Метаданни
Данни
- Серия
- Такеши Ковач (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Broken Angels, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dargor(2015 г.)
Издание:
Ричард Морган. Сразени ангели
Английска. Първо издание
Редактор: Олга Герова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Татяна Джунова
ИК „Бард“, София, 2004
ISBN: 954–585–575–4
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 29
История
- —Добавяне
29.
Хенд свика обща среща една минута и седемнадесет секунди преди отварянето на вратата. В началото не се намесваше, решил да остави на другите да изпуснат парата. Във всеки случай, след като напуснах горната палуба, оттам се чуваха доста викове. От време на време някой слизаше в хангара, но не се приближи към мен, нито ме заговаряше. Единственият, който не ми даваше покой, беше Семетайр.
„Не ти ли казвах, че за мен също ще се намери работа тук?“
Затворих очи.
„Къде ти е сега оръжието, Клинов вълк? Къде е кипящата ти ярост, когато толкова ти трябва?“
„Аз не…“
„Търсиш ли ме вече?“
„Аз не се занимавам с такива глупости.“
Смях, като стържене на „колоди“ по метален под.
— Ковач?
Вдигнах глава. Беше Люк Дьопре.
— Най-добре да се качиш горе.
Едва сега забелязах, че на горния етаж шумотевицата бе утихнала.
— Ние няма… — говореше Хенд, когато се върнах в каюткомпанията, — повтарям, няма да си тръгнем оттук, преди да поставим мандрейкски маяк от другата страна на тази врата. Прочетете внимателно условията на своите договори и обърнете внимание на израза „с всякакви възможни начини и при всякакви обстоятелства“. Каквото и да ви нареди да правите капитан Сучиади, ще бъдете екзекутирани и пратени на Бунището за души, ако си тръгнете оттук, без да изпълните поставената ви задача. Достатъчно ясно ли се изразявам?
— Не, не е достатъчно ясно — извика Амели Вонсава през люка за пилотската кабина. — Защото единственият възможен начин, който аз виждам, е да отнесем на ръце проклетия маяк и да го хвърлим през вратата, с надеждата, че все още функционира. Което не ми се струва никак разумно и по-скоро се равнява на самоубийство. Тези неща ядат „колоди“.
— Сканирахме за наноли… — поде Хенд, но други разгневени гласове го заглушиха. Той вдигна ръце, опитвайки се да потуши страстите. Сучиади изшътка и постепенно настъпи тишина.
— Ние сме войници — заговори неочаквано Жиан. — Не сме кемпистки доброволци. Шансовете ни за успех са нулеви.
Той се огледа, изненадан не по-малко от другите, че е взел думата.
— А когато се жертваше на Данангското плато — попита го Хенд, — тогава имаше ли някакви шансове? Не, готов бе да дадеш живота си. Това е, заради което ви купих всичките.
Жиан го изгледа с нескрито презрение.
— Дадох си живота заради хората, които командвах. Не за някакви шибани търговски интереси.
— О, Дамбала! — възкликна Хенд и завъртя очи към тавана. — А за какво, според теб, глупава главо, е цялата тази война? Кой, мислиш, е платил за щурма на данангския плацдарм? Набий си го в главата — ти се сражаваш заради мен. За корпорациите и техните шибани марионетни правителства.
— Хенд — прекрачих през люка и застанах в центъра на каюткомпанията. — Струва ми се, че търговските ти похвати са неподходящи в случая. Защо не си отдъхнеш малко?
— Ковач, аз не съм…
— Сядай — произнесох с тих глас, но изглежда в тона ми имаше нещо, което го накара да се подчини незабавно.
Всички вторачиха в мен очаквателни погледи.
Не и този път.
— Никъде няма да вървим — рекох, — защото не можем. И аз също като вас искам да напуснем час по-скоро това проклето място. Но е невъзможно, разберете. Не и докато не разположим маяка.
Млъкнах, очаквайки нови възражения, но не последваха. Всички мълчаха.
Обърнах се към Хенд.
— Защо не им разкажеш за ОПРО-ните? Кажи им откъде са се взели.
Той ме изгледа мрачно.
— Добре тогава, аз ще им го кажа — огледах лицата им, усещайки напрегнатото им очакване. Посочих към Хенд. — Нашият спонсор тук си има няколко домашни врагове в Приземяване, които ужасно държат той да не се върне обратно. Нанолите са техният начин да се подсигурят за това. До момента успяхме да оцелеем, поне някои от нас, но в Приземяване няма как да го знаят. Ако обаче се вдигнем и поемем обратно, незабавно ще разберат и ще ни свалят още преди да стигнем горния край на параболата. Така ли е, Матиас?
Хенд кимна.
— А кодът на Клина? — попита Сучиади. — Той нищо ли не значи?
Нови развълнувани въпроси след думите на Сучиади.
— Какъв код?…
— За какво говори той? За идентификационен код ли?…
— Как е възможно да не ни…
— Млъкнете всички — за мое учудване те го направиха. — Командването на Клина ни прати опознавателен код, който да използваме в случай на спешна евакуация. Не ви го казахме, защото… не е ваша работа да го знаете. Не си мислете обаче, че този код е гаранция за безопасно завръщане. Хенд, ще им обясниш ли защо?
Той вдигна поглед от земята.
— Командването на Клина отговаря пред Картела — рече, с равномерния тон на лектор. — Който и да е разположил ОПРО-новите системи, извършил го е с разрешението на Картела. По същия канал би могъл да се снабди и с опознавателните кодове на Айзък Карера. Тъй че, ако някой ще стреля по нас, най-вероятно това ще е самият Клин.
Люк Дьопре се изправи и ме погледна.
— Ковач, ти си от Клина. Не вярвам да стрелят по някой от своите. Никога не са правили подобно нещо.
Погледнах към Сучиади. Лицето му се изпъна.
— За съжаление — отвърнах, — присъстващият тук Маркус Сучиади се издирва за убийството на офицер от Клина. Връзката ми с него автоматично ме превръща в изменник. От враговете на Хенд се иска само да подадат списък с имената на членовете на екипажа. Това ще е достатъчно, предполагам.
— Не можеш ли да блъфираш? Чувал съм, че Емисарите ги бива в това.
— Бих могъл да опитам — кимнах. — Но се опасявам, че шансовете ни не са кой знае колко добри. А има и по-лесен начин.
Дьопре наклони глава.
— И той е?
— Разберете, единственото, което може да ни измъкне оттук, е разполагането на маяка. Поставим ли обозначения на „Мандрейк“ около марсианския космически кораб, шансовете ни да се приберем нарастват неимоверно. Всичко друго може да бъде разчетено като блъф и тогава просто ще ни видят сметката и ще пратят други да свършат нашата работа.
Всички мълчаха, но във въздуха се усещаше неимоверно напрежение. Погледите им бяха вперени в мен.
Не и този път, моля те.
— Вратата се отваря след час. Ще разрушим скалата около нея с резонаторно оръдие и ще изпратим шибания маяк където му е мястото. След това се прибираме у дома.
Напрежението изригна отново. Стоях сред хаоса от гласове и чаках, усещайки, че вълната скоро ще се пречупи. Те щяха да се съгласят. Щяха да се съгласят, защото знаеха това, което знаехме ние с Хенд. Бях им показал единствения изход, светлинната в края на тунела и всеки, който откажеше да я види…
Потреперих.
Всеки, който откажеше да я види, щеше да се изправи срещу мен.
За човек, чиято специалност е обезвреждане на електронни и механични системи, Сън се оказа забележително веща в управлението на тежката артилерия. Тя извърши пробна стрелба с резонаторната батарея по различни цели в подножието на скалите, след което Амели Вонсава откара „Наджини“ на петнайсетина метра от входа на пещерата. Тук вдигна предния защитен екран, за да ни предпази от летящите отломки и Сън откри огън.
Звукът бе като от стържене на метална жица по пластмасова повърхност, като бръмченето на бръмбари напролет. Същия звук бях чул, когато Таня Вардани изваждаше коровата „колода“ на Денг Жао Жун в онази дупка, където бяхме отседнали в Приземяване. Една зловеща смесица от цвърчене, чуруликане и стържене, доведена до непоносими нюанси.
Беше като звука на разпадащ се свят.
Наблюдавах сцената от предния люк на хангара, в компанията на двете тежки картечници, включени на автоматичен режим. В пилотската кабина и без това нямаше достатъчно място. Сън откри стрелбата с ниска интензивност и защитните екрани на „Наджини“ неутрализираха по-голямата част от ударната вълна. Въпреки това пискливият вой ме караше да стискам мъчително зъби.
Непрестанно виждах как Крюкшенк умира.
Двайсет и три минути. Оръдието замлъкна.
Вратата изникна сред прахоляка и разрушението като дърво от утихнала снежна буря. Вардани ми бе казала, че нито едно от нашите оръжия не може да й причини нещо, но въпреки това Сън бе програмирала батареята на „Наджини“ да замлъкне веднага щом получим визуален контакт. Сред бавно снишаващия се облак прах постепенно изплуваха останките от оборудването на археоложката, натрошени и изкривени в последните секунди на канонадата. Трудно беше да повярвам, че вратата може да оцелее насред това разрушение. За миг бях завладян от тревога и в ума ми отекна гласът на Сучиади:
Не ни е мястото тук. Още не сме готови…
Разтърсих глава, за да го прогоня.
— Ковач? — повика ме Амели Вонгсава.
— Тук съм.
— Затварям люковете. Отдръпни се.
Станоците на картечниците се плъзнаха гладко назад и люковете пред дулата се спуснаха, отрязвайки пътя на светлината. Миг по-късно блеснаха вътрешните светлини.
— Засичам движение — обади се разтревожено Сън. Беше преминала на общия канал и сега вече я чуваха всички.
Вонсава реагира мигновено и вдигна „Наджини“ с няколко метра. Подпрях се на стената и машиналцо погледнах надолу.
— Не е под нас — произнесе Сън, сякаш можеше да ме види. — Струва ми се, че се насочва към вратата.
— По дяволите, Хенд. Колко от тази гадост има долу? — попита Дьопре.
— Нямам представа за възможностите и ограниченията на ОПРО-новите системи — отвърна Хенд. — Нищо чудно да е заело цялото пространство под брега.
— Но е малко вероятно — обади се Сън. — Сензорите щяха да засекат обект с подобни размери. Освен това, доколкото ни е известно, то не е погълнало останалите охранителни системи, така че едва ли разполага с достатъчно количество материал за разрастване. Предполагам, че е отворило пробойна в защитния ни периметър и е проникнало навътре през него…
— Погледнете — прекъсна я Жиан. — Там е.
Вдигнах поглед към екрана над главата ми. От пясъка около вратата изникнаха познатите пипала. Може би вече бе опитвало да премине под основите на марсианската машина и не бе успяло. Кабелите му бяха на не повече от два метра от триъгълната плоча, когато реши да удари.
— Сега ще ни довърши — рече Шнайдер.
— Не, почакай — обади се Вардани и в гласа й се долавяше гордост. — Почакай и ще видиш.
В началото пипалата изглежда само се затрудняваха да се заловят за обшивката на вратата. Те се плъзгаха по повърхността й, сякаш бе добре смазана. Повториха опитите си близо десетина пъти, после се отдръпнаха и от пясъка изникна нова, по-дълга и по-дебела ръка, която се издигна на десетина метра, преди да се увие около подножието на шпила. Изглеждаше толкова здрава и гъвкава, че със сигурност би могла да свали „Наджини“ насред полет.
Ръката се изви и видимо се напрегна.
След това се разпадна.
Отпърво си помислих, че Сън е пренебрегнала инструкциите ми и е открила огън с резонаторното оръдие. Но почти веднага си спомних, че нанолите бяха неподатливи на резонаторен огън.
Останалите кабели също бяха изчезнали.
— Сън? Какво, по дяволите, стана?
— Точно това се опитвам да установя — чух задъхания й глас.
— Вратата го изключи — произнесе с ясен глас Вардани.
— Изключи кое? — попита Дьопре.
Сега вече почти долавях усмивката в гласа на археоложката.
— Нанолите съществуват в електромагнитна среда. Това ги свързва. Вратата изключи полето.
— Сън?
— Изглежда госпожица Вардани е права. Не засичам долу никаква електромагнитна активност. И никакво движение.
Последва тишина, прекъсвана от тихия пукот на радиовръзката. Всички обмисляха чутото.
— През това нещо ли ще трябва да прелетим? — попита накрая Дьопре.
Имайки предвид случилото се досега и онова, което очаквахме да се случи в обозримото бъдеще, час нула в преддверието на вратата бе напълно лишен от драматичност. Две минути и половина преди отварянето трептящите светлини, които бяхме наблюдавали през поляризиращия екран на Вардани, най-сетне преминаха във видимия спектър, очертавайки потрепващите контури на входа. На дневна светлина гледката не бе така впечатляваща, както в мрака на пещерата.
Осемнайсет секунди преди финалния срок цялата машина видимо се разтърси, сякаш потрепваше с криле.
Девет секунди след това над шпила се появи черно петно, наподобяващо сфера от масло. То се плъзна бавно надолу, разширявайки се по пътя.
Осем секунди по-късно петното започна да се върти около собствената си ос. В мрака, изпълващ центъра му, заблещукаха звезди.