Ричард Морган
Сразени ангели (20)

20.

Шнайдер ми я бе описвал — няколко пъти. Вардани ми я бе рисувала, още докато бяхме при Руспиноджи. Бяхме направили тримерна реконструкция в едно видеоателие, когато се готвехме да хвърлим примамката на „Мандрейк“. По-късно друг компютър в „Мандрейк“ бе направил пълномащабно изображение, въз основа на тази реконструкция.

Нито едно от тях не беше в състояние да даде дори приблизителна представа.

 

 

Тя се издигаше насред издълбаната от човешка ръка пещера като някаква вертикална скулптура на пространствено-реалистичната школа, като кошмарно видение от техномилитаристичните пейзажи на Мхлонго и Осупиле. Имаше някаква неуловима, но осезаема гъвкавост в тази структура, наподобяваща шест-седем десетметрови вампири, опрели гърбове в отбранителна фаланга. Не виждах и следа от пасивната откритост, която предполагаше думата врата. В меката светлина, която се процеждаше през цепнатините на тавана, чуждоземната машина изглеждаше сгърбена и затаена в очакване.

Основата й бе триъгълна, със страни от по пет метра, и бе толкова солидна, че сякаш се бе сраснала със скалния под. Беше изработена от сплав, позната ми от други марсиански конструкции — с полирана черна повърхност, наподобяваща при допир оникс или мрамор, но винаги със слаб статичен заряд. Таблото с техноглифите бе тъмносиво, насечено от причудливи, вълнообразни сегменти в долната част, докато в горната символите постепенно избледняваха и ставаха все по-разкривени и дори стилът им бе по-неуверен. Сякаш — както каза по-късно Сън — марсианските технописари са се бояли да застанат твърде близо до онова, което бяха създали отвъд таблото.

По-нагоре инсталацията се сгъваше навътре в себе си, прераствайки в поредица от черни ъгловати издатини и стърчащи нагоре плоскости, които завършваха с къс шпил. Още по-навътре се виждаха участъци от сложни машинарии с неразгадаема конструкция и предназначение.

— Сега вече повярва ли? — обърнах се към Сучиади, който стоеше неподвижно до мен и в първия миг не отговори, а когато го направи, гласът му бе променен, като този на Сън по радиовръзката.

— Тя не е неподвижна — рече той. — Усещам в нея… някакво движение. Сякаш… се върти.

— Може и да се върти — Сън бе застанала до нас, следвана от останалия екипаж на „Наджини“.

— Предполагаме, че е неизвестен вид хиперпространствен тунел — обясних, докато пристъпвах леко встрани. — Ако поддържа постоянна връзка с някой предмет в космоса, който се движи, възможно е да усещаме това движение дори когато е затворена.

— А може би тя самата се върти — предположи Сън. — Като маяк.

Тревога.

Усещах я, как се надига в мен и в същия миг я зърнах на лицето на Сучиади. Не стига, че бяхме притиснати на това изолирано късче от брега, ами странната машинария пред нас можеше да изпраща сигнали от типа на „елате и ме приберете“ до когото и да било там отвъд.

— Ще трябва да осветим пещерата — рекох.

Магията бе разрушена. Сучиади премигна и погледна към сноповете светлина от тавана. Те бързо избледняваха с наближаването на вечерта.

— Но първо да взривим покрива — предложи той.

Погледнах обезпокоено Сън.

— Да го взривим? — попитах предпазливо.

Сучиади вдигна ръка.

— Ами да, цялата скала. На „Наджини“ има носова ултрарезонаторна батарея за наземни атаки. Хансен сигурно ще може да разчисти проход до тук без дори да одраска тази чудесия.

Сън се покашля.

— Сър, не мисля, че командир Хенд ще го одобри. Той ми нареди да донеса няколко анжирски прожектора, преди да се стъмни. А госпожица Вардани помоли за дистанционна мониторна система, с помощта на която да работи върху вратата от…

— Добре, лейтенант. Благодаря ви — Сучиади огледа отново пещерата. — Аз ще говоря с командир Хенд.

Той си тръгна, а двамата със Сън се спогледахме.

— Обичам да слушам такива разговори — рекох.

Край „Наджини“ Хансен, Шнайдер и Жиан вече издигаха първия жилищен фибробалон. Хенд бе застанал под товарната рампа на кораба и наблюдаваше приседналата върху пясъка Вардани, която скицираше нещо в органайзера си. Лицето му, лишено от маската, която обичайно си слагаше, когато го наблюдаваха, имаше невинно, детинско изражение.

— Проблеми ли има, капитане? — попита той, когато се приближихме към рампата.

— Искам това чудо — Сучиади посочи с палец през рамо — да е на открито. Там, където може да го държим под око. Ще накарам Хансен да събори покрива с резонаторно оръдие.

— Изключено — отсече Хенд и отново погледна към Вардани. — Не можем да рискуваме да ни открият на този етап от операцията.

— Нито да повредим вратата — добави Вардани рязко.

— Нито да повредим вратата — повтори Хенд. — Боя се, капитане, че групата ви ще трябва да се примири с пещерата. Не ми се вярва да има някакъв риск в това. Подпорите, поставени от предишните посетители, изглеждат солидни.

— Видях тези ваши „подпори“ — тросна се Сучиади. — Епоксидни конструкции, които не са подходящи за…

— Сержант Хансен ги смяташе за напълно достатъчни — прекъсна го с видимо раздразнение Хенд. — Но ако не ви харесват, направете каквото смятате за необходимо.

— Не е въпросът в подпорите — продължи неотстъпчиво Сучиади. — Думата ми беше за онова, което е в пещерата.

Вардани вдигна глава от скицата, която правеше.

— Но това е чудесно, капитане — произнесе тя развеселено. — Само за двайсет и четири часа вие преминахте от състояние на пълно недоверие в целта на операцията към истинска загриженост за успешния й завършек. Какво по-точно ви притеснява?

Сучиади имаше смутен вид.

— Тази… находка — рече той. — За която вие твърдите, че е врата. Можете ли да ми дадете някакви гаранции, че нищо няма да дойде през нея от другата страна?

— Не мога, разбира се.

— Имате ли някаква представа какво може да дойде?

— Не, нямам — Вардани се засмя.

— В такъв случай, искрено съжалявам, госпожице Вардани. От военнотактическа гледна точка ми се струва целесъобразно да разположим оръжията на „Наджини“ в непосредствена близост до вратата.

— Капитане, това не е военна операция — намеси се Хенд с тон, в който се долавяше досада. — Струва ми се, че ви го обясних по време на първата оперативна. Вие сте участник в комерсиално начинание, чиято специфика налага вратата да не бъде излагана на риск от въздушно засичане, докато не достигнем определен стадий. А по-точно, съгласно Междукорпоративната харта, докато не преминем от другата страна и не разположим там маяк за обозначаване на собствеността на компания „Мандрейк“.

— Ами ако тази врата реши да се отвори, преди да сме готови, и през нея проникне нещо враждебно?

— Нещо враждебно? — повтори Вардани, която очевидно се забавляваше. — Като какво, например?

— Вие по-добре от мен би трябвало да знаете, госпожице Вардани — отвърна непреклонно Сучиади. — Моя грижа е безопасността на експедицията.

Вардани въздъхна.

— Те не са били вампири, капитане — рече тя уморено.

— Моля?

— Марсианците. Не са били вампири. Нито демони. Те са просто технологично напреднала раса с крила. Това е всичко. Няма нищо от другата страна на това „чудо“ — тя посочи с пръст към скалите, — което да не сме в състояние да построим след няколко хиляди години. Стига дотогава да овладеем милитаристичните си стремежи за разрушение.

— Това обида ли е, госпожице Вардани?

— Приемете го както ви харесва, капитане. Ние всички умираме от лъчева болест. Само на няколко десетки километра от нас цял един град е бил напълно обезлюден. Стотици хиляди цивилни граждани са били избити вчера. — Тя постепенно повишаваше глас. — Шансовете да ви застрелят, изгорят или премажат на тази планета никога не са били по-големи. Дори и да се измъкнете, очакват ви концентрационни лагери, където смъртта е малко по-бавна. И всичко това, едното и другото, е дело на войници като вас. Има ли нещо, което да добавя, за да си изясните отношението ми към милитаризма?

— Госпожице Вардани — намеси се с напрегнат глас Хенд. Под рампата Хансен, Жиан и Шнайдер бяха преустановили работата си и гледаха към нас, привлечени от високия тон на разговора. — Струва ми се, че изместихме темата. Обсъждахме въпроси, свързани с нашата сигурност.

— Така ли? — Вардани се разсмя, но после си пое дъх. — Добре, капитане. Ще бъда кратка. Занимавам се с археология от седемдесет години, но нито веднъж не съм се натъквала на каквито и да било сведения, че марсианците са в състояние да ни предложат нещо по-неприятно от това, което хората правят едни с други на Санкция IV. Като изключим радиационното заразяване около Собървил, ще бъдете в далеч по-голяма безопасност, ако седите на прага на вратата, отколкото където и да било другаде на повърхността на тази планета.

Настъпи кратка тишина.

— Защо не насочите оръдията към входа на пещерата? — предложих аз. — Същият ефект. Дори още по-добре, след като поставим там монитори. Ако се появят чудовища с половинметрови нокти, можем да ги затрупаме в пещерата.

— Чудесна идея — подкрепи ме Хенд и застана на платформата между Вардани и Сучиади. — Това май е най-доброто решение, капитане?

Сучиади се взря в очите на Хенд и изглежда схвана намека. Козирува и се завъртя на токове. Погледнах го отблизо, докато се спускаше от рампата. Лицето му не бе така безизразно, както по-рано, докато още привикваше с маорския „ръкав“.

Всъщност имаше вид, сякаш е бил предаден.

Понякога срещаш наивността на странни места.

В основата на рампата той се спъна в един труп на чайка и едва не падна. Изрита го ядосано, вдигайки фонтан от тюркоазен пясък.

— Хансен! — чухме го да вика. — Жиан. Изчистете тези боклуци от брега. Да няма и перушинка на два метра около кораба!

Оле Хансен повдигна вежди и козирува иронично. Сучиади дори не го забеляза — вече се отдалечаваше към водата.

Нещо тук не беше наред.

 

 

Хансен и Жиан използваха двигателите на два от гравибайковете, с които бе оборудвана експедицията, за да издухат труповете на чайките, и вдигнаха истинска буря от перушина. В пространството, което разчистиха, започна бързо да се оформя лагерът, с помощта на върналите се от траулера Дьопре, Вонсава и Крюкшенк. Докато се стъмни, вече бяха вдигнали пет фибробалона, заобикалящи дъговидно щурмовия кораб. Всичките бяха с еднакви размери, маскировъчна окраска и напълно неотличими един от друг, ако се изключеха номерата над вратите. Всеки от тях бе предназначен за четирима души и разполагаше с две двойни помещения и централно пространство. В един от тях бе оборудвана лабораторията на Таня Вардани.

Открих археоложката там, наведена над своите скици.

— Какво искаш? — посрещна ме тя, без да вдига глава от разработките си.

— Ей, аз съм.

— Знам, че си ти, Ковач. Питам, какво искаш?

— Трябва ли ми покана, за да идвам тук?

Тя спря да чертае, въздъхна и вдигна глава.

— Ковач, вече не сме във виртуалността. Аз…

— Не съм дошъл с намерение да те чукам.

Поколеба се, накрая намери сили и срещна погледа ми.

— Толкова по-добре.

— Та мога ли да вляза?

— Заповядай.

Наведох глава и пристъпих под ниския таван. Подът бе покрит със скици, чертежи и рисунки. Повечето бяха на техноглифи, с множество бележки покрай тях.

— Напредваш ли?

— Бавно. — Тя се прозина. — Паметта ми е отслабнала. Ще се наложи да си водя бележки за всяка стъпка.

Подпрях се на ръба на масата.

— Колко време ще ти отнеме?

Тя сви рамене.

— Няколко дни. А после и изпитанията.

— Те колко ще продължат?

— Общо, първоначалните или окончателните? Не зная. Защо питаш? Да не те сърби вече костният мозък?

Погледнах през прозореца към мястото, където пожарищата на Собървил хвърляха червеникави отблясъци в нощното небе. Толкова скоро след взрива и на такова близко разстояние разрушителните сили на лъченията вероятно действаха с пълната си мощ. Стронций 90, йод 131 и всички техни многобройни приятелчета, унищожаващи каквото срещнат на пътя си с убийствен ентусиазъм. Неволно потреперих.

— Просто съм любопитен.

— Което трябва да бъде поощрено. Но не бива да прекаляваш, че ще ти навреди на военната кариера.

Разпънах едно сгъваемо столче и седнах до масата.

— Струва ми се, че бъркаш любопитството със съчувствието.

— Така ли?

— Да, точно така. Любопитството е нещо, което притежават и маймуните. Инквизиторите са пълни с него. Това обаче не те прави по-извисено човешко същество.

— Е, предполагам, че ги знаеш тези неща.

Ответен удар, който заслужаваше възхищение. Не бях споменал нарочно инквизиторите, но едва сега си спомних, че е била в лагер.

— Защо се държиш така, Вардани?

— Казах ти, вече не сме във виртуалността.

— Така е.

Чаках. Тя се изправи и пристъпи към отсрещната стена, където бяха подредени няколко реда монитори. На повечето от тях се виждаше вратата, под различни ъгли.

— Ще трябва да ми простиш, Ковач — рече с усилие. — Избиха стотици хиляди невинни само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, си представям, че вдишвам от техните атоми. Съжалявам, Ковач. Не съм се научила да преглъщам подобни неща.

— Ако искаш, да поговорим за двата трупа в мрежата на траулера.

— Има ли нещо, което трябва да обсъждаме? — тя дори не ме погледна.

— Дьопре и Жиан току-що приключиха с киберпатоанатома. Никакви следи от травми по костната структура, а почти няма върху какво друго да се работи. — Застанах зад нея и по-близко до мониторите. — Съществуват тестове, които можем да направим на молекулярно ниво, но се съмнявам, че те ще ни кажат нещо повече.

Тя ме погледна.

— Защо?

— Защото каквото и да ги е убило, има нещо общо с това — чукнах по един от мониторите, на който се виждаше вратата.

— Смяташ, че нещо по късна доба е дошло през вратата? — попита тя презрително. — Жадуващи за човешка кръв вампири?

— Нещо ги е убило, Таня. Не са умрели от старост. „Колодите“ им липсват.

— Това не изключва ли от подозрение твоите вампири? Изваждането на „колодите“ е чисто човешка дейност.

— Не е задължително. Всяка цивилизация, открила технологии като хиперпортала, би трябвало да може да дигитализира съзнанието.

— Няма никакви данни в подкрепа на това твърдение.

— Ами здравият разум какво ти казва?

— Здравият разум? — отново презрение в гласа. — Същият този здрав разум, който преди хиляда години е заявил, че Слънцето очевидно се върти около Земята? Здравият разум, към който призоваваше Богданович, когато публикува своята Теория за центъра? Здравият разум е антропоцентричен, Ковач. Той предполага, че щом хората правят нещо по определен начин, трябва да е така и при други технологични цивилизации.

— Чувал съм доста убедителни аргументи в подкрепа на това становище.

— Да, и не само ти. Здравият разум, Ковач, е за овцете — защо трябва да ги храним с нещо различно? Ами ако марсианският морал не позволява „пренахлузване“? Помислял ли си някога за това? Ако смъртта ти означава, че не си достоен да живееш? И че нямаш право да се върнеш към живота, дори ако съществува такава възможност?

— В една технологично напреднала цивилизация? Цивилизация, която е покорила звездите? Това са глупости, Вардани.

— Не, това е теория. Моралът на хищниците. Ферер, Йошимото и Бредбъри. Поне засега няма данни, които да я оборват.

— А ти вярваш ли в нея?

Тя въздъхна и се облегна назад.

— Разбира се, че не й вярвам. Опитвам се само да ти покажа, че не бива да се уповаваме само на нашите жалки, човешки представи за света. Не знаем почти нищо за марсианците, при това ги изучаваме вече стотици години. Нищо чудно дори малкото, което сме си изградили като представа за тях, да бъде оборено по-нататък. Нямаме никаква представа какво е било предназначението на половината от предметите, които изкопаваме и все още разпродаваме като антични сервизи за кафе. Може би точно в този миг някой на Латимер окачва на стената на спалнята си закодираната тайна на свръхсветлинния двигател. — Тя въздъхна. — И нищо чудно да го е поставил наопаки.

Разсмях се. Изведнъж напрежението се разреди. На лицето на Вардани се появи някакво подобие на усмивка.

— Не, аз говоря сериозно — продължи тя. — Ти си мислиш, че щом можем да отваряме вратата, значи знаем как да я управляваме. Нищо подобно. Нямаме никаква представа какво вършим. И това е, защото разсъждаваме с човешките си мозъци.

— Добре де, разбрах — върнах се след нея до средата на помещението и отново се настаних на стола. Трябва да призная, мисълта, че човешка „колода“ може да е попаднала в лапите на някой зловещ марсиански командос и съдържанието й да е било прехвърлено в марсианска виртуалност, накара косата ми да настръхне. Какво ли не можеха да направят с нея? По-добре да не мисля за това. — Но сега ти говориш така, сякаш отвъд ни дебнат вампири.

— Само те предупреждавах.

— Хубаво, смятай, че съм предупреден. Кажи ми сега нещо друго. Колко археолози знаят за това място?

— Освен моята група? — Тя се замисли. — Въведохме данните в архивите на Латимер, но това беше преди да знаем какво има тук. Тогава находката още се водеше като обелиск. Артефакт с неизвестно предназначение, каквито непрестанно откриваме.

— Знаеш ли, Хенд каза, че нямало никакви сведения в регистрите на Приземяване.

— Да, четох доклада. И друг път са се губили файлове.

— Съвпадението обаче е подозрително. Файлове са се губили, но не и за най-голямото откритие, след Бредбъри.

— Казах ти, тогава още се водеше артефакт с неизвестно предназначение. Обелиск. Поредният обелиск. Вече бяхме изровили половин дузина покрай брега.

— И нямаше ли нови доклади? След като разбрахте какво сте намерили?

— Не. — Тя ме погледна с крива усмивка. — Гилдията винаги ми е създавала проблеми заради привързаността ми към учението на Вичински и повечето от драскачите, които бях взела със себе си, споделяха незавидното ми положение. Нямах дори достъп до академичните издания. Нали знаеш — и там имаше слагачи. Когато осъзнахме какво сме намерили, всички решихме, че Гилдията може да почака, докато сме готови да ги накараме да ядат собствените си говна.

— А после започна войната и ти реши да скриеш находката си — по същата причина?

— Точно така. Може сега да ти прозвучи детински, но по онова време всички бяхме много ядосани. Не зная дали ще можеш да разбереш какво е, когато всяко твое откритие, всяка теория, която предлагаш, се осмива само защото някога си застанал на губещата страна в политически спор.

Спомних си за Иненинското разследване.

— Знаеш ли, звучи ми познато.

— Сигурно е така. — Тя се поколеба. — Но има и нещо друго. Нощта, когато за първи път отворихме вратата. Тогава всички бяхме като полудели. Направихме щур купон, надрусахме се, приказвахме какво ли не. Всички твърдяха, че сега вече в Латимер професорите ще бъдат принудени да ме признаят за учен от голям ранг. Да признаят работата ми. — Тя се засмя. — Мисля, че дори изрепетирах речта си по случай награждаването. Всъщност, последните часове от купона ми се губят, както и следващата сутрин.

Тя въздъхна и прогони усмивката.

— На идната сутрин, когато изтрезняхме, като че ли започнахме да проглеждаме. Представяхме си какво ще се случи в действителност. Давахме си сметка, че обявим ли откритието си, ще изгубим контрола върху него. Гилдията щеше да прати някой мастит изследовател с правилни политически възгледи, който да поеме ръководството на проекта, а нас щяха да ни пратят у дома, с потупване по гърба. Е, сигурно щяха да ни допуснат в академичните среди, но срещу съответната цена. Щяха да ни позволят да публикуваме, но само след внимателна цензура на всичко, което намирисва на Вичински. Щяха да ни платят добре и да ни помолят да си затворим устите.

— По-добре, отколкото въобще да не ви платят.

Гримаса.

— Ако исках да съм втора лопата на някой кръглолик, политически правилно ориентиран шибаняк с половината от моя опит и квалификация, щях да отида в равнините като всички останали. Причината да дойда тук бе, че исках свои разкопки. Търсех възможността да се докажа в нещо самостоятелно.

— И другите ли мислеха като теб?

— На края. В началото се съгласиха да дойдат само защото никой не ги искаше другаде. Бяха млади, лесно повярваха в това, на което ги учех. Имаха енергията да се гневят.

Кимнах.

— Дали труповете в мрежата не принадлежат на някои от тях?

— Възможно е — тя отмести поглед.

— Колко души имаше в групата ти? Колко от тях биха могли да се върнат и да опитат да отворят вратата?

— Не зная. Само пет-шест от тях разполагаха с разрешителни от Гилдията, двама или трима от тези биха могли да го направят. Аирбоу. Уенг, може би. Текакриенгкрай. Тези са най-добрите. Но да опитат сами? — тя поклати глава. — Не зная, Ковач. Това беше друго време. Нямам представа как биха се държали при различни обстоятелства. Не зная дори как аз бих се държала.

За миг в мен се пробуди споменът за нея, гола под водопада. Опитах се да си събера мислите.

— Но сигурно в архивите на Гилдията ще има ДНК образци.

— Сигурно.

— Ако ги сравним с пробите от костите…

— Да, разбирам те.

— Само че ще е трудно оттук да получим достъп до архивите в Приземяване. А и, честно казано, не съм сигурен за какво може да ни послужи това. Не ме интересува кои са били тези хора. Искам само да знам как са се озовали в мрежата.

Тя потрепери.

— Ако са те — рече, после млъкна. — И аз не искам да знам кои са били, Ковач. Мога да живея и без това.

Дощя ми се да се пресегна в тясното пространство помежду ни и да я прегърна. Но не можах да се досетя за което и да било местенце от тялото й, където докосването ми да не изглежда съблазняващо и подканящо.

Мигът отмина. Умря.

— Отивам да поспя — рекох и се надигнах. — Ти най-добре направи същото. Сучиади сигурно ще ни събуди в ранни зори.

Тя кимна замислено. Вниманието й отново бе приковано другаде. Може би бе погълната от спомени.

Тръгнах си и я оставих надвесена над техноглифите.