Карън Робърдс
Преследване (3)

Глава 3

— Не мърдай, трябва да лежиш неподвижно. Лекарите идват.

Думите успяха да проникнат през мрака, който обгръщаше съзнанието на Джес. Мракът беше ужасяващ, разкъсван от писъци и пареща болка. Топли и силни пръсти докоснаха врата й, бузите й и я издигнаха още по-близо до светлината.

„Мили боже, мили боже…“

— Имам нужда от помощ! Тук има ранена жена!

Беше извикал същият дълбок мъжки глас, който й беше казал да лежи неподвижна. Ужасът отново я завладя. Не, не…

— Шшш — успя да произнесе тихо като дихание тя.

Силите й стигаха само за това. Той беше коленичил до нея, беше се навел над лицето й, а тя разбра, че очите й са отворени, когато видя обсипаното със звезди небе, на чийто фон силуетът му се открояваше. Значи не беше мъртва. Близостта на това едро тяло накара сърцето й да прескочи един удар. Стомахът й се сви от страх. Едва си поемаше въздух. Острата миризма на изгоряло изпълни ноздрите й, изсуши гърлото й и заседна в дробовете й.

„Моля те, господи, не.“

— Хей! Имаме нужда от помощ!

— Тихо, не викай прошепна тя и задърпа отчаяно крачола на панталона му.

Искаше предупреждението й да прозвучи настоятелно, по-високо и по-остро, но то излезе от устните й тихо като въздишка. Дълбока въздишка, изразяваща преди всичко болка. За което си имаше причина — болеше я цялото тяло. Беше й студено. Толкова студено. Все едно че се намираше във вътрешността на фризер.

— Всичко ще бъде наред. Линейката е тук.

Мъжът се изправи. Тя стисна още по-здраво крачола му. Той не беше направил дори опит да я нарани — не можеше да е един от демоните, които допреди бяха населявали ума й в състоянието, така подобно на сън. Хм, а дали, все пак, не беше един от тях? Инстинктът й казваше: Не! Чувстваше се в безопасност. Струваше й се, че може да му има доверие. Стисна още по-здраво крачола му. У нея се затвърждаваше убеждението, че каквото и да се случеше, той не биваше да я оставя тук сама, в мрака.

— Катастрофирахме. — Говоренето предизвикваше болка в гърлото й.

Спомни си всичко — скърцането на гумите, подхлъзването на колата, изхвръкването й от шосето… Каква кола? Отново видя, като на забавен кадър, претъркулването в бездната… Другите. Къде бяха те? Цялото й тяло затрепери.

— Размърдайте се, по дяволите! Изпратете тук медицински екип!

Това не беше просто вик, а рев. Достатъчно силен да разтърси нощта. И да спре въртенето на ужасните образи в главата й. Да я накара да трепне, да се свие. Да заглуши всички други шумове — от ритмичното въртене на перките на хеликоптера, стърженето на метал, ръмженето на двигателите — които тя започваше да долавя. Достатъчно силен и продължителен, за да бъде чут. Благодарение на него, щяха да узнаят къде се намира тя. Нямаше повече възможност да се скрие.

Те?

Пулсът й беше тежък, забързан. Паниката я изпълваше, спираше кръвта във вените й.

„Трябва да избягам, да избягам, трябва…“

Осъзна, че лежи свита на кълбо, на една страна, на влажната и студена земя. Главата й почиваше върху нещо, което беше едновременно меко и бодливо — изсъхнала трева? Нещо студено и остро — за което тя предположи, че е камък — се забиваше в бедрото й. Усещаше, че главата й се намира по-ниско от краката й — да, лежеше като захвърлена кукла на хълма. Трябваше само да се изправи и…

Събра всичките си сили и се опита да се изправи и да тича, докато мракът я погълне и скрие, докато отново бъде в безопасност. Болката пронизваше цялото й тяло, атакуваше нервните й окончания, караше виковете да напират в гърлото й… Обаче не можеше да се освободи дори от тях.

„Не мога да помръдна.“

Осъзнаването на този факт я изуми. Можеше да върти единствено главата си и да вдигне ръката си, което обаче изискваше прекалено голямо усилие. Подпря се с ръце на земята и откри, че може да помръдне и тялото си с няколко сантиметра. И това беше всичко. Беше хваната в капан, обездвижена в собственото си тяло. Падна тежко назад, ужасът я изпълни и вледени. Мислите й станаха хаотични, объркани. Знаеше само, че изпитва ужасна, все по-нарастваща, болка. Болеше я всичко — ребрата, краката, главата… Не можеше да избяга. А много се страхуваше.

„Трябваше да съм мъртва.“

Катастрофата беше ужасяваща. Колата летеше в мрака, в нищото, а после се търкаляше, търкаляше… Чуваха се викове, силни, оглушаващи викове. Тя също викаше. Продължаваше да чува сърцераздирателните викове в главата си.

Мъртви ли са другите? Опита се да му зададе този въпрос, когато той отново коленичи до нея. Но или не успяваше да се изрази смислено, или той не я чуваше. Стисна здраво крачола на панталона му. Материята беше гладка, хладна, здрава. За нея беше като спасително въже.

Вероятно беше усетил отчаянието й, защото потупа ръката й в несръчен опит да я успокои. „Ако искаше да ме нарани, вече имаше достатъчно възможности.“ Тя се чувстваше защитена, в безопасност. Слава богу! Пусна крачола му и го сграбчи за ръката. Топли, силни пръсти…

— Не ме оставяй — помоли го тя с дрезгав глас, който едва излизаше от пресъхналото й гърло. — Те… те…

Обаче умът й неочаквано й изневери и тя не можа да си спомни кои са „те“. И дори не беше сигурна, че някога ще възвърне в паметта си спомена за събитията. Те? Тъмни и неясни фигури в мрака, очертани на фона на пламъците…

— Какво? — Той се наведе към нея. Очевидно беше чул гласа й, но не беше разбрал какво казва. Коя си ти? Беше ли в колата заедно с Първата дама?

Първата дама. Анет Купър. О, господи! Чуваше и долавяше движение наблизо, тихи стъпки, откъслеци от разговори. Към тях приближаваха хора. Дъхът на Джес заседна в гърлото й. Ужасът отново я завладя.

— Моля те… — помоли го тя.

— Тук! — извика той, стисна набързо пръстите й и пусна ръката й. Изправи се. Джес осъзна, че храстите вероятно ги скриваха от погледите на онези, които вървяха към тях. Досега. Отчаянието накара сърцето й да заблъска в гърдите така силно, сякаш искаше да изхвръкне на свобода.

— Видяхме ви! — извика в отговор мъжки глас.

Спасителят й отново коленичи до нея. Джес пак го хвана за ръката.

— Лекарският екип вече почти стигна дотук — каза той, преди тя да е изпаднала в пълна паника.

Разбира се. Идват лекарите. Той не би викал така настоятелно на никого другиго.

Обаче бясно препускащото й сърце не искаше да се успокои.

Чуха се още стъпки, все по-близо и по-близо. Шумолящи клони. Мачкана от крака трева. Лъчът на фенерчето я намери в мрака и тя не можа да се сдържи — сви се. Полузаслепена, чувстваше се като зверче, хванато в капан, безпомощно. Изведнъж се усети безмилостно изложена на показ, видима за всички, уязвима. Сърцето й биеше силно. Препускаше.

Стисна още по-здраво ръката на спасителя си. Той сведе поглед към нея. Въпреки че светлината попадаше директно върху нея, сенките около него също се бяха разпръснали частично и той се открояваше в мрака. Тя като че ли не виждаше ясно — вероятно беше изгубила контактните си лещи — обаче долавяше общите характеристики. Той беше едър мъж, с широки гърди и рамене, със здрав врат и къса, руса и гъста коса. Бяла риза, черна вратовръзка. Черно сако…

Един от тях.

Осъзнаването на факта прониза съзнанието й като яростна стрела. Ахна — дори от това изпита болка — и отпусна тежко глава.

— И така, какво имаме тук?

Гласът беше нов, принадлежеше на друг мъж и противно на ужаса й отпреди малко да не бъде открита, Джес му се зарадва сега. Приветства го. Колкото повече бяха хората около нея, в толкова по-голяма безопасност беше — нали така? В безопасност от какво?

— Тя е в съзнание. Вероятно е била в колата.

Той направи крачка назад и тя вече не го виждаше. Лекарите закръжиха около нея.

— Здравейте, как се казвате? — Друг мъж коленичи до нея. Пръстите му намериха пулса й.

— Джесика. — Затвори очи, защото светлината я заслепяваше. — Джесика Форд.

— Ще се погрижим добре за вас.

И тя престана не само да говори, но и да мисли. Всъщност можеше само да усеща или да се опитва да не усеща — последното се отнасяше за болката, която я заливаше на мощни вълни. Отношението й към нещата беше това на фаталист: не можеше да направи нищо, за да промени случилото се. До нея имаше двама мъже, очевидно лекари, които твърдяха, че ще направят всичко възможно да запазят живота й. Мъжът, който я беше открил, стоеше малко по-назад, извън полезрението й. Тя го зърваше само от време на време и повече като сянка, докато лекарите я стабилизираха. След това я качиха на носилката и я понесоха нагоре по хълма.

— Пазете я от пресата.

Провлеченият му говор не можеше да се сбърка с никой друг. Той я беше открил, но не само това — беше останал до нея. Вървеше близо до носилката. Сега тя се страхуваше и от него. Той беше един от тях. Тази мисъл не я напускаше. Макар че понякога изпитваше и съмнението, че страхът й е неоснователен.

Той не я беше наранил. И тя не го усещаше като заплаха. Но все пак се страхуваше.

Джес дойде в съзнание в линейката. Тъкмо я закачаха към различни системи. Сега, когато знаеха къде е, тя се чувстваше наранена, безпомощна и хваната в капана на собственото си тяло. И не можеше да направи нищо, не беше способна да се защити. Освен може би…

— Обадете се на шефа ми.

Всъщност страхуваше се от онези няколко мига на ясно съзнание, преди да й подействат сънотворните и болкоуспокояващите. Затова събра всичките си сили и решителност и заговори твърдо на лекаря, който тъкмо прикрепяше иглата към ръката й с цитопласт. Отначало гласът й беше едва доловим. Тя се напрегна, за да говори по-високо. Лекарят очевидно я чу, защото я погледна въпросително.

— Джон Девънпорт. И на майка ми. Телефонните номера са в телефона ми…

Който пък беше в джоба на сакото й. Спомни си, че го беше почувствала да се допира в бедрото й, докато я качваха на носилката, но сега не знаеше къде е сакото — вероятно го бяха свалили от гърба й… Видя го, буквално разкъсано на парчета, на една от лавиците…

— А той е в джоба на сакото ми. Ей там.

Опита се да задържи погледа си върху него, но клепачите й вече натежаваха, очите й се затваряха. Паниката я завладя с такава сила, че почти победи лекарството, което вливаха в кръвоносната й система. Осъзна, че отново ще изпадне в безсъзнание и няма да усеща нищо…

Безпомощна.

Обаче не можеше да направи нищо, за да се спаси. Мракът я обгърна, тя се отпусна немощно в обятията му и изведнъж се озова отново в черния препускащ „Линкълн“, изхвръкнал от шосето, чу отново виковете, включително и своя собствен. Ехото отекна в ушите й.