Ричард Морган
Сразени ангели (41)

41.

— Не можеш да го направиш — заяви тихо Вардани. Привърших с насочването носа на бъгито към центъра на вратата и се извърнах към нея.

— Таня, тази врата пред очите ни издържа на оръжия, които… — спрях, търсейки най-точната дума. — Които дори аз не разбирам. Наистина ли смяташ, че някакъв си жалък тактически ядрен заряд може да й стори нещо?

— Не това имах предвид, а теб. Погледни се.

Насочих вниманието си към контролното табло.

— Не бери грижа за мен. Остават ми поне още няколко дни.

— Да, но в болнично легло. Наистина ли вярваш, че имаш някакви шансове срещу Карера? Единственото, което те държи цял, е този костюм.

— Глупости. Забравяш за тетрамета.

— Да, смъртоносна доза, както видях. Колко дълго мислиш, че ще издържиш?

— Достатъчно дълго — погледнах над рамото й към брега. — Къде, по дяволите, се бави Вонсава?

— Ковач! — повиши тон тя, за да привлече вниманието ми. — Опитай само с бомбата. Не преминавай от другата страна. Аз ще затворя вратата.

— Таня, защо не ме простреля с парализатора?

Мълчание.

— Таня?

— Е, добре — въздъхна тя. — Прави каквото щеш. В края на краищата, става дума за твоя живот.

— Не това те питах.

— Аз… — тя сведе поглед. — Изпаднах в паника.

— Говориш глупости, Таня. Виждал съм те да правиш какво ли не през последните два месеца, но нито веднъж да изпадаш в паника. Ти не знаеш значението на тази дума.

— Така ли? Толкова ли добре смяташ, че ме познаваш?

— Достатъчно.

— Тъпи войници — изсумтя тя. — Всички вие сте нещастни романтици с умопомрачено съзнание. Не знаеш нищичко за мен, Ковач. Чукал си ме веднъж, и то във виртуалността. Мислиш си, че това ти дава някаква представа? Че ти дава право да преценяваш хората?

— Хора като Шнайдер ли имаш предвид? — повдигнах рамене. — Той щеше да ни продаде на Карера. И ти го знаеш. Заради него се случи това със Сучиади.

— О, а ти се гордееш със себе си, нали? — Тя махна с ръка към ешафода, на който бе издъхнал Сучиади, и към труповете, които го заобикаляха. — Въобразяваш си, че си постигнал нещо?

— Да не искаш да умра?

— Не!

— Не това е проблемът, Таня. Друго те питах. Защо аз не умрях там? Но както гледам, не желаеш да говориш за това. Като единствен марсиански експерт сред нас, искам да кажа.

— Не зная, вече ти казах. Трябва да съм се изплашила. Грабнах парализатора веднага щом ти го изпусна. И се прострелях.

— Да, това ми е известно. Карера ми каза, че си била в неврошок. Искаше обаче да разбере защо аз не съм бил. А също и защо се свестих толкова бързо.

— Може би отвътре не си като нас.

— Ехей, Ковач!

И двамата погледнахме към брега.

— Ковач! Виж какво намерих.

Беше Вонсава, подкарала бъгито със скоростта на човешки ход. Пред носа му се препъваше позната фигура. Присвих очи и дадох увеличение.

— Не мога да повярвам.

— Кой е това?

Едва сподавих смеха си.

— Един, който знае как да оцелява. Погледни сама.

Ламонт имаше мрачно изражение, но не изглеждаше по-зле от последния път, когато го бях видял. Дрехите му бяха опръскани с кръв, която очевидно не беше негова. Веднага щом ме позна, лицето му светна. Той ускори крачка, сетне спря пред муцуната на бъгито. Вонсава му подвикна нещо и той отново пое право към мен.

— Знаех си! — чух го да вика. — Знаех си, че ти си го направил. Имах цялото ти досие! А съм чувал разни неща за теб, Ковач!

— Открих го в един от складовете на кораба — Вонсава спря зад него. — Доста се измъчих, докато го изкарам навън.

— Чувал съм за теб и съм те виждал — продължаваше да ломоти Ламонт. — И досиенцето ти го знам. Ковач, ето кой е свършил тази работа.

— Така ли? — погледнах го с безразличие.

— Чувал съм, знам, но на никого не казах.

— Да, и това ти беше грешката. От един политкомисар се очаква да съобщава на началството за подозренията си. Така пише в директивите. — Вдигнах интерфейсния автомат от пулта на бъгито и го застрелях в гърдите. Куршумът премина през него и експлодира на няколко метра по-нататък в пясъка. Малко прибързан и не съвсем точен изстрел. От раната рукна кръв, но Ламонт се надигна и ми се ухили.

— Знаех, че си го направил — рече той дрезгаво, после коленичи и се преви на една страна. Кръвта му попиваше в пясъка.

— Намери ли реактивна рама? — попитах Вонсава.

 

 

Пратих Вардани и Вонсава да се скрият зад близката скала, преди да изстрелям бомбата. Не бяха добре защитени като мен, нито пък имаше време да се покриват с бронесплав. Дори от другата страна на вратата ядреният взрив пак би могъл да прати облак радиационен прах назад през отвора.

Всъщност, предишният ми опит от работата с вратата ми подсказваше, че тя знае как да се пази. Вероятно щеше да се справи с опасната радиация по същия начин, по който и с нанолите — просто нямаше да я пропусне през себе си. Но човек винаги може да сбърка с тези неща. Кой знае каква е допустимата доза облъчване за един марсианец?

„Тогава защо си тук, Так? Костюмът ще поеме голяма доза лъчение.“

Сега обаче не ми беше до това. Седнал върху бъгито, с положен напреко на бедрата фотонер и интерфейсен автомат в кобура под мишницата, усещах непреодолимо желание да приключа час по-скоро с тази работа. Гаубицата изстреля бомбата с достатъчно ниска скорост, за да проследя полета й през отвора, към овала от черно, обсипано със звезди небе, който се виждаше в самия център на вратата. Секунди по-късно картината бе засенчена от ярко сияние. Лицевото ми стъкло потъмня автоматично. Изчаках, седнал върху бъгито, докато сиянието угасне. Съдейки по липсата на реакция от страна на лъчевия датчик в костюма ми, радиацията не беше на опасно ниво.

„Горд си, че се оказа прав, нали, Так?“

Вдигнах лицевото стъкло и изсвирих с уста. Второто бъги се появи иззад скалата, следвано от облак прах. Вонсава се приближи и го приземи с професионална точност до мен. Вардани се измъкна от седалката зад нея. Не ми беше проговаряла, откакто застрелях Ламонт.

— А какво ще правим, ако не се върнеш навреме? — попита ме Вонсава.

Ухилих се.

— Не говори глупости. Ако не успея да се справя с Карера до два часа, въобще не ме чакайте. И без мен го знаете.

После спуснах отново лицевото стъкло и подкарах бъгито.

Усетих преминаването през вратата по внезапното изчезване на гравитацията. Стомахът ми подскочи нагоре, зави ми се свят.

„Ето че се започва отново, Так“.

Карера бе подготвил своя ход.

Една малка червена точица в горния край на дисплея замига тревожно и аз реагирах машинално. Ръцете ми сами извиха кормилото на бъгито, за да ме изправят лице в лице с опасността. Оръжейните системи преминаха в състояние на готовност. Чифт микропрехващачи се стрелнаха от отвора на пусковата установка, насочиха се към приближаващата се ракета и избухнаха почти едновременно. Безшумна бяла светлина върху лицевото стъкло ме заслепи за няколко секунди.

Нямах време да чакам дори толкова. Разтворих крака и се оттласнах от корпуса на бъгито. За миг, когато увиснах в безтегловността на космическото пространство, ме завладя паника. Пресегнах се с лявата ръка и сграбчих ръчката на реактивната рама. Но не я дръпнах.

„Рано е още.“

Бъгито се отдалечаваше от мен, преобръщайки се в космическото пространство, с все още работещ двигател. Прогоних от мислите си представата за бездната, из която се носех, и съсредоточих вниманието си върху неясните очертания на кораба пред мен. Облечен в тъмния, напръскан с бронесплав костюм, с реактивна рама на гърба си, вероятно бях почти невидим под бледата светлина на звездите. Поне докато не задействам реактивната тяга. Стига, разбира се, Карера да не разполагаше с детектори за маса, ала едва ли е имал подръка. При незапалени реактивни двигатели единствената видима цел за него беше бъгито. Вдигнах бавно фотонера и опрях приклада в рамото си. Поех си въздух. Стараех се да не мисля за следващия ход на Карера.

Покажи се, мръснико.

Ах, Так, ти май го очакваш.

А какво са те учили на времето? Не очаквай нищо, за да си готов за всичко.

Ако разполага с необходимото снаряжение, космическият командос няма да разчита на подобни евтини трикове. Съществуват цял набор засичащи устройства, вградени в бойните скафандри и координирани от мънички, но ужасно умни, персонални бойни компютри, които не страдат от човешкия недостатък да се смразяват от ужас само защото летят из безкрайния космос. Както е с всичко останало в наши дни, машината върши по-голямата част от работата.

Не разполагах с достатъчно време да се екипирам с бойния скафандър на Клина, но бях сигурен, че Карера също не е успял. Това означаваше, че носи костюм като този на Луманако и е въоръжен с фотонер.

Въздъхнах и оставих на емисарските сетива да надвият надигащата се в мен тревога, пришпорвани от убийствената доза тетрамет в кръвта ми, и престанах да чакам какво ще се случи.

Е то там!

Едно розово пламъче разцъфна върху тъмния силует на приближаващия се кораб.

Извъртях се леко, доколкото ми позволяваше костюмът и липсата на опорна точка, ориентирах тялото си в посока към мястото на проблясването и включих реактивните двигатели на пълна тяга. Някъде зад мен се появи ярко сияние, което изпълни половината от дисплея ми. Ракетата на Карера се бе взривила в бъгито.

Изключих двигателите и продължих да се нося безшумно към кораба. Усетих, че лицето ми се е разпънало в доволна гримаса. Следата от реактивната струя вероятно се е размила на фона на по-големия взрив от бъгито и сега Карера отново нямаше за какво да се улови. Може би очакваше подобен ход, но не можеше да ме види, а когато се приближа…

Откъм кораба блесна ярък сноп от стрелба с фотонер. Максимално разширен лъч. Карера стреляше напосоки, приблизително зад мястото, където бе засякъл бъгито. Неволно стиснах приклада на фотонера.

„Още не. Не още…“

Нов изстрел с фотонер, по-близо. Гледах как светлината блясва и загасва, блясва и загасва и се стараех да държа оръжието си насочено към източника й. Нямаше смисъл да откривам огън, преди да съм се приближил на по-малко от километър. Още няколко секунди и лъчът на моя фотонер, нагласен на максимална концентрация, щеше да пробие бронесплавта върху костюма на Карера и да изгори лежащата отдолу плът. Ако имах късмет, щях да го уцеля в главата или в гърдите. Но и при други попадения щях да му създам достатъчно неприятности, докато се приближа към него.

Усещах как устните ми се разтягат в зла усмивка.

И тогава космосът около мен изригна в светлина. За един кратък миг си помислих, че екипажът на кораба се е пробудил отново, разгневен от ядрения взрив в непосредствена близост, но после осъзнах какво е това.

„Осветителна ракета, глупако.“

Дръпнах ръчката на реактивната рама и се понесох встрани. Откоси от фотонер проследиха движението ми върху корпуса на кораба. При едно от завъртанията дори успях да отвърна с насрещна стрелба. Само три секунди, но и това бе достатъчно Карера да се прикрие. Шмугнах се между две стърчащи надстройки на корпуса и веднага включих обратна тяга, докато увиснах почти неподвижно. Кръвта блъскаше неприятно в слепоочията ми.

„Дали съм го уцелил?“

Отговорът дойде незабавно.

— Хитър ход, Ковач — зашепна гласът на Карера в слушалките ми. — Не е зле за някой, който се бои от високото.

Погледнах към горния дисплей. Радиостанцията е включена на приемане. Мръднах леко с брадичка и задействах микрофона.

„Нека да говори.“

— Кой ти каза, че се боя от високото?

— О, как бих могъл да забравя. Твоето фиаско с Рандал. А ти сигурно се имаш за истински ветеран. Скоро ще узнаеш горчивата истина, Ковач. Смятам да ти строша шлема и да гледам как лицето ти се пръсва във вакуума.

— Гледай да побързаш, в такъв случай — отвърнах невъзмутимо. — Защото не смятам да се мотая тук цяла вечност.

— А, дошъл си да се полюбуваш на гледката, значи. Или си забравил някое любимо холопорно в доковия хангар?

— Не, гледам да те задържа тук, докато Вардани затвори вратата.

Кратка пауза, през която чувах напрегнато дишане. Преместих фотонера в дясната ръка, а с лявата дръпнах ръчката за кратък импулс от реактивните двигатели. Презрамките се изпънаха, докато двигателите на рамата ме теглеха встрани от корпуса.

— Какво стана, Айзък? Уплаши ли се?

— Ти си едно лайно, Ковач — изграчи той. — Продаваш другарите си, сякаш си търговец на души. Убиваш ги за пари.

— Все си мисля, че такава ни е професията. Да убиваме за пари.

— Не ми пробутвай шибания си квелизъм, Ковач! Не и когато ръцете ти са изцапани с кръвта на десетки войници от Клина. Между които и твои приятели, Ковач! Тони Луманако, Куок Юен Юе… Ти ги уби. Ти си убиец на войници.

Леко стягане в гърлото, когато спомена имената.

„Успокой се…“

— Те също убиваха — доста лекомислено за войници.

— Майната ти, Ковач!

— Както и да е.

Разперих ръце, забелязал, че се приближавам към корпуса. За миг ми хрумна мисълта, че обшивката може да е минирана по някакъв начин…

„О, по дяволите. Човек не може да мисли за всичко…“

… и после ръкавиците ми допряха гладката повърхност и аз спрях да се движа. Фотонерът се полюшваше по инерция на рамото ми. Намирах се зад сферична надстройка, отвъд която стърчеше още една. Повдигнах се и надникнах над ръба на първата. Скрих се отново, но вече бях запечатал в съзнанието си картината.

Зад втората сфера зееше отворът на доковия хангар, разположен в самия център на тристаметровата вдлъбнатина, заобиколена от десетки подобни полусфери. Отрядът на Луманако вероятно бе поставил пеленгатор, защото нямаше никакъв друг начин Карера да открие толкова бързо това място върху корпуса на кораб с дължина почти шейсет километра и ширина трийсет. Погледнах за миг към дисплея на лицевото стъкло — единственият премигващ радиоканал бе този, от който чувах развълнуваното дишане на Карера. Нищо чудно, той сигурно щеше да изключи канала веднага щом заложи капана.

„И къде, по дяволите, си се сврял, Айзък? Чувам дишането ти, въпросът е как да го спра.“

Издигнах се отново над сферата, чувствайки се болезнено уязвим, и започнах да оглеждам околностите. Всичко, от което се нуждаех, бе един-едничък погрешен ход. Само един.

„От Айзък Карера, командир на космокомандосите, оцелял в хиляди космически сражения? Погрешен ход? Как ли пък не, Так. Не го ли искаш на тепсия?“

— Знаеш ли, Ковач, питам се — чух гласа му отново. Изглежда бе овладял гнева си. — Що за сделка ти е предложил Хенд?

„Сканирай, търси. Нека си говори.“

— Дава ми повече, отколкото ти, Айзък.

— Струва ми се, че си забравил чудесната ни медицинска програма.

— Не. Надявам се само да не ми потрябва повече.

„Сканирай, търси.“

— Толкова ли ти беше зле да се биеш за Клина? Да разполагаш с гарантирано „пренахлузване“, да не се боиш от истинска смърт?

— Трима от моята група няма да са на същото мнение, Айзък. Те вече са мъртви.

— От твоята група? — едва забележимо колебание.

Намръщих се.

— Жиан Жианпин — изпържен от резонаторно оръдие. Хансен и Крюкшенк — жертви на нанолите…

— Твоята група?…

— Това вече го каза, Карера.

— О, съжалявам. Просто се питах…

— Обучението няма нищо общо с това и ти го знаеш. Не ми пей възторжените песни на Лапиний. Машинария и късмет, ето какво ви държи засега на Санкция IV.

„Сканирай, търси. Къде си, копеле?

И се успокой.“

— Санкция IV, или където и да било другаде — отвърна той със спокоен глас. — Играта е една и съща и ти го знаеш. Щом не искаш да играеш, значи си свършен. Инак защо ти беше да се захващаш с Клина?

— Айзък, цялата тази шибана планета се е захванала с вас. Никой вече няма кой знае какви шансове за оцеляване. Ако ще се забъркваш в подобно нещо, най-добре от началото пускай големите оръдия. Ето ти малко квелизъм, Айзък.

Той изсумтя.

— Ако мислиш, че ми казваш нещо, което не знам.

Ето там.

Тъмна сянка с познати очертания, в подножието на една от сферите. Рамката на реактивен двигател. Вдигнах фотонера и се прицелих.

— Тя не е била философ, Айзък, а войник.

— Теоретик и нищо повече.

— Спорим върху термини.

Натиснах спусъка. Тънък и ярък сноп проряза мрака на космоса и попадна право в центъра на смътното очертание. Нещо там избухна и се разпадна на части. Устните ми се разтегнаха в усмивка.

Дишане.

Това бе първият знак. Едва доловим шепот откъм слушалките. Потиснато, сподавено дишане.

По дя…

Нещо невидимо се разби на парчета и озари със светлина дясната страна на шлема ми. Нещо също толкова невидимо отскочи от лицевото ми стъкло, оставяйки мъничка V-образна пукнатина. Усетих и други удари върху костюма.

Граната!

Инстинктивно се извъртях надясно. Едва по-късно осъзнах защо. Това бе най-краткият маршрут между позицията на Карера и моята покрай ръба на доковия хангар. Около една трета от диаметъра на онова разстояние, което Карера бе пропълзял, докато бе разговарял с мен. След като бе свалил реактивната рама и я бе оставил там като примамка. Беше се придвижвал, разчитайки единствено на ръцете и краката си. Беше използвал престорения си гняв, за да скрие задъханото си дишане, а след това, когато бе преценил, че е достатъчно близо до мен, се бе притаил в очакване да открия огън с фотонера. И, уповавайки се на опита си от стотици сражения в космоса, ме бе атакувал с единственото оръжие, което не би издало местоположението му.

Образцова атака, наистина.

Той се носеше право към мен от около петдесетина метра — истинска хвърчаща версия на Семетайр на брега, с протегнати ръце. В дясната различих познатите очертания на фотонера, а в лявата стискаше пневматичен гранатомет „Филипс“. Въпреки че нямаше никакъв начин да я засека, не се съмнявах, че следващата електромагнитно задвижвана граната вече лети към мен.

Включих реактивния двигател и се понесох назад. Преметнах се във въздуха и за миг изгубих корпуса от погледа си. Гранатата, отклонена от реактивната струя на рамата, избухна на известно разстояние от мен и изпълни пространството с шрапнели. Някои от тях попаднаха в левия ми крак и стъпалото, с пронизващата болка на бионишки. За миг вътрешното налягане на костюма спадна рязко и тъпанчетата ми изпукаха. Бях уцелен на още десетина места, но там бронесплавта бе издържала.

Продължих да се нося над гората от полусфери, щръкнала върху корпуса на кораба. След десетина секунди бронесплавта запуши отвърстията на костюма и налягането се възстанови. Знаех, че Карера ме преследва, но нямах време дори да се огледам. От време на време край мен преминаваха снопове от фотонерни лъчи.

Сблъсках се косо с корпуса и го използвах, за да променя рязко траекторията си. За миг, докато се извръщах, зърнах Карера да се подава от една гънка в обшивката на десетина метра зад мен. Вече знаех какъв ще е следващият му ход. С едно рязко оттласкване щеше да се понесе така, че да ми пресече пътя, стреляйки в движение. Поне един от тези изстрели щеше да е достатъчно силен, за да преодолее съпротивата на бронесплавта и да ме довърши.

Ударих се в поредната полусфера. Пак се завъртях. Изстрелите му попадаха все по-близо. Включих за частица от секундата реактивната рама, надявайки се да налучкам траекторията, която ще ме отведе отвъд следващата издатина. Докато се носех в бръснещ полет над корпуса, протегнах ръце и се улових за нещо, което наподобяваше барелеф. Полетът ми се прекрати внезапно и аз се извъртях на място, озъртайки се за Карера.

Нито следа от него. Поне за малко бях извън обсега на оръжията му. Обърнах се и продължих да се придвижвам, придържайки се за барелефа, а сетне посегнах към следващия. Погледът ми спря върху него…

„0, не.“

Стисках крилото на марсианец.

За миг се вцепених от изненада. Отначало настина си помислих, че това е някаква скулптура, но подсъзнателно вече се досещах за истината.

Марсианецът бе умрял с крясък на уста. Крилете му бяха разперени назад, потопени почти наполовина в обшивката на корпуса, от която стърчаха само закривените му крайници и извитата горна част на гръбнака. Лицето бе застинала маска на агония, със зейнал клюн и очи, сияещи като опашката на комета. Целият труп бе покрит със същия материал, с който и обшивката.

Плъзнах поглед по повърхността на корпуса, над която стърчаха и други подобни „барелефи“, и едва сега осъзнах на какво съм се натъкнал. Целият район около входа на доковия хангар представляваше обширна масова гробница от хиляди вкочанени марсианци, застинали под някакво непознато вещество, разпръснато при…

При какво?

Нямах никаква представа какво оръжие би предизвикало подобни поражения, нито какви са били обстоятелствата при сблъсъка между две раси, толкова по-усъвършенствани от нас, колкото сме ние в сравнение с чайките, носещи се над морето около Собървил. Не разбирах как може да се е случило това. Виждах само резултатите. Виждах мъртъвците.

Гранатата отскочи от поредния вкочанен марсиански труп на десетина метра от мен и експлодира. Полетях встрани от взрива. Всичко се повтори както преди. Усетих рязка болка в гърба, последвана от спадане в налягането. Тъпанчетата ми изпукаха. Изкрещях. Озърнах се.

Карера се носеше на петнайсетина метра зад мен. Той откри огън с фотонера и аз се извъртях, насочвайки се към зейналата паст на доковия хангар. Гласът на Карера ме преследваше.

— Ковач, къде си мислиш, че отиваш?

Нова експлозия зад мен, този път по-близо. Реактивните двигатели внезапно угаснаха. Изгаряща болка в гърба. Карера и неговите шибани умения на космокомандос. Но ако имах късмет и достатъчно инерция…

Секунди по-късно се гмурнах в атмосферната завеса на доковия хангар, почувствах внезапното нарастване на гравитацията и се блъснах в насрещната стена, оставяйки след себе си димна следа от ударената реактивна рама.

За един кратък миг останах да лежа в подножието на стената.

„Такеши, ставай!“

„О, я ме остави на мира.“

„Той ще те убие, Так. СТАВАЙ!“

Надигнах се и едва не тупнах отново. Бях се подпрял на счупената си ръка и от рязката болка ми причерня пред очите. Претърколих се и опитах с другата ръка. Този път беше по-добре. Мобилният костюм издаде странен звук, изглежда нещо с настройките не беше наред, но все пак ми помогна да се изправя. Явно аварийната система все още функционираше.

— Къде…пък…а — чух гласа на Карера. — Не…еш да…иеш от …ен.

Знаех, че скоро ще се появи.

Посегнах към фотонера, но презрамката му се бе заплела в обгорялата реактивна рама. Опитах се да я освободя, но не можах.

„Зарежи я!“

„И какво ми остава тогава? Да стрелям с интерфейсен автомат? По бронесплав?“

„Оръжията са само продължение на твоята ръка. Ти си убиецът!“

„Добре де. Както кажеш.“

Затичах се към тунела, като същевременно измъкнах интерфейсния автомат от кобура. На всеки няколко крачки се натъквах на Клиново снаряжение. Пеленгаторът, захвърлен безцеремонно до стената, вероятно там, където го бе оставил Карера. До него — зейнал контейнер от гранатомет, с лъщящи резервни части вътре. Сцена на припряна, забързана подготовка. Контролирана бързина на опитен войник. Човек, който знае какво прави. Карера във вихъра си.

„Разкарай се оттук, Так.“

Следващото помещение. Марсианските машини се размърдаха и започнаха да ме обкръжават мълчаливо, като ломотеха непрестанно помежду си. Прескочих ги, следвайки фосфоресциращата стрелка…

„Не, само не следвай стрелките!“

Свих в един страничен коридор при първата възможност и продължих по него. Една от машинките продължи да ме следва, но бързо изостана.

Стори ми се, че чух някакво движение зад мен и се извърнах. Нищо, дори сенки.

„Вземи се в ръце, Так. Това е от тетрамета. Поел си твърде много и сега имаш халюцинации.“

Нови помещения, пресичащи се едно друго и винаги с високи тавани. Отказах се да гледам по навик нагоре. Раните от гранатата в крака и стъпалото ме принуждаваха да накуцвам болезнено. В подобно състояние стигнах до една задънена зала и там се натъкнах на моя последен мъртъв марсианец.

Този път мумифицираните мембрани на крилете бяха сгънати назад около скелета на кацналото върху една напречна тръба същество. Издълженият череп бе клюмнал на гърдите, прикривайки шийната жлеза. Очите бяха склопени.

Марсианецът повдигна клюн и ме погледна.

„Пак халюцинираш, приятелю.“

Разтърсих глава, направих няколко крачки към трупа и го погледнах. Кой знае защо ми се дощя да се пресегна и да го погаля по гърба.

— Само ще поседя тук мъничко — обещах му аз и едва не се изкисках. — Ще пазя тишина. Само няколко часа… толкова ми трябват.

Отпуснах се на пода, притискайки автомата към гърдите си като талисман. Погледът ми се зарея към тавана и за миг ми се стори, че виждам там хвъркати сенки и призрачни полупрозрачни крила, опитващи се да се измъкнат през купола. По някое време осъзнах, че те всъщност са в главата ми, защото усещах как перата им докосват свода на черепа ми и дразнят съвсем леко, но достатъчно болезнено очните ми ябълки, а около тях се спуска гъста и черна пелена… прекалено черна, за да мога да…

Чуваше се и тих, сподавен плач.

 

 

— Ковач, събуди се.

Гласът бе любезен и някой ме побутваше лекичко по ръката. Имах чувството, че очите ми са залепнали. Опитах се да вдигна ръка.

— Събуди се! — вече не така любезно. Повдигнах клепачи и се озърнах. Марсианецът си беше на мястото, но трупът му бе запречен от друга фигура в изпълнен с бронесплав костюм, която стоеше на три-четири метра от мен, насочила фотонер към гърдите ми.

Нещо отново ме побутна по ръката. Погледнах надолу. Една от марсианските машини ме галеше по ръкавицата с многобройните си фини, нишковидни рецептори. Побутнах я настрани и тя се отдалечи, но пак се върна, издавайки тихи, мъркащи звуци.

Карера се разсмя. Звукът отекна неприятно в шлема. Малко наподобяваше пърхане на криле.

— Точно така. Тази тъпа машинка ме доведе право при теб. Можеш ли да повярваш? От голяма помощ ми беше.

Не зная защо, но се разсмях. Стори ми се единственото разумно нещо за момента. Командирът на Клина се присъедини към мен. В лявата си ръка държеше моя интерфейсен автомат.

— С това ли възнамеряваше да ми видиш сметката?

— Съмнявам се.

И двамата престанахме да се смеем. Той повдигна лицевото си стъкло и ме изгледа изпод смръщени вежди. На лицето му се четеше напрежение. Спомен от доскорошното промъкване през залите.

Стиснах едва забележимо ръка, със слабата надежда оръжието на Луманако да не разполага с личен код. Тогава имплантантът в дланта ми можеше да го повика. Карера забеляза движението ми и поклати глава. След това, за моя изненада, ми подхвърли автомата.

— И без това е празен. Дръж го, щом искаш — някои предпочитат да умират с оръжие в ръка. Изглежда им помага да понесат по-леко своя край. Заместител, нали разбираш. Само че не знам на какво. На майчина ръка? Или на твоята пишка. Искаш ли да умреш прав?

— Не — отвърнах тихо.

— Да ти сваля ли шлема?

— За какво?

— Само ти предлагам.

— Айзък… — покашлях се, звук като от ръждясали струни. Думите едва излизаха от устата ми. — Айзък, съжалявам…

„И още как…“

— Хубаво — кимна той. — Но е малко късно.

— Айзък, погледна ли зад себе си?

— Да. Впечатляващо, но мъртво. А и не видях никакви призраци. Имаш ли да кажеш нещо повече?

Поклатих глава. Той вдигна фотонера.

— Това е заради хората, които уби. Моите хора.

— Само погледни към проклетото нещо! — изкрещях аз, влагайки всичката си емисарска убедителност, на която бях способен. Надигнах се от пода и натиснах едва забележимо сервоусилвателите на мобилния костюм. Запокитих автомата право в лицето му и се хвърлих в нисък плонж.

Жалка надежда за късмет, последен изблик на тетраметова възбуда, това бе всичко, което ми бе останало. Всичко, което ми помогна да преодолея разстоянието между нас. Чух пукот от изстрел, но лъчът на фотонера удари мястото, където лежах допреди миг. Дали заради вика ми — последната надежда да му отвлека вниманието, или заради хвърления в лицето му автомат, а може би и той като мен бе твърде изморен.

Ударих го в коленете и той се олюля назад, а аз успях да притисна фотонера между двама ни. Карера ме приклещи в хватка от бойното джудо, която — ако бях без мобилния костюм — със сигурност щеше да ме преметне през него. Аз обаче се съпротивлявах, черпейки сили от костюма на Луманако. Още две несигурни крачки назад и двамата се стоварихме върху трупа на марсианеца. Скелето с тръбите се прекатури и рухна на пода. Трупът се разпадна в облак от оранжев прах, който ни обгърна.

„Съжалявам.“

„Наистина ще съжаляваш, ако кожата му се пропука.“

С вдигнато лицево стъкло, задъхан от сборичкването, Карера навярно бе поел с пълни гърди отровния прах. Голяма част се бе отложила по лицето и очите му.

Действието настъпи мигновено, защото го чух да крещи.

Той отстъпи назад, изпусна фотонера и вдигна ръце към лицето си. Така обаче само втри отровата по-навътре в кожата. Виковете му преминаха в дрезгави стенания, а между пръстите му се появи червеникава пяна. Малко след това оранжевият прах изглежда прояде гласните му връзки, защото виковете стихнаха до ужасяващо гъргорене. Кой знае защо ми напомняше на звук от запушена тръба.

Той рухна на пода, без да сваля ръце от лицето си, сякаш се опитваше по този начин да го задържи на мястото му. От устата му бликнаха грамадни кървави мехури. Докато се наведа да взема фотонера от пода, вече се давеше в собствената си кръв. Под полуподвижния слой от бронесплав тялото му се гърчеше в конвулсии.

„Съжалявам.“

Опрях дулото на оръжието в лицето му и натиснах спусъка.