Ричард Морган
Сразени ангели (21)

21.

Събудих се изморен — от радиацията или от лекарствата, които бях погълнал, за да я наутрализирам. През прозорчето на фибробалона се прецеждаше сивкава светлина. Постепенно започнах да си припомням сцени от съня, който ме бе споходил през нощта…

Виждаш ли Клинов вълк? Виждаш ли?

Семетайр?

Разсея ме шумът от ентусиазирано миене на зъби, идващ откъм санитарната ниша. Извих глава и видях Шнайдер, който търкаше главата си с пешкир.

— Добро утро — подвикна ми той.

— Добро утро. — Подпрях се на лакът. — Колко е часът?

— Пет и нещо — той повдигна рамене, сякаш се извиняваше. — Нямаше да стана толкова рано, но Жиан не само се излюпи по тъмно, ами и излезе навън да тренира някакви бойни хватки, а аз спя леко.

Извих глава на другата страна и се заслушах. Зад стената на спалното от време на време се дочуваше рядко издишване и търкане на дрехи.

— Шибан психопат — промърморих.

— И не само той. Половината от тия, дето сте ги наели да ни пазят, са същите.

— Да, но изглежда само Жиан страда от безсъние. — Надигнах се, малко подразнен от времето, което бе отнело на бойния „ръкав“ да се отърси от съня. Може би точно с това се опитваше да се пребори и Жиан Жианпин. Изглежда лъчевата болест оказваше разяждащото си влияние и организмът реагираше като алармена система. Пинк-пинк-пинк. Иде краят.

Уууш! Хряс!

— Хаййй!

— Прав си. — Притиснах очните си ябълки с пръсти. — Вече се събудих. Свърши ли с миенето?

Шнайдер кимна и се измъкна от санитарната ниша. Станах и заех мястото му там.

 

 

Когато излязох в общото помещение, поосвежен от водните процедури, Жиан бе приключил със загрявката. Беше заел отбранителна позиция и се извърташе бавно, следвайки една след друга определените стъпки. Беше разчистил пространството между спалните помещения от столове и маси, а чергилото на изхода бе отметнато нагоре. Отвън проникваше светлина и се виждаше пясъчна ивица.

Взех си подсилена с амфетамин кола от машината, сръбнах и го загледах.

— Има ли нещо? — попита Жиан, когато главата му се извъртя към мен, зад вдигнатата във висок блок дясна ръка. По някое време снощи той бе обръснал почти до кожа мургавата глава на своя маорски „ръкав“. Лицето му беше костеливо и сурово.

— Всяка сутрин ли го правиш?

— Да. — Отговорът дойде с поредното рязко издишване. Блок, контраудар в слабините и гръдната кост. Беше много бърз, когато искаше.

— Впечатляващо.

— Необходимо е. — Още един удар във въздуха, вероятно в слепоочието, следван от поредица блокове и бавно отстъпление. Красиво. — Всяко умение трябва да се практикува. Всяко движение — да се репетира. Острието е острие само когато реже.

Кимнах.

— Хаяши.

Движенията му едва забележимо се забавиха.

— Чел ли си го?

— Срещнахме се веднъж.

Жиан спря и ме погледна с присвити очи.

— Ти си се срещал с Тору Хаяши?

— По-стар съм, отколкото изглеждам. Спуснаха ни заедно на Адорацион.

— Да не си Емисар?

— Бях.

В първия миг очевидно не знаеше какво да каже. Помислих си, че ще се пошегува, но той неочаквано изпъна ръце напред, долепи юмрука на дясната до разтворената длан на лявата и ми се поклони леко.

— Такеши-сан, простете, ако вчера съм ви оскърбил с намеците си, че се страхувате. Аз съм глупак.

— Няма проблеми. Не съм се обидил. Всеки се справя с тези неща посвоему. Ще закусваш ли?

Той посочи към другия край на помещението, където бе изтикал масата до платнената стена. Върху нея имаше купа с пресни плодове и резени черен хляб.

— Нещо против да ти правя компания?

— За мен ще бъде чест.

Все още закусвахме, когато Шнайдер мина покрай нас.

— Среща в централния балон — подметна той през рамо и изчезна в тоалетната. Появи се след малко. — След петнайсет минути. Сучиади държи всички да присъстват.

Сетне отново излезе.

Жиан почти бе скочил на крака, когато поставих ръка на рамото му и му кимнах да седне.

— Успокой се. Той каза петнайсет минути.

— Исках да се изкъпя и преоблека — обясни сконфузено Жиан.

— Ще му кажа, че идваш след малко. Довърши си закуската, за Бога! След няколко дни ще ти е толкова зле, че ще си повръщаш червата. Наслаждавай се на вкусовете, докато ги усещаш.

Той се отпусна със странно изражение на лицето.

— Такеши-сан, мога ли да ви попитам нещо?

— Защо вече не съм Емисар ли? — видях потвърждението в очите му. — Наречи го криза на доверието. Бях на Иненин.

— Чел съм за това.

— Пак ли Хаяши?

Той кимна.

— Да, описанието на Хаяши е точно, но нека не забравяме, че той не е бил там. Ето защо не е пълно. Всъщност, той самият е осъзнавал, че няма право да отсъжда. Аз, за разлика от него, съм бил там и имам това право. Те ни прецакаха. Никой не знае дали предварително са възнамерявали да го сторят, но това едва ли има значение. Изгубих приятели — те наистина умряха — без да има нужда за това. Ето кое е важното.

— Да, като войник, вие сигурно сте…

— Жиан, не искам да те разочаровам, но вече не се смятам за войник. Опитвам се да еволюирам над това понятие.

— И какъв сте тогава? — Гласът му бе любезен, но в него се долавяше напрежение. Беше забравил за храната. — В какво се опитвате да еволюирате?

Свих рамене.

— Трудно е да се каже. В нещо по-добро, надявам се. В платен убиец, може би?

Очите му блеснаха. Въздъхнах.

— Жиан, съжалявам, ако те обиждам, но това е истината. Сигурно не желаеш да го чуеш, както повечето войници. Навлечеш ли военната униформа, ти признаваш, че се отказваш от правото си да разсъждаваш самостоятелно за вселената и връзката си с нея.

— Това е квелизъм — в гласа му се долови презрение.

— Може би. Но не пречи да е истина. — Все още не можех да разбера защо му отделях толкова много внимание. Може би ме предизвикваше наложената привидно равнодушна маска на нинджа. Или пък задето ме бе пробудил със сутрешните си бойни танци. — Жиан, задай си въпроса, какво би направил, когато началниците ти наредят да хвърлиш плазмена бомба в болница, пълна с ранени деца?

— Има определени действия…

— Не! — троснах се аз и бях изненадан от рязката си реакция. — Войникът няма право на подобни решения. Погледни през прозореца, Жиан. Сред пепелта, която се сипе върху нас, има и молекули, които са принадлежали на хора. Мъже, жени, деца, всичките изпепелени от някой войник, по заповед на висш офицер. Защото са се изпречили на нечий път.

— Било е дело на кемписти.

— О, моля те.

— Не бих изпълнил…

— В такъв случай вече не си войник, Жиан. Войниците изпълняват заповеди. Независимо от всичко. В момента, когато откажеш да изпълниш някоя заповед, преставаш да бъдеш войник. Ти си само платен убиец, опитващ се да промени условията на своя договор.

Той се изправи.

— Отивам да се преоблека — заяви с хладен тон. — Ако обичате, предайте на капитан Сучиади извиненията ми за забавянето.

— Разбира се — взех едно киви от масата и го захапах. — Ще с видим там.

Изпратих го с поглед, сетне се надигнах и излязох да вдъхна от свежия въздух на утрото.

Лагерът отвън бавно се пробуждаше. По пътя към централния балон срещнах Амели Вонсава, която бе коленичила до една от подпорите на „Наджини“ и с помощта на Ивет Крюкшенк преглеждаше здравината на хидравличната система. След като Вардани превърна своя фибробалон в лаборатория, дали случайно или не, останалите три жени деляха втория балон. Крюкшенк ме видя и ми помаха.

— Добре ли спа? — попитах я.

Тя се ухили.

— Като убита.

Хенд ме чакаше при вратата на балона, безупречно избръснат и с хромирания си маскировъчен костюм.

— Добро утро.

— Добро утро, лейтенант. Как спа?

— Кратко.

Три четвърти от пространството вътре бе отделено за зала за срещи, останалото Хенд бе запазил за себе си. В полукръг, в голямото помещение, бяха подредени столове, оборудвани с меморизатори, а в центъра Сучиади сновеше около прожекционен екран, на който се мяркаха картографски изображения и уголемени снимки на отделни участъци. Когато влязохме, той вдигна глава.

— Ковач, хубаво, че дойде. Ако не възразяваш, смятам да те пратя на разузнаване със Сън. Ще вземете гравибайкове.

Прозях се.

— Звучи като забавна разходка.

— Да, но не това е истинската цел. Искам да разположите втори кръг от охранителни датчици на няколко километра отвъд периметъра. Сън ще го свърши, а ти ще й пазиш задника. Ще пратя Хансен и Крюкшенк на север, да навлязат по-навътре в сушата. Вие със Сън потегляте на юг. — Той ме изгледа усмихнато. — Гледай да се срещнете някъде по средата.

Кимнах.

— Много смешно. — Дръпнах един стол и се тръшнах на него. — Но щом настояваш. Дръж ни под око.

 

 

От височината на Дангрекските възвишения картината на разрушение бе далеч по-впечатляваща. Съвсем ясно се виждаше гигантският кратер, оставен от огнената топка, в който впоследствие бе нахлула морска вода. От опушените брегове около него все още се вдигаше дим, още по-нататък блещукаха хиляди неизгаснали пожарища.

Не беше останало нищо, нито от сградите, нито от самия град.

— Трябваше да го оставите на Кемп — рекох, говорейки най-вече на вятъра. — Той не е от онези, които си поплюват. Пък и без това рано или късно ще загуби.

— Ей? — подвикна ми Сън Липинг, все още надвесена над поредния монитор, който настройваше. — На мен ли говориш?

— Не точно.

— Значи на себе си? — Тя повдигна вежди. — Това е лош признак, Ковач.

Изсумтях и се отпуснах на седалката в стрелковия кош на гравибайка. Бях подпрял машината на стойка, а дулото на фотонера сочеше ниско надолу, към хоризонта.

— Добре, готова съм. — Сън затвори капачето и се изправи, проследявайки с поглед сдвоените дула на фотонера, които мърдаха напред-назад в търсене на цел на автоматичен режим.

Включих микрофона.

— Крюкшенк, тук е Ковач. Чуваш ли ме?

— И още как. Къде сте, Ковач?

— Тъкмо поставихме номер шест. Отправяме се към номер пет. Би трябвало вече да се виждаме. Гледай да си обозначила правилно зоните.

— Не се безпокой. С това се прехранвам.

— Не че ти помогна последния път, нали?

Сумтене.

— Удар под пояса, човече. Колко пъти досега си умирал, Ковач?

— Няколко — признах неохотно.

— Така значи. Млъквай, тогава — добави тя.

— Ще се видим скоро, Крюкшенк.

— Не и ако първа те зърна в мерника си. Край.

Сън се качи на байка.

— Тя те харесва — рече ми през рамо. — Казвам го само за информация. Почти цялата нощ ни е разказвала на двете с Амели какво би направила, ако се озовете затворени в спасителна капсула.

— Хубаво е, че ме предупреди. Значи не си се клела да го пазиш в тайна?

Сън включи двигателя и вятърът засвири в ушите ми.

— Напротив. Постарах се да ти го кажа при първа възможност. Тя е от Лимоновите планини на Латимер, а доколкото знам, момичетата от този край не си губят времето, когато харесат някого. — Тя се обърна и ме погледна. — Всъщност, знам го от нея.

Ухилих се.

— Разбира се, ще трябва да побърза — продължи Сън. — След няколко дни на никого от нас няма да му остане и капчица либидо.

Усмивката ми помръкна.

Издигнахме се и продължихме покрай брега. Гравибайкът бе удобна машина, а и не беше трудно да се чуваме, след като вдигнахме ветроупорното стъкло.

— Как мислиш, археоложката ще може ли да отвори вратата? — попита ме Сън.

— Ако въобще е възможно.

— Ако въобще е възможно — повтори тя замислено.

Сетих се за психодинамичните корекции, които бях направил в съзнанието на Вардани, за наранения й вътрешен мир, в който се наложи да проникна, както хирургът прониква със сонда в гноясала рана. За здравото ядро, което бях открил в самата сърцевина и което й бе помогнало да оцелее.

В началото тя се бе разплакала, с широко отворени очи, от които капеха едри сълзи. Беше се разплакала като дете. Но накрая, когато я събудих, тя бързо дойде на себе си.

— Не се безпокой — рекох на Сън. — Тя ще се справи. Без никакво съмнение.

— Проявяваш забележителна вяра в способностите й — отвърна Сън, но в гласа й не се долавяше критика. — Което е странно за човек, който полага такива големи усилия да се зарине под тежестта на недоверието.

— Не става въпрос за вяра, а за знание. Това е голямата разлика.

— Ах, да не намекваш за прословутата емисарска проницателност?

— Кой ти каза, че съм бил Емисар?

— Ти самият — този път тя се усмихваше. — Всъщност, каза го на Дьопре, а аз ви подслушвах.

— Много хитро от твоя страна.

— Благодаря ти. Вярна ли е информацията ми?

— Не съвсем. Къде си го чула?

— Моето семейство е от Дом Хън. Ние имаме китайско название за Емисарите. — Тя произнесе няколко напевни звука. — Това означава Превръщащият вярата в реалност.

— Чувал съм нещо подобно преди десетина години в Нов Пекин. Повечето колониални култури са изградили митове около Емисарите.

— Не изглеждаш впечатлен.

— Защото преводът е лош. Всъщност това, което притежават Емисарите, е само подсилена интуиция. Нали разбираш? Смяташ да излизаш, времето навън е хубаво, но ти кой знае защо си вземаш чадър. А после завалява. Как се получава това?

Тя ме погледна през рамо.

— Късмет?

— Може и да е късмет. Но по-възможно е организмът ти да долавя скрити сигнали от природата и да ги подава на подсъзнанието. Обучението на Емисарите цели да усъвършенства този процес и да направи крайния резултат по-разбираем. Талантливите детективи го могат от столетия насам. — Не зная защо, но изведнъж ми омръзна да разговарям на тази тема. — Кажи ми нещо, Сън. Как стигна от Дом Хън чак дотук?

— Не съм го сторила аз, а родителите ми. Работеха по договор като биосистемни аналитици. Пристигнаха тук през хипертунела още в началото, когато Дом Хън помагаше за заселването на Санкция IV. Имам предвид техните съзнания. Директно прехвърляне в клонирани по поръчка тела от „Сино“ на Латимер. Всичко това като част от сделката.

— Още ли са тук?

Тя повдигна едва забележимо рамене.

— Не. Пенсионираха се на Латимер преди няколко години. Взеха доста добри пари от договора.

— А ти защо не отиде при тях?

— Родена съм на Санкция IV. Тук е моят дом. — Сън ме погледна отново. — Сигурно ще ти е трудно да го разбереш.

— Е, не съвсем. Виждал съм и по-лоши места.

— Наистина?

— Ами да. Шарая, например. Надясно! Карай надясно!

Гравибайкът се наклони рязко. Сън показваше забележителни реакции в новия си „ръкав“. Пуснах дръжките на фотонера и се опрях в стената на коша.

— Там нещо се движи — продължих, този път в микрофона. — Крюкшенк, засякохме някакво движение. Ще се присъединиш ли към нас?

Отговорът дойде незабавно.

— Идвам веднага. Стойте на линия.

— Виждаш ли го? — попита Сън.

— Ако го виждах, вече да съм го гръмнал. Има ли нещо на детектора?

— Нищо, засега.

— Е, това поне е добре.

— Мисля си… — Изкачихме билото на хълма и Сън изведнъж започна да ругае, този път на мандарин. Тя извъртя рязко байка и едва го задържа в изправено положение, на около метър над земята. Надникнах през рамото й да видя къде гледа.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепнах.

При други обстоятелства бих си помислил, че виждам прясно разровено гнездо на биореконструирани червеи, каквито използват за почистване на рани. Сивкавата маса, която се гърчеше на тревата под нас, имаше същата влажна и лъскава повърхност и кой знае защо ми напомняше на милиони микроскопични чифтове ръце, които се миеха една друга. Само дето тук имаше достатъчно червеи да почистят всички ранени на планетата за последния месец. Наблюдавахме сфера от трескава активност с диаметър около метър, която се търкаляше бавно по склона, подобно на надут балон. Там, където на повърхността й падаше сянката на байка, се образуваха мехури, които бързо се издуваха и се пукаха като пришки, за да бъдат погълнати обратно от сферичното тяло.

— Виж — рече тихо Сън. — То ни харесва.

— Какво, за Бога, е това?

— Не знаех и първия път, когато ме попита.

Тя подкара гравибайка нагоре по склона. Смъкнах дулото на фотонера и го насочих към нашия непознат спътник.

— Как мислиш, дали сме достатъчно далеч от него? — попита ме Сън.

— Не се тревожи — рекох мрачно. — Ако свие насам, ще го пръсна, пък каквото ще да става.

— Доста примитивно поведение.

— Ами такъв съм си. Викай ми Сучиади.

След като се отдалечихме от нея, странната сфера сякаш се поуспокои. Вътрешното й гърчещо се движение продължаваше, но нямаше никакви признаци за странично придвижване в наша посока. Наведох дулото на фотонера и се зачудих дали по някакъв начин не сме се озовали в симулацията на „Мандрейк“, където са ни подали поредната възможна промяна на реалността, като сивкавия облак, който бе закрил Собървил още когато съдбата му не беше решена.

До слуха ми достигна ниско бръмчене.

— Ето я и групата „бум-бум“ — подхвърлих, докато се оглеждах на север, очаквайки да зърна гравибайка. Веднага щом усилих зрението си, забелязах развятата коса на Крюкшенк в нейния стрелкови кош. Бяха смъкнали ветроупорното стъкло за по-голяма скорост. Хансен се бе привел над кормилото и гледаше право пред себе си. Останах изненадан от топлото чувство, което ме изпълни при тази гледка.

„Сигурно са се обадили вълчите гени. Стремежът към глутница. От тези неща няма отърване.“

Добрият стар Карера. Никога не пропуска и най-малката подробност.

Хансен спря до нас и се облегна на ръкохватките. Беше сбърчил вежди.

— Какво?…

— Какво и ние не знаем — сряза го Сън.

— Мисля, че знаем — рекох.