Томас Харис
Черна неделя (1)

Първа глава

Докато таксито подрънкваше по десеткилометровия път, който делеше летището от Бейрут, денят започна да отстъпва на нощта. Далия Айяд седеше на задната седалка, загледана във вълните на Средиземно море, променящи цвета си от бяло към сиво в отмиращата светлина. Мислите й обаче бяха погълнати от американеца. Много бяха въпросите, свързани с него, на които й предстоеше да отговаря.

Таксито зави по улица „Вердюн“ и си запроправя път към сърцето на големия град — квартал Сабра, населен предимно с палестински бежанци. Шофьорът не се нуждаеше от указания. Той хвърли изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане, изгаси фаровете и отби в малък вътрешен двор на улица „Джеб ел Нахел“. Мракът бе непрогледен. Далия дочуваше далечните шумове на уличното движение и потракването на изстиващия двигател. Измина една минута.

Цялото такси се разтресе, когато и четирите врати бяха рязко разтворени и мощен сноп светлина от фенерче заслепи шофьора. Далия долови мириса на смазка от пистолета, насочен на сантиметър от окото й.

Мъжът с фенерчето пристъпи към задната врата и пистолетът бе прибран.

— Джини! — тихо произнесе Далия.

— Излез и ме следвай.

Изрече думите на арабски, със слятото произношение, присъщо на Джабал.

Безмилостен трибунал очакваше Далия Айяд в смълчаната бейрутска стая. Хафез Наджир, оглавил Джихаз ал Расд (РАСД), елитното разузнаване на Ал Фатах, седеше зад писалище, опрял глава на стената. Беше висок мъж с несъразмерно малка глава. Подчинените му тайно го наричаха помежду си „Богомолката“ и всеки, върху когото спираше вниманието си, изпитваше погнуса, примесена с ужас.

Наджир оглавяваше Черния септември. За него не съществуваше близкоизточен конфликт, а и връщането на Палестина на арабите не би го трогнало. Вярваше единствено в тоталното унищожение. Също като Далия Айяд.

Това впрочем се отнасяше с пълна сила и за останалите двама в стаята: Абу Али, който контролираше отрядите убийци на Черния септември в Италия и Франция, и Мухамад Фазил, оръжеен експерт и архитект на нападението срещу Олимпийското селце в Мюнхен. И двамата членуваха в РАСД, мозъка на Черния септември. Техните постове не се признаваха от по-многобройното партизанско движение на палестинците, тъй като Черният септември битува в Ал Фатах както копнежът в човешкото тяло.

Именно тези трима мъже взеха решение Черният септември да нанесе удар на територията на Съединените щати. Повече от петдесет конкретни плана бяха разработени и отхвърлени. Междувременно американското оръжие продължаваше да се изсипва като от рог на изобилието в израелското пристанище Хайфа.

Ала решението на проблема изведнъж изплува от мрака и сега, ако Наджир дадеше своето окончателно одобрение, изпълнението на мисията щеше да се окаже в ръцете на тази млада жена.

Тя метна джелабата си на един стол и се изправи с лице към тях.

— Добър вечер, другари.

— Добре дошла, другарко Далия — поздрави Наджир.

Той не стана от стола си, когато тя влезе в стаята. Нито пък другите двама. Външността й бе претърпяла промени по време на едногодишния й престой в Съединените щати. Изглеждаше елегантна в скъпия костюм от сако и панталон и те се усетиха някак обезоръжени.

— Американецът е готов — докладва тя. — Убедена съм, че ще действа, без да се поколебае. Това е единствената цел в живота му.

— Доколко е стабилен?

Наджир като че ли се взираше право в черепа й.

— Достатъчно. Аз го крепя. Много е зависим от мен.

— Така и подразбрах от докладите ти, но кодът ни е много несъвършен. Имаш ли въпроси, Али?

Абу Али я огледа внимателно. Тя си го спомняше от лекциите му по психология в Американския университет в Бейрут.

— Значи американецът има вид на напълно разумен?

— Да.

— Но според теб е психически болен?

— Психическото здраве и разумното поведение не са едно и също нещо, другарю.

— Нараства ли зависимостта му от теб? Минава ли през периоди на враждебност спрямо личността ти?

— Понякога е враждебен, но вече все по-рядко.

— Импотентен ли е?

— Твърди, че е бил импотентен от момента, в който напуснал Виетнам, допреди два месеца.

Далия не откъсваше очи от Али. Ситните му, резки и пестеливи движения и влажни очички й напомняха за мангуста.

— Ти приписваш ли си заслугите за това, че се е освободил от импотентността?

— Тук не става дума за заслуги, другарю. Въпросът се свежда до контрол. Моето тяло е инструмент за поддържането на този контрол. Ако пистолетът беше по-ефикасен, щях да използвам него.

Наджир кимна одобрително. Знаеше, че тя говори истината. Далия бе помогнала при обучението на тримата японски терористи, които нанесоха удар на телавивското летище „Лод“, където избиха случайно изпречили се на пътя им хора. Първоначално японците бяха четирима. Единият се разколеба по време на тренировките и пред очите на останалите Далия му пръсна черепа с шмайзера си.

— Сигурна ли си, че съвестта му няма да проговори внезапно и да те издаде на американските власти? — настоя с въпросите си Али.

— И какво ще научат, ако това стане? — попита тя. — Аз съм дребна риба. Ще се доберат до експлозивите, но американците и сега разполагат с предостатъчно, както много добре ни е известно.

Последните думи целяха да събудят вниманието на Наджир и тя видя как той рязко вдигна поглед към нея.

Израелските терористи почти неизменно използваха американски пластични експлозиви марка C-4. Наджир си спомни как изнесе тялото на брат си от разрушения апартамент в Бандум, след което се върна да потърси краката му.

— Американецът се обърна към нас, защото имаше нужда от експлозиви. Това ти е известно, другарю — продължи Далия. — И пак ще ни потърси за друго. Ние не влизаме в противоречие с политическите му убеждения, защото той просто няма такива. А и понятието „съвест“ не е приложимо към него в обикновения смисъл на думата. Той няма да ме предаде.

— Нека му хвърлим още един поглед — обади се Наджир. — Ти, другарко Далия, го познаваш в една светлина. Нека ти го покажа сега при други обстоятелства. Али!

Абу Али нагласи върху масата шестнайсетмилиметров кинопрожектор и изгаси светлините.

— Получихме материала наскоро от наши източници в Северен Виетнам, другарко Далия. Филмът е бил показан веднъж по американската телевизия, но това е станало, преди ти да се настаниш във Военния дом. Затова едва ли си го гледала.

Началото на лентата с размазани цифри запремига по стената, откъм високоговорителя се разнесе неясен шум. Докато филмът набираше скорост, звуците станаха по-стройни и зазвуча химнът на Демократична република Виетнам, а квадратчето светлина на стената се превърна във варосана стая. На пода седяха двайсетина американски военнопленници. В кадър се появи поставка с прикрепен микрофон. Към поставката с бавна стъпка се приближи висок мършав мъж. Беше облечен в торбеста военнопленническа униформа, чорапи и сандали с каишка между пръстите. Едната му ръка оставаше скрита в гънките на горнището, другата беше върху бедрото му, докато той се покланяше на официалните посетители в предната част на стаята. Обърна се към микрофона и бавно заговори:

— Казвам се Майкъл Ландър, мичман от американските военноморски сили, пленен на десети февруари 1967 година, докато бомбардирах болница за цивилни лица близо до Нин Бин… Нин Бин. Макар доказателствата за моите военни престъпления да са безспорни, Демократична република Виетнам не ми въздаде полагаемото ми се наказание, а ми демонстрира страданията, причинени от американските военни престъпления от типа на моето и други… и други. Съжалявам за извършеното. Съжалявам, че убивах деца. Призовавам народа на Съединените щати да сложи край на тази война. Демократична република Виетнам не храни враждебни чувства към американския народ, а към главния подпалвач на войни, който е на власт. Срамувам се от това, което извърших.

Камерата отстъпи и се фокусира върху останалите пленници, седнали като съсредоточени ученици в клас, внимаващи лицата им да не издадат нещо. Филмът завърши така, както започна — с националния химн.

— Твърде тромаво — обади се Али, чийто английски бе почти безпогрешен. — Ръката му явно е била завързана.

По време на прожекцията не беше откъснал поглед от Далия. Очите й се бяха разширили за секунда при първия едър план на мършавото лице. Иначе лицето й остана каменно.

— Бомбардировка на болница — произнесе замислено Али. — Ето значи какво е минало през главата му.

— Бил е заловен, докато пилотирал спасителен хеликоптер — поясни Далия. — Опитвал се да върне екипажа на свален „Фантом“. Чели сте доклада ми.

— Четох това, което той ти е казал — рече Наджир.

— Той ми казва истината. Отдавна е надраснал лъжата. Два месеца живях с него и знам.

— Няма значение — намеси се Али. — Има други въпроси, свързани с него, които са далеч по-важни.

През следващия половин час Али я разпитва относно най-интимните подробности в поведението на американеца. Когато разпитът приключи, Далия имаше чувството, че долавя неприятен мирис в стаята. Истински или въображаем, той я върна назад в палестинския бежански лагер в Тир, когато тя беше осемгодишно момиченце и сгъваше влажната постелка на леглото, в което майка й и мъжът, донесъл храна, бяха стенали дружно в мрака.

Разпитът се поде от Фазил. Ръцете му бяха груби и умели, ръце на техник, с надебелени от мазоли връхчета на пръстите. Той седна по-напред, на ръба на стола. Беше оставил малката чанта с инструменти на пода пред себе си.

— Работил ли е американецът с експлозиви?

— Само с тези, които им дават от военните складове. Но е изработил най-грижливо подробен план, до най-малката дреболия. И планът му е напълно разумен — отвърна Далия.

— Той ти се струва разумен на теб, другарко. Може би защото си замесена в него отблизо. Ние ще преценим, доколко всъщност е разумен.

В този миг й се прииска да е с американеца, прииска й се тези мъже да чуят спокойния му глас, докато стъпка по стъпка свежда страховития си план до поредица от ясно изброени задачи, всяка една с конкретно решение.

Далия пое дълбоко въздух и заговори относно техническите проблеми, свързани с избиването на осемдесет хиляди души наведнъж, включително новоизбрания президент на Съединените щати, и всичко това пред очите на целия народ.

— Основната пречка е теглото — каза тя. — Ограничени сме до шестстотин килограма пластичен експлозив. Дайте ми, ако обичате, една цигара, писалка и хартия.

Надвесена над масата, тя начерта една елипса, напомняща напречен разрез на супник. Вътре в нея в горния й край нарисува втора, по-малка, със същия параметър.

— Това тук е целта — посочи тя голямата елипса. Писалката й се придвижи после към по-малката. — Принципът е на насочения заряд, който…

— Да, да — рязко я прекъсна Фазил. — Като тежка мина „Клеймор“. Много е просто. Каква ще е гъстотата на тълпата?

— Ще са седнали рамо до рамо, изцяло уязвими при този ъгъл от кръста нагоре. Трябва да знам дали пластичните експлозиви…

— Другарят Наджир ще ти съобщи всичко, което трябва да знаеш — надменно заяви Фазил.

Далия продължи, без ни най-малко да се смути.

— Трябва да знам дали експлозивът, който другарят Наджир ще реши да ми предостави, ще бъде от стандартния, с вградени стоманени сачми, подобно на клейморовата мина. Теглото, което ми е необходимо, се отнася само за взривния материал. Контейнерните шрапнели от този тип не вършат работа.

— Защо?

— Заради прекомерното им тегло, естествено.

Взе да й писва от Фазил.

— А без шрапнел? Тогава какво ще стане, другарко? Ако разчиташ единствено на взривната вълна, нека ти кажа, че…

— Нека аз ти кажа, другарю! Необходима ми е вашата помощ и ще я получа. Не претендирам, че имам вашия опит. Ние не си съперничим. Завистта е крайно неуместна в революцията.

— Кажи й всичко, което трябва да знае. — Гласът на Наджир беше от стомана.

Фазил се отзова веднага.

— Пластичният експлозив е без шрапнели. Какво ще използваш?

— Външната повърхност на сферичния заряд ще е покрита с пластове островърхи сачми, калибър нула цяло сто седемдесет и седем. Според американеца те ще се разпръснат вертикално на сто и петдесет градуса, минавайки през двеста и шейсет градусова хоризонтална дъга. В зоната на унищожението се пада средно по три цяло и пет заряда на човек.

Очите на Фазил се разшириха. Той беше виждал как американската мина „Клеймор“, не по-голяма от учебник, проправя кървава просека през редиците на настъпващия противник и обръсва тревата около тях като с бръснач. А момичето говореше за хиляда клейморови мини, взривени едновременно.

— Какъв ще е детонаторът?

— Електрически, захранван от дванайсетволтовия акумулатор, който вече е на борда. Има и резервен, със свой собствен акумулатор. Също и предпазител.

— Това е всичко — заяви техникът. — Приключих.

Далия го погледна. Той се усмихваше — дали от задоволство или от страх, внушаван от Хафез Наджир, тя не знаеше. Запита се дали на Фазил му е известно, че голямата крива изобразява всъщност стадион „Тюлейн“, където на дванайсети януари щяха да бъдат изиграни първите двайсет и една минути от финала за Суперкупата на Америка по футбол.

 

 

Далия чака цял час в една стая в дъното на коридора. Когато я повикаха отново в кабинета на Наджир, командирът на Черния септември се оказа сам. Сега вече щеше да научи решението.

В стаята беше тъмно, като се изключи осветения от настолната лампа кръг. Наджир, облегнат както и преди на стената, бе обгърнат в мрак, сякаш имаше качулка на главата. Ръцете му бяха в кръга светлина и си играеха с череп военен нож. Когато заговори, гласът му бе много тих.

— Действай, Далия. Избий колкото можеш повече.

Изведнъж рязко се наведе напред към светлината и се усмихна сякаш с облекчение, а зъбите му се бялнаха на мургавото лице. Видът му беше почти радостен, когато отвори чантата на техника и извади отвътре малка статуя. Беше фигура на Божията майка, от онези, които могат да се видят във витрините на магазини за религиозни вещи. Оцветяването беше ярко, извършено набързо.

— Разгледай я отблизо.

Тя взе да върти фигурката в ръцете си. Тежеше около половин кило, но на допир не приличаше на гипс. Отстрани имаше ръб, сякаш бе пресована в калъп, а не излята. В подножието се четеше: „Произведено в Тайван“.

— Пластичен експлозив — поясни Наджир. — Подобен на американския C-4, но произведен по̀ на изток. Има и някои преимущества пред C-4. Първо е по-мощен, донякъде за сметка на стабилността, и второ, при температура над петдесет градуса по Целзий става изключително ковък. След две седмици в Ню Йорк ще пристигнат хиляда и двеста такива статуйки, на борда на товарния кораб „Летиша“. На документите ще е посочено, че са натоварени в Тайван. Вносителят Музи ще ги освободи на пристанището. А ти ще се погрижиш по-късно за неговото мълчание.

Наджир стана и се протегна.

— Добре си се справила, другарко Далия, и много си напреднала в последно време. Сега ще си отдъхнеш при мен.

Наджир имаше спартански обзаведен апартамент на горния етаж на улица „Вердюн“ номер 18, същия като жилищата на Фазил и Али, разположени на други етажи в същата сграда.

Далия седна на ръба на леглото му с малък касетофон в скута. Той й беше наредил да направи запис, който да бъде пуснат по радио Бейрут след нападението. Беше гола и Наджир, който я наблюдаваше от дивана, видя как явно се възбужда, докато говореше в микрофона.

— Граждани на Америка — каза тя, — днес палестинските борци за свобода нанесоха смъртоносен удар в сърцето на вашата страна. Този ужас ви сполетя по вина на търговците на смърт по вашите земи, които снабдяват израелските главорези. Вашите ръководители останаха глухи за плача на бездомните. Те обърнаха гръб на разрухата, посята от евреите в Палестина, и сами извършиха престъпления против човечеството в Югоизточна Азия. Пушки, бойни самолети и милиарди долари потекоха от вашата страна в ръцете на подпалвачите на войни, докато милиони ваши сънародници гладуват до смърт. Волята на народа не може да се погазва. Чуйте това, американци. Ние искаме да бъдем ваши братя. Вие само трябва да изхвърлите мръсната паплач, която ви управлява. Отсега нататък за всеки арабин, убит от израелска ръка, ще умре по един американец от арабска ръка. За всяко свещено за мюсюлмани и християни място, разрушено от израелските разбойници, ще бъде отмъстено с погубването на някаква собственост в Америка.

Лицето на Далия пламтеше, зърната на гърдите й бяха щръкнали.

— Надяваме се тези жестокости скоро да бъдат прекратени — продължи тя. — Изборът е във ваши ръце. Дано никоя следваща година не започва с кръвопролития и страдания. Селям алейкум.

Наджир бе застанал отпреде й и тя протегна ръка към него, докато хавлията му се свличаше на пода.

 

 

На три километра от стаята, в която Далия и Наджир лежаха, вплели тела между омачканите чаршафи, малък израелски ракетен катер безшумно се плъзгаше по водите на Средиземно море.

Катерът спря на около хиляда метра южно от Залива на гълъбите и през борда му бе прехвърлена гумена лодка. В нея се настаниха дванайсет въоръжени мъже, с костюми и вратовръзки на бизнесмени, ушити от руснаци, араби и французи. На краката си носеха обувки с гумени подметки и нямаха документи за самоличност. Лицата им бяха безмилостни. Не посещаваха Ливан за първи път.

Водата изглеждаше сивкава в светлината на лунния сърп. Топъл крайбрежен бриз леко къдреше повърхността й. Осем от мъжете започнаха да гребат, като изпъваха ръце да постигнат най-дългото възможно загребване, докато изминат четиристотинте метра до пясъчната ивица успоредно на улица „Вердюн“. Беше четири часът и единайсет минути сутринта, двайсет и три минути преди изгрева и седемнайсет минути преди първият синкав блясък на деня да се разпростре над града. Изтеглиха тихо лодката на плажа, покриха я с пясъчно оцветен брезент и бързо тръгнаха нагоре към улица „Рамлет Ел-Байда“, където ги очакваха четирима мъже в четири коли, чиито силуети се очертаваха на фона на яркоосветените туристически хотели в северната част на квартала.

Когато им оставаха няколко метра до колите, откъм улица „Рамлет“ изскочи кафяво-бял ландроувър и със скърцане закова спирачки на трийсетина метра от тях. Фаровете му осветиха малкия конвой. От роувъра изскочиха двама мъже в бежови униформи с приготвени за стрелба оръжия.

— Не мърдайте. Покажете документите си.

Прозвуча звук като при приготвяне на пуканки. Ливанските офицери се строполиха на пътя и вдигнаха облачета прах, надупчени на решето от деветмилиметровите куршуми на парабелумите със заглушител.

На кормилото третият офицер направи опит да се измъкне с колата. Куршум прониза предното стъкло и челото му. Колата се заби в една палма, трупът на полицая политна напред и се стовари върху клаксона. Двама мъже се завтекоха и отместиха тялото му, но част от прозорците на апартаментите над плажа започнаха да светват.

Един от тях се отвори, и сърдит глас се развика на арабски:

— Какво е това безобразие? Няма ли кой да извика полиция?

Водачът на пришълците, застанал до ландроувъра, отговори на арабски с дрезгав, пиянски глас:

— Къде е Фатима? Да слиза бързо, защото няма да я чакаме.

— Изчезвайте веднага, пияни копелета, иначе сам ще се обадя в полицията.

— Алейкум селям, съседе. Тръгвам — отвърна пиянският глас от улицата. Светлината в апартамента угасна.

След по-малко от две минути морето се затвори над ландроувъра и труповете в него.

Две от колите потеглиха на юг по улица „Рамлет“, а другите две завиха по „Корнич Бей Бейрут“, но при втората пряка свиха на север, отново по улица „Вердюн“…

 

 

Номер осемнайсет на улица „Вердюн“ се охраняваше денонощно. Един от часовите стоеше във фоайето, а друг, въоръжен с картечница, наблюдаваше от покрива на отсрещната сграда. В момента часовият на покрива лежеше в неестествено положение зад картечницата. Гърлото му зееше с мокра усмивка на лунната светлина. Часовият във фоайето лежеше пред вратата, където бе отишъл да провери кой пее пиянска песен.

Наджир не се събуди, когато Далия внимателно се освободи от прегръдката му и влезе в банята. Стоя дълго под душа, като се наслаждаваше на студените водни иглички. Наджир не беше изключителен любовник. Усмихна се, докато се сапунисваше. Беше се замислила за американеца и не чу стъпките във вестибюла.

Наджир се стресна и се понадигна в леглото, когато вратата на апартамента му се отвори с ритник и го ослепи лъч на фенерче.

— Другарю Наджир! — подвикна напрегнат мъжки глас.

— Айва.

Заискри автомат и от Наджир изригна кръв, след като куршумите го повалиха и отпратиха към стената. Убиецът с бързо движение помете в една торба всичко от писалището му. В същото време експлозия в друга част на сградата разтресе стаята.

Голото момиче на вратата на банята изглеждаше вцепенено от ужас. Убиецът насочи автомата към мокрите й гърди. Пръстът му легна върху спусъка. Гърдите бяха изключително красиви. Дулото на автомата трепна.

— Облечи нещо, арабска курво — каза той и излезе заднишком от стаята.

Два етажа по-долу експлозията, която срути стената на апартамента на Абу Али, уби мигновено Али и жена му. Давещите се от праха пришълци вече се бяха устремили към стълбите, когато от апартамента в дъното на коридора се появи слаб мъж по пижама и посегна към един автомат. Преди да успее да го докосне, върху него се изсипа градушка от куршуми, които разкъсаха тялото му, забиха парченца от пижамата в плътта му и я разпръснаха из вестибюла.

Пришълците успяха да се измъкнат на улицата и когато се чуха първите полицейски сирени, колите им вече се носеха на юг към морето.

Далия, навлякла хавлията на Наджир и стиснала чантата си, се озова за секунди на улицата и се смеси с тълпата, която се изсипваше от къщите в квартала. Опитваше се отчаяно да мисли, когато силна ръка я стисна над лакътя. Мухамад Фазил. Един куршум беше очертал кървава, резка на бузата му. Уви вратовръзката около ръката си и я притисна към раната.

— Наджир? — запита той.

— Мъртъв е.

— Мисля, че и Али. Прозорецът му гръмна, когато завих зад ъгъла. Стрелях по тях от колата, но… Слушай ме внимателно. Наджир издаде заповедта. Мисията ти трябва да се изпълни. Експлозивите няма да пострадат, ще пристигнат навреме. Автоматите — също. Твоят шмайзер и един АК-47 ще бъдат опаковани отделно като части за велосипед.

Далия го погледна със зачервени от дима очи.

— Ще си платят за това. Ще платят десет хиляди за един.

Фазил я отведе в сигурна квартира в Сабра да дочака края на деня. Когато се стъмни, я закара на летището с раздрънкания си ситроен. Взетата назаем рокля, която носеше, беше с два номера по-голяма, но беше прекалено уморена да обръща внимание на подобни неща.

В десет часа и трийсет минути вечерта самолетът на „Пан Ам“ с полет 707 изрева над Средиземно море. Преди арабските светлини да се скрият зад крилото, Далия потъна в измъчен сън.