Карън Робърдс
Преследване (4)

Глава 4

Марк се върна направо в Белия дом. Макар че по-голямата част от страната все още спеше, той знаеше, че новината за смъртта на Анет Купър ще се разпръсне по всички официални и неофициални канали като неудържим горски пожар. „Осемнайсетте акра“, както беше известен комплексът на Белия дом, вече беше обкръжен от представители на медиите. А светлината от халогенните лампи на различните снимачни екипи беше толкова силна, че вероятно се виждаше от международната космическа станция. Мъжът от охраната, който го преведе през лентата, беше силно пребледнял — лицето му имаше сивопепеляв цвят. Марк паркира колата и отиде право в мазето, където се намираше командният център на „Тайните служби“. Тъкмо набираше шестцифрения код, когато вратата беше рязко отворена отвътре.

Харис Лоуъл, шефът на охраната на Белия дом, застана на прага с ръка все още на бравата, а изражението му бързо стана гневно, като видя кой стои пред него. Той беше едър и с тежко телосложение, червендалест. Косата му беше започнала силно да оредява и беше вчесана по класическия начин, за да прикрива плешивината му. Сините му очи бяха неприятно изпъкнали. Петдесет и четири годишният Лоуъл приличаше доста на булдог. Да, булдог, който беше с лош нрав, а в момента беше и разярен, облечен в костюм на райета за две хиляди долара.

— Какво се случи, по дяволите?

Марк поклати глава.

— Не знам.

— Твоята шибана работа е да знаеш!

— Нещо се е прецакало.

— Така ли мислиш?

Лоуъл издаде неясен звук, който би могъл да бъде и изсумтяване, и горчив смях. Над рамото му Марк виждаше командния пост, който беше изненадващо пълен в два часа сутринта. Разбира се, екипът, който в момента трябваше да охранява Първата дама, беше останал без работа и очевидно се беше събрал тук. Имаше и други, освен неговите хора. Може би следващата смяна беше избързала, както и останалите, привлечена от новината. Някои стояха прави, други се бяха отпуснали на столовете, протегнали крака пред себе си, и наблюдаваха мониторите, на които се виждаше необичайно раздвижване по коридорите и стаите, които те охраняваха. Няколко души се разхождаха из помещението, както изглеждаше на пръв поглед, безцелно. Всички бяха силно пребледнели. И всичките имаха изненадания вид на жертви на внезапна злополука. Всички мълчаха. И всички го гледаха, следяха кавгата, която се зараждаше на прага.

— Президентът иска да те види. Иска да ти зададе някои въпроси.

Лоуъл мина бързо покрай него. Марк успя да улови вратата, преди да се е затворила, отвори я широко, обърна се и изгледа Лоуъл.

— В момента не разполагам с никакви отговори.

— Значи ще присъстваме и на твоето погребение.

Лоуъл като че ли осъзна колко груби са думите му, защото изражението му се промени. Мускулчетата на бузите му започнаха да трепкат, а погледът му придоби мекота. Като че ли едва сега започваше да осъзнава, че Първата дама беше намерила смъртта си. Странно, как светът може да се промени само за секунда.

— Дай ми минутка, а?

Марк все още усещаше, че му прилошава.

— Минутка. — Лоуъл направи неопределена гримаса.

Независимо какво трябваше да означава тя, Марк я прие за съгласие. Влезе в ярко осветеното помещение, лишено от прозорци, със стените, подсилени със стомана, с редицата проблясващи в сребристо монитори, с компютрите, които бяха последният писък в технологиите, с множеството картини, които скриваха сейфове с оръжие, достатъчно за въоръжаването на малка армия, и тръшна твърдо вратата след себе си. Усети силния аромат на кафе, който се носеше от кафемашината в ъгъла. И отново му се повдигна.

— Вярно ли е за Прескът?

Въпросът дойде някъде от задната част на помещението. Марк погледна човека, който го беше казал — Сюзън Уендъл, привлекателна трийсет и няколко годишна блондинка, която таеше чувства към неженения, красив и добър Прескът — и рязко кимна с глава. Нямаше смисъл да крие истината или да се опитва да съобщи новината по заобиколен начин. Лицето й застина, после се сгърчи. Тя преглътна мъчително. С изключение на това и побеляването на устните й, тя не издаде по никакъв начин какво изпитва. Тайните агенти не плачат.

Марк направи жест на останалите да се съберат около него. Без да се брои той, те бяха седмина: Уендъл, Пол Фийлдинг, Стив Матюс, Майкъл Варни, Спенсър Хейгън, Жанет Танди и Филип Джанк. Първите трима, заедно с Прескът, бяха на смяна, когато той си беше тръгнал от Белия дом. Останалите очевидно бяха дошли, когато новината за трагедията беше стигнала до тях.

— Някой знае ли защо Първата дама и Прескът са били в онази кола?

Марк говореше тихо. Нямайте защо да изкарват мръсните си ризи наяве пред всички в стаята. Нещо се беше объркало ужасно и той искаше първо да научи всички подробности. Собственият му екип беше в опасност може би, но щеше да направи всичко необходимо, за да го защити.

Сведени ниско очи. Поклащане на глави. Напрегнати лица.

— Узнахме, че нещо е станало едва когато Прескът ни се обади по радиото — обясни Уендъл. — Каза, че е отишъл с мисис Купър и Фоли… — шпаньола на Купър — в Розовата градина. Мисис Купър внезапно изчезнала от погледа му и не могъл да я открие. Изпаднал в паника, обаче не виждал признаци да е отвлечена. Не искахме да вдигаме излишен шум, в случай, че тревогата е фалшива, затова всички отидохме да я търсим. Когато ни се обадиха… — Гласът й затрепери. — И разбрахме за катастрофата, тъкмо се канехме да организираме хайка. — Тя трепна. — Беше обаче прекалено късно.

Марк изправи рамене, стегна се. Имаше много неща, които би могъл да каже, но все още не искаше да започне с обвиненията. Защото накрая щеше да се окаже, естествено, че вината е негова — това бяха неговите хора. И охраната на Първата дама беше негова работа.

— Искам да знам как се случи. — Тонът на Марк беше мрачен. — Искам да знам всяка една, дори най-малката, подробност от вчера.

Огледа се и посочи с глава Пол Фийлдинг. Като всички тях, трийсет и девет годишният Фийлдинг беше в отлично физическо състояние. Висок метър и осемдесет и шест, с пълни розови бузи и кротки сини очи, с плешивата си глава и сговорчивия си характер, той винаги караше Марк да мисли за Буда. Странен Буда, облечен в костюма на таен агент. Фийлдинг се потеше, макар в помещението да беше хладко. Това чувство беше познато на Марк. Освен това, той познаваше и Фийлдинг, когото ценеше и като приятел, а не само като колега. Дори нещо повече, той имаше доверие в него. Двамата бяха преминали заедно обучението в Академията. Звездата на Марк обаче се беше издигнала по-високо и по-бързо главно защото той полагаше повече усилия. Той влагаше в работата си всичко, целия си живот. Фийлдинг не беше направил тази грешка. Той все още беше женен за първата си съпруга и имаше деца, които го обичаха.

— Когато се върна, искам да изгледам записите от всички камери, касаещи времето след 22:00 — каза той на Фийлдинг, който веднага застана до него.

На вратата във формата на свод зад него се почука силно и Марк стисна зъби: Лоуъл, както винаги, нетърпелив.

— Не само тези, на които се вижда мисис Купър, а всичките. Искам да проследя всяко движение в резиденцията. Искам да знам кой е влязъл или излязъл. И дори кой е кихнал. Искам записите и от Розовата градина. И от всеки изход на Белия дом. Всичките, разбрахте ли? Искам да знам кога е излязла и с кого и защо, по дяволите, е била в онази шибана кола!

Фийлдинг кимна.

— Разбрах.

— Сигурно разбирате още, че цялата вина ще се стовари върху нас. Задължително трябва да разполагаме с някои отговори. И при това бързо.

Фийлдинг отново кимна. Останалите — също. Марк знаеше, че всички са го разбрали прекрасно. Беше заложен не само техният авторитет, но и репутацията на „Тайните служби“.

Независимо какво беше довело до смъртта на мисис Купър в онази катастрофа, основното беше, че те се бяха провалили. Осъзнаването на този факт не беше приятно, чувството за вина започваше да го гложди, той ставаше все по-нервен.

Втори провал беше немислим. Не разполагаха с такава възможност.

На вратата отново се почука, този път — по-силно. Проклетият Лоуъл.

— Искам, също така, да знам всичко за Джесика Форд.

Името се беше запечатало в паметта му, както и споменът за изцапаното й с кръв лице и крехкото тяло. Дали тя щеше да намери смъртта си там, ако той не я беше открил? Но по-важно беше да узнае каква е връзката й с Анет Купър. И какво е правила в онази кола. Благодарение на пресата, светът скоро щеше да узнае отговорите. Но той искаше да ги научи първи.

— Това не е ли единствената оцеляла? — Уендъл, винаги по-бърза от останалите, срещна погледа му. В очи те й се четеше неподправен интерес. Високият професионализъм й помагаше да скрие мъката си по Прескът, личните въпроси нямаха място в работата.

— Оцеляла? — Марк смръщи вежди.

— Така предадоха по CNN. Казаха, че в колата са пътували четирима и че има един оцелял след катастрофата.

Марк беше изненадан. А после се почувства глупаво, че е позволил да бъде изненадан. Беше видял снимачните екипи на мястото на злополуката, както и тези пред Белия дом. Защо все още като че ли не осъзнаваше, че всяка подробност щеше да бъде излъчена моментално по целия свят?

— Исусе!

Знаеше го, разбира се, но едва сега започваше да осъзнава реалността — отзвукът щеше да е огромен. Глобален. Новината щеше да се превърне в международен трус, който щеше да разтърсва медиите дни наред и вероятно дори седмици или месеци. И всеки, проявил дори най-малък интерес, щеше да узнае и най-малките подробности за живота и смъртта на Анет Купър. Освен ако не успееха да запазят в тайна някои неща. И той се помоли на Бога да има и такива.

— Да, тя е оцелялата. И искам да знам коя, по дяволите е тя и какво е правила в онази кола. След най-много петнайсет минути.

— Работя по въпроса — каза Уендъл.

— Окей, дръжте си устите затворени. Не разговаряйте с никого, имам предвид наистина никого — извън тази група!

Освободи ги с кимване на главата и отиде да отвори вратата. Лоуъл беше вдигнал ръка, готов да почука отново. И го гледаше гневно. Дългият коридор зад него бързо се изпълваше с хора. Повечето от тях бяха тайни агенти, които щяха да влязат в помещението, от което той се канеше да излезе. Също лекари, запътили се към клиниката вътре в Белия дом. Агенти на ФБР. Служители на Белия дом, както и такива от обслужването и поддръжката. Няколко военни. Имаше и такива, които открито плачеха. Други бяха силно пребледнели и изключително сериозни. Повечето бяха под влияние на силния шок, от който щяха да се отърсят едва по-късно. По дяволите, той самият още беше в първите етапи на съвземането. Обаче щеше да бъде принуден бързо да излезе от това си състояние. Защото трябваше да оцелее.

— Няма място за грешки, Райън! — предупреди го тихо Лоуъл, докато вървяха към асансьора, който щеше да ги отведе до стаите на семейството. — Президентът иска обяснение. Къде, по дяволите, бяхте вие, момчета?

— Все още не знам какво се е случило. Но ще науча.

Лоуъл изсумтя. В асансьора и двамата запазиха пълно мълчание. Белият дом е огромна и безлична сграда, в която се намира малкият ултралуксозен хотел, в който живее семейството на президента. Марк гледаше отражението си в лъскавата стена на асансьора. За първи път осъзна, че се поти и че външният му вид никак не е добър. Изглеждаше мръсен, брадата му беше набола, беше все още облечен в същия черен костюм, с който беше отишъл на работа в събота — беше свалил сакото и вратовръзката си, когато се беше прибрал у дома си и се беше настанил удобно на дивана пред телевизора с големия хамбургер на „Макдоналдс“ в ръка, когато му се бяха обадили с новината за катастрофата и той беше грабнал сакото си и веднага беше излязъл. Бялата му риза беше мръсна и измачкана, беше без вратовръзка.

Което не беше точно по правилата на „Тайните служби“. Е, в момента не можеше нищо да направи, а и предполагаше, че това нямаше значение при дадените обстоятелства. В момента имаше много по-големи проблеми от неспазването на етикета по отношение на облеклото.

Вратите на асансьора се отвориха и първото, което му направи впечатление, беше тишината. Тя беше гъста и тежка, осезаема като мъгла. Ароматът на току-що откъснатите рози, поставени в огромната кристална ваза срещу асансьора, предизвикваше мисли за погребална зала. Той се опита да не мисли за това, а последва Лоуъл в малкото преддверие и после — през двойните врати, които водеха към елегантно обзаведеното фоайе на семейната резиденция. Прайс Ферис от охраната на президента ги посрещна във фоайето. Размениха си възможно най-кратък поздрав. Марк успя да надникне над рамото на Ферис и да види, че Жълтата овална стая вече е пълна с хора. Някои бяха важни клечки — вицепрезидентът и съпругата му, държавният секретар и неговата половинка. А други — не. Като например племенникът на президента. Суетяха се наоколо с чаши в ръка и разговаряха шепнешком, което се чуваше във фоайето като шум от улично движение. Сериозното настроение се усещаше и от мястото, където той стоеше в момента. Марк кимна на колегите си тайни агенти, когато мина покрай тях — а погледите, които те му хвърлиха, създадоха у него впечатлението, че е жертвеният агнец, когото готвят за заколение — и последва Ферис и Лоуъл по дългия коридор към спалнята на президента.

Опита се да не обръща внимание на болезненото свиване на стомаха си.

Ферис почука на вратата. Отвори им друг агент, Доналд Петровски. Марк последва Лоуъл в стаята.

Дейвид Купър лежеше по гръб на огромното легло, в което беше спал всеки президент от времето на Калвин Кулидж насам. Той не беше едър мъж — беше висок може би метър и шейсет и пет — но благодарение на фитнес залата на третия етаж, беше в изключително физическо състояние за петдесет и осем годишен човек. Марк знаеше — колега от охраната на президента беше споделил с него — че тенът му се дължи повече на спрейове, отколкото на пребиваване на открито, и че известната му гъста сребриста коса пък получава цвета си от съчетание на различни бои, но, хей, камерите го следяха по двайсет и четири часа всеки ден, а и в политиката имиджът беше от изключително значение. Той и петдесет и двегодишната Анет бяха привлекателна, фотогенична и популярна двойка. А заедно с порасналите им вече син и дъщеря, те бяха олицетворение на щастливото и сплотено американско семейство.

Само онези, които бяха много близо до тях, можеха да видят какво се крие зад фасадата. В момента на Марк много му се искаше да не му се беше налагало да ги опознава.

— … в Бетезда? — Това беше завършекът на въпрос, произнесен, от президента на Съединените щати.

— Точно така.

Отговорът, както видя Марк, който в този момент влезе в стаята, беше даден от баща му, Уейн Купър. Осемдесетгодишният тексаски петролен магнат стоеше близо до камината в компанията на друг мъж, когото Марк не познаваше. Той имаше същото телосложение като сина си, с изключение на коремчето, беше почти напълно плешив, ако не се брояха няколкото бели косъма и беше вдовец, който обожаваше единствения си син. Беше милиардер, което обясняваше как синът му беше успял да стигне до Белия дом. Дъщеря му Елизабет се беше омъжвала три пъти и беше издържана и защитавана, но иначе — напълно пренебрегвана. Всичките надежди и мечти на Уейн бяха свързани със сина му.

— Казах ти, няма да взема никакви проклети хапчета! — каза остро президентът.

— Но, сър…

Дейвид Купър беше все още със смокинга, в който беше облечен на вечерята в чест на президента на Чили. Краката му, в официални обувки, почиваха върху кувертюрата на леглото. Джон Даунс, личният лекар на президента, се беше навел над него, с гръб към Марк. Леонард Кауън, прислужникът му, кръжеше в долния край на леглото в ръка с поднос, върху който имаше чаша с любимото питие на президента — скоч със сода.

— Ето го и Райън — обяви Лоуъл.

Президентът седна в леглото. Всички погледи се насочиха към Марк. Разговорите замряха. Той си пое дълбоко дъх и усети как челюстта му се стегна. Замоли се това да е единственият външен признак за напрежението, което го изпълваше.

— Боже милостиви, можеш ли да ни кажеш причината за катастрофата? — избумтя мощният глас на Уейн Купър, последван от тракането на чашата, която той остави на мраморната лавица над камината.

— Все още не, сър.

— Е, проклет да съм…

— Татко, можеш ли да ни извиниш за минутка? Това се отнася и за всички други.

Дейвид Купър отново беше олицетворение на учтивостта, макар гласът му да трепереше леко. Спусна крака на пода. Лицето му беше хлътнало и изпито, бледо, очите му бяха силно зачервени. Марк срещна погледа му и почувства как стомахът му се свива още по-силно. Истината беше, че Дейвид Купър много обичаше съпругата си.

„В моята смяна.“

— Дейви… — запротестира Уейн. В гласа му се долавяше мъката, която изпитваше заради скръбта на сина си.

— Моля те — каза президентът отново.

Уейн Купър смръщи вежди, но както и всички други, излезе бавно от стаята. Шумът от затварянето на вратата прозвуча оглушително като изстрел в ушите на Марк. Президентът се изправи. Очите им се срещнаха. Марк едва се сдържа да не трепне под обвинителния му поглед.

— Аз ти имах доверие, Марк. Ти знаеше какво става около нея. Трябваше да я пазиш. Да е жива и здрава.

Не беше в стила на Марк да си търси извинения, не го направи и този път.

— Съжалявам, господин президент.

Купър се огледа бързо. Марк, който го наблюдаваше, почувства как гърдите му пламват. Знаеше какво е да обичаш жена, която не дава и пет пари за теб. Болката беше жестока. В момента съчувствието му беше на страната на Дейвид Купър.

Президентът спря пред него и прокара длани през косата си.

— Кажи ми само едно. Да не би да е била навън, за да си набави наркотици?

Би дал десет милиона долара, за да узнае отговора на този въпрос.

— Не знам. Може би. — Марк извади от джоба си шишенцето с фалшивите приспивателни и му го подаде. — Отидох до мястото на катастрофата. Това беше в чантата й. Имаше още пари в брой и кредитни карти.

Тъй като Първата дама почти никога не носеше у себе си пари в брой, намекът беше повече от ясен. Напълно възможно беше да е имала среща с търговец на наркотици. Кредитните карти… Кой, по дяволите, знаеше нещо за тях? Той не беше имал време да мисли по въпроса. Макар че, доколкото знаеше, търговците на наркотици не ги приемаха. Президентът си пое рязко дъх и взе шишенцето от ръцете му.

— Проклети хапчета!

После вдигна поглед към Марк. Очите му бяха потъмнели от душевната болка, която изпитваше.

— Това не бива да стане достояние на медиите. Репутацията й… — Устните му трепереха, лицето му се стърчи. — О, мили боже, мили боже, не мога да повярвам, че това се случва! Не мога да повярвам, че е мъртва. Анет…

Думите му се превърнаха в жалостиво ридание. Вратите се отвориха, стаята се изпълни с хора и Марк беше избутан в коридора, но продължаваше да чува хлипанията му. И отново го прободе силното чувство за вина.

„По време на моята смяна.“

Лоуъл се изравни с него и двамата тръгнаха към асансьора.

— Онази жена. — Лоуъл се огледа. Като че ли искаше да се увери, че никой няма да чуе и дума от разговора им. — Жената, която е била в колата. Оцелялата.

Бяха вече във фоайето. Разминаваха се с група хора, които вървяха бързо към Жълтата овална стая. Марк разпозна една много известна певица и приятели на семейството на президента. Запита се кога ли ще дойдат и двете им вече пораснали деца, Лори Доналдсън и Брад Купър. Наистина не искаше да е тук в този момент.

— Какво за нея? — запита.

— Какво знаеш?

— Нищо, освен името й. Все още. — Намекът, че скоро ще знае всичко за Джесика Форд, не убегна на Лоуъл и той кимна с глава.

— Да, е, научихме, че е адвокат и работи за Джон Девънпорт. В момента се опитваме да се свържем с него, но не е у дома си и не отговаря на мобилния си телефон. Информацията, която имаме — предварителна, но мислим, че е точна — е, че Първата дама се е обадила на Девънпорт и той е изпратил колата.

— Защо?

Но това поне означаваше, че Анет Купър не беше излязла от Белия дом, за да си набави наркотици, които бавно, но сигурно отказваше. А може би случаят беше точно такъв, Девънпорт беше разбрал и беше изпратил колата и подчинената си, за да я приберат у дома.

— Кой знае, по дяволите? — Лоуъл беше мрачен. — Виж, отиди при тази Форд и се погрижи пресата да не стигне до нея. И ако тя знае нещо, което може да навреди на Първата дама и президента, ще трябва да я накараш да си държи устата затворена. — Пламъчето в очите на Лоуъл напомняше на Марк колко безмилостен можеше да бъде шефът му. — Ако не успееш, наистина всичко ще се с товари върху теб.

Марк стисна устни. После кимна и влезе в асансьора.