Ричард Морган
Сразени ангели (11)

11.

— Харесваш го, нали?

Беше по-скоро обвинение, изстреляно право в лицето, под фосфоресциращата светлина на баровото осветление. От говорителите се лееше дразнещо-сладникава музика, която се прибавяше към общата шумотевица. Притиснат в свивката на лакътя ми подобно на грамаден, смачкан бръмбар, персоналният пространствено-резониращ заглушител, който от „Мандрейк“ бяха настояли да носим постоянно, сияеше в зелена, нормофункционална светлина, но очевидно не беше в състояние да изолира външния шум. Колко жалко.

— Кого да харесвам? — попитах и погледнах отблизо Вардани.

— Не се прави на тъпанар, Ковач. Онзи евтин хитрец в скъпи костюми. Направо си падаш по него.

— Той е нашият спонсор, Вардани. Какво искаш от мен? Да го заплювам всеки десет минути, за да му доказвам колко по-извисени морално сме всички ние? — Чукнах с пръст единия от пагоните си. — Аз съм платен убиец, Шнайдер е дезертьор, а ти, каквито и да са предишните ти грехове, си тясно обвързана с нас в контрабандната продажба на най-великото археологическо откритие на хилядолетието срещу билет за друга планета и доживотен пропуск до света на богоизбраните в Латимерград.

Тя се отдръпна.

— Но той се опита да ни убие.

— Е, имайки предвид как свърши всичко, готов съм да му простя. В края на краищата пострадаха само Денг и хората му.

Шнайдер, който седеше зад Вардани, се разсмя, но тя го сряза с поглед.

— Да, това е вярно. Той прати тези хора на смърт, а сега е сключил договор с човека, който ги изби. Този тип е калтак.

— Ако най-лошото, което е направил — не се предавах аз, — е да погуби осем души, значи аз съм далеч по-грешен от него. И всеки друг с чин като моя.

— Ето, виждаш ли? Пак го защитаваш. Сравняваш го дори със себе си, само за да го изкараш чист и неопетнен.

Погледнах я строго, допих си чашата и я поставих внимателно на барплота.

— Благодаря ти за загрижеността, Вардани, но искам да ти напомня, че не си експерт по това, което става в моята глава. Бих предпочел да пазиш своите прощъпулни, шибани опити в психохирургията за теб самата. Ясно?

Тя стисна устни, но не се предаде.

— Но няма да скриеш, че…

— Момчета — Шнайдер се подпря на Вардани и ми наля още ром от бутилката. — Момчета и момичета, това трябваше да е нашето малко празненство. Дойдохме тук, за да се разберем, че никога повече няма да се караме, а вие разваляте всичко. Таня, защо не вземеш да…

Той се опита да напълни чашата на Вардани, но тя избута настрани гърлото на бутилката. Гледаше го с такова съжаление, че неволно потреперих.

— Само това има значение за теб, Ян, нали така? — произнесе тя тихо. — Да се измъкнеш с натъпкан джоб. Да пробягаш най-късата и лесна дистанция до безгрижното съществувание на върха на живота. Какво стана с теб, Ян? Вярно, че винаги си бил малко повърхностен, но чак толкова…

Тя махна безпомощно с ръка.

— Благодаря ти, Таня. — Шнайдер надигна шишето и когато отново зърнах лицето му, то бе разкривено в свирепа усмивка. — Права си, не бива да съм чак такъв егоист. Трябваше да остана по-дълго при Кемп. В края на краищата, кое е най-лошото, което можеше да ми се случи?

— Не се вдетинявай само, моля те.

— Не, наистина. Сега вече всичко взе да ми се прояснява. Такеши, хайде да идем при Хенд и да му кажем, че сме променили намеренията си. — Той посочи Вардани с пръст. — А ти. Ти можеш да се прибереш в лагера, откъдето те измъкнахме, и да се отдадеш на аристократично страдание.

— Измъкнахте ме от лагера, защото имахте нужда от мен, Ян, не се преструвай, че причината е била друга.

Разтворената длан на Шнайдер бе изминала половината път до лицето й, когато осъзнах, че възнамерява да я зашлеви. Невростимулираната ми реакция ме накара да се озова между двамата, преди да е станало съприкосновението, но Вардани бе донякъде на пътя ми и аз я съборих от стола с рамо. Чух вика й, преди да се тръшне на пода. Чашата й се претърколи и съдържанието й изтече върху барплота.

— Достатъчно — рекох тихо, но заплашително на Шнайдер. Притисках ръката му под моята върху барплота, а другата ми ръка стоеше в замах някъде над лявото ми ухо. Лицето ми бе толкова близо до неговото, че забелязах миниатюрните сълзи в ъгълчетата на очите му. — Нали каза, че никога повече няма да се караме?

— Да бе. — Гласът му бе като на полузадушен. Той се изкашля. — Прав си, разбира се.

Почувствах, че се отпуска, и освободих ръката му. Когато се обърнах, Вардани тъкмо се надигаше от пода. Зад нея неколцина от посетителите бяха наскачали и ни разглеждаха с видимо безпокойство. Срещнах погледите им и те побързаха да насядат отново. Дори притиснат до стената, един тактически морски пехотинец от Клина струва повече от пет-шестима кръчмарски побойници. По-скоро усетих, отколкото видях, че барманът почиства барплота зад мен. Облегнах се върху подсушената повърхност.

— Мисля, че ще е най-добре всички да се успокоим.

— Аз нямам нищо против. — Таня отново се намести върху столчето. — Ти беше този, който ме събори. Ти и твоето другарче в борбата.

Шнайдер отново се наливаше. Когато приключи, посочи Вардани с пресушената чаша.

— Искаш да ти кажа какво се случи с мен, така ли, Таня?

— Имам чувството, че и без да настоявам, ще го узная.

— Наистина ли искаш да знаеш? Видях едно шестгодишно момиче. Умря от шрапнелна рана. Аз я убих, беше се скрила в някакъв бункер, а аз метнах вътре няколко гранати. — Той премигна и си наля нова порция ром. — И нямам никакво намерение да ставам свидетел отново на подобни картини. Приключих с тази история, на каквато и да било цена. Колкото и повърхностен да ти се струвам. Това да ти е за шибана информация.

Той ни изгледа последователно, в продължение на няколко секунди, сякаш не можеше да си спомни кои сме. После се надигна от стола, измина в почти права линия разстоянието до вратата и излезе. Последното му питие остана неизпито на барплота.

— Мамка му — изруга тихо Вардани в настъпилата помежду ни тишина. Гледаше празната си чаша, сякаш бе авариен люк за бягство.

— Тъй де — не бях готов да подклаждам нови разговори.

— Мислиш ли, че трябва да го настигна?

— Ами не.

Тя остави чашата и затършува из джобовете си за цигари.

— Наистина не исках…

— Вярвам ти — прекъснах я. — И той също, но ще го разбере, като изтрезнее. Не се кахъри за това. Сигурно е носил този спомен закътан нейде из душата си, откакто се е случило. А ти само му осигури необходимия катализатор, за да го изплюе навън. Може така да е по-добре.

Тя запали цигара и изпусна облак дим. После ме погледна с преценяващ поглед.

— На теб такива неща не ти ли влияят вече? Колко време е необходимо, за да претръпнеш?

— Ами аз съм бивш Емисар. Това ми е специалността. „Колко време“ е безсмислен въпрос. Става въпрос за система. Психодинамично инженерство.

Този път тя се завъртя върху столчето и втренчи поглед в мен.

— Добре де, поне това не те ли ядосва? Че някой е бърникал из теб?

Взех бутилката и налях и на двама ни. Тя не понечи да ме спре.

— Не ми пукаше, когато бях млад. Даже идеята ми се струваше страхотна. Влажен тестостеронов сън. Виждаш ли, преди да стана Емисар, служех в редовните части и вече бях привикнал с имплантантите и придружаващия ги софтуер. Всичко това ми се струваше усъвършенствана версия на същото. Броня за душата. А когато поостарях и взех да мисля по друг начин, пренастройката беше приключила.

— Не можеш ли да я надвиеш? Пренастройката?

Свих рамене.

— В повечето случаи — да. Но не искам. Това е природата на добрата настройка. А моята е много висококачествен продукт. Функционирам далеч по-добре, когато съм в синхрон с нея. Да й се съпротивлявам, е трудна работа и ме забавя. Откъде взе тия цигари?

— Тези ли? — тя погледна замислено пакета. — О, от Ян, мисля. Да, той ми ги даде.

— Много мило от негова страна.

И да беше забелязала сарказма в гласа ми, не реагира.

— Искаш ли?

— Защо не? Като гледам как се развиват събитията, този „ръкав“ може да не ми послужи дълго време.

— Наистина ли мислиш, че ще можем да се доберем до Латимерград? — Тя ме наблюдаваше над стелещата се пелена от цигарен дим. — Вярваш ли, че Хенд ще спази своята част от сделката?

— Няма кой знае какви причини да се съмняваме в него. — Аз също изпуснах едно облаче. — Парите вече са прехвърлени, „Мандрейк“ не може да си ги върне. Ако ни отрежат, ще си спестят само усилията около хипертунелното прехвърляне на три поизхабени „ръкава“. В замяна на което ще трябва да се безпокоят от заложените от нас в мрежата „мини“.

Погледът й се спря на резониращия заглушител на ръката ми.

— А това нещо? Върши ли работа?

— Кой знае? Взех го от търговец на стари бръмбазъци, но ни го препоръча „Мандрейк“, та нищо чудно, да е свързано с тях. Но какво значение? Аз съм единственият, който знае как са програмирани нашите „ответни удари“, и нямам никакво намерение да ти го казвам.

— Благодаря. — В гласа й обаче не се долавяше и капчица ирония. Когато си бил в концентрационен лагер, познаваш цената на собственото си незнание.

— Няма за какво.

— Че защо да не ни видят сметката, когато всичко приключи?

Разперих ръце.

— От къде на къде? „Мандрейк“ не се интересува от нашето мълчание. Това ще е най-голямото откритие в историята на междупланетните корпорации. Те нямат нищо против гласността. А нашите „мини“ ще са само остаряла информация. Докопат ли се веднъж до космическия кораб, „Мандрейк“ ще бълват съобщения по всички канали на Санкция IV. Хенд сигурно светкавично ще получи място в борда на Картела, а вероятно и в Протекторатския търговски съвет. Само за една нощ „Мандрейк“ ще се издигнат до ранга на най-големите играчи. Ние с теб ще бъдем някакви дребни мушици.

— Всичко си обмислил, а?

Свих рамене.

— Тези неща дори няма какво да ги обсъждаме.

— Така е — тя направи неопределен жест. — Просто си мислех, че си прекалено мил с онова вмирисано, корпоративно говно.

Въздъхнах.

— Виж. Мнението ми за Хенд няма никакво значение. Той ще свърши онова, което очакваме от него. Това е важното. Платиха ни, дадоха ни зелена светлина, а Хенд ми изглежда малко по-човечен от средния корпоративен чиновник, което според мен си е чист късмет. Харесвам го достатъчно, за да работя с него. Но ако се опита да ни измами, няма да имам никакви скрупули да му смачкам „колодата“. Това задоволява ли те?

Вардани чукна с цигарата по капачката на заглушителя.

— Моли се да не са ни турили подслушвателно устройство. Ако Хенд сега те чува…

— Е, и? — пресегнах се и взех недовършеното питие на Шнайдер. — Ако ме чува, вероятно си дава сметка, че и той мисли като мен. Да пием за недоверието и взаимното възпиране.

Гаврътнах последните остатъци от рома и преобърнах чашата на масата. Вардани завъртя очи.

— Страхотно. Политиката на отчаянието. Точно каквото ми трябваше.

— Това, което ти трябва — възразих аз, — е свеж въздух. Искаш ли да се връщаме в кулата? Ако си тръгнем сега, ще успеем преди полицейския час.

— Аз пък мислех, че той не важи за такива като теб, с военни униформи.

Сведох поглед към черния мундир.

— Е, сигурно. Но сега е най-добре да не се набиваме на очи. Освен това, ако се натъкнем на автоматизиран патрул, няма как да се разберем с тъпите машини. По-добре да не рискуваме. Какво ще кажеш за една разходка?

— Ще ме държиш ли за ръчичката? — Трябваше да е шега, но излезе различно. И двамата се изправихме, чувствайки се неловко от близостта на телата ни.

Мигът отмина като непроизнесена покана за среща.

— Разбира се — подметнах нехайно. — Навън е тъмно.

Прибрах заглушителя и цигарите, но думите ми не бяха разсеяли напрежението. По-скоро го бяха разпалили като лазерен огън.

Навън е тъмно.

Когато излязохме, и двамата бяхме напъхали ръце в джобовете.