Ричард Морган
Сразени ангели (27)

27.

— Нищо не виждам — оплака се Сучиади.

Вардани въздъхна и се приближи до един от пултовете. Натисна няколко последователни клавиша и между нас и марсианската машина изникна полупрозрачен транспарант.

— Гледайте.

Отвъд транспаранта всичко бе окъпано в хладна виолетова светлина. Горната част на вратата сияеше в ярки, въртящи се светлини, като предупредителни сигнали за биологично заразяване.

— Какво е това? — попита зад гърба ми Крюкшенк.

— Време до отварянето. Обратно преброяване — рече Шнайдер, сякаш го знаеше със сигурност. Разбира се, той го бе виждал и преди. — Браво, Таня.

Вардани се подпря, усмихнала, на пулта.

— Почти сигурни сме, че марсианците са виждали в по-широк диапазон на синия цвят от нас. Много от визуалните им сигнали например са в ултравиолетовата част на спектъра. — Тя се покашля. — За разлика от нас те щяха да виждат тези светлини без спомагателни средства. Според мен, това, което казват в момента, е „стойте настрана“.

Не можех да откъсна поглед. Всяка една от светлините се раждаше на върха и се спускаше постепенно, право надолу, като на моменти изчезваше навътре, следвайки контурите на машината. Трудно ми беше да определя, но имах усещането, че пътуват по-дълго, отколкото би трябвало, движейки се в пространство с различна, изкривена геометрия.

— Честотата на светлините се ускорява с наближаване момента на събитието — продължи с обясненията Вардани. — Не ме питайте обаче защо.

Сучиади се обърна към нас. Лицето му, озарено от трепкащите отблясъци, изглеждаше мрачно и навъсено.

— Колко време остава? — попита той.

Вардани вдигна ръка и посочи един от индикаторите на пулта.

— Шест часа, стандартно време. Приблизително.

— Свети Самеди, каква красота! — възкликна Крюкшенк. Стоеше до мен и не сваляше поглед от светлинната феерия насред пещерата. На лицето й бе изписана детинска почуда.

— Капитане, най-добре веднага да пренесем маяка тук — предложи Хенд. — И стартовата платформа. Ще ни е нужна, за да го изстреляме от място.

Сучиади обърна гръб на вратата.

— Крюкшенк. Крюкшенк!

— Да? — тя премигна и насочи поглед към него.

— Иди на „Наджини“ и помогни на Хансен да приготви маяка за изстрелване. И кажи на Вонсава да е на линия. Нека се опита да прати сигнал до Клина. Да ги предупреди, че тази вечер ще се връщаме обратно. — Той ме потърси с поглед. — Не ми се ще да попаднем под „приятелски“ огън.

Обърнах се към Хенд, очаквайки да видя реакцията му. Не се наложи да чакам дълго.

— Никакви предавания на този етап, капитане — отряза Хенд с непоколебим глас. — Нека информацията остане между нас, докато се приберем в базата. Що се отнася до Вонсава, да изчисли само параболата.

Сучиади не беше глупав. Той долови стоманените нотки в гласа на Хенд и ме погледна въпросително. Свих рамене и се приготвих да подкрепя Хенд. За какво са Емисарите, в края на краищата?

— Нещата стоят така, Сучиади. Ако те разберат, че си на борда, ще ни свалят въпреки всичко, само и само да те докопат.

— Клинът на Карера — заяви Хенд — няма да направи подобно нещо, докато си в договорни отношения с Картела.

— Не искаше ли да кажеш правителството? — подхвърли подигравателно Шнайдер. — Хенд, мислех, че тази война е чисто вътрешна работа.

Хенд го погледна с досада.

— Вонсава — Сучиади бе включил микрофона си. — Чуваш ли ме?

— На позиция.

— А останалите?

Още четири гласа потвърдиха, че са на линия. Гласовете на Хансен и Жиан бяха тревожни, Дьопре бе както винаги лаконичен, а Сън — някъде по средата.

— Подгответе траекторията за прибиране. Оттук до Приземяване. Очакваме да напуснем пещерата след около седем часа.

В слушалките се чуха радостни възгласи.

— Освен това проучете състоянието на подорбиталния трафик. Ще летим без опознавателни сигнали и ще поддържаме пълно радиомълчание.

— Пълно радиомълчание — повтори Вонсава. — Разбрано.

— Добре — Сучиади кимна на Крюкшенк и тя се отправи към изхода. — Хансен, Крюкшенк ще дойде да ти помогне с маяка. Това е всичко. Останалите — стойте наблизо. — Сучиади отново се извърна към археоложката. — Госпожице Вардани, не изглеждате никак добре. Имате ли друга работа тук?

— Аз… — Вардани се подпря отново на пулта. — Не. Приключих. Докато не ви потрябвам да затворя проклетото нещо.

— О, няма да е необходимо — обади се Хенд, който междувременно се бе приближил до вратата. — След като разположим маяка, ще докладваме на Картела и оттам ще пратят друга група. С помощта на Клина се надявам да обявим тази зона за свободна от бойни действия. — Той ми се усмихна.

— Опитай се да го кажеш на Кемп — рече Шнайдер.

— О, ще му го кажем, не се безпокой.

— Както и да е — намеси се Сучиади. — Госпожице Вардани, съветвам ви да се върнете на „Наджини“. Нека Крюкшенк включи автохирурга и да ви прегледа с негова помощ.

— Ами… благодаря.

— Моля?

Тя поклати глава.

— Мислех си, че един от двама ни трябва да го каже.

След тези думи Вардани се извърна и тръгна към изхода.

Шнайдер ме погледна, поколеба се и я последва.

— Бива те да се разпореждаш с цивилните, Сучиади. Кой те е учил на това?

— Длъжен ли съм да ти давам отчет? — отвърна той с безизразна физиономия.

Засмях се. Той ми обърна гръб и се загледа към вратата. Приближих се към него. Веднага щом зърнах лицето му, осъзнах, че сцената с Вардани не му е била никак приятна. Тупнах го по рамото.

— Ей, Сучиади, не ми казвай, че това нещо те плаши. Не и човека, изправял се срещу Кучето Вьотин и главорезите му. По онова време ти беше мой герой.

И да е сметнал думите ми за смешни, запази го за себе си.

— Стига де, това е само една машина. Като кран, като… — потърсих подходящо сравнение, но не можах да открия, — … като машина. Нищо повече. До неколкостотин години и ние ще правим такива. С подходяща застраховка живот току-виж го доживееш.

— Грешиш — отвърна той лаконично. — Няма нищо човешко в това.

— Уф, мамка му, сега пък ще подхванеш някоя мистична песен — погледнах към мястото, където стоеше Хенд. — Разбира се, че в нея няма нищо човешко. Не са я направили хора, а марсианци. По-умни от нас, по-развити от нас, но не са били богове, нито демони, нали? Така ли е?

— Не зная. — Той се обърна с лице към мен. — Така ли е, наистина?

— Сучиади, братче, започваш да приказваш като оня глупак там. Това е технология бе, човек.

— Не — той поклати глава. — Това е праг, който предстои да прекрачим. И сигурно ще съжаляваме за това. Не го ли усещаш? Не чувстваш ли… че е затаена в очакване?

— Не, но чувствам очакването в мен. Вместо да стоиш тук и да се блещиш в божествената машина, най-добре ела с мен да свършим нещо полезно.

— Май си прав.

Хенд явно предпочиташе да остане и да се радва на новата си играчка и ние го зарязахме там и се отправихме през тунела. Страховете на Сучиади изглежда се бяха предали и на мен, защото през цялото време усещах, че тилът ми е настръхнал. Все едно, че се движех в обсега на заредени оръжия. Колкото и да са обезопасени и снабдени с какви ли не предпазители, винаги имаш едно наум, защото стават нещастни случаи. Приятелският огън убива не по-малко ефективно от вражеския.

— Доволен ли си сега? — попитах, когато се озовахме на дневна светлина.

— Ще бъда доволен, когато изпратим маяка и напуснем завинаги това проклето място.

— Не те разбирам, Сучиади — поклатих глава. — Приземяване е построен на един хвърлей място от шест големи разкопки. Цялата планета буквално гъмжи от марсиански руини.

— Аз съм от Латимер. Но отивам там, където ме пратят.

— Добре де, Латимер. Там също руините не са дефицит. Помисли си само, всяка една от тези планети някога им е принадлежала. Нали благодарение на техните карти ги открихме.

— Точно така. — Сучиади спря и се извърна. За първи път виждах такава богата палитра от чувства на лицето му. — Точно така. И знаеш ли какво означава това?

Отстъпих назад, изненадан от промяната в поведението му.

— Защо не ми кажеш?

— Означава, Ковач, че мястото ни не е тук. — Говореше с тих, напрегнат глас, какъвто не бях чувал от него досега. — Нямаме работа тук, ето какво означава. Ние не сме готови. Тъпа грешка бе поначало, че се натъкнахме на картите им. Ако бяхме разчитали на собствени сили, щяхме да достигнем тези планети след хиляда години. Ние имаме нужда от това време, Ковач! Имаме нужда, за да узнаем къде ни е мястото в космоса. А вместо това се появихме тук с помощта на познания от една мъртва цивилизация, която не разбираме.

— Не мисля, че…

Той не ми обърна внимание.

— Погледни само колко време й беше необходимо на археоложката да отвори вратата. Колко ни е трудно да разчитаме писмеността им. „Почти сигурни сме, че марсианците са виждали в по-широк диапазон на синия цвят от нас“ — изимитира той Вардани. — Тя си няма представа, както и всеки друг. Ние предполагаме. Ние не знаем какво правим, Ковач. Скитаме се по чужди земи, опитвайки се да приложим антропоморфните си представи към космоса, свиркаме в мрака, очаквайки да чуем ехото, но истината е, че нямаме ни най-малка представа какво се случва около нас. Не трябва да сме тук. Не ни е мястото тук.

Въздъхнах.

— Така е. Сучиади… — вдигнах очи към небето. — Знаеш ли какво? Започни да спестяваш за хипертунелен транспорт до Земята. Може сега да е помийна яма, но все пак сме произлезли от там. Мястото ни е там, както повтаряш.

Той се засмя и лицето му за миг се промени.

— Твърде късно е за това — рече. — Прекадено е късно вече.

Когато стигнахме „Наджини“, Хансен и Крюкшенк вече бяха изнесли опознавателния маяк на „Мандрейк“.