Ричард Морган
Сразени ангели (38)

38.

Нямаше никаква причина адреналинът в кръвта ми да е по-малко, отколкото при другите, но прогресиращата лъчева болест бе намалила способностите на моя „ръкав“ да реагира със съответното количество стресови хормони. Инхибиторите действаха съответстващо. Почувствах как по тялото ми преминават слаби конвулсии, които по-скоро приличаха на изтръпване и стигнаха колкото да ме повалят на коляно.

Маорските „ръкави“ бяха в далеч по-боеспособно състояние и затова го понесоха по-тежко. Дьопре и Сучиади се олюляха и рухнаха на пясъка, сякаш бяха простреляни с парализатори. Вонсава успя да контролира падането си и се претърколи на една страна, ококорила очи.

Таня Вардани продължаваше да стои със замаян вид.

— Благодаря ви, господа — обърна се Карера към войниците при минохвъргачката. — Чудесно попадение.

Неврални неутрализатори. Последният хит в овладяването на разбеснели се тълпи. Само преди няколко години вдигнаха колониалното ембарго от тях. Веднъж, в качеството си на местен военен съветник, бях наблюдавал ефекта им върху тълпа в Индигоград. Но никога досега не се бях подлагал на въздействието им.

„Охлаждане на емоциите — обясни ми тогава един млад ентусиазиран офицер. — Ето от какво се нуждаят. Колкото повече адреналин изливаш, толкова по-голямо количество инхибитори ти натъпкват тези машинки. Ако прекалиш с гнева, току-виж накрая ти спряло сърцето. Трябва да си истински дзенбудист, за да не ти подействат. Но такива не се срещат в бунтарски тълпи, нали?“

Опитах се да запазя пълно спокойствие и прогоних всякакви емоции от мислите си. Паяците висяха върху мен, но бяха престанали да ме жилят.

— По дяволите, лейтенант, тези гадинки май те харесаха.

Луманако стоеше до мен и се хилеше. Сигурно носеше маркер, та паяците се държаха на почтително разстояние от него и не го закачаха. Вдясно от него Карера се движеше в подобна зона на неприкосновеност. Огледах се и видях, че останалите офицери също са недосегаеми за неутрализаторите.

Много хитро, наистина.

Зад тях политкомисарят Ламонт ни сочеше с пръст и се хилеше.

Какво пък. Не можех да го виня.

— Да, време е да те почистим, Ковач — съгласи се Карера. — Ще ни извиниш, но нямаше друг начин да задържим този престъпник. — Той посочи Сучиади.

„Всъщност, Карера, би могъл да ни упоиш всички накуп, докато бяхме във фибробалона. Но нямаше да е достатъчно драматично, нито щеше да притежава нужната показност, която е неотменна част от всяко наказание, налагано от Клина на предателите, нали?“

Мисъл, която ме споходи като вледеняващ полъх.

Побързах да я прогоня, преди да се е превърнала в страх, гняв, или някакво друго силно чувство.

— За какво, по дяволите, говориш, Айзък? — реших да играя на неинформиран.

— Този човек — продължи Карера — ти се е представил за Жиан Жианпин. В действителност той се казва Маркус Сучиади и се издирва за престъпления срещу служители на Клина.

— Така е — потвърди засмяно Луманако. — Тази гадина утрепа лейтенант Вьотин и сержанта на неговия взвод.

— Вьотин? — погледнах към Карера. — Не го ли пратихте на Бункинари?

— Да, така беше — потвърди Карера, без да сваля поглед от сгърченото тяло на Сучиади. За миг си помислих, че ще го застреля. — И там този негодник първо отказал да му се подчини, а сетне му видял сметката с фотонера. Убил го и му изгорил „колодата“. Сержант Брадуел се опитал да му попречи и бил третиран по същия начин. Още двама от хората ми получили увреждания на „ръкавите“ си, докато овладеят този маниак.

— Никой не може да се измъкне след подобно престъпление — добави Луманако. — Нали така, лейтенант? Не можем да позволим да ни избиват безнаказано. Анатомизатор за него.

— Наистина ли? — не свалях поглед от Карера.

— Щом ти казвам. Разполагаме с очевидци. Случаят е приключен.

Сучиади се размърда като смачкано насекомо.

 

 

Почистиха ме от паяците с дезактиваторна метла и ги събраха в специален контейнер. Карера ми подаде маркер и настъпващите към мен паяци изгубиха интерес.

— А сега, време е за доклад — рече той и ми кимна към „Чандра“.

Доскорошните ми спътници бяха отведени обратно във фибробалона. Никой от тях не направи — нито имаше тази възможност — какъвто и да било опит да се съпротивлява. Войниците от минохвъргачката продължиха да събират разпилените по пясъка неутрализатори.

Сучиади ми хвърли поглед, докато го отвеждаха. Видях, че едва забележимо поклаща глава.

Нямаше смисъл да ме предупреждава. И без това едва пристъпвах, та се наложи Карера да ми помага, докато се изкачвах по стълбичката на кораба. Прекосихме няколко коридора и се озовахме в малка кабина.

— Сядай, лейтенант. Ако си намериш място.

Помещението бе тясно, но вътре цареше безупречен ред. На пода бе положена гравикойка с изключена тяга, до нея имаше миниатюрно бюро, върху което се мъдреше статуетка от Дом Хън. Още една маса бе поставена в отсрещния ъгъл и върху нея имаше холопроектор. Една от стените бе заета от холопейзаж от Адорацион, изгрев над зелени хълмове. Другата бе заета от семейна снимка — тъмнокожата съпруга на Карера, обгърнала нежно широките му рамене, и трите му деца. На снимката командирът на Клина изглеждаше безмерно щастлив, но „ръкавът“ който носеше, бе по-стар от сегашния.

До масата забелязах спартански на вид железен стол и го дръпнах. Карера ме изгледа, докато сядах, и застана пред мен със скръстени ръце.

— Били сме си скоро у дома? — подхвърлих, гледайки семейната холография.

— Не чак толкова скоро — отвърна той със замислено изражение. — Ковач, ти знаеше много добре, че Сучиади се издирва от Клина.

— Не знаех обаче, че този е Сучиади. Хенд ми го представи като Жиан. Защо си толкова сигурен?

Той се усмихна.

— Добър опит. Моите приятелчета от корпорацията ме снабдиха с гениите кодове на всички бойни „ръкави“. Ужасно държаха да разбера, че Хенд е наел на работа военнопрестъпник. Смятаха, че така ще ме заинтригуват допълнително, и успяха.

— Военнопрестъпник, значи — повторих, докато се оглеждах. — Интересен термин за някой, който престъпва Декатьорския умиротворителен пакт.

— Сучиади е убил един от моите офицери. Офицер, при когото е бил на пряко подчинение. Според бойния устав това се определя като престъпление.

— Един офицер? Вьотин? — Не разбирах защо споря, освен може би по инерция. — О, стига, ти би ли приел заповеди от него?

— За щастие не ми се налага. Но неговият взвод му е бил фанатично предан. Вьотин беше добър войник.

— Айзък, не току-така го наричаха Кучето.

— Войната не е състезание…

— По популярност — довърших вместо него. — Чувал съм го и друг път. Вьотин беше гадняр и ти го знаеш. Ако Сучиади го е изпържил, навярно е имал уважителна причина.

— Причините невинаги ти дават право, лейтенант Ковач — странно, но гласът му изглеждаше поомекнал. — Джошуа Кемп също има причини да действа по своя начин и от негова гледна точка те са напълно уважителни. Това не значи, че е прав.

— Трябва да внимаваш какво приказваш, Айзък. Могат да те арестуват за подобни сравнения.

— Съмнявам се. Нали видя Ламонт?

— Аха.

Между нас се възцари мълчание.

— И тъй — рекох накрая, — смяташ да пратиш Сучиади на анатомизатора.

— Имам ли друг избор?

Разглеждах го мълчаливо.

— Ние сме Клинът, лейтенант. Знаеш какво означава това. — В гласа му се долавяше напрежение. Не разбирах само кого от двама ни се опитва да убеждава. — Ти си се клел във вярност, както и всички останали. Трябва да бъдем обединени пред лицето на хаоса и другите да го знаят. Да са наясно, че не могат да постъпват така с нас. Ако искаме да действаме ефективно, трябва да всяваме страх. Без него сме изложени на разложение.

— Щом казваш — затворих уморено очи.

— Не искам от теб да присъстваш.

— Съмнявам се, че ще има свободни места.

Бях затворил очи, но го чух да се движи. Когато ги отворих, открих, че се е надвесил над мен, опрял длани на масата, и лицето му е изкривено от гняв.

— Крайно време е да млъкнеш, Ковач. Забранявам ти да се държиш по този начин. — Той отстъпи назад и се изпъна. — Няма да ти позволя да сложиш кръст на кариерата си. Ти си способен офицер, лейтенант. Умееш да печелиш доверието на хората, имаш голям боен опит.

— Благодаря.

— Присмивай ми се колкото щеш. Това е факт.

— Това е биотехнология, Айзък. Вълчи гени, рефлекс на глутницата, серотониново потискане, емисарска школовка. Едно куче може да свърши това, което аз направих за Клина. Кучето Вьотин, например.

— Така е — кимна той. — Вие с Вьотин имахте сходни психопрофили. Ако не ми вярваш, мога да ти покажа заключението на нашите психолози. Същият градиент на Кемерич, същият коефициент на интелигентност, сходен емпатичен диапазон. За всеки лаик вие щяхте да сте едно и също лице.

— Да, само че той е мъртъв. Разлика, която дори лаикът би забелязал.

— Е, може да не сте били толкова еднакви в емпатично отношение. Емисарската школовка ти е помогнала да опознаеш Сучиади и най-вече да не го подценяваш. Сигурно щеше да се справиш с него по-добре от Вьотин.

— И какво излиза, Сучиади е сгрешил, защото е бил подценен от Вьотин? И това ако е причина да бъде изтезаван до смърт.

Той спря да крачи из кабината и се втренчи в мен.

— Лейтенант Ковач, струва ми се, че бях пределно ясен. Въпросът с екзекуцията на Сучиади не подлежи на обсъждане. Той е убил двама мои войници и утре призори присъдата ще бъде приведена в изпълнение. Може да не ми се нрави…

— Колко състрадателно от твоя страна.

Той не ми обърна внимание.

— … но това трябва да бъде извършено и аз ще го направя. А ти, ако си знаеш интересите, ще ме подкрепиш.

— Или какво? — отвърнах малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Усещах, че изпускам инициативата в разговора.

— Какво каза?

— Попитах, какво ще стане с мен, ако откажа да те подкрепя?

— Ще информирам хората си, че съзнателно си се опитал да прикриеш Сучиади.

— Това обвинение ли е?

— Засега неофициално. Не ме интересува дали си го направил, всъщност зная, че си го направил, но не ме интересува. Трябва да се грижа за реда и дисциплината, а справедливостта е неотменна част от тях. Съобрази се с това и ще получиш повишение, плюс нов отряд. Прекрачиш ли линията, ще бъдеш следващият пример за назидание.

— Луманако и Куок няма да го харесат.

— Така е. Но и те са войници от Клина и ще направят каквото се иска от тях.

— Толкова по въпроса за вдъхновената лоялност.

— Лоялността е валута като всяка друга. Харчиш каквото си спечелил. Но да оставя ненаказан един убиец на офицер от Клина, е повече, отколкото бих могъл да си позволя. — Той отново се облегна на бюрото. Имаше някаква безапелационна твърдост в позата му, каквато бях виждал в заключителната част на важни съвещания. — Ковач, разбери ме, не искам да те загубя, нито да обърквам войниците, които вярват в теб. Но в края на краищата Клинът е повече от хората, които го създават. Не можем да си позволим вътрешни раздори.

Разглеждах го внимателно. Напомняше ми за онзи Карера от пробива на правителствената армия при Шалайското дефиле, когато кемпистските парашутисти се сипеха върху ни като първи сняг. И тогава нямаше накъде да отстъпваме. Въпреки че противникът разполагаше с огромно числено превъзходство, Карера нареди да задържим позициите си на всяка цена. Два часа по-късно, когато атаката на врага бе на изчерпване, ние на свой ред преминахме в контраатака, а паникьосаните началници на десанта наредиха на хората си да отстъпят. Когато битката приключи, цялото Шалайско дефиле беше покрито с трупове на кемписти, а Клинът бе загубил не повече от двайсетина души.

Той се наведе към мен. Гневът му сякаш се бе изпарил.

— Струва ми се, че бях пределно ясен, лейтенант. Всеки от нас в един или друг момент трябва да пожертва нещо. Може да не ни харесва, но това е цената на членството в Клина.

Кимнах.

— Значи си готов да го преглътнеш?

— Аз умирам, Айзък. Единственото, за което съм готов сега, е да поспя.

— Разбирам. Няма да те задържам повече. А сега… — Той махна с ръка към инфохолограмата и тя се изпълни с данни. Опитах се да се съсредоточа. — Щурмовият отряд е следвал екстраполация на изходната траектория на „Наджини“ и се е озовал доста близо до доковия хангар, през който сте проникнали. Луманако докладва, че не е забелязал каквито и да било уреди за затваряне на дока. Въпросът е как сте влезли?

— Ами, когато отидохме там, той беше отворен — нямах сили да измислям нови лъжи, пък и при разпит можеха да измъкнат от мен цялата информация. — Ние също не видяхме уреди за управление на дока.

— На боен кораб? Трудно ми е да повярвам.

— Айзък, този кораб разполага със силов щит, който се вдига на два километра пред корпуса. За какво, по дяволите, им е необходимо да затварят доковия хангар?

— Ти видя ли го?

— Да. При това в действие.

— Хм. — Той размърда пръсти и нанесе някои корекции в инфоколонката. — Пуснахме вътре автоматични сонди, които са открили следите ви на три километра навътре в кораба. Но щурмовата група ви е намерила съвсем близо до изхода. Доста сте се поразходили — той ме погледна внимателно.

— Не и аз. Някои от другите. Не съм следил кой къде е бил.

— Не ми прилича на организирана експедиция.

— Ами, не беше — отвърнах нехайно. — Айзък, не разбираш ли? Ние всички бяхме малко шашнати от това, което виждахме. Иди там и ще го почувстваш.

— Може би си прав — той се поколеба, сетне продължи. Видели сте и някакви… призраци?

Свих рамене с престорено безразличие, но мислите ми се гонеха трескаво.

— Видяхме нещо. Все още не зная какво точно. Подслушвал си гостите си, Айзък?

Той се усмихна извинително.

— Прихващам разни навици от Ламонт. Той изгуби интерес към слухтенето, но ми остави в наследство екипировката си. Според медицинския доклад — той посочи инфоколонката, — всички показвате симптоми на тежко парализиране. Освен теб и Сън, очевидно…

— Да, Сън се застреля. Ние… — Кой знае защо ми се струваше невъзможно да го обясня. Все едно да повдигна на плещите си непосилна тежест. Последните мигове на марсианския кораб бяха обгърнати със спомена за непоносима болка и за писъците на екипажа. Как да разкажеш за това на човек като Карера? Как да проникнеш зад непробиваемата обшивка на неговата вяра? Как да му предадеш онова усещане за странна реалност…

Реалност? Изведнъж ме проряза съмнение.

Така ли беше? Каква част от онова, което си спомнях, бе неподправен факт?

Не, почакай. Емисарските спомени…

Действително ли всичко беше толкова страшно? Хенд започна пръв и аз му повярвах. Поддадох се на паниката му. Хенд, хоганът. Хенд, религиозният маниак. Кога друг път му се бях доверявал за нещо?

Защо въобще му повярвах?

Сън. Сграбчих този факт. Сън знаеше. Тя видя какво назрява и предпочете да се самоубие, вместо да присъства на него.

Карера ме гледаше със странно изражение.

— Да?

Ти и Сън…

— Почакай малко. — Изведнъж взе да ми просветлява. — Ти каза: освен Сън и мен?

— Ами да. Всички останали имаха признаци на стандартна електроневрална травма. От силен заряд, както ми докладваха.

— Но не и аз.

— Не и ти — потвърди той, но ме гледаше учудено. — Защо, спомняш ли си някой да те е прострелвал с парализатор?

 

 

Когато привършихме, той изключи инфоколонката с едно небрежно махване на ръката и ме отведе по пустите коридори навън, където вече бе среднощ. Почти не разговаряхме. Изглежда виждаше колко са объркани спомените ми. А може би не можеше да повярва, че един Емисар би могъл да изпадне в подобно състояние.

Аз самият не можех да го повярвам.

Тя те е застреляла. Ти изпусна парализатора и тя те е застреляла, а сетне и себе си. Няма кой друг.

Освен…

Потреперих.

На един чист участък от пясъка край „Анджин Чандра“ издигаха ешафода за екзекуцията на Сучиади. Подпорите вече бяха поставени на местата си, забити дълбоко в пясъка, но под флуоресцентната светлина на прожекторите наподобяваха на щръкнали нагоре крака на насекомо. Наблизо бяха подредени все още несглобените части на анатомизатора, приличаха на останки от насечена оса.

— Войната се променя — говореше Карера. — Кемп вече не разполага с превъзходство на континента. От седмици не е предприемал въздушни удари. Използва флотилия от айсберги, за да евакуира силите си през Уачаринския пролив.

— Ще може ли да се задържи там? — попитах, колкото да поддържам разговора.

Карера поклати глава.

— Никакъв шанс. Брегът е нисък и равен. Няма къде да се окопае, пък и не разполага с достатъчно техника да изгради бункери. Това означава, че не може да разчита на средства за електронна борба, нито на кибероръжия. Дай ми още шест месеца и ще го прогоня оттам с бронирана група. След година ще паркирам „Чандра“ в центъра на Индигоград.

— И после какво?

— Моля?

— И после какво следва? Когато превземете Индигоград и унищожите всичко, което е построено там, а Кемп избяга с шепа фанатици в планините. Тогава какво ще правите?

— Ами… — Карера изду бузи. Изглежда въпросът ми го бе заварил неподготвен. — Все същото. Стратегия на задържане и на двата континента, ограничени полицейски акции и показни разстрели, докато немирните се успокоят. Но дотогава…

— Дотогава ние няма да сме тук, нали? — пъхнах ръце в джобове. — Ще напуснем тази кална топка, която се величае за планета, но не може да надмогне дребните си враждички. И къде ще идем, например?

— Дом Хън изглежда подходящо място. Вътрешнополитически боричкания, дворцови интриги. Ще си в собствени води.

— Благодаря.

Откъм фибробалона долетяха ниски гласове. Карера нададе ухо.

— Защо не дойдеш с мен да се повеселим — предложих му аз. — Вместо да се забавляваш с играчките на Ламонт.

Тримата оцелели членове на експедицията на „Мандрейк“ бяха насядали около ниска масичка в единия край на голямото помещение. Часовоите се навъртаха около входа и хвърляха по някое око на затворниците, но иначе не ги притесняваха.

Когато влязохме, те вдигнаха глави към нас. Всеки реагира по свой начин. Люк Дьопре демонстрираше пълно безразличие и нито едно мускулче на лицето му не трепна. Вонсава улови погледа ми и вдигна въпросително вежди. Вардани изгледа първо мен, сетне Карера и накрая се изплю демонстративно на пода.

— Това е за мен, предполагам — подметна командирът на Клина.

— Поделете си го — подхвърли археоложката. — Изглеждате достатъчно близки.

Карера се усмихна.

— Госпожице Вардани, бих ви посъветвал да не излагате на риск съдбата си по такъв лекомислен начин. Иначе вашето малко приятелче пак ще ви ухапе.

Тя поклати глава, но не отговори. Помъчи се да вдигне ръка към впития в рамото й неутрализатор, но се отказа. Вероятно вече бе правила подобни опити.

Карера се приближи към нея и приклекна на пода, до мястото, където се бе изплюла. Докосна храчката с пръст и го помириса. Лицето му придоби угрижен израз.

— Не ви остава много, госпожице Вардани. На ваше място щях да се държа по-любезно с човека, от когото зависи дали да ви бъде разрешено скорошно „пренахлузване“.

— Съмнявам се, че подобно решение е по силите ви.

— Хубаво — сви рамене Карера. — Нека да кажем, че този човек има право на глас. Стига, разбира се, да стигнете до Приземяване в състояние, което го позволява. А може и да не успеете.

Вардани демонстративно се направи, че не го забелязва, и се извърна към мен.

— Заплашва ли ме този педал?

Поклатих глава.

— По-скоро те предупреждава.

— Нещо не мога да усетя разликата — тя хвърли на Карера поглед, изпълнен с отвращение. — Знаете ли, най-добре още сега ме застреляйте в корема. Предполагам, че това е предпочитаният ви метод за разправа с непокорни цивилни.

— Ах, да. Хенд. — Карера дръпна един от свободните столове край масата. — Той не беше ли ваш приятел?

Вардани го погледна изненадано, но не отговори.

— Не мисля. Не е вашият тип.

— Това няма нищо общо с…

— Знаете ли, че Собървил е бомбардиран по негова вина?

Още една мълчалива пауза, но лицето на Вардани се изкриви от мъка. Карера вече беше подготвен.

— Да, госпожице Вардани. Някой е трябвало да разчисти пътя за вашето малко приключение и Матиас Хенд е уредил въпроса с общия ни познат Джошуа Кемп. Нищо, което може да бъде доказано, естествено. Погрешна военна информация, внимателно редактирана и подадена по съответния начин на информационните канали. И това стига да бъдат убедени някои хора, че Собървил изглежда по-добре както си е сега — петно. Ах, трийсет и седем от хората ми изгубиха очите си там. Но сигурно тези неща ги знаете? — Той се обърна към мен.

— Досещах се — рекох. — Инак каква полза?

Вардани ме погледна невярващо.

— Виждате ли, госпожице Вардани — продължи Карера и се надигна. — Навярно ви е приятно да ме смятате за чудовище, каквото всъщност не съм. Хора като Матиас Хенд създават тези войни и викат такива като мен да се бият. Запомнете го за следващия път, когато ви хрумне да ме обиждате.

Археоложката не отговори, но усещах впития й в лицето ми поглед. Карера понечи да си върви, но спря.

— И още нещо, госпожице Вардани. Педал… — той сведе очи към пода, сякаш обмисляше думата. — Имам доста ограничени — вероятно според някои, — закостенели представи за физическата любов и аналният секс не влиза в тях. Но съдейки по досието ви от концентрационния лагер, същото не може да се каже за вас.

Тя издаде някакъв звук. Почти усещах как се пропуква защитната стена, която с толкова усилия бях създал в душата й. Неусетно бях скочил на крака.

— Айзък, ти…

— Аз ли? — Той ме погледна с усмивка, наподобяваща хилещ се череп. — Ти, паленце. Ти най-добре да сядаш.

Беше почти команда и аз замръзнах насред движението. Бях прехапал устни до кръв.

— Ковач… — гласът на Вардани бе като скъсан кабел.

Продължих да се изправям. Ръката ми сякаш от само себе си се изстреля към гърлото на Карера, сгъната за удар, и същевременно вдигнах рязко крак за удар на средна височина. Имах чувството, че се пробуждам от транс или от продължителна болест. Карера се извъртя към мен и блокира двете атаки с брутална лекота. Кракът ми се плъзна вляво и аз изгубих равновесие. Междувременно той улови ръката ми в ключ и я изви.

Чух някакво изщракване в задната част на главата си, като от празна бутилка уиски, тупнала на пода на бара. Изкрещях от болка, която миг по-късно бе надлежно потушена от невростимулаторите. Изглежда „ръкавът“ все още реагираше както се очаква. Карера не отпускаше ключа и аз бавно се свлякох на колене, като парцалена кукла. Опитах се да помръдна другата си ръка, но той се изсмя. След това изви рязко лакътя ми в областта на ставата и болката толкова се усили, че пред очите ми причерня. Един не особено рязък ритник в корема бе достатъчен да се свия на пода в ембрионална поза.

— Ще ти пратя медиците — чух го да подхвърля над мен. — А вие, госпожице Вардани, най-добре си затворете устата, инак ще пратя някои от хората ми да се позанимаят с вас. Това може би ще ви напомни, макар и по не съвсем доброволен начин, какво означава думата педераст. Не ме принуждавай да го правя, жено.

Чух шум от триене на дрехи и го видях да прикляква до мен. Ръката му подпря брадичката ми и я повдигна нагоре.

— Ако искаш да работиш за мен, Ковач, ще трябва да разкараш тия сантиментални говна от съзнанието си. Но тъй като не съм сигурен, че си узрял за това — той ми показа един неутрализиращ паяк в шепата си. — Само временна мярка. Докато приключим със Сучиади. Така всички ще бъдем в безопасност.

Той разтвори пръсти и паякът тупна на земята. За замъгленото ми съзнание изглеждаше, сякаш лети надолу цяла вечност. Почти веднага след падането малката машинка се претърколи и запълзя към мен. Покатери се по лицето ми и се плъзна надолу по гърба. Едно тъничко, леденостудено жило прободе кожата и аз усетих, че мускулите на врата ми се стягат.

Уф, мамка му.

— Пак ще се видим, Ковач. Помисли върху случилото се. — Карера се изправи и напусна полезрението ми, а вероятно и помещението. Известно време лежах и разглеждах шарките на подовото покритие. После усетих, че някой ме хваща под мишниците и ме нагласява в седнало положение.

— Ковач — пред погледа ме си появи лицето на Дьопре. Жив ли си, бе човек?

Закашлях се отпаднало.

— Да, и още как.

Той ме подпря на ръба на масата. До него застана Вардани.

— Ковач?

— Уффф, Таня, извинявай за сцената. Трябваше да те предупредя да не го предизвикваш. Той не е като Хенд. Не обича да го поливат с лайна.

— Ковач — повтори тя и едва сега забелязах, че е стиснала челюсти. — Какво смятат да правят със Сучиади?

В помещението се възцари тишина.

— Ритуална екзекуция — произнесе Вонсава. — Познах ли?

Кимнах.

— Какво означава това? — попита Вардани с нечовешки спокоен глас. — Ритуална екзекуция! Обяснете ми!

Затворих очи и извиках от спомените си една сцена отпреди повече от две години. Когато й се наситих, отново отворих очи.

— Това е нещо като киберхирург — заговорих бавно. — Препрограмиране. Сканира цялото тяло и картографира нервната система. Измерва нейната издръжливост. После задейства разслояващата програма.

— Разслояващата програма? — повтори тя неразбиращо.

— Програма, която го разслоява на части. Отделя кожата, изстъргва подкожната тъкан, натрошава костите — върнах се отново към спомените. — Изкормва, сварява очите в очниците, разбива зъбите и пъха сонди в нервите.

Тя трепваше при всяка моя дума.

— И през цялото време го държи жив. Спира веднага, щом организмът заплаши да изпадне в шок. Дава стимулиращи средства, ако е необходимо, обезболяващи дори.

Странно, но докато говорех, имах усещането, че между нас се е появил и пети човек. Някой невидим, клекнал до мен, който от време на време стиска натрошената ми лакътна става.

— И колко време продължава това? — попита Дьопре.

— Зависи. Може и цял ден. Но трябва да приключи до залез-слънце. Част от ритуала. Ако никой не го прекрати по-рано, машината отделя черепа от тялото надвечер. Това обикновено е достатъчно. — Не исках да говоря, думите сами излизаха от устата ми. — Офицерите и сержантите по правило имат право да поискат да бъде гласуван от присъстващите coup de grâce^[1], но това може да стане едва късно следобед, дори ако всички са съгласни, че екзекуцията трябва да бъде прекратена. Не могат да си позволят да размекват дисциплината. Даже тогава все ще се намери някой да гласува против.

— Сучиади е убил взводен командир от Клина — припомни Вонсава. — Съмнявам се, че може да разчита на пощада.

— Той е отслабнал — рече с надежда Вардани. — Лъчевата болест…

— Не — прекъснах я, докато се опитвах да размърдам дясната си ръка. — Маорските „ръкави“ издържат на радиация. Създадени са за бой в подобни условия.

— Но неврости…

Поклатих глава.

— Забрави. Машината ще се адаптира, ще настрои болкопредизвикващата система и ще неутрализира невростимулаторите.

— И тогава той ще умре.

— Не, няма да умре. Точно това ти обяснявам.

Никой не взе думата след това.

Пристигнаха двама медици — единият от мъжете, които ме бяха докарали по-рано през деня, и жена със сурово лице. Те прегледаха ръката ми компетентно, но мълчаливо и сякаш не забелязаха неутрализатора. Използваха ултрарезонаторен микрокомплект, за да разделят натрошените фрагменти на костта, и инжектираха между тях биостимулиращ гел, свързан чрез тънки нишки с прикрепения към кожата ми микрочип, който трябваше да управлява процеса на заздравяване. „Никакво губене на време. Отново и веднага в строя, войнико.“

— След няколко дни — обясни жената, докато отлепяше ендорфиновата лепенка от сгъвката на лакътя ми. — Почистихме назъбените краища на костта, така че ще можете да свивате ръката. Ще ви боли и това е предупреждение да не я претоварвате.

След няколко дни. След няколко дни ще съм щастлив, ако този „ръкав“ още диша. Случайно или не, но си спомних за докторката от орбиталната болница.

— Благодаря — едва намерих сили да промърморя. Приклекнал до мен, мъжът стягаше лакътя ми в лонгета. Превръзката бе топла и някак уютна.

— Ти от обслужващия персонал на анатомизатора ли си? — попитах.

Той ме погледна уплашено.

— Не. Там са от сканиращия отдел…

— Приключихме тук, Мартин — сряза го жената. — Време е да вървим.

— Да — кимна той и се зае да прибира нещата си в раницата. Наблюдавах как инструментите и прозрачните пликчета с медикаментозни лепенки изчезват вътре едни след други.

— Ей, Мартин — рекох. — Остави ми няколко приспивателни лепенки. Исках да подремна тая нощ.

— Ами…

Жената се покашля.

— Мартин, не можем…

— О, я млъквай, ако обичаш! — кресна й той с неочаквана злоба. Емисарската школовка ми подсказа, че е време да действам. Пресегнах се зад гърба му и бръкнах в раницата. — Не си по-старша от мен, Зейнеб! Ще правя каквото си искам, а ти…

— Успокой се — промърморих. — Сам си ги взех.

Двамата медици се втренчиха в мен. Вдигнах една ендорфинова лепенка, която държах в лявата си ръка. Усмивката ми бе умиротворяваща.

— Не се безпокойте, няма да прекалявам.

— Ваша работа — отвърна през зъби жената. — Сър.

— Зейнеб, казах ти да мълчиш! — Мартин събра набързо остатъците от екипировката и стисна раницата под мишница. — Не повече от три едновременно — рече ми той. — Така ще ти е по-лесно да преживееш… онова, което става около теб — довърши той и преглътна уплашено.

— Благодаря ти.

На излизане Зейнеб спря при покривалото и ме изгледа продължително. Устата й беше сгърчена. Промърмори нещо, но твърде тихо, за да го чуя. Мартин вдигна ръка, сякаш я призоваваше да се успокои, и те напуснаха фибробалона. Сведох поглед към кожните лепенки в ръката ми.

— Това ли е твоето решение? — попита Вардани с хладен глас. — Да се натъпчеш с лекарства, за да издържиш на шоуто?

— Да имаш по-добра идея?

Тя извърна глава.

— В такъв случай слизай от шибаното минаре, на което си се възкачила, и престани да се правиш на праведна.

— Бихме могли…

— Какво? Налепени сме с неутрализатори, остават ни по няколко дни живот и не зная за теб, но мен ръката ме боли ужасно. А, на всичко отгоре това място е натъпкано с микрофони и камери, до които Карера има пълен достъп. — Усетих лек допир от жилото на залепналата за тила ми метална гадинка и побързах да овладея гнева си. — Таня, аз приключих със съпротивата. Утре щем, не щем, ще трябва да гледаме как Сучиади умира. Ти прави каквото щеш, но аз предпочитам да проспя шоуто напълно. — Изпитвах странно задоволство да й говоря по този начин, но кой знае защо пред погледа ми все беше комендантът на лагера с неговото единствено зрящо око.

Дали не беше време и мен да прикрепят за някое кресло?