не се виждаха и полицаи.

— Дишайте дълбоко каза Далия. Жената вдигна глава. Наблизо спря жълто такси, от което слезе стажант-лекар. Далия привлече вниманието на шофьора, после спря стажанта.

В болницата ли отивате?

— Да.

— Бихте ли придружили госпожата? Благодаря.

След като се отдалечи на няколко преки, Далия се облегна в таксито, затвори очи, отметна глава върху облегалката и проговори на себе си:

— Съдбата й не ми е безразлична.

 

 

Полицаят Джон Съливан все още не беше мъртъв, но се намираше на косъм от смъртта. Коленичил в асансьора, прилепил ухо до гърдите на Съливан, партньорът му чу неясно мъркане под ребрата. Подхвана го под мишниците, обърна го и го положи по гръб на пода на асансьора. Вратата се опитваше да се затвори и полицаят я подпря с крак. Ема Райън не беше станала току-така старша сестра. Покритата й с кафяви лунички ръка застопори асансьора и веднага извика екипа за бърза помощ. След това се надвеси над Съливан, сивите й очи пробягаха по него и закръгленият й гръб се задвижи нагоре-надолу, когато започна да масажира сърцето му. Полицаят се зае да му прави изкуствено дишане уста в уста. Санитарката го смени, за да може да вдигне тревога по радиото, но бяха загубени ценни секунди.

Пристигна сестра с носилка на количка. Вдигнаха тежкото тяло и го сложиха да легне, при което Ема Райън демонстрира неподозирана сила. Тя измъкна спринцовката от врата на Съливан и я подаде на сестрата. Иглата беше пробила кожата му и оставила следи като ухапване от змия. Част от дозата плисна на пода на асансьора, когато извадиха иглата, и образува малка локва.

— Намери доктор Фийлд и му дай спринцовката — кресна Райън на сестрата. После се обърна към друга: — Вземи кръвна проба, докато караме носилката, бързо.

След по-малко от минута Съливан беше включен към машината сърце — бял дроб в интензивното отделение, а доктор Фийлд стоеше до него. Въоръжен с резултатите от изследванията на кръвта и урината и с цял поднос противодействащи лекарства, Фийлд се потеше над Съливан. Щеше да оживее. Щяха да го принудят да оживее.