Ричард Морган
Сразени ангели (37)

37.

Тетраметът е едно от любимите ми лекарства. Не пришпорва така необуздано като някои от армейските стимуланти, което на практика означава, че не можеш да забравиш някои полезни неща от типа, че не е възможно да се лети без гравираница или че натиснеш ли това копче, ще се превърнеш на пихтия. В същото време ти позволява да черпиш от енергийните резерви на клетъчно ниво, до които човек без необходимата подготовка няма никакъв достъп. Възбудата е продължителна, но не оставя странични ефекти, ако се изключат някои напълно поносими моменти на халюцинация, които обикновено са в началото и могат лесно да бъдат преодолени. Пък и те най-често са свързани с предозиране.

Започвах да се чувствам в леко приповдигнато настроение по времето, когато другите се пробудиха, и може би по тази причина разтърсих Сучиади малко по-рязко, отколкото беше необходимо.

— Жиан, ей, Жиан! Отвори тия заспали очи. Познай къде сме!

Той премигна със странно, детинско изражение.

— К-какво…

— На брега сме, човече. Клинът дойде и ни изтегли от кораба. Клинът на Карера, мои стари дружки. — Усещах, че ентусиазмът ми е малко пресилен, но не можех да направя нищо, попаднал изцяло в плен на тетрамета. — Спасиха ни, Жиан. Клинът!

— Клинът ли? Това е… — той млъкна, докато обмисляше информацията със сънения си мозък. — Чудесно. Клинът на Карера, значи. Не мислех, че се занимават със спасителни операции.

Приседнах до него на леглото и се ухилих.

— Дошли са за мен — рекох и почувствах, как ме изпълва топлина. — Можеш ли да повярваш?

— Щом го казваш — Сучиади се надигна. — Кои оцеляха?

— Всички, освен Сън — посочих към ъгъла. — Но поне „колодата“ й е съхранена.

Лицето му се сгърчи. Спомени, които си пробиваха път в мозъка му като заседнало парче от шрапнел.

— Ето я там. Виждаш ли я?

— Да, виждам я… Имаше призраци… — добави той след малко.

— Жиан, говориш твърде необмислено за един боец нинджа. Нали се разбрахме на какво сме били свидетели? Най-вероятно някакъв стар запис.

— Доста странна дефиниция за понятието призраци — Амели Вонсава седеше на съседното легло. — Ковач, правилно ли чух, че Клинът дошъл да ни спаси?

Кимнах и я погледнах втренчено.

— Тъкмо това обяснявах на Жиан — посочих Сучиади. — Изглежда все още се радвам на привилегиите на почетен член.

Тя схвана намека. Трябваше й не повече от секунда.

— Радвам се за теб. — Сетне се огледа. Останалите все още се надигаха. — На кого да съобщя щастливата вест, че не сме мъртви?

— Избери си сама.

След това вече беше по-лесно. Вардани възприе новата идентичност на Сучиади с невъзмутимо безразличие, Хенд, който имаше опит в корпоративните интриги, дори не мигна. А за Люк Дьопре, ветеран от стотици тайни операции, подобни трикове бяха въздух и вода.

Но очевидно всички ние все още бяхме под въздействието на онези последни минути на марсианския кораб. Всъщност това донякъде бе от полза, защото така мигновеното превръщане на Сучиади в Жиан бе възприето по-лесно.

— Поне вече знаем защо са зарязали онази проклетия насред космоса — рекох по някое време. — Радиацията и биологичното заразяване са нищо в сравнение с шоуто там. С тях поне можеш да се справиш. Но представяте ли си да управлявате космически кръстосвач и всеки път, когато положението стане напечено, старият екипаж да се появява изневиделица и да започне да подрънква с вериги.

— Аз — заяви тържествено Дьопре — не вярвам в призраци.

Това не им направи особено впечатление.

— Да не искаш да кажеш — попита Вонсава, — че когато са напускали кораба или са измрели, марсианците са оставили нещо след себе си? Нещо такова?

Вардани поклати глава.

— Ако е така, трябваше да е нещо, на което да сме се натъквали досега. А ние се ровим из марсианските руини повече от петстотин години.

— Аз чух… — Сучиади преглътна. — Чух ги да крещят. Беше истински ужас. Гибелта на цял един екипаж. Толкова много мъртъвци. Когато бяхме на Приземяване, ти ни обясняваше, че марсианците са имали високоразвита цивилизация. Много по-развита от нашата. Може би повечето от тях са загинали така — от ужасяваща, насилствена смърт.

— Никой не може да каже със сигурност — сви рамене Вардани.

— Дали и от нас не остава нещо подобно, всеки път, когато умрем насилствено?

— Ковач, дрънкаш глупости — Хенд се надигна от леглото с неочаквана енергия. — Всички вие твърде много вярвате на изопачените, античовешки изказвания на тази жена — той посочи Вардани. — Марсианците не са били кой знае колко по-развити от нас. Знаете ли какво видях там? Видях два кораба, чието построяване навярно е струвало милиарди, вкопчени в безплодна борба, която не може да бъде решена вече стотици хиляди години. Какво по-различно от това, с което се занимаваме на Санкция IV? И те са се избивали помежду си също като нас.

— Браво, Хенд! — Вонсава изпляска подигравателно с ръце. — Трябваше да станеш политкомисар. Само че има една малка подробност, която пропусна. Вторият кораб не беше марсиански. Права ли съм, госпожице Вардани? Малка подробност, която преобръща всичко.

Останалите се втренчиха в археоложката. Тя вдигна глава, срещна погледа ми и кимна неохотно.

— Не приличаше на нито една от марсианските машини, които съм виждала — въздъхна. — Или за които съм чела. Изглежда марсианците са воювали с някого другиго.

Стаята се изпълни със смълчано безпокойство. Пробуждането на човека към новото познание.

Не ни е мястото тук.

Бяхме като деца, зарязани от възрастните да играят на детска площадка, а сега изведнъж ни идваше наум, че някой може да се прокрадне до оградата и да ни стори нещо.

— Това са глупости — заяви Хенд. — Марсианската империя се е разпаднала под въздействие на колониални войни, отдавна е установено. Госпожице Вардани, става въпрос за доктрина, възприета от Гилдията.

— Така е, Хенд — презрението в думите й бе убийствено. — И защо, според вас, Гилдията настоява на подобна теория? Кой й плаща за това? Кой решава на какво да учим децата си?

— Но съществуват доказателства…

— Не ми говори за доказателства! — почти изкрещя археоложката. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху него. — Ти си един невеж тъпак! Какво знаеш за Гилдията? Хенд, аз се прехранвам с това. Искаш ли да ти кажа колко много „доказателства“ са били скрити, само защото не съвпадат с официалната доктрина на Протектората? Колко изследователи са били опозорени и съсипани, колко изследователски проекти са били осакатени, защото не отговарят на общоприетата линия? Даваш ли си сметка, че канцлерите на Гилдията са марионетки в ръцете на Протектората?

Хенд изглеждаше стреснат и объркан от внезапния й изблик.

— От статистическа гледна точка — промърмори той смутено — шансовете да възникне и еволюира звездна цивилизация…

Но беше все едно да пъхне глава в устата на звяра. Вардани вече бе набрала скорост.

— Ти малоумен ли си, или какво? Или не внимаваше, когато отворихме вратата? Това там бе мигновено прехвърляне на огромно разстояние в пространството! Ами другите машини, които са оставили след себе си? Нима смяташ, че цивилизация с подобни постижения ще се ограничи в няколко стотици светлинни години? Оръжията, които видяхме в действие, са по-бързи от светлината! Нищо чудно тези кораби да идват от другия край на галактиката! Какво знаем ние?

Някой повдигна покривалото и в помещението нахлу светлина отвън. Погледнах към вратата. Беше Тони Луманако, с камуфлажен комбинезон. Отдолу се виждаше мобилен скафандър. Вдигнах ръка.

— Здрасти, Тони. Добре дошъл на нашия малък академичен спор. Чувствай се свободен да задаваш въпроси, когато някой технически термин не ти е ясен.

Лицето на Луманако разцъфна в усмивка.

— Имам синче на Латимер, което мечтае да стане археолог. Казва, че не желаел да тръгва по стъпките на баща си и да се препитава с насилие.

— Това е временно, Тони. Ще го преживее.

— Надявам се. — Тони пристъпи неуверено от крак на крак. — Командирът иска да те види.

— Само мен ли?

— Не. Каза да доведа всички, които са се свестили. Мисля, че е нещо важно.

 

 

Зад стените на фибробалона денят постепенно си отиваше. Под смрачаващото се небе лагерът на Карера бе истински модел за контролирана активност.

Двама часовои с гравибайкове кръжаха непрестанно около вратата. Вятърът носеше откъслечни фрази и смях. Други двама стояха при резонаторното оръдие, привидно отпуснати, но нащрек. По-нататък по брега трима или четирима войници бяха разглобили нещо, което наподобяваше генератор на силово поле. Други пренасяха сандъци и контейнери между „Анджин Чандра“ и фибробалоните. Хангарът на „Чандра“ зееше отворен, озарен от бордовите светлини и оттам периодично се подаваше манипулаторна ръка, за да разтовари поредния контейнер.

— Защо още си с мобилния скафандър? — попитах Луманако, докато слизахме към кораба.

Той сви рамене.

— Попаднахме под артилерийски обстрел при Районг. Изглежда пак изтичане на информация. Изгубих левия си крак, част от таза, няколко ребра. Имах и рана на лявата ръка.

— Пак си извадил късмет, Тони.

— Е, не беше чак толкова зле. Само дето ще мине доста време, докато заздравее напълно. Докторите казаха, че снарядите им са били натъпкани с карценогени, затова и заздравяването щяло да се забави. — Той се намръщи. — От три седмици съм така. Гадна работа.

— Е, благодаря, че дойде да ни спасиш. Особено като се има предвид в какво състояние бяхме.

— Нищо работа. Пък и вече свикнах с проклетия скафандър. Колко му е да нахлузя още един върху него.

— Сигурно си прав.

Карера ме очакваше под товарната платформа на „Чандра“, облечен с униформата, с която го видях по-рано, и заобиколен от неколцина офицери. Някъде по средата на пътя до „Чандра“ ни застигна някакъв тип с омазнена униформа, който спря и ме загледа с немигащ поглед. Когато отвърнах на погледа му, той се разсмя налудничаво и поклати глава. Непрестанно се чешеше по врата с лявата си ръка и долната му устна бе увиснала и потрепваше. Всъщност цялото му лице се свиваше от мъчителни спазми. Изведнъж се досетих за причината. Жичкоглави тремори.

Сигурно той прочете нещо на лицето ми.

— О, гледай, гледай — промърмори заядливо. — Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Обвинения в антихуманизъм, самоотлъчка, знаем и за отношението ти към Картела…

— Млъквай, Ламонт — сряза го Луманако и жичкоглавият подскочи стреснато. Луманако се изхили. — Политкомисар — обясни ми, когато отминахме. — Нали ги знаеш тия шибаняци? Дай им само да плямпат.

— На този изглежда сте му хванали юздите.

— Е, горе-долу — продължаваше да се хили Луманако. — Нямаш представа колко бързо губят интерес към работата си скапаните му копелдаци, когато започват да си включват разни машинки в мозъка. От цял месец не сме имали лекция за „Праведната мисъл“, а досиетата ни са в такова състояние, сякаш са писани от родните ни майки. Така ли е, Ламонт?

Едва сега забелязах, че политкомисарят пристъпва зад нас. Очите му бяха насълзени.

— Да, намери си той майстора при нас — продължи доволно Луманако. Ламонт го изгледа мрачно и се отдалечи. — Помниш ли Фибун и онзи, как му беше името, другия глупак?

— Портило — рекох замислено.

— Да бе, точно. Истински гадове. Но тук нямаме такива проблеми. Достатъчно е да му покажеш как да си включва имплантантите и после го оставяш да се справя сам. Вълшебна работа, казвам ти. Има моменти, когато стария Ламонт не можеш го откачи от жицата за нищо на света.

— Защо не го оставите на мира? — попита с безразличие Таня Вардани. — Не виждате ли, че съвсем е изкукуригал.

Луманако я погледна учудено.

— Цивилна? — попита ме той.

Кимнах.

— Нещо такова. Тя е, хм… командирована.

— Ах, така ли било?

Карера изглежда бе приключил с рапорта, защото когато се приближихме, офицерите започнаха да се разпръсват. Той кимна на Луманако.

— Благодаря, сержант. Стори ли ми се, или Ламонт ви създаваше някакви проблеми?

Луманако разцъфна в хищна усмивка.

— Нищо, за което по-късно да съжалява, сър. Но май е дошло време да го промием отново.

— Ще обмисля предложението, сержант.

— Да, сър.

— А междувременно… — Карера премести поглед към мен. — Лейтенант Ковач, има някои…

— Само за момент, командире — прекъсна го Хенд, заел наперена поза. Карера млъкна и го погледна въпросително.

— Да?

— Уверен съм, че знаете кой съм, командире. Както и аз съм наясно с интригите в Приземяване, които са ви довели тук. Може би не си давате сметка обаче за това, че сте бил измамен от хората, които са ви пратили.

Карера ме погледна и повдигна вежди. Свих рамене.

— Не, грешите — отвърна той с любезен тон. — Давам си съвсем ясна сметка, че вашите колеги от „Мандрейк“ са спестили голяма част от истината. Честно казано, не очаквах друго. — Хенд го гледаше мълчаливо. — Но както и да е — продължи Карера, — въпросът с истината не ме интересува особено. По-важното е, че съм добре заплатен.

— Дали са ви по-малко, отколкото би трябвало — произнесе Хенд със забележителна бързина. — Моята бизнес операция тук е одобрена от Картела.

— Вече не. Хенд, опасявам се, че алчните ви приятелчета са ви продали.

— И точно в това им е грешката, командире. Не виждам обаче причина да я споделяте с тях. Повярвайте ми, нямам никакво желание разплатата да попадне не по адресата си.

— Заплашвате ли ме? — подсмихна се Карера.

— Не виждам причини да гледаме на…

— Попитах ви дали ме заплашвате — повтори с настойчив тон Карера. — Очаквам ясен отговор — да или не?

Хенд въздъхна.

— Нека кажем само, че съществуват сили, на които мога да разчитам и за които моите колеги не са се досетили. Или по-скоро, не са ги оценили подобаващо.

— Да. Забравих, че сте вярващ. — Карера изглежда се забавляваше от разговора. — Хоган, нали? Вие вярвате в тези неща. Духовните сили? Но май не можете да ги наемате като войници.

Луманако се изхили.

Хенд въздъхна отново.

— Командире, това, в което вярвам, е, че и двамата сме цивилизовани хора и…

Бластерът го накара да млъкне.

Карера вероятно го бе нагласил на широк разряд — почти невъзможно е да се получи толкова обширно поражение от малък ултракомпактен модел като този, който стискаше в ръката си. Дулото му, разперено като плавник на риба, едва се показваше между палеца и показалеца.

Никакъв откат, никакъв блясък, нито ударна сила. Само пукот и Хенд продължаваше да стои до мен, със зейнала дупка в корема. Той премигна, сетне изглежда долови миризмата на изпечените си черва и сведе бавно поглед надолу. От гърлото му се изтръгна сподавено стенание, което можеше да се дължи както на болка, така и на уплаха.

Ултракомпактните се нуждаят от известно време, за да презаредят, но не беше необходимо да прибягвам до периферното си зрение, за да осъзная, че всякакви опити да се нахвърля срещу Карера са обречени на провал. Луманако стоеше до мен, а офицерите от рапорта въобще не се бяха разпръснали — просто се бяха отдалечили на няколко крачки, за да ни сторят място.

Много хитро.

Хенд се олюля, продължавайки да стене, след това се свлече на колене. Някаква гадна част от съзнанието ми жадуваше да се изхили. Той опря длани в димящата си рана.

— Сгреши отново — произнесе Карера, надвесен над него. Тонът му не се бе променил след изстрела. — Аз не съм цивилизован човек, Хенд. Аз съм войник. Професионален убиец, нает от хора като теб. За теб също не зная какъв си, но изглежда в „Мандрейк“ смятат, че песента ти е изпята.

Звукът, който Хенд издаде, наподобяваше писък. Карера се обърна към мен.

— Успокой се, Ковач. Само не ми казвай, че не си искал да го направиш.

— Веднъж или два пъти — признах неохотно. — Накрая сигурно щях да успея.

— Е, вече не е необходимо.

Хенд тупна на една страна и продължи да се гърчи. Говореше нещо нечленоразделно. Забелязах с периферното си зрение няколко фигури да се приближават отзад. Сучиади и… Таня Вардани.

Карера им махна да си останат по местата.

— Не трябваше… да… го правиш — успя да промълви най-сетне Хенд. Той вдигна лявата си ръка към Карера, разтворил пръсти. Приклекнах до него и се наведох към сгърчено то му от болка лице.

— Какво казва? — попита командирът на Клина.

— Мисля, че те проклина — рекох.

— О, съвсем обяснимо, имайки предвид обстоятелствата. Но от друга страна… — Карера отмести крак назад и изрита Хенд в хълбока. Чиновникът нададе нов болезнен вик и отново се сви. — Не виждам смисъл да слушаме подобни глупости. Сержант.

Луманако пристъпи напред.

— Да, сър?

— Ножът, ако обичаш.

— Да, сър.

Затова го уважавам Карера — никога не е искал някой от подчинените да върши работа, която той самият не би свършил. Той взе виброножа от Луманако и изрита Хенд отново, преобръщайки го по корем в пясъка. Виковете на чиновника преминаха в сподавена кашлица и мъчителни стенания. Карера коленичи върху гърба му и започна да реже.

Още щом почувства проникващото острие в тила си, Хенд запищя с обновени усилия, но миг по-късно, когато ножът прекъсна гръбначния му стълб, той клюмна и замлъкна.

— Така е по-добре — отбеляза спокойно Карера.

Вторият разрез в основата на тила стана далеч по-елегантно, отколкото бих очаквал при подобни обстоятелства. Когато свърши, Карера изключи ножа, избърса го грижливо в дрехите на Хенд и се изправи. Подаде на Луманако ножа и парчето от шийния прешлен.

— Благодаря, сержант. Дай го на Хамад и му кажи да го пази като зеницата на окото си. Току-що спечелихме допълнителна награда.

— Да, сър — Луманако плъзна поглед по околните. — Ами… ъъъ?…

— О, да — Карера вдигна ръка. Лицето му изведнъж придоби уморен вид. — Това.

Ръката му падна надолу, сякаш беше парализирана.

Откъм зейналата паст на хангара долетя пукот, като от електрически разрив. Вдигнах глава, тъкмо навреме да видя как във въздуха се издига нещо, наподобяващо компактна ескадрила от нанокоптери. Почти веднага се досетих интуитивно какво ще последва, но бях завладян от някакво странно спокойствие и безразличие, което вероятно се дължеше на последиците от лъчевата болест и отслабващия ефект на тетрамета. Успях само да погледна към Сучиади. Той забеляза, че го гледам, и устата му се сгърчи. И той като мен знаеше. Сякаш някой бе изписал с големи, червени букви на екрана пред нас.

ИГРАТА…

И тогава от небето заваляха паяци.

Не точно, но приличаше на нещо подобно. Бяха вдигнали дулото на минохвъргачката за умиротворяване на тълпи право нагоре и бяха изстреляли ограничен по сила заряд. Сивкавите неутрализатори, с размери на пестник, се разпръснаха в кръг с диаметър двайсетина метра. Някои от тях тупнаха върху корпуса на кораба и се плъзнаха с тихо стържене надолу. Други се озоваха в пясъка, където образуваха малки кратери, от които се измъкваха припряно. Кой знае защо ми напомняха за крабовете от тропическия рай на Таня Вардани.

Само дето бяха хиляди.

ИГРАТА…

Падаха по главите и раменете ни, меки, като детски играчки и се закачваха там.

Пълзяха към нас по пясъка и се катереха по краката ни.

Понасяха равнодушно удари и отърсване и отново се връщаха. Сучиади успя да се отърве от няколко, но само за кратко.

Насочваха се със смайваща увереност право към нервните центрове и забиваха през дрехи и кожа тъничките си пипала.

ИГРАТА…

Жилата им потъваха надълбоко.

… СВЪРШИ.