Карън Робърдс
Преследване (31)

Глава 31

Никога през живота си не беше изпитвала такъв студ. Зъбите й тракаха. Трепереше силно. Усещаше как мразът я свива, изстудява я отвътре. Гърлото я болеше. По бузите й се стичаха сълзи. Риданията я разтърсваха.

„Моля те, Господи, не позволявай Марк да умре.“

Бягаше, залиташе, падаше, пак ставаше — стараеше се да се отдалечи възможно най-бързо и най-далеч. Сърцето й се късаше от болка, че трябва да го остави да лежи там. Но да се върне, означаваше и тя да се предаде в ръцете им. А това нямаше да му помогне. Ако убиеха и нея, всичко щеше да свърши. Никога нямаше да се узнае кои са и какви ужасни дела са извършили. А ако Марк не беше мъртъв, все още имаше шанс да го спаси.

Ако само можеше бързо да измисли някакъв план. Умът й трескаво работеше — тя настойчиво го заставяше. Само това я спасяваше да не се разпадне на парчета.

Имаше нужда от доказателство, че Първата дама е била убита. Трябваше да докаже, че е бягала от нещо и са я убили, преди да успее да се измъкне. Доказателство, което да може да занесе например във вестник „Поуст“. Щеше да отиде в офиса им и да разкаже какво се беше случило, какво подозираше тя, каква беше съдбата на Марк, на Марти Соломон, Девънпорт и Мариан. И да им покаже доказателството.

С което не разполагаше.

А без него, дали някой щеше да я изслуша? Да. Но дали щяха да й повярват? Хм. Дали щяха да отпечатат историята й, твърденията й и да оставят широката общественост сама да прецени истинността на казаното от нея? Мислеше, че е възможно, като се имаше предвид статутът й на „оцеляла“, но не можеше да е абсолютно сигурна. Вашингтон беше градът на компаниите и който и да стоеше зад това, притежаваше власт и влияние, които можеха да я заличат от лицето на земята.

А може би трябваше да изтича право в полицията. Или във ФБР. Нещо такова. Това обаче би означавало да изчезне още по-бързо. Освен ако не избереше правилната агенция, точното ченге или агент, лесно щеше да потъне така дълбоко, че никой никога нямаше да чуе повече за нея. Не, щеше да отиде в офиса на „Поуст“, да им разкаже историята си и да ги накара те да се обадят в полицията или ФБР. Дори да я отведяха, поне щеше да има свидетели. Много свидетели. Дори безмилостните убийци не могат да изтребят цяла конферентна зала невинни хора, сред които има и полицаи, и федерални агенти. Защото броят на незамесените трябваше да е по-голям от този на замесените. Трикът се състоеше в това да разбереш кой какъв е.

Но каквото и да направеше, вероятно щеше да е прекалено късно за Марк.

А се канеха да довършат онзи разговор за любовта. Да си признаят чувствата може би. По-късно. Чуваше гласа му, който й казваше тези думи. Споменът беше болезнен като нож в сърцето.

„Моля те, Господи, нека има по-късно.“

Отново и отново го виждаше как пада като камък на земята и макар да се опитваше да блокира спомена — защото, за да успее да направи каквото и да било, имаше нужда да е с ясен разсъдък и да може да мисли — откри, че се задушава в резултат на различните емоции. И преди всичко — на страха. Сърцето й пулсираше болезнено. Болката беше толкова силна, че едва не я събори на колене.

После й хрумна мисъл, която й даде криле, накара адреналина отново да потече във вените й. Вероятно са знаели, че Марк разговаря с някого там, при статуята. Вероятно нямаше да им е необходимо време да разберат за Дон. И да я открият. Която, доброволно или не, щеше да им каже какви въпроси е задавал Марк. И така те щяха да узнаят за видеоклипа, записан в телефона на Първата дама.

Мъката и риданията щяха да почакат, налагаше се. Тя залиташе сред палатките, радостна, че има хора около нея, макар те да не й обръщаха никакво внимание и да не можеха да й осигурят защита. И в този миг тя разбра, че първо трябва да намери и вземе въпросния телефон.

И веднага в паметта й изникна образът на Първата дама в онази кола. Спомни си как тя се беше опитвала да се обади на някого по телефона. И как го беше захвърлила, обхваната от раздразнение. И как тя беше едва ли не коленичила в опитите си да го извади изпод седалката. А после го беше пъхнала дълбоко в джоба на панталоните, миг преди катастрофата. Имаше голяма вероятност все още да е там.

Когато й беше донесла вещите и чантата в болницата, майка й щеше да спомене, ако отнякъде се беше появил и втори телефон. Следователно не беше. Той вероятно все още беше в джоба на добрите й стари черни панталони, които бяха свалени от нея в линейката, напъхани заедно с другите й дрехи в найлонова торба и предадени по-късно на майка й. А тя ги беше оставила в пералното помещение, където щяха да останат, докато Джес й кажеше какво да прави с тях.

Трябваше да стигне до онзи телефон и да види какво е записано в него. А после, ако това се окажеше доказателството, от което тя така отчаяно имаше нужда, тя лично — и много бързо — щеше да го отнесе в „Поуст“. Възможно беше да се обърне към тях, независимо какво щеше да открие в телефона. Хрумна й, че другата възможност е да се обади на адвокат — името, за което се сети, беше това на Джордж Кели, партньора на Девънпорт. Но се колебаеше заради случилото се с Марти Соломон. Ясно й беше обаче, че има нужда от съюзник и дори не от един, а от много. Смръщила вежди, се замисли за Девънпорт. Той се беше опитал да я убие. Дали и Кели не беше в ръцете на онзи, който дърпаше конците?

Сега, когато Марк го нямаше, не можеше да има доверие на никого, освен на семейството си. А това я навеждаше на мисълта, че безопасност можеха да й осигурят само много хора, свидетели. Щеше да се обади, а след това и направо да отиде в „Поуст“ и да ги помоли да се обадят на всяка държавна и охранителна агенция, за която се сетят. Като план, решението й не беше нито обмислено, нито особено добро. Обаче тя нямаше избор — това беше единственото, което можеше да стори. Пък дори и за да спаси само себе си. Защото не можеше цял живот да бяга, да се крие. Щяха да я заловят — точно както бяха заловили Марк тази вечер.

„Настоящият момент наистина е всичко, което имаме.“

Отново чу думите му. Изведнъж те й се сториха не само правдиви, но и ужасно предзнаменование. О, господи, дали той нямаше предчувствие, че ще умре тази вечер?

Сърцето й кървеше.

Не беше възможно да го прогони от мислите си, макар че трябваше да опита, за да може въобще да свърши нещо. Стисна зъби и се концентрира в усилията да поставя единия си крак пред другия. Беше изтощена и така зашеметена от събитията, че мозъкът й едва можеше да функционира.

Излезе от прикритието на ниските храсти на ъгъла на „Ийст Икзекютив Драйв“ и „К стрийт“ и забеляза, че хората бягат от парка като хлебарки от горяща сграда. Пънкари, проститутки, крадци и наркодилъри, както и всички, които имаха причина да се страхуват от мъжете в черни костюми, се тълпяха по тротоарите и изчезваха в страничните улички. Никой не искаше да се замесва. Ако ги запитаха, никой нищо не беше видял.

„Не бях там, не чух, не видях, не знам“. Такъв беше кодът на улицата.

Марк беше застрелян пред очите на поне дузина свидетели, но тя беше сигурна, че никой нищо няма да каже. Джес се стегна. Нямаше да си позволи да мисли повече за Марк. При всяка мисъл за него, сърцето й се късаше и й се струваше, че ще се разпадне.

Имаше нужда от такси. Майка й живееше на „Лондри стрийт“, която в долния си край се съединяваше с Шестнайсета улица — в онази част на града, която стигаше до Мериленд. Колко ли пари щяха да са й необходими, за да стигне дотам? Чантата й беше у нея, което означаваше, че все пак има някакви пари. Но колко? Нейният дял: двайсет и шест долара. Още не бяха стигнали до тях. Тази мисъл предизвика ново болезнено свиване на сърцето й. От очите й отново потекоха сълзи. Тя решително ги избърса с длан и изпрати поредната молитва към небето.

„Моля те, погрижи се за него, Господи. Моля те.“

После видя приближаващото такси и му махна да спре.

Пътуването до жилището на майка й мина без произшествия. Просто за всеки случай, тя накара шофьора да спре на съседната пресечка. Щеше сама да прекоси алеята, която съединяваше двете улици. Вече беше доста късно — минаваше един след полунощ. Шансовете някой да се разхожда тук, в този отдалечен район, не бяха големи. Тревожеше я мисълта, че е възможно те — така мислеше тя за тях, като за едно безформено и неопределено „те“ — да дебнат около къщата и дори да я наблюдават в момента.

Закрачи по-бавно, когато наближи двуетажната бяла къща с покрива от черни плочи и вече остарели алуминиеви корнизи. Семейството се беше преместило тук, когато Джес беше в последната си година в гимназията, за да може майка й да е по-близо до работното си място. Едва през последните години момичетата, една по една, започнаха да излитат от семейното гнездо. Къщата беше строена за дом на хора от средната класа, беше тясна и донякъде занемарена. Състоеше се от три спални и баня на втория етаж и трапезария, кухня и малка баня на първия. Когато всички живееха тук заедно, тя беше пълна с хора. А в момента постоянно живееха тук само майка й и Манди, а понякога, в лошите периоди от живота си, и сестра й Сара с децата.

Джес спря до кофите за боклук, които бяха зад къщата, от другата страна на алеята. Притисна се към една от нестабилните частни огради, които разделяха малките дворове един от друг, и се огледа. Не забеляза нищо необичайно, нищо не помръдваше. След това погледът й се спря отново на къщата на майка й. Не светеше нито една лампа. Нямаше нито една кола на покритото с чакъл място за паркиране, където, когато си бяха у дома, обикновено бяха „Маздата“ на майка й и джипът на Мади.

Джес започна да трепери и стисна зъби, за да не тракат. Колебаеше се и продължаваше да гледа къщата готова всеки момент да побегне. Последното, което искаше, беше да постави семейството си в опасност. Но беше уикенд, а по това време от седмицата Джуди често играеше ролята на бавачка за внуците си, за да могат Сара и съпругът й да излязат да се позабавляват. А ако те се приберяха много късно, тя оставаше да спи в дома им. (Но това можеше да е така само ако Сара се беше върнала при съпруга си.) А Мади вероятно беше при Грейс или гостуваше с преспиване на приятелка или беше при гаджето си.

Значи, имаше голяма вероятност къщата да е празна. И щяха да са й необходими най-много пет или десет минути да слезе до пералното помещение в мазето и да извади телефона от джоба на панталоните си.

Ако съществуваше и най-малката вероятност Марк да е още жив, а тя да намери доказателство, че Първата дама е била убита, и да го направи възможно най-бързо достояние на широката общественост, надеждата все още щеше да е жива. Какъв ще е смисълът да се извършват повече убийства, щом истината се разчуеше? Или пък да бъде убит Марк? Тя вероятно сама себе си убеждаваше, че има причина да действа, и добре го знаеше. Защото нямаше друга причина те да държат Марк жив.

Тя обаче трябваше да запази тази малка надежда. Защото, в противен случай, щеше да се свлече на земята и да заплаче. И да плаче до пълно изтощение.

Джес най-после се реши, пое си дълбоко дъх и прекоси бързо алеята. Посрещна я познатият мирис на дом веднага щом издърпа ключа от ключалката и затвори тихо задната врата след себе си. Нещо в къщата я успокояваше. Самата мисъл, че вещите, които е оставила тук след себе си — старото й легло и старият компютър, например, — са все още тук, по местата си, вече я караше да се чувства по-добре, макар гърлото й да се свиваше от болезнен копнеж. Обаче не можеше да остане. Не можеше дори да се бави.

Сдържаше дъха си и се ослушваше непрекъснато, стъпваше тихо по износения линолеум, с който подът беше покрит. Не чу нищо, освен тихото жужене на включените електрически уреди. Проблясващите цифри на екрана на микровълновата фурна показваха часа: 01:23. Надникна в коридора и откри, че е сгрешила: светеше в малката баня, която се намираше в подножието на стълбите. Тя нямаше прозорци, затова Джес не беше забелязала светлината, докато беше отвън. Видя, че няма захвърлени в коридора чорапи — нещо, което всички те правеха още с влизането си в къщата — което потвърди убеждението й, че у дома няма никого. Светлината обаче щеше да е достатъчна, за да слезе тя по стълбите до мазето. Там беше тъмно като в преизподня. За щастие, тя познаваше пътя като дланта си. Мазето беше разделено на три части с помощта на тънки стени от шперплат: пералното помещение, което се намираше в далечния край на бетонния правоъгълник; помещението, където държаха вече непотребните уреди и мебели и което тя прекосяваше в момента; и някогашната стая, която заемаше цялото пространство вляво от стълбите. Нямаше прозорци, което особено тревожеше Джуди, когато Джес беше настояла да живее тук долу. Обаче на Джес много се харесваше уединението, което компенсираше липсата на дневна светлина. Освен това тя беше облепила почти целите стени с флуоресцентни плакати.

Вратата на пералното помещение се отвори със скърцане. Веднага щом прекрачи прага, в ноздрите я удари миризма на плесен и омекотител за пране. Джес затвори вратата след себе си и запали лампата. Ярката светлина я заслепи и тя премигна.

Пералната машина беше разположена до далечната стена, до нея беше центрофугата, а вдясно имаше въже за простиране. Дъската за гладене и ютията бяха в ъгъла. Вляво имаше рафтове, на които бяха подредени какви ли не неща, всичко от спрей против насекоми до прах за пране. На един от тях Джес видя торбата, която търсеше. Отвори я и се увери, че е била права. Бръкна дълбоко в купа дрехи и откри панталоните си. Издърпа ги навън. Бръкна в десния джоб и извади телефона.

Да.

Стисна го здраво. После смръщи вежди. Този апарат не отговаряше на спомените й за телефона, който Първата дама държеше в ръка. Беше успяла да го види добре в бара на хотела, преди да се качат в колата. В „Линкълн“-а беше прекалено тъмно, за да види нещо, обаче Джес предполагаше, че телефонът най-вероятно е бил един и същ.

А сега виждаше, че не е така.

Включи го, като се молеше батерията все още да е заредена. На екрана се появи логото и апаратът издаде мелодичен звук, който я стресна. Джес бързо влезе в менюто, натисна друг бутон, погледна екрана и стомахът й се сви, когато осъзна, че държи в ръцете си личния мобилен телефон на президента.

Съпругата му очевидно го беше взела. Защо? Сърцето на Джес се блъскаше в гърдите. Започна нетърпеливо да разглежда клиповете. И гледаше зашеметена, като все повече и повече не вярваше на очите си, малкия екран. На него виждаше Дейвид Купър, гол и завързан, да бъде обслужван от облечена в кожи жена, която не беше неговата съпруга. Имаше шест подобни клипа. Качеството не беше добро. Картината беше на точки. Но не можеше да се сгреши идентичността на мъжа — тя беше повече от ясна.

Джес осъзна, че държи в ръцете си пословичното оръжие с все още димящо дуло.

Очевидно мисис Купър беше открила записите. Ясно беше, че някой друг — все още неизвестен — беше разбрал за нейното откритие и беше твърдо решил да й попречи да ги покаже на когото и да било. Сигурно все още търсеха телефона. А може би бяха решили, че е изгорял заедно с катастрофиралата кола.

Сега, като се замисли, Джес осъзна, че в последните минути преди катастрофата мисис Купър вероятно се беше опитвала да изпрати въпросните клипове като съобщения. Това обясняваше и раздразнението й, което беше по-силно от разочарованието й.

С телефона в ръка, Джес се обърна към вратата. И в този миг тя се отвори. Джес подскочи, преди да види, че това е просто Мади. А сестра й се спря на прага и я загледа.

— Джес? Какво правиш тук? — Косата на Мади беше сплетена на плитки, тя беше облечена както винаги за спане, в синя тениска, пухкаво долнище на пижама и розови чорапи. Бременността едва започваше да й личи.

— Отбих се да взема нещо. — Джес мина покрай сестра си, вече тръгнала към стълбите. Сега, след като знаеше, че у дома има някого, искаше да си тръгне възможно най-бързо.

— О, мили боже, мама така се тревожеше за теб! Когато чу за самоубийството на шефа ти, започна да се обажда на всички, за които се сетеше, опитваше се да те намери.

— Изпратих й електронна поща.

Мади изсумтя.

— Това не я успокои ни най-малко.

— Кажи й, тогава, че си ме видяла и че съм добре, окей? Ще й се обадя след няколко дни. — Джес отчаяно търсеше начин да смени темата. — А ти как разбра, че съм тук долу?

— Бях заспала на дивана във всекидневната. И чух движение в мазето. — Мади я изгледа някак особено. — Тръгваш ли вече?

— Да, аз… — На Джес й хрумна мисъл, която я накара да се закове на място. Тя обърна рязко глава към някогашната си стая, обърна се и забърза нататък. — Има ли и някого другиго у дома?

— Не, само аз съм. Мама е при Сара и…

— Искам и ти да отидеш някъде. — Джес влезе в стаята си и застана пред компютъра. Все още го използваше понякога. Включи го и хвърли поглед през рамо към сестра си, която беше само на две крачки зад нея. — Къде е джипът ти?

— Отпред. Какво става? — Мади смръщи вежди. — Плакала ли си?

„Марк беше прострелян…“

Не отговори. Преглътна, защото в гърлото й беше заседнала буца.

— Хайде, качи се в джипа си и отиди някъде. Отиди при Сара. Чуваш ли ме? Веднага!

Включи малката нощна лампа на бюрото и започна да търси в чекмеджето необходимите й кабели.

— Нещо не е наред, нали?

— Да. Но няма да ти кажа какво. — Намери кабела и седна на стола, за да го закачи. — Тръгвай.

— Джес…

Кръвта блъскаше в слепоочията й, очите й все още бяха замъглени от сълзите, пръстите й бяха непохватни и студени от шока и не й беше лесно да набира буквите. Дори не се обърна.

— Отиди при Сара. Веднага! Моля те, Мади, умолявам те. Знаеш, че не бих говорила така с теб, ако не е нещо спешно.

— Добре. — Отговорът на Мади се дължеше на доверието, което хранеше към сестра си. Без да каже нито дума повече, тя се обърна и излезе от стаята.

— Не казвай на никого, че си ме видяла преди утре, най-рано. И се погрижи никой да не се връща тук тази вечер! — извика Джес след сестра си. Като познаваше семейството си, тя искаше да бъде разбрана правилно. — Обещай ми.

— Обещавам. — В гласа на Мади се усещаше страх.

— Побързай! Не вземай нищо. Просто тръгни.

Чуваше стъпките на Мади по стълбите. След миг чу отварянето и затварянето на входната врата и въздъхна от облекчение. Поне сестра й щеше да е в безопасност. След това се залови за работа. Процесът й отне няколко минути, помогна й това, че знаеше всичките шорткъти. Всъщност, беше така погълната в заниманията си, че не разбра, че има компания, докато не мерна с периферното си зрение сянката на прага и не чу Мади да казва:

— Дж… Джес…

Съзнанието й регистрира факта, че гласът на Мади трепери, и тя се обърна да я погледне. И видя мъж в черен костюм, обвил ръка около гърлото на сестра й, насочил пистолет в слепоочието й.