Ричард Морган
Сразени ангели (26)

26.

Съзнанието ме удари в главата като юмрук на боксьор мутант.

Подскочих от сблъсъка и се претърколих на леглото, споходен от внезапното желание да повърна. С немалко усилие на волята успях да се овладея и се надигнах, озъртайки се сънено. Ярък слънчев сноп нахлуваше през люка на тавана, който не бях забелязал снощи. Зад металните стени се чуваха приглушени гласове.

Чувствах главата си като срязана на две. Стомахът ми всеки миг бе готов да поеме по пътя нагоре към устата. Нямах представа доколко това се дължи на махмурлука и в каква степен — на лъчевата болест. Нахлузих панталоните, претършувах джобовете и открих инжекционен медипистолет и антирадиационни капсули. Претеглих капсулите на дланта си, докато обмислях какво да направя. Шокът от инжекцията със сигурност щеше да ме накара да повърна. След още едно, по-обстойно ровичкане из джобовете открих няколко обезболяващи таблетки. Глътнах една, помислих малко, после пратих след нея втора. Облекчението дойде почти незабавно. Навлякох останалите дрехи, изправих се и се подпрях на стената. Сега вече имах достатъчно сили да понеса антирадиационните капсули. Опрях дулото на пистолета в сгъвката на лакътя и изстрелях под кожата съдържанието на една капсула.

„Погледни се само, Ковач. Умираща, разпадаща се купчина от клетки, свързани с отслабващи химични връзки.“

Пак Семетайр, опитващ се да се измъкне от някое ъгълче на съзнанието ми. Разтърсих глава, за да го прогоня, и пристъпих към вратата.

„Още няколко дни в това тяло и ще си готов за оня свят…“

„Да бе, да.“

 

 

Излязох на палубата и, ориентирайки се по гласовете, се отправих към камбуза. Почти всички от снощния купон вече се бяха събрали там. Нямаше го само Шнайдер. Появата ми бе отбелязана с аплодисменти. Крюкшенк се ухили, удари ме с дупе и ми поднесе чаша кафе. Съдейки по смалените й зеници, не само аз се бях реанимирал с медикаменти тази сутрин.

— Кога станахте, момчета? — попитах ги, докато сядах.

— Преди около час — отвърна Оле Хансен. — Дьопре се похвали, че можел да готви. Отскочих до лагера за продукти.

— А Шнайдер къде е?

— Дойде с мен, но реши да остане. Защо?

— Питам просто така.

— Заповядай — Люк Дьопре постави чиния с омлет пред мен. — Зареди се.

Опитах няколко хапки, но не успях да събудя ентусиазма си към храната. Болката беше изчезнала, но сега пък цялото ми тяло беше изтръпнало. Нищо ново, и без това нямах кой знае какъв апетит през последните няколко дни. Нещата бяха слезли на клетъчно ниво. Нарязах омлета на парчета в чинията, но накрая оставих повече от половината.

Дьопре се престори, че не забелязва, но виждах, че е малко обиден.

— Някой проверявал ли е какво правят нашите малки приятели?

— Още димят — отвърна Хансен. — Ще ядеш ли омлета?

Поклатих глава.

— Дай го насам — той притегли чинията ми към себе си. — Снощи май си попрекалил.

— Аз умирам, Оле — отвърнах раздразнено.

— Да, може и да е от това. Или наргилето. Баща ми обичаше да повтаря — никога не смесвай алкохол с наркотици. Направо те разбива.

Чу се настойчиво писукане от другия край на масата. Някой бе оставил там слушалките и радиостанцията си. Хансен се пресегна, взе слушалките и ги долепи до ухото си.

— Хансен. Да? — Той се заслуша. — Добре. След пет минути. — Заслуша се отново и на лицето му изгря усмивка. — Добре, ще им кажа. До десет минути. Разбрано.

Той хвърли слушалките до чинията и направи кисела гримаса.

— Сучиади?

— Уцели от първия път. Излита на разузнавателен полет до наноколонията. Ах, да. Човекът каза да не изключвате шибаните си радиостанции, инак ще ви напъха в дисципа.

— Дословно цитирано? — засмя се Дьопре.

— Не — перифразирано — озъби се Хансен. — Той не каза дисципа, а ДП9.

 

 

Да се командва взвод, не е проста работа. Но да командваш отряд възкресени примадони от специалните части, трябва да е истински кошмар.

Сучиади се справяше добре.

Той ни изгледа с безизразно лице, докато се намъквахме в залата и се настанявахме по столовете. Беше поставил на облегалките до меморизаторите шишенца с болкоуспокояващи капсули. Някой възкликна учудено, когато ги зърна, но млъкна, скастрен от строгия поглед на Сучиади. Когато заговори, гласът му бе като на оберкелнер, предлагащ най-хубавото вино в ресторанта.

— Ако някой от присъстващите има махмурлук, съветвам го да вземе незабавни мерки. Една от охранителните системи на външния периметър е била унищожена. Нямаме никаква представа как е станало.

Това предизвика желаната реакция. Разговорите бързо утихнаха. Почувствах в кръвта си прилив на хормони.

— Крюкшенк и Хансен, искам да вземете гравибайкове и да отидете на разузнаване. Засечете ли някакво движение, каквото и да било движение, обръщате и се прибирате незабавно. Инак задачата ви е да огледате района и да приберете каквото е останало от системата за анализ. Вонсава, от теб искам да включиш двигателите на „Наджини“ и да го приготвиш за излитане. Останалите да се въоръжат и да чакат на разположение. И този път си носете радиостанциите! — Той се извърна към Вардани, която се бе свила на стола си и видимо не беше сред нас. — Госпожице Вардани. Мога ли да разчитам на предполагаем срок, в който ще си свършите работата?

— Може би утре — отвърна тя, без дори да го поглежда. — Ако имам късмет.

Някой се изхили. Сучиади дори не си направи труда да го потърси.

— Госпожице Вардани, навярно е излишно да ви напомням, че се намираме в голяма опасност.

— Излишно е — тя се надигна и тръгна към изхода. — Ще бъда в пещерата.

Срещата приключи след нейното излизане.

 

 

Хансен и Крюкшенк се забавиха около половин час.

— Нищо — докладва сапьорът, когато се върнаха. — Никакви отломки, никакви следи от пожар или взривове. Всъщност… — добави той и посочи с пръст през рамо, към мястото, откъдето се връщаха. — Никакви следи от проклетата гадост.

Напрежението в лагера осезаемо нарасна. Повечето от войниците бяха завладени от мрачно настроение на очакване и единственото, с което се забавляваха, бе да чистят и подготвят оръжията си. Хансен разопакова корозиращите гранати и огледа детонаторите. Крюкшенк разглоби мобилната артилерийска установка. Сучиади и Вонсава изчезнаха в кораба, последвани не след дълго от Шнайдер. Люк Дьопре отиде на брега да тренира с Жиан Жианпин, а Хенд се прибра в неговия фибробалон, вероятно за да изгори още няколко ароматични свещички.

Прекарах останалата част от сутринта на една скала на брега в компанията на Сън Липинг. Ако се съдеше по небето, времето беше на оправяне. Сивите облаци от предния ден се бяха преместили далеч на запад, откривайки синьо небе. На изток пушеците над Собървил бяха изтънели. Нямаше го и димът от изпепелените наноли. Когато споменах този факт пред Сън, тя само сви рамене.

— Не те ли притеснява това? — попитах я.

— Кое? Била съм и в по-тежки положения.

— Разбира се, че си била. Нали са те убили.

— Да бе, забравих. Но не това имах предвид. Наносистемите са си тревога, но дори след онова, което каза Матиас Хенд, някак си не мога да си представя, че ще еволюират дотолкова да се опъват на „Наджини“.

Спомних си за роботите скакалци, за които разправяше Хенд.

— Роднините ти знаят ли с какво си изкарваш прехраната?

Тя ме погледна учудено.

— Да, разбира се. Баща ми ме посъветва да постъпя в армията. Те винаги имат пари, казваше той. Разбира се, тогава никой не предполагаше, че ще избухне война. Пък и как биха могли, преди двайсет години?

— Така е.

— А твоите?

— Моите какво? Не съм виждал баща си от осемгодишна възраст. Преди близо четирийсет години, субективно време. А обективно е над век и половина.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Животът ми стана далеч по-добър, откакто ни напусна.

— Не смяташ ли, че сега би се гордял с теб?

Това ме разсмя.

— О, да. Със сигурност. Той беше голям почитател на насилието, моят старец. Имаше пропуск за целия сезон на мутантите борби. Той самият обаче нямаше кой знае какви способности, та се упражняваше главно върху жена си и децата. Да, бе, как ли пък не? Ще се гордее с мен.

— А майка ти? — попита тя след малко.

Присвих очи, опитвайки се да си припомня. Един от страничните ефекти на Емисарската школовка е, че спомените от ранните години са доста замъглени, и този ефект се засилва с течение на времето.

— Сигурен съм, че се е зарадвала, когато постъпих в армията — рекох. — Първия път, когато се прибрах у дома в униформа, тя ми спретна цяла чайна церемония. Покани всички от квартала. Та, предполагам, че се е гордяла с мен. Пък и парите й дойдоха добре. Бяхме три деца — аз и по-малките ми сестри. Детството ни премина в оскъдица. На Харланов свят Протекторатът плаща доста добре на войниците си. Страх ги е да не ги прикоткат якудза и квелистите.

— Тя знае ли, че си тук?

Поклатих глава.

— Твърде дълго не съм се връщал у дома. При Емисарите има закон — не могат да те пращат на работа на родната планета. Опасяват се от проява на съчувствие към хората, чиято съдба решаваш.

— Чувала съм — кимна Сън. — Това е стандартна процедура. Има логика в нея. Но ти вече не си Емисар. Защо не отидеш да я видиш?

— И с какво ще се похваля? — засмях се огорчено. — Че съм професионален престъпник? Доколкото знам, майка ми се е омъжила за друг. Протекторатски офицер от кариерата. Ще й бъда чужд.

Сън не отговори. Известно време двамата мълчахме.

— Колко е тихо тук — подметнах, само за да кажа нещо.

— На определено ниво на сетивата — кимна тя. — Но не и на клетъчно, разбира се. Там долу се води битка, която ние губим.

— Ех, как ме зарадва само.

— Съжалявам. — Тя се засмя, в противовес на думите си. — Но ми е някак трудно да мисля за обкръжаващото ни спокойствие, когато от едната страна имаме разрушен град, от другата — дебнеща заплаха в хиперпортал, а по средата неумолимо настъпва невидимата армия на нанолите. А, да не забравя, че въздухът, който вдишваме, гъмжи от радиационни частици.

— Е, погледнато по този начин…

— Така са ме учили, Ковач. Твърде дълго съм работила с машини, които имат съвсем различни темпове и възможности за възприятие. Когато го правиш, рано или късно започваш да виждаш стаената под привидното спокойствие буря. Вгледай се внимателно. За теб това е един спокоен океан, огрян от лъчите на слънцето. Но под повърхността му съществуват милиони същества, вкопчени в битка на живот и смърт, които се хранят едни с други. Виж, повечето от труповете на чайките ги няма. — Тя сбърчи вежди. — Напомни ми да не влизам да се къпя. Дори слънчевите лъчи се състоят от субатомни частици, унищожаващи всичко на пътя си, което не притежава определено ниво на защита.

— Привидното спокойствие е илюзия — това ли искаш да кажеш? Звучи като надгробно слово.

— Не, не е илюзия. Но е относително и за него винаги се плаща — рано или късно.

— Затова ли се записа в армията?

— Записах се заради парите. Остават ми още десет години служба — минимум. Но ако трябва да бъда искрена, най-вероятно ще остана и след това. Ако войната приключи дотогава.

— Винаги ще има войни.

— Не и на Санкция IV. Смажат ли Кемп, няма да има кой да се надигне повече. Втори път няма да допуснат същата грешка.

Спомних си разказа на Хенд за това как действат корпорациите във военно време. Имаше някой, комуто войната носеше постоянна изгода. Но на глас казах:

— Човек може да загине и в полицейска акция.

— Вече умрях веднъж. Погледни ме. Не изглеждам толкова зле.

— Добре, Сън. — Потърках уморено очи. — Предавам се. Ти си твърда жена. Трябва да си поговорите с Крюкшенк.

— Не мисля, че Ивет Крюкшенк се нуждае от окуражаване. Достатъчно млада е да се справя сама с живота.

— Да, май си права.

— А и може да съм ти се видяла твърда, но не такова беше намерението ми. Аз съм войник и съм свикнала да приемам нещата такива, каквито са. Сама постъпих в армията. Не съм някакъв лигав наборник.

— Е, в наши дни това е… — Млъкнах, защото видях Шнайдер да изскача от предния люк на „Наджини“ и да спринтира по брега. — Къде отива този?

В подножието на скалата, където се намирахме, се появи Вардани. Вървеше към морето, но имаше нещо странно в походката й. Якето й бе изцапано от едната страна.

Скочих на крака. Задействах стимулаторите.

Сън положи ръка на рамото ми.

— Тя да не е…

Беше пясък. Петна влажен тюркоазен пясък от вътрешността на пещерата. Полепнал, когато…

Тя се строполи.

Беше грозно падане. Левият й крак поддаде и тя се завъртя около него. Скочих светкавично и се спуснах по отвесната стена на скалата в бърза поредица от невростимулирани захвати, всеки един достатъчен да се задържа няколко секунди, преди да се плъзна надолу. Тупнах на пясъка почти едновременно с Вардани и бях до нея миг преди Шнайдер.

— Видях я да пада, когато излезе от пещерата — рече задъхано той.

— Да я отнесем…

— Нищо ми няма. — Вардани се обърна и се освободи от ръката ми. Подпря се на лакът и премести поглед от Шнайдер към мен. Едва сега забелязах колко е измъчено лицето й. — Казвам ви и на двамата — добре съм. Благодаря.

— Какво всъщност стана? — попитах я тихо.

— Какво стана ли? — Тя се закашля и изплю на пясъка храчка с кървави жилки. — Просто умирам, като всички останали наоколо. Ето какво става.

— Дали не е по-добре да понамалиш работата днес? — попита Шнайдер. — Май имаш нужда от почивка.

Тя го погледна малко изненадано, сетне направи опит да се надигне.

— Ах, да — рече, докато се изправяше. — Забравих да ви кажа. Отворих вратата.

Забелязах кръв на устните й.