Ричард Морган
Сразени ангели (19)

19.

Пухкаво бяло.

За един кратък миг, докато стоях на стълбичката на „Наджини“, имах усещането, че навън вали сняг.

— Чайки — произнесе Хенд с вид на познавач, скочи долу и разрина с крак натрупаната перушина. — Радиацията ги е изтребила.

Вълните на иначе спокойното море бяха покрити със застинала, бяла пелена.

Когато колонизаторските шлепове за първи път се приземили на Санкция IV, а също и на Харланов свят, за местните обитатели те били истински катаклизъм. Колонизацията на една планета е невероятно разрушителен процес и модерните технологии не са направили много по въпроса. И досега хората се разполагат на върха на хранителната верига главно като унищожават конкурентите си в екосистемата — големи и малки. Неизбежно унищожение, което започва от мига, когато шлеповете докоснат повърхността.

Гигантските колонизаторски кораби изстиват бавно, ала вътре вече кипи трескава активност. Потоци от клонирани ембриони напускат криорезервоарите и се разтоварват от грижовните машини в камерите за ускорено израстване. Тук те получават огромни количества растежни хормони и хранителни вещества, с помощта на които всеки един от клонингите достига зряла възраст само за няколко месеца. А през това време навън вече излизат първите групи, отгледани през последните месеци от междузвездния полет, готови да заемат полагаемото им се място в новия световен ред. Нищо общо с романтиката на обетованата земя, за която така обичат да пишат хроникьорите.

Но най-разрушителни от всички са машините за промяна на обкръжаващата среда.

Всеки сериозен план за планетно колонизиране неминуемо е свързан с няколко изкуствени екоинтелекта. След първоначалните катастрофи на Марс и Адорацион започна да става ясно, че опитите да се създаде изолирана среда от земна екосистема на чужд и враждебен терен са обречени на неуспех.

Първите колонисти, които вдъхнали от тераформирания въздух на Марс, измрели до няколко дни, а мнозина от онези, които останали вътре, станали жертви на червеите, родени от зловещи буболечки, които никой преди това не бил виждал. Тези буболечки се оказали далечни наследници на една земна пустинна пеперуда, която се развила по непредсказуем начин в тераформираните условия на новата планета.

И така. Обратно в лабораториите.

Изминали две поколения, преди марсианските колонисти да могат най-сетне да дишат атмосферен въздух.

На Адорацион било дори по-лошо. Колонизаторският шлеп „Лорка“ потеглил няколко десетилетия преди марсианската епопея, запокитен към най-близкия от подходящите за заселване светове, обозначени върху марсианските карти, с храбростта на захвърлен срещу танк коктейл „Молотов“. Това бил почти отчаян щурм срещу бронираните дебри на космическото пространство, акт на технологично предизвикателство пред лицето на деспотичната физика, която владее космоса, и наивна проява на доверчивост към наскоро разшифрованите марсиански архиви. Всъщност още от самото начало всички очаквали само и единствено провал. Дори онези, които предоставили копираното си съзнание на колонизаторските „инфоколоди“ и своите гени в ембриобанката, не хранели кой знае какви надежди, че техните съхранени в машината съзнания ще видят края на пътуването.

Адорацион^[1], както подсказва названието, в началото приличал на осъществен блян. Зелено-оранжев свят, с приблизително същото съдържание на кислород и азот, каквото има в земната атмосфера, и с далеч по-благоприятно съотношение земя-вода. Растителни форми, които се оказали напълно подходящи за храна на клонирания добитък, и почти никакви хищници. Всичко това изглежда предизвикало някакъв странен религиозен екстаз у първите колонисти, защото още щом слезли от „Лорка“, те се заели да строят катедрала.

Изминала една година.

По онова време хипервръзката все още била в своя зародиш, способна да пренася не повече от кратки шифровани съобщения. Новините, които достигнали до Земята, били като писъци от затворена стая в подземията на пустеещ замък. Двете екосистеми се срещнали и сблъскали като армии на бойното поле, всяка от които нямала накъде да отстъпи. Осемнайсет месеца след приземяването от приблизително един милион колонисти на борда на „Лорка“ седемдесет процента загинали.

Обратно в лабораториите.

В наши дни колонизирането се е превърнало в цяло изкуство. Нито една органична форма на живот не напуска кораба преди екомодулиращата програма да създаде цялостен образ на екосистемата. Пускат се автоматизирани сонди, които кръжат над новооткритата планета и събират образци. Изкуственият интелект поглъща информацията и изработва модел, съобразен с присъствието на земни форми на живот, като се набелязват потенциалните конфликтни точки. За всеки възможен проблем той написва и съответното решение — геннотехнично или нанотехнично, а накрая, базирайки се на цялостното изследване, създава протокол за заселване. Въоръжени с този протокол, колонистите излизат навън.

Ако прегледате протоколите за трийсетте заселени свята, ще забележите, че някои определени видове се появяват отново и отново. Това са успехите на земната еволюция — силни, адаптативни, еволюционни атлети. Повечето от тях са растения, микроби и насекоми, но има и няколко от по-едрите животни. Мериносовата овца, мечката гризли и морските чайки са по правило на челни позиции в списъка. Те са трудни за изтребване.

 

 

Навсякъде около траулера беше покрито с трупове на птици, които едва се полюшваха в спокойните води на залива.

Корабът бе пострадал сериозно. Откъм Собървил боята му бе почерняла и изгоряла, на места дори бе разтопен металът. Прозорците бяха изпотрошени, а палубата бе покрита с останки от изгоряла рибарска мрежа. Съдейки по размера на пораженията, всеки, който се бе намирал на палубата в момента на взрива, би трябвало да загине от изгаряния трета степен.

Не се виждаха никакви трупове. Всъщност, вече го знаехме от виртуалната симулация.

— Тук долу няма никой — докладва от трюма Люк Дьопре. — Ако питате мен, не е имало от месеци насам. Дори от година. Храната е изядена от буболечки и плъхове.

— Каква храна? — попита намръщено Сучиади.

— О, храна е имало доста. — Дьопре се покатери на палубата и примижа с очи, докато привикне с ярката светлина. — Изглежда са вдигнали голям купон, само дето никой не е останал след това да почисти.

— И аз съм ходила на такива купони — обади се Вонсава.

Откъм трюма долетя характерният пукот на фотонер. Сучиади, Вонсава и моя милост настръхнахме. Дьопре се ухили.

— Крюкшенк стреля по плъховете — обясни той. — Тук са доста едрички.

Сучиади прибра оръжието и надзърна през отвора към трюма.

— Дьопре, колко, по твоя преценка, е имало долу?

— Плъхове ли? — усмивката на Дьопре се разшири. — Трудно е да се каже.

— Питам за екипажа, сержант. Моряците колко са били.

Дьопре повдигна рамене, демонстрирайки безразличие към очевидното напомняне да спазва субординацията.

— Не съм готвач, капитане. Не мога да кажа.

— Аз бях готвач — обади се Амели Вонсава. — Ще сляза да погледна.

— Ти ще останеш тук. — Сучиади доближи перилата и изрита една мъртва чайка във водата. — Оттук нататък бих искал по-малко да се приказва и повече да се изпълнява. Първо, ще почистите палубата. Дьопре, слез в трюма и помогни на Крюкшенк да изтреби плъховете.

Дьопре въздъхна и метна фотонера си на ремък. Извади от кобура на кръста архаичен заряден пистолет и провери пълнителя.

— Обичам такива задачи — промърмори той и изчезна надолу по стълбата, вдигнал оръжието високо над главата си.

Слушалките изпукаха. Сучиади наведе глава, заслушан. Побързах да наглася своята.

— … е обезопасен — докладваше Сън Липинг. Сучиади я бе назначил за командир на другата половина от групата и ги бе изпратил нататък по брега, заедно с Хенд, Вардани и Шнайдер.

— Да чуя подробности! — нареди Сучиади.

— Разположихме периметърни охранителни системи в дъга покрай брега. Петстотинметрова базова линия, сто и осемдесет градуса постоянно наблюдение. Би трябвало да засече всичко, което се приближава от вътрешността или идва по брега. — Сън млъкна, след това продължи по-неуверено, сякаш се извиняваше. — Това е само в зоната на пряка видимост, но стига, за да държим под око близките няколко километра. Повече нищо не може да се направи.

— А какво е положението с целта на експедицията? — намесих се аз. — Запазена ли е?

Сучиади ме стрелна ядно с поглед. Знаех какво мисли. Той бе дълбоко уверен, че сме пристигнали тук да гоним вятъра. Без никакво съмнение смяташе, че Вардани е жертва на някаква своя археологическа фантазия, че Хенд е позволил да го подмамят в играта, а от „Мандрейк“ са се съгласили, подтиквани единствено от ненаситната си алчност. Дори не поиска да се запознае с плановете за действие и размахваше твърдата си убеденост в неизбежния провал като знаме.

Не можех да го виня. Истината бе, че половината от групата бяха на същото мнение. Ако Хенд не им бе предложил толкова примамливи условия, сигурно щяха да му се изсмеят в лицето.

Преди по-малко от месец бях готов да постъпя по същия начин с Шнайдер.

— Да, тук е — гласът на Сън прозвуча някак странно, може би дори тревожно. — Това е… никога досега не бях виждала нещо подобно.

— Сън? Отворена ли е?

— Не, доколкото сме в състояние да определим, лейтенант Ковач. Но за подробностите ще е най-добре да разговаряте с госпожица Вардани.

Покашлях се.

— Вардани? Там ли си?

— Заета съм — отряза тя. — Какво открихте на корабчето?

— Нищо, засега.

— Хубаво. Тук е същото. Край на връзката.

Погледнах крадешком Сучиади, но на новото му маорско лице не се четеше нищо. Изхъмках, смъкнах слушалките и отидох да проверя дали работи палубната лебедка. Чух го зад гърба ми да пита Хансен как е положението при него.

Успях да пусна лебедката с помощта на Вонсава, която заяви, че е от същия тип, като тази на совалките. Сучиади намина да види как се справяме. Изтеглянето на мрежата обаче се оказа далеч по-сложно. Изгубихме двайсетина минути, докато му хванем цаката, по това време ловът на плъхове бе приключил и Крюкшенк и Дьопре се присъединиха към нас. Дори с тяхна помощ не беше никак лесно да вдигнем тежката, неуправляема и подгизнала мрежа и да я спуснем на палубата. Никой от нас не е бил моряк, а беше ясно, че за тази работа се изискват определени умения и опит. Хлъзгахме се и падахме доста.

Но се оказа, че усилията си заслужават.

Заплетени в последните дипли на мрежата, на борда се стовариха останките на два трупа — голи, ако се изключат лъщящите вериги, с които бяха оковани краката им. Бяха полуизядени, със зеещи очници и черепи, склонени един към друг, като главите на пияници, кискащи се над някоя тъпа шега. Тънки вратлета и широки усмивки.

Известно време ги разглеждахме мълчаливо.

— Добре, че я вдигнахме — рекох на Сучиади.

— Да, заслужаваше си да проверим какво има в нея. — Той се надвеси над труповете. — Съблекли са ги, преди да ги хвърлят в морето. Но са им сложили веригите. Който и да го е направил, не е искал да ги види отново над водата. Не мога да разбера. Защо им е трябвало да крият труповете в мрежата, след като траулерът е тук и се вижда чак от Собървил?

— Да де, само дето няма кой да го види — припомни му Вонсава.

Дьопре се извърна и засенчи очи, втренчил поглед в димящите останки на Собървил.

— Войната?

Припомних си дати, скорошни събития и направих някои изчисления.

— Не е идвала толкова далеч на запад от около година, но на юг нещата излизат извън контрол. — Кимнах към опушените градски развалини. — И да има някой там, сигурно се спотайва и не смее да си покаже носа. Особено при риска да привлече върху себе си орбитален огън или да задейства някоя мина. Спомняте ли си какво стана в град Буткинари?

— Като да беше вчера — отвърна Амели Вонсава и неволно докосна с пръст лявата си буза.

— А е било преди година. Сигурно са го показвали по всички видеостанции. Грамадният авионосец, който потопиха насред залива. След този случай на планетата не остана нито един цивилен спасителен екип.

— Което пак ни връща на първия въпрос — намеси се Крюкшенк. — Защо е трябвало да крият тези двамата?

Свих рамене.

— Кой знае? Заради неприятната гледка. За да не ги забележат при въздушно разузнаване в района. Да не предизвикат местно разследване. Може да е станало преди размириците в Кемпополис.

— Индигоград — поправи ме Сучиади навъсено.

— Само внимавай Жиан да не чуе, че му казваш така — ухили се Крюкшенк. — За малко да ми издере очите, задето нарекох Дананг терористична атака. А аз го имах за комплимент!

— Голяма работа — той завъртя очи. — Факт е обаче, че ако изключим труповете, това си е най-обикновено рибарско корабче. Което едва ли би привлякло вниманието в хаоса на глобалната революция.

— Не и ако е било наето в Собървил — поклати глава Сучиади. — И в двата случая това е чисто местен инцидент. Кои са били тези типове? Какво е станало с тях? Помисли, Ковач, ние сме само на няколко десетки километра от Собървил.

— Няма никакви причини да смятаме, че траулерът е местен — отвърнах и махнах към спокойното море. — На тази планета можеш да прекосиш половината свят, без да ти се разлее кафето на борда.

— Да де, само че щеше да е далеч по-добре да скрият труповете в трюма — намеси се Крюкшенк.

Люк Дьопре се наведе и дръпна леко мрежата. Главите на мъртъвците се чукнаха.

— „Колодите“ им са извадени — рече той. — Скрили са ги под водата заради телата. Щяха да се отърват по-бързо, ако ги бяха хвърлили на плъховете.

— Зависи от плъховете.

— Ти да не си специалист?

— Може да е било погребение — предположи Амели Вонсава.

— В мрежата?

— Губим си времето — прекъсна ни на висок глас Сучиади. — Дьопре, извади ги, увий ги в нещо и ги прибери някъде, където плъховете не могат да ги докопат. Ще им направим аутопсия на „Наджини“. Вонсава и Крюкшенк, искам да огледате кораба от предницата до задницата. Потърсете нещо, което да ни разкрие какво се е случило тук.

— Казва се от носа до кърмата, сър — отбеляза кротко Вонсава.

— Както и да е. Важното е да намерите някакви следи. Дрехите на тези двамата например… — той поклати глава, подразнен от новите неизвестни. — Всичко може да ни свърши работа. Захващайте се. Лейтенант Ковач, ще ви помоля да дойдете с мен. Искам да огледаме периметърната защита.

— Разбира се — преглътнах очевидната лъжа и се засмях.

Сучиади нямаше никакво желание да оглежда периметъра. Беше чул докладите на Сън и Хансен. Те си знаеха работата.

Не периметърът го интересуваше.

Искаше да види вратата.