Ричард Морган
Сразени ангели (34)

34.

„Поваленият войник не е убит войник. Не оставяй след себе си «колоди».“

Това е една от любимите песни на повечето специални части, между които и Емисарския корпус. Но става все по-трудно да подхванеш тази песен пред лицето на модерните технологии. Резонаторното оръдие бе разпръснало Жиан Жианпин равномерно по стените и пода на площ от десет квадратни метра. Нито едно от късчетата, които бяха останали от него, не бе по-голямо от парченцата, полепнали по ръцете и тялото на Люк Дьопре. Огледахме внимателно желеподобните останки, но не открихме и следа от неговата „колода“.

След десетина минути Дьопре даде израз на това, което мислехме и двамата.

— Само си губим времето.

— Така е.

— Ще се връщаме ли?

Спомних си за слушалките и ги поставих на ушите си. От известно време бяха замлъкнали.

— Тук е Ковач. Повтарям, тук е Ковач. Обадете се, моля.

Настъпи продължителна пауза, след това чух гласа на Сучиади.

— … се случи? Ви… отдале… ва. Шнай… ли… ораба?

— Има смущения, Маркус. Повтори, ако обичаш. Нападат ли ни?

Отново пукот в слушалките и няколко гласа, които опитваха да се намесят в разговора ни.

Накрая се обади Таня, която се чуваше най-ясно.

— … е тук… ко… безоп… ст… Ние сме поч… едно… втарям… няма пря… пасност… едно…

— В безопасност сме, това ли казваш?

— … дааа… ня… пря… пасност… върн… забавно… Повтарям… ние… е… безоп… ост.

Погледнах към Дьопре и повдигнах рамене.

— Трябва да е някое ново значение на думата.

— Връщаме ли се?

Огледах стените на хангара, наподобяващи подредени една върху друга гигантски змии, после почерненото му лице.

— Май така изглежда — рекох. — Да оставим на Вардани да решава. Тук е нейна територия. Досега не е грешала.

 

 

Когато излязохме на платформата, марсианската инфосистема бе помръкнала до приглушено съзвездие от целенасочени светлинни, а хората се бяха скупчили отдолу и ги зяпаха, сякаш присъстваха на чудотворно проявление.

Не беше трудно да се открие причината.

По цялото протежение на централната структура бяха подредени еднакви по форма светещи екрани, някои от които наподобяваха мониторите на бойни космически кораби, докато други не можеха да бъдат оприличени на нищо познато. И все пак определено можеше да се говори за общи принципи — целта на съвременното бойно оборудване е да предостави в нагледен вид и реално време максимално количество важна тактическа информация, помагайки за светкавично оформяне на цялостната картина. Емисарската школовка доразвиваше тази способност до съвършенство, но заобиколен от сияещите геометрични фигури на марсианската инфосистема, аз се чувствах напълно изгубен. Тук-там виждах на пръв поглед познати или поне обясними картини, изображения, които можех да свържа с онова, което се случваше в космоса около нас, но дори сред тях липсваха важни детайли. На други места просто не знаех дали екраните подават пълна картина, или дефектен, изкривен от смущения образ. С известна доза въображение бях готов да определя някои от данните като визуална телеметрия в реално време, спектрографики, траекторни вектори и аналитични модели на бойната обстановка, прицелни устройства и нещо като измервател на гравитационния градиент…

В средата на всеки втори екран се виждаше задаващия се противник.

Движейки се косо спрямо посоката на слънчевото притегляне, към нас се приближаваше ъгловат обект, с щръкнали във всички посоки, но предимно напред израстъци, който буквално крещеше боен кораб. Не се наложи да чакам дълго потвърждение. На един от екраните, който не показваше реалния космос, зърнах рой изстреляни насреща ни смъртоносни проектили. Разпънат на известно разстояние пред нас, щитът на марсианския кораб потрепери от сблъсъка с тях и се озари в разноцветни сияния. Подът под краката ни се разтърси.

Което би могло да означава…

Имаше само една възможност и тя никак не ми се нравеше.

— Не зная какви са тези неща — подхвърли Сън, когато застанах до нея. Изглеждаше като хипнотизирана. — Но трябва да са със свръхсветлинна скорост, щом противникът е почти на една астрономична единица от нас, а ударите последваха незабавно. Изглежда обаче нямаше никакви поражения.

Вонсава кимна.

— Изпреварващи системни заглушители — обясни тя. Целта им е да прецакат отбранителната мрежа. Може би са гравиразрушители, чувала съм, че „Митома“ разработват такива… — Тя млъкна. — Вижте, задава се следващият рояк от торпеда. Божичко, колко усилия за една атака!

Беше права. Пространството пред атакуващия кораб бе нацепено от ярки трасиращи следи, толкова нагъсто, че почти се сливаха една с друга на екрана. Изникна втори екран, който показваше по-детайлно изображение, и на него се виждаше зигзагообразното движение на торпедата, които очевидно бяха програмирани да избягват по този начин заградителния огън.

— Според мен и тези са свръхсветлинни — поклати глава Сън. — На екрана виждаме симулация или забавена картина на нещо, което вече се е случило.

Подът под нас отново се разтресе, няколко отделни вибрации, идващи от различни посоки. Навън щитът засия и за миг ми се стори, че зърнах някакво тъмно тяло да се шмугва навън.

— Контраудар! — извика Вонсава и в гласа й се долови задоволство. — Ето пак.

Всичко ставаше прекадено бързо, за да бъде проследено. На централния екран новият рояк, обгърнат във виолетова светлина, се изпречи на пътя на златистите трасиращи дири, превръщайки ги в ярки изригвания, които угасваха почти незабавно. Всяко изригване поглъщаше в себе си поредната златиста диря, докато накрая пространството между двата кораба отново опустя.

— Красиво — въздъхна Вонсава — Дяволски красиво!

Събудих се.

— Таня, чух думата безопасност — посочих слушалките си. — Това ли наричаш безопасност?

Археоложката не отговори. Гледаше окървавеното лице и дрехи на Люк Дьопре.

— Успокой се, Ковач — обади се вместо нея Вонсава. Тя посочи екрана с векторните траектории. — Това е кометен рой. Вардани го разчете от глифите. Ще мине близо покрай нас и ще си продължи по пътя.

— Кометен рой?

Тя разпери ръце.

— Движи се в затворен кръг. Вероятно кръжи от хиляда години. Нищо чудно да е част от някаква оръжейна система.

— Какво стана с Ян? — чух да се провиква Вардани.

— Той ни изостави. — Изведнъж си спомних за нещо. — Стигна ли до вратата? Видяхте ли го?

— Да, шмугна се като плъх в дупка — отвърна Вонсава с неочаквана злост. — Бива я да лети, тази гадина. Отиде си хубавото ми корабче.

— Бил е изплашен — промърмори замислено Вардани.

Люк Дьопре извърна към нея почернялото си, окървавено лице.

— Всички се изплашихме, госпожице Вардани. Това не е оправдание.

— Глупак! — сряза го тя. — Всички вие сте глупаци. Той не се изплаши от това скапано светлинно шоу. Боеше се от него. — Тя ме погледна. Очите й ме пронизваха.

— Къде е Жиан? — попита внезапно Сън. В бурята, вдигната от чуждоземната технология, останалите бяха забравили за нинджата.

— Размазан върху Люк, в по-голямата си част — отвърнах грубо. — Другото е разпръснато в тунела пред хангара, благодарение на резонаторното оръдие на „Наджини“. Сигурно се е страхувал и от него, нали, Таня?

Вардани трепна и отмести поглед.

— А „колодата“ му? — не прочетох нищо по лицето на Сучиади, но интуицията ми подсказваше как се чувства. Същото изпитвах и аз.

Няма го един от глутницата.

Поклатих глава.

— Това е резонаторно оръдие, Маркус. Отнесе цялата му сила.

— Шнайдер… — почти проплака Вонсава. — Аз ще го…

— Забрави за Шнайдер — рекох й. — Пиши го умрял.

— Нареди се на опашката.

— Не, Амели. Наистина е мъртъв — те всички втренчиха погледи в мен, включително и Таня Вардани. — Минирах енергийните клетки на „Наджини“. Детонаторите се задействат при ускорение в планетна гравитация. Изпарил се е в мига, когато е минал през вратата. Ще има късмет, ако е останала и една молекула.

Над главите ни разцъфна нова вълна от разноцветни точици. Сетне отново мрак.

— Ти си взривил „Наджини“? — попита Вонсава сподавено. — Взривил си моя кораб?

— Ако пораженията наистина са такива — заговори замислено Дьопре, — нищо чудно Карера да сметне, че всички сме загинали.

— Стига срещу нас да е Карера — подметна Хенд. — А не някой друг. Например Емисарите.

— О, това ли било, Хенд? Да не би да сте се спогодили с Шнайдер, докато се размотавахме наоколо?

— Нямам представа за какво говориш, Ковач.

Може би наистина нямаше. Беше ми омръзнала тази нескончаема подозрителност.

— Карера ще дойде тук каквото и да се случи — обясних им аз. — Не е от хората, които се отказват, особено когато целта е такъв кораб. Със сигурност знае как да опитоми нанолите. Но няма да пристигне веднага. Не и докато не мине известно време след взрива на „Наджини“. Сега всички са вперили погледи натам и се питат какво става. Ще трябва да изчака. А това е в наша полза.

— В какъв смисъл? — попита Сучиади.

Плъзнах бавно поглед по лицата им, опитвайки се да преценя на кого мога да разчитам, разглеждайки ги през призмата на емисарската си интуиция. Дошло бе време да изиграя последната си карта.

— Преди да минирам „Наджини“, свалих скафандрите от труповете и ги скрих в една ниша в първата зала до хангара. Ако не броим този с пробития шлем, остават четири напълно запазени скафандъра. Те са стандартно изпълнение, но резервоарите им са в състояние да се презареждат от околната среда, дори от разредена атмосфера като тази. Необходима е само малка настройка. Ще се евакуираме на две групи. Един от първата група ще се върне да донесе скафандрите.

— И всичко това — засмя се ехидно Вардани, — докато Карера ни чака на пусия от другата страна. Не, не мисля.

— Не казвам да го направим веднага — отвърнах спокойно. — Предлагам само да се върнем и да приберем скафандрите, докато все още имаме време.

— А когато на борда дойде Карера? Тогава какво предлагаш да направим? — лицето на Вардани бе разкривено от злоба. — Да се скрием от него?

— Да — отвърнах все така спокойно, докато отново следях реакциите им. — Точно това. Предлагам да се скрием. Ще навлезем навътре в кораба и ще чакаме. Каквато и група да прати Карера, ще разполагат с достатъчно оборудване, за да засекат следи от присъствието ни в хангара и първите зали. Но няма да открият никакви доказателства, че все още сме тук, а не сме се взривили с „Наджини“. Карера ще им нареди да огледат района, да поставят маяк — както възнамерявахме и ние — и после ще ги изтегли. Не разполага с необходимото количество хора, нито с време, за да окупира обект с дължина петдесет километра.

— Така е — кимна Сучиади. — Но със сигурност ще остави контролна група.

— А ние ще ги избием — отвърнах нетърпеливо.

— Без съмнение втора такава група ще дебне от другата страна на вратата — добави Депре.

— Е, и какво? Божичко, Люк. Нали от това се прехранваш?

— Не смятам, че трябва… — Подът отново се разтърси, толкова силно, че Хенд и Таня Вардани политнаха. Останалите имахме повече опит и тренировка, и все пак…

Стенание в недрата на кораба. Пеещите шипове в другия край на платформата подхванаха тъжна мелодия на самия предел на човешкия слух.

Изпълни ме неясно безпокойство. Нещо не беше наред.

Погледнах към екрана, където за пореден път атакуващите обекти бяха неутрализирани от защитната мрежа. Стори ми се, че този път всичко това става малко по-близо.

— Значи, докато ме нямаше, вие всички решихте, че сме в безопасност?

— Направихме изчисления, Ковач — отвърна малко нерешително Вонсава и кимна към Сън и Вардани. Археоложката продължаваше да ме изгаря с поглед. — Изглежда, че нашият приятел там се появява на всеки хиляда и двеста години. Като се има предвид възрастта на повечето руини от Санкция IV, излиза, че тази битка се е водила близо стотина пъти, без никакви последствия.

Но въпреки това емисарската интуиция продължаваше да настоява, да нашепва, да не се предава — нещо не беше наред.

Втренчих поглед в екрана.

Трябва да изчезваме оттук.

— Ковач?

— Трябва да…

Почувствах как думите стигат върха на езика — сякаш някой друг използваше моя „ръкав“ — и там замират.

И в този момент атакуващият започна истинската атака.

Тя изригна от предната повърхност на летящия обект, сякаш бе жив израстък. Едно аморфно, турбулентно петно се понесе право към нас, като втвърдена скала от омраза. На съседния екран се виждаше ясно как разкъсва тъканта на пространството около себе си и оставя килватерна струя от опустошена реалност. Не ми трябваше много време, за да се досетя какво виждам.

Хиперпространствено оръжие. Мечтата на всеки флотски командир от Протектората.

Корабът, марсианският кораб — едва сега осъзнах, не без инстинктивната подкрепа на емисарската интуиция, че другият кораб не беше марсиански, или поне не приличаше на нищо такова — пулсираше по начин, който караше стомахът ми да се свива мъчително. Олюлях се, стиснах зъби и паднах на коляно.

Нещо бликна в пространството пред фронта на атаката. Превърна се в кипящо кълбо, разшири се рязко и ни заля със смътното усещане за детонация. Почувствах как сътресението преминава корпуса — вълна от разместени частици, която надхвърляше далеч способностите на всяка обикновена реалновременна вибрация. Щитът потрепери и отново засия в разноцветни проблясъци, но миг по-късно угасна подобно на духната от вятъра свещ.

Корабът издаде писък.

Няма друг начин да го опиша. Кънтящ, модулиращ вик, който сякаш се пораждаше в заобикалящия ни въздух. Звукът бе толкова силен, че в сравнение с него грохотът на резонаторното оръдие на „Наджини“ щеше да е почти приятен. Но докато резонаторният залп се стоварваше с цялата си мощ върху слуха, този звук режеше и преминаваше направо през тъканите с лекотата на лазерен скалпел. Още преди да вдигна ръце, си дадох сметка, че ще е безполезно да притискам с длани ушите си.

Но въпреки това го направих.

Писъкът се усили, задържа се, след това утихна към отсрещния край на платформата, оставяйки след себе си далеч по-поносимите тревожни сигнали на инфосистемата и монотонния напев на…

Обърнах се.

… пеещите шипове.

Този път вече нямаше никакво съмнение. Меко — като вятър, който свисти над скален ръб — дръвчетата бяха подхванали писъка на кораба и го повтаряха отново и отново в различни тоналности, които почти можеха да бъдат сравнени с музика.

Една бърза сянка прелетя от външната страна на купола. Щитът отново припламна.

— Мамка му! — изруга Хенд, докато се надигаше. — Какво беше то…

— Млъквай! — Погледнах към мястото, където бях зърнал сянката, но сега там мъждукаха само звездите. Вляво от тях и доста по-близо се полюшваше трупът на марсианеца.

Корабът отново се разтърси.

— Изглежда отвръщаме на огъня — промърмори Сън.

— Това е неописуемо — заговори възбудено Хенд. — Направо невероятно!

— Но ще трябва да го повярваш — рекох му.

— Задава се — предупреди ни Вонсава. — Запушете си ушите!

Този път ракетите на чуждоземния кораб стигнаха малко по-близо, преди да ги улови и унищожи мрежата на марсианската отбранителна система. Шоковата вълна от взрива отново ни повали на пода. Имах усещането, че корабът около нас се разтърсва и усуква. Сън започна да повръща.

Външният щит бе свален.

Подготвях се мислено за следващия писък, но вместо него чух нисък, стържещ звук, сякаш някой прокарваше закривени нокти по сухожилията на ръцете ми. Пеещите шипове го уловиха и повториха неколкократно, по-високо и по-дълго, в утихващо ехо.

Някой зад мен изсъска. Обърнах се и видях, че Вардани се е ококорила от изненада. Проследих погледа й и мярнах същата сянка да се плъзва по горния край на инфоекраните.

— Какво… — беше Хенд, но гласът му замлъкна.

Вече знаех какво и дори се изненадах, че Хенд още не се е досетил.

Първата сянка се гмурна надолу и се завъртя около трупа на марсианеца.

Вардани поклати невярващо глава.

— Не — прошепна тя. — Не може да бъде.

Но можеше.

Те изникнаха от всички краища на купола. В началото по един и двама, плъзгайки се нагоре по кристалната му стена и материализирайки се неочаквано в тримерно съществуване, те се освобождаваха след всяко конвулсивно разтърсване на своя кораб. Спускаха се право надолу, правеха рязък завой при пода и отново се възкачваха към най-високата точка на централната структура. Изглежда не ни забелязваха, или просто нямахме значение за тях. Във всеки случай никой от тях не ни докосна. Някои от тях пресичаха прозрачния купол и изчезваха за кратко в космическото пространство отвъд него. Други нахлуваха през фуниевидния отвор на тунела, през който бяхме дошли дотук, търсейки място в претрупаното пространство над главите ни.

Звукът, който издаваха, ужасно наподобяваше писъка на кораба и монотонния напев на дръвчетата. Въздухът се изпълни с острата миризма на горчица и череши, но към него се прибавяше и мирисът на изгоряло.

Хиперпространствени деформации накъсваха космоса отвън, щитът отново се включи и се озари във виолетово сияние и целият корпус се разтърси от поредния ответен залп на батареите. Завладя ме странно безразличие. Изчезнало бе напълно усещането за физически дискомфорт, заменено от едва доловим сърбеж в слепоочията и гърдите. Платформата сякаш се разшири до огромно и равно поле, в което останалите членове на групата бяха разпилени на гигантски разстояния.

— Ковач!

Извърнах се, с мудни движения, сякаш се намирах в басейн с бързо замръзваща вода, и видях, че Хенд рови в джоба си, опитвайки се да извади парализатора.

Разстоянието помежду ни, както по-късно си припомних, бе не повече от пет метра, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато го прекося. Протегнах се, блокирах ръката му с едно рязко натискане в нужната точка и го ударих в лицето. Той извика и политна назад, а оръжието му изтрака на пода и отхвърча настрани. Хвърлих се след Хенд, търсейки през замрежения си поглед оголената му шия. Чух го да вика, размахвайки безпомощно ръце. Дланта на дясната ми ръка вече се бе стегнала за саблен удар. Невростимулаторите напрягаха сили да надмогнат мержелеенето на очите.

Замахнах за удар. Чувах изплашеното му хленчене.

— …ички ще умрем, скапаняк…

Пелена.

Сълзи в очите.

Изтрих ги с бързо движение и премигнах. По лицето на Хенд също се стичаха сълзи. Едва различавах отделни думи сред хленченето.

— Какво? — отпуснах ръка и само го зашлевих през лицето. — Какво каза?

Той преглътна и си пое дъх.

— Застреляй ме. Застреляй ни всички. Използвай парализатора, Ковач. Ето какво е убило другите.

Едва сега осъзнах, че и моето лице е подгизнало от сълзи. Усещах надигащия се в гърлото ми хленч, същото болезнено стенание, което издаваха пеещите шипове — не от кораба, осъзнах неочаквано, а от напусналия го преди хилядолетия екипаж. Невидимият нож, който ме пронизваше, бе мъката на марсианците, съхранената някъде тук болка на чуждоземците, нетърпимото страдание, което, не се съмнявах, бе в състояние да разкъса тялото ми като куха черупка.

Някъде в периферията на зрението ми се мярна още едно тъмно и размазано петно, което профуча съвсем близо до купола.

— Направи го, Ковач!

Олюлях се и се изправих. Измъкнах своя парализатор и прострелях от упор Хенд. Огледах се за останалите.

Дьопре, опрял юмруци в слепоочията, полюшващ се като извивано от вятъра дърво.

Сън, подпряна на колене.

Сучиади, между двамата, замъглен, сгърбен силует.

Вардани, Вонсава…

Твърде далеч, за да ги виждам ясно.

Емисарската школовка се намеси, прогони надигналите се в мен чувства, накара ме да се концентрирам. Погледът ми се проясни.

Протегнах ръка и натиснах спусъка на парализатора.

Дьопре повален.

Сучиади, стреснат, когато човекът до него се свлече.

Повален.

Зад него Сън бе свела глава. Ръката й се протегна бавно към колана и напипа дръжката на бластера. Измъкна го, завъртя го и опря дулото му под брадичката си с надежда да намери утеха. Олюлях се и пристъпих към нея. Извиках й, но грохотът погълна думите ми. Стрелях, не уцелих. Скъсих дистанцията.

Бластерът изригна. Сноп от ярка светлина проряза брадичката й отдолу и обгори в миг лицето й. Тя се свлече бавно на една страна. Дим бликаше от устата и очите й.

Нещо ме стисна за гърлото. Неясно усещане за загуба, като миниатюрна болка в океана на огромна печал, който ме бе завладял напълно.

Вонсава се блъсна в мен. Завъртях се и я улових. Очите й бяха широко разтворени, изпълнени със сълзи. Опитах се да я избутам, да си осигуря дистанция за изстрела, но тя продължаваше да се притиска към мен и да стене.

Стрелях и тя се свлече върху трупа на Сън.

Вардани стоеше от другата страна и ме гледаше. Крилатите сенки над нас пищяха и плачеха, а аз имах усещането, че нещо в мен се къса.

— Не — рече Вардани.

— Това е кометата — извиках й на свой ред. — Трябва да премине, а ние…

И тогава нещо в мен наистина се скъса. Паднах, превит от болка, каквато не бях изпитвал никога досега.

Сън — мъртва, убита от собствената си ръка, за втори път.

Жиан — размазан по пода и стените на хангара. С унищожена „колода“.

Крюкшенк — същата участ. Както и Хансен. Списък от мъртъвци, който непрестанно се разрастваше.

Смрадта на лагера, от който бях измъкнал Вардани, гладни деца под оръжията на роботизирани пазачи и жичкоглав комендант, у когото не е останало почти нищо човешко.

Орбиталната болница, извън обсега на войната.

Взводът, моите другари, разкъсани от шрапнелен залп.

Две години кланета на Санкция IV.

Преди това Корпусът.

Иненин, Джими де Сото и другите, с проядени мозъци от роулингския вирус.

Още по-рано, на други светове. Болка, невинаги моята. Смърт и емисарски интриги.

Харланов свят, детството, първата среща с реалния свят. Малко по-късно бруталността на протекторатските космически пехотинци.

Човешки нещастия, спотаена болка, надежда за по-добър живот, който никога не идва.

А над главата ми марсианците продължаваха да кръжат, давайки воля на мъката си. Усещах как вътре в мен също се надига писък, търсещ път навън и заплашващ да ме разкъса.

И после избликът.

А сетне мрак.

Гмурнах се в него преизпълнен с благодарност и надежда, че духовете на мъртвите ще ме оставят на мира.