Ричард Морган
Сразени ангели (33)

33.

Той лежеше в един от страничните тунели, на около километър във вътрешността на кораба, облечен в на пръв поглед съвсем здрав скафандър. Под меката синкава светлина, която струеше от стените, лицето му зад защитното стъкло изглеждаше сгърчено и съсухрено, но инак почти напълно запазено.

Коленичих до трупа и втренчих поглед в шлема.

— Не изглежда никак зле, като се има предвид…

— Стерилен въздух — рече Дьопре, положил ръка на дръжката на фотонера. Погледът му непрестанно щъкаше към обширното празно пространство над нас. На десетина метра по-нататък, също извадила оръжието, Амели Вонсава надничаше през входа за следващия тунел. — Би трябвало да е снабден с антибактериален разтвор — имат ги всички свестни скафандри. Интересно. Резервоарът му все още е пълен на една трета. Не зная от какво е умрял, но не е от задушаване.

— Някакви поражения по скафандъра?

— Аз поне не можах да открия.

— Нищо не разбирам — въздъхнах и се облегнах назад. — Този въздух става за дишане. Защо му е трябвало да стои със затворен скафандър?

— Движение — прошепна Вонсава.

Автоматът сам се озова в дясната ми ръка, докато притичвах към нея. Коридорът имаше корниз, който се извиваше нагоре, достигайки при вратата височина от около метър. Отвъд него се виждаше съвсем открито пространство. Мечтата на снайпериста. Приклекнахме зад корниза, а Дьопре се настани зад нас, за да ни охранява тила.

— Стори ми се, че нещо падна — добави шепнешком Вонсава — Не беше в това помещение, а в следващото.

— Ще се оправим — отвърнах, докато невростимулаторите набираха скорост и пращаха сигнали право в сърцето ми. Хубаво бе да знам, че системата функционира като часовник, дори в изтощеното от лъчева болест тяло. А и след толкова много загадки, явни и скрити заплахи, след гонитбата на призраци и сраженията с наноли, възможността да се изправя пред нов, макар и непознат противник, ми действаше вдъхновяващо.

Усещах надигащото се в мен приятно очакване при мисълта, че най-сетне ще мога да убия някого. Да си начеша крастата.

Дьопре вдигна ръка от дръжката на своя фотонер.

Слушай.

Този път и аз го чух — приглушено тътрузене, някъде от дъното на помещението. Извадих и втория интерфейсен автомат и го поставих на ръба на корниза. Емисарската школовка бе прогонила и последните остатъци от умората и напрежението в схванатите ми мускули, трупайки същевременно енергия в натегнатите ми като пружини рефлекси.

Нещо бледо се движеше в сумрака на отсрещната страна. Поех си въздух и фокусирах поглед върху него.

Започва се.

— Амели, там ли си?

Гласът на Шнайдер.

Чух Вонсава да издишва едновременно с мен. Тя се изправи на крака.

— Шнайдер? Какво правиш, бе човек? За малко да те гръмна.

— Ама че приятелско посрещане. — Шнайдер се появи на откритото и скочи върху корниза. Беше преметнал своя фотонер небрежно през рамо. — Идваме ви на помощ, а вие сте готови да ни изпостреляте.

— Още един археолог? — попита Хенд, който изникна откъм коридора зад Шнайдер. Изглеждаше нелепо с бластер в дясната ръка. Едва сега осъзнах, че откакто се познаваме, го виждам за пръв път с оръжие. Някак си не му отиваше. Разваляше общия му изглед на предприемчив търговец и паркетен кавалер. Хенд не бе човек на оръжието. Или по-скоро, не бе човек на такива груби оръжия.

Но той винаги носи парализатор в джоба си.

— Ела и виж — поканих го аз.

Двамата новопристигнали прекосиха откритото пространство пред нас и коленичиха до трупа. Докато Хенд се навеждаше, неволно забелязах колко е пребледняло и измъчено лицето му от лъчевата болест. Все гледаше да се подпре, сякаш не беше сигурен кога може да падне, а дясната му устна потрепваше нервно. В сравнение с него Шнайдер изглеждаше в цветущо здраве.

Постарах се да смачкам мимолетния порив на симпатия. Добре дошъл в клуба на умиращите, Хенд. Добре дошъл сред бордеите на Санкция IV.

— Той е със скафандър — промърмори Хенд.

— И ние го забелязахме.

— Как е умрял?

— Не знаем. — Усетих, че ме завладява безмерна умора. — А и, честно казано, не съм в настроение за аутопсии. Да поставяме маяка и да се махаме оттук.

Хенд ме погледна със странно изражение.

— Трябва да го отнесем на борда.

— Е, ако ми помогнеш, съм готов. — Приближих се до трупа и вдигнах единия крак. — Хващай другия.

— Ще го влачиш ли?

— Ние, Хенд. Ние ще го влачим. Не мисля, че ще има нещо против.

 

 

Изгубихме близо час да пренесем трупа обратно през усуканите тунели и стръмно спускащи се зали на марсианския кораб и да го качим на борда на „Наджини“. Спестихме доста време благодарение на светещите пътеуказатели, но лъчевата болест си взе своето. На няколко места по пътя двамата с Хенд бяхме спохождани от остри пристъпи на гадене и трябваше Шнайдер и Дьопре да ни заместват. Забелязах, че Дьопре също не изглежда никак добре, въпреки своя радиозащитен маорски „ръкав“, а под светлината от прожекторите на „Наджини“ зърнах виолетови кръгове и увиснали торбички под очите на Вонсава.

„Не виждаш ли?“ — прошепна по някое време Семетайр.

 

 

Имаше някаква огромна, стаена заплаха в зловещата архитектура на този привидно заспал, чуждоземен кораб, който сякаш ни наблюдаваше постоянно.

Когато приключихме, останах още няколко минути под антисептичната виолетова светлина на трупохранилището. Облечените в смачкани космически скафандри фигури приличаха на купчина нулагравръгбисти в решителния стадийна срещата. Чувалите с останките от Крюкшенк, Хансен и Дхасанапонгсакул бяха скрити някъде по-навътре.

Едни вече мъртви…

Други, още умиращи…

Емисарската школовка продължаваше да човърка някакъв нерешен проблем в съзнанието ми.

„Земята е за мъртъвците.“ За миг пред погледа ми се мярна сияещата татуировка на Шнайдер.

За мъртъвците?

— Ковач? — беше Дьопре, застанал в отвора на шлюза. Хенд ни вика обратно на платформата. Ще носим храна. Идваш ли?

— Ще ви настигна след малко.

Той кимна и изчезна обратно. Чух и други гласове, но се опитах да ги заглуша.

Едни вече мъртви?

„Земята е…“

Вратата… така, както изглежда през илюминаторите на „Наджини“…

През илюминаторите на пилотската кабина…

Разтърсих раздразнено глава. Емисарската интуиция е несигурна система и най-неуместният момент да разчиташ на нея е, когато радиацията прояжда тялото ти.

Други, още умиращи…

Отказах се да търся някаква връзка и оставих на умората да ме надвие.

Виолетовата светлина на трупохранилището ме подканяше.

Захвърлените вътре „ръкави“…

Семетайр.

 

 

Когато се върнах на платформата, вечерята там вече привършваше. Групата се бе разположила върху надуваеми дюшеци под висящите мумифицирани тела на двамата марсианци и поемаше, без видим апетит и ентусиазъм, равни количества храна и антирадиационни таблетки. Не можех да ги виня, аз също не изпитвах особена охота за ядене. Забавих се малко на входа, когато шумът от приближаването ми предизвика напрегнати реакции.

— Ей, аз съм — извиках с вдигнати ръце.

Сумтене и дрънчене на оставено оръжие. Приближих се към групата. Жиан Жианпин и Шнайдер седяха право на пода, последният — в досадна близост до Таня Вардани. Не зная защо, но неволно стиснах зъби. Приклекнах до Вонсава и отказах протегнатата консерва.

— Какво те забави? — попита Дьопре.

— Мислех си за разни неща.

Шнайдер се разсмя.

— Човече, не ти препоръчвам подобно занимание. Действа ти зле. Вземи — той изтърколи към мен кутия с амфетаминова кола. Спрях я с крак. — Не помниш ли какво ми каза в болницата? Не се опитвай да мислиш, войнико — не си ли чел инструкцията за постъпване на служба?

Думите му предизвикаха изнурени усмивки. Кимнах.

— Той кога идва, Ян?

— А?

— Попитах — повторих и изритах кутията обратно към него, — той кога идва?

Разговорите постепенно утихнаха. Настъпи напрегната тишина, нарушена от пукането на кутията в ръката на Шнайдер.

В дясната му ръка. Лявата бе твърде бавна, докато се протягаше към оставеното на пода оръжие. Дулото на единия калашник вече сочеше към челото му.

— Недей — предупредих го.

Приклекнала до мен, Вонсава продължаваше да тършува за своя фотонер. Поклатих глава.

— Не е необходимо, Амели — спрях я, прибавяйки в гласа си нужната доза емисарска настойчивост.

Ръката й се отпусна в скута. С периферното зрение виждах, че всички останали седят неподвижно. Дори Вардани. Позволих си да се отпусна едва забележимо.

— Та питах, Ян, той кога ще дойде?

— Ковач, не зная за какво…

— Напротив, знаеш. Кога ще дойде той? Или вече не ти трябват двете ръце?

— Кой?

— Карера. Кога ще дойде тук, Ян? Последна възможност.

— Не разб… — гласът му премина в остър писък, когато един куршум проби дланта му и превърна кутията, която държеше, в накъсан метал. Кръв и амфетаминова кола се смесиха на пода, алени капки опръскаха лицето на Таня Вардани.

— Какво ти става, Ян? — попитах все така спокойно. — Да не би „ръкавът“, който ти е осигурил Карера, да е с недостиг на ендорфини^[1]?

Вардани скочи на крака и взе да си трие лицето.

— Ковач, той е…

— Не ми казвай, че е със същия „ръкав“, Таня. Чукала си се с него сега и преди две години. Би трябвало да знаеш.

Тя поклати глава.

— Татуировката…

— Татуировката е съвсем нова. Личи й, като я погледнеш внимателно. Козметична хирургия, направили са му я като част от сделката. Така ли е, Ян?

Единственото, което получих от Шнайдер, бяха агонизиращи стенания. Държеше ранената си ръка протегната и я разглеждаше невярващо. Кръв струеше по пода.

Отново безмерната умора.

— Досетих се, че си предпочел да ни предадеш на Карера, когато са те заплашили с виртуален разпит — рекох, докато следях реакцията на присъстващите. — Не мога да те виня. Ако са прибавили в обещанията прясно изпечен боен „ръкав“ с пълна радиохимична защита, какво пък, в наши времена на Санкция IV рядко се случват толкова изгодни сделки. Пък и кой може да знае още колко атомни бомби ще си разменят двете страни, докато положението се успокои. Сигурно и аз щях да приема подобно предложение.

— Имаш ли някакви доказателства? — попита Хенд.

— Освен факта, че той е единственият от нас, който не изглежда зле? Само го погледни, Хенд. Държи се по-добре от маорските „ръкави“, а те са създадени за това.

— Това не е доказателство — рече замислено Дьопре. — Макар че е странно.

— Този тип лъже! — кресна Шнайдер през стиснати от болка зъби. — Ако някой играе за Карера, това е той самият! За Бога, та той е лейтенант от Клина!

— Не си подритвай късмета, Ян.

Шнайдер ме изгледа с изкривено от болка лице. Чувах далечната песен на пеещите шипове от другия край на платформата.

— Някой да ми даде аптечка — рече той. — Моля ви.

Сън посегна към джоба си. Поклатих глава.

— Не. Първо да ни каже колко време остава, докато Карера се появи на вратата. Трябва да сме готови.

— След като вече го знаем, какво ни пречи да сме готови? — попита Дьопре.

— Не и когато става въпрос за Клина.

Вардани се приближи мълчаливо до Сън и дръпна аптечната от джоба на жилетката й.

— Ще взема това — заяви тя. — Щом вие, униформени свине, отказвате да го направите, аз ще го сторя.

Тя коленичи до Шнайдер и разпиля цялото съдържание на аптечката по пода, докато търсеше превръзки.

— Зелените пакети — подсказа й Сън. — Тези.

— Благодаря — троснат отговор. Вардани ме погледна. — Сега какво ще правиш, Ковач? И мен ли ще застреляш?

— Таня, той ни е продал.

— Не можеш да си сигурен.

— Знам, че по някакъв начин е успял да се промъкне на борда на орбиталната болница, където въобще не му беше мястото. Че успя да влезе в офицерската столова, без да има пропуск.

Лицето й се изкриви.

— Майната ти, Ковач. Когато копаехме при Дангрек, той успя да ни осигури деветседмично енергоподаване без никакви документи.

Хенд се покашля.

— Бих казал, че…

И в този момент корабът се озари в светлини.

 

 

Те се процеждаха направо през пода — късчета от внезапно блеснали светлини, сливащи се в солидни, прозрачни колони, които се събираха около централната част. Святкащи електрически отблясъци разцепваха въздуха между тези колони, подобно на светкавици в сумрачно небе. Пълзящи светлинни фонтани бликаха от горните нива на разрастващата се сияйна конструкция, обливаха с лъчите си палубата и събуждаха фосфоресциращо пламтене във всеки предмет, който докосваха. Високо над нас звездите угаснаха, а мумифицираните трупове на марсианците потънаха сред светлосенките. Всичко това бе придружено и от звуци, но те по-скоро се долавяха, отколкото да се чуват — постепенно нарастващо барабанене и трептене, подобно на прилива на адреналин, който усещах в началото на битката.

Вонсава ме докосна по ръката.

— Погледни навън — чух я да вика. Макар че стоеше до мен, имах усещането, че гласът й се надпреварва с воя на вятъра. — Погледни към вратата!

Вдигнах глава и задействах зрителното невростимулиране, опитвайки се да надзърна отвъд въртящите се вихри от светлина, които запречваха кристалния таван. В началото не разбирах за какво говори Вонсава Не можах да открия вратата и си помислих, че може би се намира от другата страна на кораба. После забелязах едно сиво петно, твърде смътно, за да бъде…

И тогава разбрах.

Бурята от светлина и енергия, сред която се намирахме, не беше ограничена само в рамките на прозрачния похлупак. Пространството около марсианския кораб също кипеше от живот. Звездите бяха избледнели до едва забележими светулки зад мъглива и потрепваща завеса на около километър отвъд кораба.

— Това е екран — рече със странна увереност Вонсава. — Нападат ни.

Бурята над главите ни постепенно се уталожваше. Само тук-там се виждаха отделни разноцветни прашинки, които бързо се спускаха към пода. Бученето постепенно утихна и корабът започна да разговаря със себе си с едносрични команди. Мелодични тонове отекваха от далечните краища на платформата, прекъсвани от дълбоки, органоподобни звукоизлияния.

— Това не е ли… — промърморих, докато умът ми трескаво прехвърляше различни възможности. — Не е ли информационна система?

— Право в десетката — Таня Вардани прекоси един разноцветен сноп светлина и посочи към трепкащите, неясни изображения около двете увиснали фигури. На лицето й имаше странно изражение. — Нещо като нашите холограми, но сигурно далеч по-усъвършенствани. Жалко, че няма потребители, които да се възползват от тях, но предполагам, че корабът ще се справи и сам.

— Зависи от това, което се задава — рече мрачно Вонсава. — Погледнете към горните щитове. И сивия фон зад тях.

Проследих ръката й. Високо горе, под свода на купола се виждаше овално петно с умалена версия на звездния небосвод отвън. Нещо се движеше там, тъмна сянка на фона на звездите.

— Какво, мамка му, е това? — попита стреснато Дьопре.

— Не можеш ли да се досетиш? — Вардани цялата се тресеше от вълнение. Беше застанала в самия център на платформата. — Огледай се. Чуй кораба. Опитва се да ни каже нещо.

Марсианската инфосистема продължаваше да говори на език, който никой от нас не би могъл да разбере. Накъсаните снопове — техноглифови числа, досетих се изведнъж, това е обратно отброяване — припламваха като дигитални обозначения около приближаваща се бойна ракета. Придружаваха ги пискливи звуци, каквито нито едно човешко гърло не би могло да издаде.

— Изглежда ще се сблъскаме с някакъв обект — отбеляза Вонсава с хипнотизиран поглед. — Това трябва да е тяхната автоматична бойна система.

„Наджини“…

Обърнах се.

— Шнайдер! — извиках.

Но от Шнайдер нямаше и следа.

— Дьопре — креснах през рамо, докато тичах към платформата. — Жиан. Той е тръгнал към „Наджини“.

Докато стигна входа към тунела за долното ниво, нинджата вече се бе изравнил с мен, а Дьопре бе на няколко крачки зад нас. И двамата държаха фотонерите със сгънати приклади, за да са по-удобни за стрелба в тясно помещение и от къса дистанция. Чух приглушен тропот от долния край на тунела, после болезнен вик. Някъде дълбоко в мен вълкът изръмжа тихо.

Плячка!

Тичахме, пързаляйки се на по-стръмните участъци, докато и тримата се изсипахме вкупом на дъното на озарения от нашите равномерно потрепващи светлинни маркери тунел. Имаше голямо кърваво петно на пода, където Шнайдер бе паднал. Коленичих до него и почувствах как устните ми се разтварят в хищна усмивка. Изправих се и погледнах моите двама спътници.

— Едва ли ще се движи бързо. Не го убивайте, ако е възможно. Все още ни трябва, за да разкаже за Карера.

— Ковач!

Викаше ме Хенд, от горния край на тунела и в гласа му се долавяше сподавена ярост. Поклатих глава и се затичах към изхода на следващия тунел.

На лов!

Не е никак лесно да тичаш, когато всяка клетка на тялото ти иска да престане да функционира и да умре, но вълчите гени и каквито там други подобрения бяха сипали в коктейла биоспециалистите от Клина, успяха по някакъв начин да потиснат мъчителното чувство за гадене и да прогонят умората. Емисарската школовка надделя.

Около нас корабът се тресеше като пробуждащо се чудовище. Тичахме по коридори, озарени от трепкаща оранжева светлина, каквато бях видял около вратата, когато я отваряхме. В една от залите някаква машина се раздвижи и се опита да ни препречи пътя, изстрелвайки във въздуха пред себе си сияещи техноглифи, придружени от разтревожено чуруликане. За миг автоматите се озоваха в ръцете ми, Дьопре и Жиан заеха позиция от двете ми страни. Машината сякаш се подвоуми, сетне се отдръпна встрани.

Разменихме погледи. Лицето ми бе изпънато от напрежение, но въпреки това успях да се усмихна.

— Да вървим.

Десетина зали и коридори по-нататък Шнайдер доказа, че е по-хитър, отколкото предполагах. Тъкмо когато двамата с Жиан се подавахме от отвора на поредния тунел, в далечния край се чу пукот от фотонер. Усетих опарване по бузата и в същия миг нинджата се наведе рязко и ме подкоси с въртеливо движение на крака. Следващият изстрел изпепели мястото, на което се намирах допреди секунда. Жиан тупна на пода, претърколи се и погледна намръщено димящия си ръкав.

Дьопре успя да спре в сянката на тунела, опрял око в мерника на своето оръжие. Дългият откос от прикриващ огън направи на пух и прах засадата на Шнайдер, но без да предизвиква каквито и да било поражения по стените. Жиан се претърколи под огъня на Дьопре и зае по-изгоден ъгъл за обстрел. Стреля веднъж, погледна в мерника и поклати глава.

— Няма го — извика и се изправи.

— Уф, благодаря — рекох. — Задето ме събори.

Той кимна отсечено и прекоси с бързи крачки помещението. Дьопре ме тупна по рамото и го последва. Разтърсих глава и заех позиция отзад. Когато стигнахме отсрещния коридор, опрях длан на стената, където бе попаднал изстрелът на Дьопре. Дори не почувствах топлина.

Слушалките изпукаха. Гласът на Хенд бе прекъсван от пукота на радиосмущенията. Жиан замря на няколко метра пред нас и се заслуша.

— …дри, и…мен…как…тарям, връ…ага…

— Нищо не разбрах. Повтори пак! — чух гласа на Жиан.

— …азвам…клад…не…

Жиан ме погледна и сви рамене. Прокарах пръст през гърлото си и свалих слушалките. Нинджата се размърда и продължи нататък с ловките движения на професионален танцьор. Последвах го, макар и не със същата грациозност.

Сега вече Шнайдер си бе осигурил нужната преднина. Налагаше се да се придвижваме по-бавно, покривайки всеки ъгъл, преди да проникнем в следващото помещение. На два пъти засичахме някакво движение пред нас и се налагаше да пълзим, за да открием, че е поредната машина, която разговаря със себе си. Една от тях дори ни последва за известно време, като кученце след господаря си.

Бяхме през две зали от хангара, когато чухме двигателите на „Наджини“ да набират мощност. Зарязахме всякаква предпазливост и се втурнахме напред. Бях първи, но скоро Жиан и Дьопре ме задминаха. Опитах се да ги застигна, но се закашлях, превих се и се проснах на пода на последната зала. Дьопре и Жиан бяха на двайсетина метра пред мен, когато свърнаха във входа на хангара. Изтрих горчивата слюнка от брадичката си и се надигнах.

Пронизителен, стържещ, разкъсващ писък, като натиснати в последния момент спирачки, изпълни цялата вселена.

Залп с резонаторното оръдие на „Наджини“ в затворено помещение.

Изпуснах фотонера и притиснах ушите си с длани, усещайки как сърцето ми спира. Дьопре се появи иззад ъгъла, отстъпвайки бавно, без оръжие, целият окървавен отпред. Зад него двигателите на „Наджини“ отново започнаха да набират мощ. Откъм хангара повя топъл въздух с мирис на изгоряло. Сетне изненадващо се възцари пълна тишина.

Захвърлих фотонера и изтичах при мястото, където Дьопре се бе свлякъл на пода, с гръб към извитата стена. Беше втренчил изцъклен поглед в ръцете си и овъглената коричка, която ги покриваше. Лицето му бе измазано с черни и червени петна и маскировъчният му костюм прилежно променяше цвета си в съответствие с тях.

Издадох някакъв звук и той вдигна поглед.

— Жиан?

— Това… — той протегна ръце към мен и на лицето му за миг се изписа неуверено изражение, като на малко дете, което не знае дали да заплаче. — … е Жиан. Това е… мамка му…

Слушалките, увиснали на гърдите ми, изпукаха безпомощно. Зад гърба ми една от машините пак се раздвижи.