Карън Робърдс
Преследване (9)

Глава 9

Носеше се с бясна скорост в нощта, все по-бързо и по-бързо, хълмовете и пасищата, които минаваха край прозореца на колата, се превърнаха в размазано неясно петно, сърцето й биеше тревожно, колата подскочи и се плъзна встрани, ужасното изскърцване на спирачки, викове…

— Джес, добре ли си?

Джесика отвори очи. Беше потънала в пот, поемаше си накъсано, дълбоко, дъх, а изражението на майка й подсказваше, че вероятно е бледа като платно и не изглежда добре.

— По телевизията казаха, че мисис Купър отивала да посети умираща приятелка в Благотворителната болница във Фредериксбърг…

Обаче това беше лъжа. Излъчваха лъжи. Защо?

— Джес?

Смръщила вежди, Джуди вървеше към нея в ръце с пластмасов леген с вода, която се плискаше леко при всяка нейна стъпка, сапун и синя хавлия.

— Джесика Джейн? Чуваш ли ме?

Джес осъзна, че е втренчила поглед в майка си така ужасено, сякаш някой размахва брадва над главата й. Застави се да фокусира поглед. Щеше да мисли по-късно. Разтърси глава.

— О, съжалявам. Аз… Добре съм, да.

Ако се изключеше фактът, че й се виеше свят, а крайниците й се бяха сковали от ужас. Което нямаше намерение да сподели с майка си. Пое си нормално дъх, опита се да постигне контрол над емоциите си, да бъде своето нормално „аз“, за да не се досети майка й, че нещо не е наред. Не знаеше защо лъжата я шокира.

Тъмни фигури, които тичат покрай нея надолу по склона…

Джес осъзна, че диша прекалено бързо.

— Не изглеждаш добре. Дори по-зле, отколкото когато беше в безсъзнание, за бога!

— Имам леко главоболие.

Това беше вярно. А също и дланите й се потяха. Устата й съхнеше. Пулсът й препускаше. Чувстваше се дезориентирана. Като че ли можеше да види… Не, не искаше да види нищо подобно.

Кои бяха тъмните фигури? Дали бяха реални?

Не искаше да мисли за това. Не искаше да знае. Майка й смръщи още по-силно вежди. Гледаше я втренчено.

— Може би трябва да се обадя на сестрата.

— Не. Недей.

Всеки инстинкт на Джес крещеше, че не трябва да позволи на майка си — а също и на семейството, на никого всъщност — да узнае, че паметта й не е напълно бяло петно, що се отнасяше до катастрофата поне. Образите бяха късчета от картинна мозайка, които не прилягат едно към друго. Бяха ужасяващи.

Огън… Беше започнал като малко оранжево пламъче, а после — бум! Бяха избухнали ярки пламъци, които погълнаха колата и се издигнаха към черното нощно небе…

Джес затвори очи. Стисна юмруци. Прехапа силно езика си. Болката направи това, което трябваше — изчисти ужасяващите видения от главата й.

— Джес?

Тя отвори очи.

— От главоболието е. Сега съм по-добре.

— Мина известно време, откакто за последен път ти дадоха нещо за болките. Може би трябва да помолим за още.

— Всичко е наред. Премина.

Майка й продължаваше да я гледа загрижено. Джес си пое дълбоко дъх и успя да се усмихне леко, за да я успокои. Джуди остави легена върху легло то й.

— Благодаря. — Джес се чувстваше слаба, като че ли образите бяха изцедили физическите й сили. — Благодаря ти, че остана при мен.

— Шегуваш ли се? Ще са необходими диви коне, за да ме извлекат оттук. Особено след като някой те е нападнал. — Джуди зацъка с език. — Хайде, дай да ти помогна.

— Мога да се справя и сама.

Джес се застави да спре треперенето на ръцете си и да мисли само за настоящето, усмихна се стоически, пъхна косата зад ушите си и потопи хавлията в топлата вода.

— Може би нападението е било плод на халюцинация.

Джес много внимаваше да говори спокойно, за да успокои страховете на майка си. Обтри лицето си с хавлията.

Но то беше истинско. Беше се случило.

След като беше видяла предаванията по телевизията, Джес беше започнала да осъзнава, че смъртта на Първата дама е новина от световно значение. Макар и не по своя вина, Джес беше хваната в капана на тази трагедия. И беше единственият жив свидетел. Доста неудобно за нея положение. Дори нещо повече — тя започваше да подозира, че далеч не е в безопасност. Каквото и да ставаше — а тя беше сигурна, че ако имаше възможност, дори не би искала да знае за това — тя нямаше да замеси и семейството си. Откри, че точно семейството, любимите хора, те правят така уязвим.

Анет Купър беше избягала от Белия дом.

— Независимо дали е било плод на халюцинация, или не, няма да си тръгна оттук без теб.

Джес, осъзнаваща ясно контузиите си, попиваше внимателно влагата от лицето си, а майка й извади гребен от чантата си, показа й го и го остави на нощното шкафче до часовника. Да, такава беше нейната майка — предана до самия край. За добро или за лошо.

— Обичам те, мамо. — Тези думи тя вече рядко казваше. А може би не трябваше да е така.

Лицето на майка й омекна.

— Аз също те обичам, зайче.

Този беше прякорът й от детството, взет от анимационното филмче за зайчето Джесика, което според сестрите й беше странно, защото тя никак не приличаше на анимационния си прототип. Зайчето беше дяволито и палаво, а Джес беше книжен червей.

— Виж какво друго имам. — Чу се шумът от разкъсването на опаковка, а после майка й размаха пред очите й евтина розова четка и тубичка паста за зъби. Тях също остави на нощното шкафче. — В чантата ми са, откакто ми ги даде зъболекарят.

Лицето на Джес грейна.

— Фантастично!

Джуди й напълни чаша вода от жълтата пластмасова кана до леглото и Джес набързо изми зъбите си. Ментовият дъх на пастата беше така естествен, такава неразделна част от всекидневния й живот, че самата простота на действието й се стори специална.

Изведнъж се изпълни с благодарност, че е жива. Идеята, че е могло да се случи най-лошото и тя никога вече да не види майка си и сестрите си, представата за тяхната неутешима мъка, накара гърлото й болезнено да се свие. Да, понякога те бяха ужасно досадни. Понякога между тях възникваха разногласия, но сега тя откри, че накрая нищо от това няма значение.

Имаше значение само, че бяха семейство.

Анет Купър също имаше семейство.

Джес се наведе над легена и напръска лицето си — отчасти за да прикрие зараждащите се сълзи — и откри, че на места кожата й е така наранена, че щипе. Ирония, но малкото неудобство потисна желанието й да плаче.

„Мисис Купър бягаше от тайния агент, който я търсеше.“

— Сигурно си изтощена — каза Джес на майка си в опит да прогони измъчващата я мисъл, която сякаш беше заседнала в главата й. Изтри очите си и погледна Джуди. Тя наистина изглеждаше уморена. — Спа ли въобще?

Джуди кимна.

— Мади дойде сутринта, аз легнах на другото легло и спах, докато тя беше тук. Двете с Грейс си тръгнаха преди около час, за да вземат някои неща от къщата.

Мади беше най-младата сестра на Джес, едва осемнайсетгодишна. Миналия уикенд Мади беше станала причина за криза в семейството — а те кога ли не бяха в някаква криза? Беше казала на Грейс, която пък споделила със Сара (защото Джес беше работила през целия уикенд, а Грейс просто трябвало да каже на някого и Сара се оказала най-близкото ухо), а тя на свой ред предала на майка им, а тя — на Джес, че била бременна. Тогава това се стори на семейството истинска катастрофа, защото Мади беше спечелила една от малкото национални стипендии. И така изведнъж — бременност. Но сега им се струваше, че ще успеят да се справят. Малко препятствие по дългия път на живота. Едно от онези неща, когато си принуден да дадеш всичко от себе си, а да се смееш при мисълта за него след двайсет години. Тогава нероденото сега дете вече ще е любим член на семейството.

Мисис Купър беше казала, че тайните агенти са по-скоро надзиратели. Тя беше разтревожена — много повече, отколкото би трябвало след обикновена семейна свада. И бягаше.

— Не искам ти да останеш и през нощта. Утре си на работа — каза Джес. — Ще се преумориш.

Майка й ръководеше малък дневен детски център пред дома си. Мади и Грейс, която беше студентка първа година в университета в Мериленд, работеха там на непълен работен ден. Това беше последният опит на майка й да изкарва пари, след като беше загубила работата си на надзирател смяна в обувния завод на Червения кръст преди три години, когато Джес беше още в първата си година в училището по право, а през нощта работеше — правеше проучвания — за „Девънпорт“, Кели и Баскомб Оттогава Джуди намираше само временна работа — беше сервитьорка, помощник на ветеринарен лекар, продавачка в „Маки“, разносвач на пици, а понякога работеше и на по две или три места едновременно. Обаче така и не можеше да изкара достатъчно пари за семейството. Въпреки че Грейс и Мади работеха на половин работен ден, а Джес заделяше всяко пени, което можеше, парите никога не стигаха. Докато Джес не се дипломира и не получи постоянна работа с твърда заплата при Девънпорт. Сега, когато нейният принос към семейния бюджет беше стабилен, всички бяха доволни — за първи път в историята на семейството.

„А дали все още имам работа? Вероятно това е последното, за което трябва да се тревожа, но… Имам нужда от парите. Ние всички имаме нужда от парите“.

Трепна. Нали винаги се стига до това — до парите…

— Няма да отворим днес. Утре — също. Вероятно няма да работим до края на седмицата. Обадих се на всички родители, готови са да проявят разбиране. На много места също няма да се работи — от уважение към смъртта на мисис Купър. А и те всички знаят, че си моя дъщеря и какво ти се е случило.

На Джес й беше необходима секунда, за да разбере.

— Понеделник ли е днес?

— Да. А ти какво мислеше?

— Че е неделя.

Джес протегна ръка към гребена и го прокара внимателно през косата си. Господи, беше спала почти четирийсет и осем часа, невероятно! И, о, беше работен ден, а тя не беше отишла на работа! За първи път правеше такъв пропуск. После се сети, че вероятно е обявен траурен ден. Особено във фирма, която е била така тясно свързана с Първата дама.

— Обаждал ли се е мистър Девънпорт? Или някой друг от офиса?

— Обажданията били така многобройни, че диспечерът от болничната централа свързва само членовете на семейството.

Многобройни опити да се свържат с нея? Да, защото всички биха искали да чуят какво има да каже тя за катастрофата. Паниката отново заплашваше да я завладее и да сложи край на така внимателно постигнатия самоконтрол над чувствата и страховете й.

Те — не беше сигурна кои точно са те, нито кого да обвинява — грешаха по отношение на това къде отиваше Първата дама, когато колата беше катастрофирала. Джес може и да не помнеше нищо от самата злополука, но спомените й отпреди това бяха непокътнати. Мисис Купър беше избягала от Белия дом, а Девънпорт беше изпратил кола и Джес да я вземат и да я заведат — някъде. Това бяха фактите. Джес признаваше, че не помни накъде пътуваха, но със сигурност не беше към болницата във Фредериксбърг. Може би просто беше станала някаква грешка, а може би това беше преднамерена лъжа, кой знае. Едно беше сигурно — несъответствието я караше да се чувства неспокойна. Като прибавите към това тъмните фигури, които се спускаха надолу по хълма покрай нея и се струпваха около горящата кола, тревогата на мисис Купър и твърдението й, че е затворник в Белия дом (още факти), както и нападението над нея самата тук, в същата тази стая, само няколко часа след смъртта на Първата дама — и какво получавате? Или нещо наистина много лошо, или пък някакво наистина развихрено въображение, примесено с малко истина. Тя никога в живота си не е била склонна към фантазии. Следователно, ставаше нещо наистина много лошо.

— Трябва да кажеш на някого. Не можеш да таиш всичко в себе си. Прекалено голямо е, прекалено важно.

— Мамо, може ли да прибереш тези неща? Приключих с грижите за себе си.

— Изглеждаш по-добре. — Майка й хвърли последен критичен поглед към лицето й, взе легена, чашата и тръгна към банята. — Не много, но по-добре.

— Прекрасно. О, ти също може би ще поискаш да измиеш лицето си. Под очите ти има кръгове размазан грим.

— О, боже!

Джес предположи, че е успяла да спечели десетина минути. Едва изчака Джуди да се скрие в банята и да затвори вратата след себе си, и сграбчи телефона. Набра номера на Девънпорт — не онзи в офиса, а личния, който той й беше дал в събота вечерта, когато я беше изпратил да прибере мисис Купър. Това беше пряката му линия, обажданията на този номер не минаваха първо през Мариан Янг, отдавнашната му секретарка. Той беше записан в паметта на мобилния й телефон.

Шефът й вдигна на второто позвъняване.