Ричард Морган
Сразени ангели (14)

14.

Още си спомням техните лица.

Не лицата на чудесните, издръжливи на радиация маорски бойни „ръкави“, които носеха при Дангрек и из димящите руини на Собървил. Не, помнех лицата, които са имали, преди да умрат. Лицата, които Семетайр бе съхранил и продал в хаоса на войната. Лицата, с които те се помнеха, лицата, с които ми се представиха във виртуалната хотелска стая, където ги видях за пръв път.

Лицата на мъртъвците.

 

 

Оле Хансен:

Европоидни черти, снежнобяла кожа, късо подстригана русолява коса, очи, сини като цифров дисплей на медицински монитор в некритичен режим. Пристигнал от Латимер с първия отряд криокапсуловани подкрепления на ООН, в самото начало, когато никой не даваше на Кемп повече от шест месеца.

— Надявам се, че няма пак да ме пращате в пустинята. — По темето и бузите му все още се виждаха червени петна от изгаряния. — Защото ако това възнамерявате, направо ме връщайте в кутията. Не мога да понасям сърбежите.

— Там, където ще ходим, е хладно — уверих го аз. — Като люта зима в Латимерград. Знаеш ли, че всички от твоя отряд са мъртви?

Кимване.

— Видях взрива от хеликоптера. Последното, което си спомням. Но нищо чудно. Открихме неизбухнала мародерна бомба. Казах им, да я взривим на място, но те не ме послушаха. Упорити копелдаци.

Хансен бил част от един сапьорски отряд на име „Меко докосване“. Бях чувал за тях в осведомителните предавания на Клина. Хвалеха ги, че винаги се озовават на мястото в точното време. Е, бяха се озовавали.

— Ще ти липсват ли?

Хансен вдигна глава и втренчи поглед в Хенд.

— Може ли? — кимна той към бутилките на масата.

— Чувствай се като у дома си.

Хансен се надигна, избра измежду шишетата едно, пълно с кехлибарена течност, и си наля. Преди да отпие, стисна устни и сините му очи блеснаха.

— Това е за „Меко докосване“, където и да се намират сега разпердушинените им атоми. Епитафия: трябваше да се вслушат в шибаните ми заповеди. Сега щяха да са тук.

Той изля съдържанието на чашата право в гърлото си и я запрати към насрещната стена. В очите му блеснаха сълзи, но аз реших, че са от алкохола.

— Други въпроси? — попита Хансен с вибриращ глас.

 

 

Ивет Крюкшенк:

Двайсетгодишна, с кожа толкова черна, че почти синее, черти, напомнящи донякъде носовия профил на височинен прехващач, опъната и пристегната назад коса, окичена с опасни на вид стоманени украшения, и няколко резервни розетки за имплантанти, оцветени в зелено и черно.

— Тези за какво са? — попитах.

— Лингвапакет, тайландски и мандарин, седми дан шотокан — посочи тя една по една розетките. — Полеви фелдшер за напреднали.

— А другите в косата ти?

— Сателитно-навигационен интерфейс, концертна цигулка. — Тя се засмя. — Последното не се търси особено в наши дни, но пък ми помага да преборя стреса.

— Седем пъти през изминалата година сте поискали да ви преместят на друга служба — обади се Хенд. — Защо?

Тя го погледна с любопитство.

— Нали вече ме питахте.

— Била е друга моя версия.

— Ах, ясно. Духът от машината. Добре де, както казах и по-рано. Близък фокус, възможност за въздействие върху изхода от сражението, интересни играчки. Миналия път се засмяхте, като го изтърсих.

 

 

Жиан Жианпин:

Бледи азиатски черти, интелигентни очи, наклонени навътре, надменна усмивка. Имаш чувството, че се наслаждава на току-що разказан анекдот. Ако се изключеха мазолите по ръбовете на дланите му и овладяното тяло под широките дрехи, нямаше никакви други белези за същината на неговия занаят. Разглеждаше ме по-скоро като уморен учител, отколкото като някой, който познава петдесет и седем различни начина да прекъсне нишката на човешкия живот.

— Тази експедиция — заговори той — не ми изглежда свързана с войната. За търговско начинание ли става въпрос?

— Цялата война е едно голямо търговско начинание, Жиан — отвърнах аз.

— Сигурно може и така да се каже.

— Слушай, Жиан — намеси се Хенд със строг глас. — Имам достъп до правителствените кръгове на най-високо ниво. Ако не беше Картелът, кемпистите щяха да влязат в Приземяване още миналата зима.

— Така е. Точно срещу това се борехме. — Той скръсти ръце. — И затова умряхме.

— Хубаво — кимна Хенд. — Разкажи ни по-подробно как стана.

— Вече отговарях на този въпрос. Защо го повтаряте?

Хенд потърка уморено очи.

— Не бях аз, а сортиращата програма. Нямах време да прегледам доклада, така че, ако обичаш…

— Беше при една нощна атака в Данангската низина, срещу подвижна предавателна станция за насочване на кемпистките мародерни бомби.

— И ти ли участва в атаката? — погледнах с известна доза уважение нинджата, който седеше пред мен. В Данангския театър на бойните действия диверсионните нападения срещу кемпистките средства за комуникация бяха единственият реален успех, с който можеше да се похвали правителството през последните осем месеца. Тези операции спасиха живота на много войници, някои от тях мои приятели.

— Имах честа да бъда назначен за отдельонен командир.

Хенд погледна дланта си, където течаха потоци от информация, подобно на някакво трепкащо кожно заболяване. Системна магия. Виртуални играчки.

— Твоето отделение е изпълнило задачата, но ти си бил убит по време на отстъплението. Как стана това?

— Допуснах грешка. — Жиан произнесе тези думи със същото отвращение, с което говореше за кемпистите.

— И каква беше тя?

Никой не би дал на Хенд и една точка за тактичност.

— Помислих си, че автоматичната охранителна система ще се изключи с взривяването на станцията. Но това не стана.

— Виж ти.

Хенд ме погледна многозначително.

— Отделението се нуждаеше от прикриващ огън, за да се изтегли. Аз останах.

Хенд кимна.

— Поздравления.

— Грешката беше моя. Не беше кой знае каква цена, за да се спре кемписткото настъпление.

— Май не си голям почитател на кемпистите? — стараех се да говоря спокойно. Изглежда си имахме работа с фанатик.

— Кемпистите проповядват революция — отвърна той с нескрито презрение. — Но какво всъщност промениха на Санкция IV?

Почесах се зад ухото.

— Ами… май построиха доста статуи на Джошуа Кемп. Освен това, нищо друго.

— Точно така. И за това трябваше да пожертват живота на стотици хиляди невинни?

— Трудно е да се каже. Виж, Жиан, ние не сме кемписти. Ако получим това, което искаме, мога да ти обещая, че ще се създадат условия Кемп никога да не спечели тази война. Харесва ли ти?

Той постави ръце на масата и втренчи в тях замислен поглед.

— Имам ли друга възможност?

 

 

Амели Вонсава:

Издължено лице с ястребови черти и цвят на потъмняла мед. Късо подстригана коса, която расте във всички посоки.

На тила кичурите едва прикриват сребристите пилотски розетки. Под лявото око — татуиран черен знак, сочещ мястото, откъдето да проникват инфонишките. Окото отгоре бе като сив течен кристал, примесен с тъмнокафявото на зеницата.

— Болнични резерви — обясни тя, когато подсиленото й зрение забеляза накъде гледам. — Миналата година попаднах под обстрел над Буткинарската кула и изгубих инфонишките. На орбиталната платформа ми поставиха нови.

— Летяла си назад с прекъснати инфонишки? — попитах с недоверие в гласа. Натоварването би трябвало да раздроби и последните останки от биовериги в скулата й и да изгори тъканта на една педя във всички посоки. — Какво стана с автопилота ти?

Тя се намръщи.

— Изпържиха го.

— И как успя да управляваш машината в подобно състояние?

— Изключих компютъра и летях на ръчно управление. Използвах само задните и маневрените двигатели. Летях на локхийдска „Митома“ — те все още имат ръчно управление.

— Не, питах те как успя да управляваш машината в състоянието, в което беше ти?

— Ах — тя махна с ръка. — Имам висок праг на болка.

Ясно.

 

 

Люк Дьопре:

Висок и размъкнат, светлоруса коса, не по военному дълга, нито сресана в някакъв особен стил. Остри, европоидни черти, дълъг, костелив нос, квадратна челюст, любопитни зелени очи. Изтегнат в нехайна поза на креслото, с глава, наклонена на една страна, сякаш не ни вижда добре въпреки ярката светлина.

— Е? — поде той, пресегна се и дръпна една от цигарите ми. — Ще ми кажете ли за какво е тази пиеска?

— Не — отряза го Хенд. — Строго поверително, докато не се качиш на борда.

Гърлен смях, преди да го задави с дим от цигарата.

— Това го чух и предния път. И както ти отвърнах тогава — на кого ще кажа, бе човек? Ако не ме харесате, връщам се обратно в консервната кутия, не е ли така?

— Няма значение.

— Хубаво де. Ще ме питате ли нещо?

— Разкажи ни за последната ти операция — предложих.

— Това е поверително — той огледа за миг сериозните ни лица. — Ей, пошегувах се бе. Вече го разказах на вашия колега. Той не ви ли предаде?

Хенд издаде мъчителен стон.

— Била е само сортираща програма — побързах да обясня.

— Срещаме се с теб за първи път. Така че повтори всичко, ако обичаш.

Дьопре сви рамене.

— Разбира се, що пък не? Трябваше да ударим по местния щаб на кемпистите. По-специално, дебнехме скутера на един от командирите.

— И успяхте ли?

Той ми се ухили.

— Може и тъй да се каже. Имайки предвид, че го скъсихме с една глава.

— Чудех се, защото сега си мъртъв, нали разбираш?

— Щото извадих лош късмет. Оказа се, че кръвчицата на онзи тип била натъпкана с антитоксини. Бавнодействащи. Узнахме го едва когато литнахме към къщи.

— Изпръска ли те? — попита озадачено Хенд.

— Не бе, човек. — Изпълнено с досада изражение. — Опръска партньорката ми, когато му сряза шийната артерия. Право в очите. — Той пусна едно облаче към тавана. — Лошото е, че тя ни беше пилот.

— Ясно.

— Аха. Врязахме се в една сграда. — Той се захили отново. — Стана доста бързо, човече.

 

 

Маркус Сучиади:

Красавец, с правилни, почти геометрични черти на лице, достойно да се появи в някой рекламен видеоклип на Лапиний. Маслиненочерни очи, широко чело, леко изпъкнали скули, масивна брадичка, лъскава черна коса, сресана назад. Усещане за стаена енергия, за очакване.

— Съществуват сериозни обвинения срещу вас — поде Хенд със строг поглед.

Черните очи почти не трепнаха.

— Да.

Замълчахме, но Сучиади очевидно нямаше никакво намерение да продължава по темата. Започна да ми харесва.

Хенд вдигна ръка и разпери пръсти като някой фокусник и между тях се появи миниатюрен екран. Пак тази шибана системна магия. На екрана се виждаше главата и раменете на войник, облечен в униформа като моята, а отстрани се нижеха колонки с биоинформация. Лицето ми се стори познато.

— Убили сте този човек — продължи студено Хенд. — Ще обясните ли защо?

— Не.

— Не е и необходимо — намесих се аз. — Вьотин Кучето — кимнах към лицето от екрана — често изкарва хората от нерви. Това, което ме интересува, е как сте успели.

Този път в очите му блесна искрицата на любопитството и той плъзна поглед по черния ми клинов мундир.

— Застрелях го в тила.

Кимнах.

— Много изобретателно. Той мъртъв ли е наистина?

— Да. Използвах фотонер на максимален заряд.

Хенд щракна с пръсти и екранчето изчезна.

— Совалката, в която сте се намирали, е паднала, но от Клина смятат, че „колодата“ ви е оцеляла. Определена е награда за всеки, който я предаде. Все още ви издирват за официална екзекуция. — Той ме погледна изпод вежди. — Доколкото знам, процедурата е доста неприятна.

— Да, така е. — Бях присъствал на няколко показни екзекуции в началото на военната кампания. Отнемаха доста време.

— Нямаме никакъв интерес да ви предаваме на Клина — продължи Хенд. — Но не мога да рискувам да приема в експедицията човек, който в извънредни ситуации отказва да се подчинява на заповеди. Трябва да зная какво се е случило.

Сучиади ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах едва забележимо.

— Той нареди да изтребят хората ми — рече лаконично.

Кимнах отново, този път на себе си. Типично в стила на Вьотин.

— И какво го накара да вземе подобно решение?

— О, за бога, Хенд — завъртях се на стола. — Не го ли чу? Искал е да спаси хората си, затова не се е подчинил. На мен това обяснение ми е достатъчно.

— Съществуват някои фактори, които…

— Губим си времето — прекъснах го и се обърнах към Сучиади. — При подобна ситуация би ли постъпил по друг начин?

— Да — той показа два реда снежнобели зъби. Не бях сигурен дали да го нарека усмивка. — Щях да наглася фотонера на максимално широк лъч. Така щях да изпържа целия му отряд и нямаше да могат да ме арестуват.

Погледнах към Хенд. Той само клатеше глава, закрил очите си с длан.

 

 

Сън Липинг:

Черни, монголоидни очи, скрити под арковидни епикантови гънки, широки скули. Устни, извити надолу и застинали в мрачно подобие на сардонична усмивка. Дълга, катранена на цвят коса, спускаща се към дясното рамо и прихваната с пръстеновиден статичен генератор. Излъчва непоклатимо спокойствие.

— Разбрах, че си се самоубила? — попитах със съмнение.

— Така ми казаха — бе отговорът. — Помня само, че дръпнах спусъка. Хубаво е да знам, че въпреки обстоятелствата съм съхранила точния си мерник.

Куршумът от пистолета бе проникнал отдясно през долната челюст и преминавайки през мозъка, бе направил симетрично изходно отвърстие в темето.

— Трудно е да се пропусне целта от подобно разстояние — отбелязах безпристрастно.

Черните й очи не трепнаха.

— Но казват, че не е невъзможно.

Хенд се покашля.

— Нещо против да ни кажете защо го направихте?

Тя се намръщи.

— Пак ли?

— Това — поясни Хенд — бе само подборна програма.

— Аха.

Тя изви леко нагоре очи, изглежда търсейки да задейства вътрешна информационна програма. Параметрите на виртуалността не позволяваха да се ползва никакъв друг софтуер, освен този, който принадлежи на „Мандрейк“, но тя не прояви изненада заради липсата на отговор. Постара се да си припомни всичко по обичайния начин.

— Натъкнахме се на взвод от автобронирани машини. Бронепаяци. Опитах се да минирам зададения им район на действие, но там вече бяха поставени вирусни капани, които ги поразяваха право в контролната система. От роулингов тип, ако не се лъжа. — Отново тази мека гримаса. — Нямах време да предприема каквито и да било ответни действия, нито имаше смисъл да се изключвам — усещах вече първите признаци на вируса. Това бе единственото възможно решение.

— Много впечатляващо — бе коментарът на Хенд.

 

 

Когато приключихме, върнахме се на терасата да си проветрим главите. Облегнах се на парапета и сведох поглед към опустелите заради полицейския час улици на Приземяване. Хенд отиде да си налее кафе. Терасата зад мен бе почти празна, масите бяха разхвърляни като йероглифен надпис. Нощта бе студена и вятърът ме накара да потреперя. Кой знае защо си спомних думите на Сън Липинг.

От роулингов тип…

Тъкмо роулинговият вирус бе изтребил иненинското предмостие. Бе накарал Джими де Сото да си издере очите, преди да издъхне. Тогава бе последен хит на военното изкуство, сега — стока с отминала слава. Единственият вирусен софтуер, който кемпистите можеха да си позволят.

Времето тече, но пазарните механизми са вечни. Светът се мени, само мъртвите си остават мъртви.

А ние, останалите, трябва да продължаваме.

Хенд се върна с две чаши от кафемашината. Подаде ми едната и се облегна на парапета до мен.

— Е, какво мислиш? — попита след време.

— Има вкус на пикня.

Той се изкиска.

— Питам какво мислиш за нашия отряд?

— Стават. — Сръбнах от кафето и се загледах към светлините на града. — Не ми хареса само нинджата, но той притежава някои полезни умения и е готов да изпълни дълга си, дори ако трябва да загине, което винаги е било голямо предимство за всеки войник. Колко време ще отнеме подготовката на клонираните тела?

— Два дни. Около.

— И още толкова, докато хората привикнат с новите си „ръкави“. Не можем ли да започнем с привикването във виртуалността?

— Не виждам причини да не го направим. Бихме могли да извлечем биопараметрите на подготвящите се „ръкави“ и да ги зададем във всяка от „колодите“. При времеускорение от петдесет пъти отрядът ще получи цял месец виртуално време за тренировка в новите „ръкави“ на Дангрекски терен, което е само няколко часа реално време.

— Чудесно — кимнах, но кой знае защо не го мислех.

— Моите собствени резерви са по отношение на Сучиади. Не съм убеден, че този човек ще приема безропотно заповеди.

Свих рамене.

— Ами тогава, назначи го за командир.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Той има нужната квалификация, чин и опит. Освен това е лоялен към хората си.

Хенд не отговори. Забелязах, че се мръщи.

— Какво има?

— Нищо — той се изкашля. — Мислех си, че ти ще поискаш командването.

Затворих очи и за миг мярнах картината на поваления от шрапнелен огън отряд, в калта, под несекващия, проливен дъжд и острия пукот на бластерите в далечината.

Писъци.

Това, което се изписа на лицето ми, не беше усмивка, макар да приличаше на такава.

— Кое е смешното?

— Хенд, нали си чел досието ми?

— Да.

— И все още смяташ, че бих искал да командвам? Ти да не си побъркан?