Карън Робърдс
Преследване (30)

Глава 30

— И какво правим тук? — запита Джес тихо.

Въпросът беше глупав, знаеше го, като се имаше предвид, че е в компанията на федерален агент, който току-що беше доказал, че е обучен да убива, когато се наложи. Обаче обикновените престъпници бяха последната й грижа в момента, а дълбоките сенки на мрака предизвикваха у нея страх, от който кожата й настръхваше. Със сигурност не бяха сами, но се виждаха много малко други хора: трима хулигани, облечени в черно, едър и тромав тийнейджър в суичър и дънки, от които висеше верига, мъж в дрипи, който вървеше към палатките, които подслоняваха бездомните и всяка вечер изникваха в далечния край на парка. Останалите кръжаха в сенките на дърветата, където се занимаваха с нечистите си или позорни дела, криеха се зад храстите и зад пиедесталите на почти забравените статуи и монументи. Пияниците лежаха в тревата и пиеха направо от бутилките. Показаха се няколко тийнейджъри. От време на време вятърът довяваше апетитен мирис от близките ресторанти. Както изглеждаше, фактът, че Белият дом се виждаше, не притесняваше никого. Той просто беше тук и беше част от живота във Вашингтон, никой не му обръщаше специално внимание.

— Реших, че е възможно някой от тези тук да е видял Първата дама малко след бягството й от Белия дом, преди ти да я вземеш от хотела. Възможно е дори да е говорила с някого. Всъщност имам предвид някого.

— Кого?

— Жена, с която се срещнаха при едно от посещенията й в здравния център за изписани от болниците психично болни и наркомани. Дон Търни. Наистина много тъжен случай. Беше счетоводителка, преди да се пристрасти към наркотиците и амфетамините. Арестуваха я, изгуби всичко, отиде в затвора, а после — в здравния център, привидно излекувана. Двете с мисис Купър понякога се срещаха и разговаряха за напредъка на благотворителните каузи. Обаче след няколко месеца открихме, че Дон я снабдява с наркотици. Сложихме край на срещите им — или поне така мислехме. А после открихме, че Дон се мотае тук, в парка, и понякога търгува с наркотици. Първата дама го беше открила преди нас. И понякога „случайно“ се срещаше с нея, когато излизаше да тича през нощта. Охраната гледала отдалеч срещите им и обикновено мислела, че двете просто си бъбрят.

— И мислиш, че се е срещнала с тази жена, преди да отиде в хотела?

Марк сви рамене.

— Възможно е. Имаше наркотици в чантата й. Проверих. Беше ги скрила в шишенце, в което уж имате болкоуспокояващи. Откъде е купила наркотика? Предполагам, че оттук.

Джес усещаше как от мрака ги наблюдават хиляди невидими очи. Полазиха я тръпки, кожата й настръхна. Двама от убийците, които ги преследваха, бяха вече мъртви. Което не означаваше, че няма и други. Всъщност неприятната истина вероятно беше, че другите са по петите им. Тя стисна силно ръката му.

— Марк. Мисля, че трябва да избягаме от Вашингтон. Бързо и възможно най-далеч.

— Да, аз също мисля така.

Неговото съгласие предизвика по-силен страх от всичко друго. Казваше й, че според него обръчът около тях се стяга, че ситуацията излиза от контрол и шансовете им намаляват с всяка секунда.

— Но искам първо да говоря с тази жена и да разбера дали се е срещала с Първата дама в онази нощ. Преди някой да се е сетил за нея и да я е премахнал. А после ще изчезнем оттук, ще се скрием, докато не измислим какво да предприемем. — Той се поколеба, но изражението му подсказа на Джес останалото. — Знам, така няма да ги накараме да спрат преследването.

Гласът му беше равен, безизразен. Изразяваше силна умора, която, тя знаеше, винаги предхожда отчаянието, което заплашваше да завладее и нея. Изведнъж тя усети ясно силната болка в краката и гърба си, нарастващото си главоболие, нуждата от сън.

— Те никога няма да се откажат, нали?

— Не и докато ни смятат за заплаха. Но ние имаме добър шанс да ги изпреварим.

Джес потрепери.

— Засега.

— Настоящето е всичко, което имаме. Всъщност, то е единственото, което хората имат.

Бяха стигнали до статуята на Андрю Джаксън, възседнал коня си, която доминираше над тази част от парка. Тя се издигаше от кръглия бетонен постамент, който едва се забелязваше — беше просто бледо очертание в тревата. Лампите, които трябваше да го осветяват, не светеха — или проява на икономичност, или по-скоро бяха счупени от хулиганите. Пейките около него бяха заети. Хора непрекъснато се скриваха и появяваха от близките храсти. Джес не виждаше никого ясно — хората бяха просто сенки.

— Стой близо до мен — каза Марк, когато тръгнаха по алеята към паметника. И Джес с радост се подчини.

Веднага ги наобиколиха.

— Имаш ли излишна двайсетачка, човече?

Задалият въпроса пънкар беше част от групата, която пушеше трева близо до предните крака на коня. Виждаше се единствено силуетът му — не много висок и набит, с дълга коса. Той се хвърли пред Марк, а върхът на цигарата му проблясваше в червено. Мирисът на трева беше силен.

— Търся Дон. Тя наоколо ли е?

— Искаш да си купиш малко лайна ли, човече? Аз имам.

— Търся Дон.

— Кой ме търси?

Една жена разблъска останалите от групата и се приближи към тях. Беше слаба като тръстика, със сплъстена черна коса с дължина малко под раменете, а лицето й беше толкова бледо, че изглеждаше като овална луна в мрака. Беше облечена в прилепнали панталони и прекалено голям за нея суичър.

— Кой иска Дон?

Марк нищо не каза, просто обърна глава при приближаването й. Тя стигна на няколко крачки от тях и го позна.

— О, това си ти. — Тонът й подсказваше, че не го харесва особено. — Какво искаш?

После се обърна към мъжа:

— Изчезвай оттук, Дарил. Той е федерален.

— О, по дяволите! — каза Дарил и изчезна в сенките.

— Искам да говоря с теб — каза Марк.

— За какво?

— За мисис Купър. Случайно да си я видяла около два часа преди смъртта й?

Дон скръсти ръце на гърди и погледна встрани, без да каже нищо. Джес видя как тялото й внезапно се напрегна, вдърви.

— Не искам да ти причиня неприятности. Просто имам нужда от малко информация.

Погледът на Дон се спря на Джес.

— Коя е тази? — Гласът й издаваше колко силни са подозренията и страховете й.

— Няма нужда да се тревожиш за това.

— Няма да кажа нищо пред човек, когото не познавам. — Погледът й не се откъсваше от Джес.

— Ще те изчакам малко встрани — каза Джес на Марк и кимна към постамента.

Той стисна ръката и, а после я пусна, с което й даде съгласието си. Тя се отдалечи. Никой от хората наоколо не й обръщаше и най-малко внимание, обаче тя не смееше да се отдалечи много, защото беше тъмно и лесно можеше да изгуби Марк от поглед, а много се страхуваше. Спря извън полезрението на Дон, но достатъчно близо, за да може да вижда Марк, когато се обърне. Мислеше, че и той я вижда.

— Значи си видяла мисис Купър онази нощ.

Джес скръсти ръце на гърди и се опита да потисне тръпките, които я разтърсваха. Чуваше всяка дума от разговора. Тонът на Марк правеше изказването му по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Възможно е да е купила малко прах от мен, не помня. — Дон звучеше раздразнено и кисело.

— Сама ли беше?

— Не знам, като че ли да.

— Каза ли нещо, което да подскаже, че е разтревожена?

Дон се поколеба.

— Тя беше добра с теб, Дон — каза Марк. — Ще означава много за паметта й, ако ни помогнеш в това.

— Да, добре. Беше наистина като на тръни и каза, че има нужда от наркотика, за да се успокои. Ръцете й трепереха — забелязах го, докато ми плащаше. И непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше ти да изскочиш от храстите. — Каза последното със злоба.

— А каза ли защо се чувства по този начин?

Дон поклати глава.

— Не, запита ме дали знам как се изпраща електронна поща. Видеоматериал, който е записан в телефона й. Отговорих й, че не знам, по дяволите.

— Видеоматериал… — поде Марк, но шумът от стъпки по тревата около постамента го накара рязко да се огледа наоколо.

Джес направи автоматично крачка назад, а очите й се отвориха широко, когато погледът й се закова някъде над рамото му. Стори й се, че към тях тичат цял отряд мъже.

— Марк Райън? — извика един от тях.

— Бягай! — заповяда й Марк, а ръката му потърси оръжието.

Марк. С тази мисъл Джес падна на тревата, съборена от внезапно побягналата Дон. Изправи се, погледът й намери Марк, но се чу някакъв звук, той нададе стон и залитна, а после се свлече. Като че ли беше прострелян. Внезапно в главата й изникна споменът за това, как се беше свлякло на пода тялото на мъжа, когото Марк беше убил. И ето, че сега той бе паднал по същия начин.

„О, не. Моля те. Господи, не!“

Сърцето й заблъска мощно в гърдите. Не можеше да помръдне. Тя отвори уста да извика, обаче гърлото й се беше свило до такава степен, че от него не излезе нито звук. После, беше ударена от вълната хора, пометена, изхвърлена встрани. И за миг вече не виждаше Марк.

„Моля те, господи, моля те.“

Отново беше съборена, този път се приземи по дупе. Докато успее да се изправи на колене и лакти и отново да се огледа, Марк беше заобиколен от четирима мъже в черни костюми, трима от които бяха с извадено оръжие, а последният опипваше пулса му.

Марк не помръдваше. Не издаваше нито звук. Просто лежеше по очи на бетонния постамент около статуята. Беше прекалено тъмно, а тя беше прекалено далеч, да види повдигането и спускането на гърдите му. Всяка нейна частица я подтикваше да отиде при него, да се хвърли върху му и да се опита да го спаси.

Обаче не можеше нищо да направи.

Едва признала ужасната истина, и един от мъжете се огледа. Като че ли търсеше нещо. Какво ли? Нея? Те знаеха кой е Марк — извикаха го по име. Което означаваше, че почти със сигурност знаят за нея.

Джес запълзя бавно с намерението да се скрие в храстите. Ниската и твърда трева беше студена и влажна. Миризмата на пръст беше силна и нахлуваше в ноздрите й. Бутилки, метални кутийки, все още димящи фасове, всякакъв вид боклук, захвърлен по време на паническото бягство на нощните скитници, представляваше проблем за голите й крайници и тя се опитваше да го избегне. Когато прецени, че се е отдалечила достатъчно и няма да я видят, се изправи и побягна.

Първо се замъгли зрението й и едва тогава тя усети горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.