Карън Робърдс
Преследване (29)

Глава 29

Преди Джес да е успяла да каже каквото и да било, камо ли да направи нещо, Марк затисна устата й с длан и поклати предупредително глава. Погледите им се срещнаха и тя видя, че неговият е станал студен и твърд като стомана. „Тихо!“, оформи той думата безмълвно с уста. Тя кимна, а той приближи уста до ухото й и каза:

— Залегни зад леглото. И бъди колкото се може по-тиха.

После стана безшумно. Чу се и друг звук — леко шумолене като от дрехи — от всекидневната. Сърцето й прескочи. Кръвта й се смръзна в жилите. Там имаше някой. Възможно беше и да греши — а може би конгресменът се беше прибрал неочаквано у дома си — но първата й мисъл беше, че убийците са ги открили.

Тя не смееше да диша и гледаше как Марк се приближава тихо към вратата и слезе от леглото, което — не би могло и да бъде другояче — изскърца. Тя отвори широко очи. Стомахът й се сви. В мига, в който краката й докоснаха килима, хвърли страхлив поглед към Марк, обаче нищо не се промени. Марк продължи да върви. Дори не погледна назад. Беше се прилепил плътно към стената до вратата и гледаше към всекидневната. А тя, застанала на лакти и колене, надничаше иззад леглото. Въпреки мрака, виждаше силуета му очертан на бялата стена. Ръката й докосна някаква смачкана материя — синята риза, която той носеше вече цял ден. Облече я набързо и закопча само две копчета — не искаше да посрещне убиеца гола — и изведнъж, изпитала ужас, се сети, че Марк беше оставил пистолета си на масичката до дивана.

Той не беше въоръжен.

„О, господи, моля те, нека да е конгресменът.“

Без предупреждение, в малкия коридор между кухнята, и спалнята се появи малък кръг бяла светлина и се премести във всички посоки, за да провери какво има в тясното пространство. Джес с ужас осъзна, че това е лъчът на джобно фенерче.

Появи се мъж. Въоръжен. Тя забеляза оръжието веднага, още когато тъмният силует се очерта на фона на слабата светлина, преди мъжът да се обърне към спалнята и лъчът на фенерчето да заиграе по леглото. Вече й се виеше свят от силния страх, а сърцето й биеше толкова силно и бързо, че звучеше като удари на барабан в ушите й. Тя залегна на пода, а Марк изскочи от мрака и тихо, но бързо се хвърли върху мъжа. Фенерчето падна на пода и се търкулна. Пистолетът даде изстрел, който не се чу — вероятно беше със заглушител и звукът беше по-скоро подобен на изсвирване с уста. Куршумът се заби в стената само на сантиметър от главата й. Тя извика и се прилепи плътно към пода.

— Джес?

В гласа на Марк се долавяше истински страх за нея. Той подхвърли въпроса през рамо, докато се бореше за живота си, както забеляза Джес, вдигнала поглед за малко. Той водеше отчаяна битка с мъжа. И двамата проклинаха и сумтяха, влагаха всички сили в борбата.

— Добре съм.

Тя се изправи и изтича да му помогне. Планът й беше да вземе пистолета на Марк от масичката и да му го подаде. Или нещо такова. Чуваше как си нанасят удари — силни и бързи. Като влезе във всекидневната, видя, че и двамата са на пода. Марк беше отгоре — не, отдолу. Двамата се търкаляха, разменяха удари и се биеха за оръжието, което все още беше в ръката на мъжа. Светлината от екрана танцуваше по тях и всичко това й изглеждаше като сцена от стар филм. Филм на насилие и ужас.

— Ти си вече мъртвец, кучи сине! — изсумтя непознатият, едната му ръка хвана Марк здраво през врата и го дръпна.

— Ще ядеш лайна, задник. — Това беше казано от Марк, който заби юмрука си в стомаха на мъжа й се чу същият звук, както когато тиква пада на паважа. След това Марк го възседна.

— Аз имам оръжие! Ще стрелям! — извика тя, грабна пистолета на Марк от масичката и закръжи около биещите се мъже с уверена крачка, сякаш знаеше какво прави.

— По дяволите, Джес, не! — Марк нанесе удар в лицето на мъжа и в същото време се опита да му отнеме пистолета.

Дори да беше с очила, тя вероятно не би се опитала да стреля. Никога през живота си не беше стреляла с пистолет. А без очила виждаше и двамата като размазани неясни петна. Можеше да каже кой е Марк — той беше гол, което й помагаше да го разпознава — но очертанията на фигурата му не бяха ясни. Ако дръпнеше спусъка, възможно беше да уцели Марк. Може би по-доброто решение беше да удари мъжа по главата с дръжката на пистолета. Силно. Продължаваше да ги обикаля с гръб към входната врата, държеше пистолета (като много внимаваше да не го насочи към себе си) в протегнатите си ръце и не откъсваше поглед от непознатия. В този миг входната врата се отвори. Просто така, без никакво предупреждение. Чу се само тихо щракане, тя усети въздушното течение, зад гърба й се разля жълта светлина от коридора.

И някой я сграбчи отзад през кръста.

Мъж. В черен костюм. С пистолет.

Джес извика силно и изтърва пистолета.

— Откажи се, Райън! — каза мъжът, който я държеше.

Джес продължи да се бори, да извива тяло, заби нокти в плътта му. Той я удари отстрани по главата с оръжието и тя видя звездички пред очите си и падна на колене. След това той се прицели в Марк.

Който го простреля в главата.

Разбира се, на Джес й бяха необходими няколко секунди да проумее какво точно се беше случило. Докато в един момент беше на колене и пред очите й танцуваха звезди, а животът на Марк беше в опасност, в следващия се чу рязък шум — като от плесница — и мъжът се свлече на пода. Падна като захвърлена ненужна хавлия. И дори не вдигна много шум.

Джес може би щеше да падне заедно с него, но изведнъж се оказа освободена и изпита отчаяно желание да избяга от мястото на действието. Скочи и се отдалечи от обсега на ръцете му и се обърна рязко, за да види кой е нападателят й. А той лежеше на една страна с дупка в лявата половина на челото, от която течеше кръв. Тя го позна — беше мъжът, който ги преследваше пред библиотеката. После се сети за другото „лошо момче“ и реши да огледа и него. Той лежеше по гръб на килима с разперени ръце. Не мърдаше. Очите му бяха широко отворени и втренчени в тавана. Тя беше абсолютно сигурна, че не диша. Марк беше коленичил до него с пистолета в ръце.

— Добре ли си? — Звучеше малко напрегнато.

— Да. А ти?

— Никога не съм бил по-добре. — Тонът му беше мрачен.

— Мъртъв ли е?

Въпросът й се отнасяше до мъжа, с когото Марк се беше борил, защото не изпитваше съмнения по отношение на онзи с дупката в челото. Погледът й обхождаше тялото на Марк, искаше да се увери, че не е наранен. Сега, когато всичко беше отминало, разбра, че се е страхувала колкото за себе си, толкова и за него.

— Да. — Звучеше отвратен. — Надявах се да остане жив. Щеше да ни е от полза да го питаме от кого получава заповеди. Но когато партньорът му се появи и те сграбчи, трябваше да действам бързо. Ако се бяхме забавили само с пет секунди, щяхме да сме мъртви.

Докато говореше, той отиде и затвори вратата. Светлината се стопи. Ключалката щракна. Бяха сами в осветената от телевизионния екран всекидневна с два трупа. Миризмата на смърт изпълваше въздуха — плътна и ужасяваща. Изведнъж й прилоша. Сърцето й заби по-бавно, но краката й не й се подчиняваха. Тя се отпусна тежко на най-близкия стол.

— Този мъж, който беше и в библиотеката, знае името ти. Ти знаеш ли кой е?

— Никога преди не съм виждал, когото и да било от двамата.

— И какво ще правим сега?

Тя имаше предвид труповете. А и кръвта, и мръсотията. На стената до вратата се бяха появили две черни точки в резултат на изстрелите, убили мъжа, който я държеше. Задната част на главата му… Ако продължеше да мисли затова, щеше да повърне.

— Облечи се. Ще изчезнем оттук. Спечелихме малко време, но когато онзи, който е изпратил тези двамата, разбере, че няма да се върнат, ще дойде да ги потърси. — Марк се беше навел над мъртъвците и ровеше из джобовете им.

— О, господи!

Трябваше да забрави и за прилошаването, и за омекналите си крака. Изправи се и се запрепъва към спалнята, взе очилата си от нощното шкафче и ги сложи на носа. Грабна дрехите си и тръгна към банята. Непременно трябваше да напръска лицето си със студена вода, защото в противен случай щеше да припадне. Съблече ризата на Марк и изтърка тялото си с намокрена със студена вода гъба, което я свести до известна степен, преди да се облече и да вземе чантата си от лавицата, върху която я беше оставила. Марк беше в спалнята и вече закопчаваше колана на панталоните си. Като отбеляза мимоходом колко мускулести са гърдите и раменете му, тя му подаде ризата.

— Благодаря.

Той я облече, закопча я, после взе пистолета си от леглото и го прибра в кобура. В ръката си държеше друг пистолет — Джес предположи, че е онзи, който е взел от нападателя си. Това, че според него имаше нужда от два пистолета, не беше добър знак.

— Намери ли нещо в джобовете им? — Докато говореше, тя бързо прибираше малкото им останали вещи в найлоновата торба, в която бяха и мръсните им дрехи.

— Пари. Лични карти, документи. — Той вече вървеше към вратата, хвана я за ръката и я дръпна след себе си. — Ключове за кола. Нищо, което да ни е от полза.

Прескочиха телата, които, както забеляза Джес сега, когато ги погледна по-спокойно, бяха едновременно жалки и ужасяващи.

— Просто така ли ще ги оставим? — Тя хвърли страхливо поглед назад, когато той отвори вратата.

Той сниши глас, защото вече бяха излезли в коридора.

— Онзи, който ги е изпратил, ще пусне след тях така наречените чистачи, щом разбере какво се е случило. Когато добрият конгресмен се прибере у дома, труповете няма да са тук. Няма да има и следа от случилото се. Апартаментът ще бъде като нов.

Пусна ръката й и затвори тихо вратата. Тръгнаха мълчаливо към далечния край на коридора, където бяха асансьорът и стълбището. Ярката светлина тук изостряше нервите на Джес. Караше я да се чувства уязвима, изложена и на погледи, и на куршуми. Тя се огледа тревожно.

— Сигурно се шегуваш — прошепна Джес ужасена.

Асансьорът беше на техния етаж и те решиха да се възползват от него. Слязоха до партера и излязоха от сградата без никакъв инцидент. Марк държеше пистолета готов за стрелба, което едновременно изнервяше и успокояваше Джес. Огледаха се предпазливо, а нощният въздух галеше лицата им. Като си спомни думите му за сателитните образи и снимки, Джес прибра главата си между раменете като костенурка и двамата забързаха по алеята. За щастие, нощта беше тъмна, по небето се виждаха много малко звезди и сребристият лунен сърп. Тя можеше само да се надява, че сателитите не са снабдени с възможности за нощно наблюдение.

Но оптимизмът й се стопи веднага щом излязоха на улицата. „Дюпон Съркъл“ беше така оживена, че Марк незабавно прибра пистолета в кобура, защото не искаше да привлече ничие внимание. Ресторантите бяха пълни, баровете и клубовете — също. Пешеходците буквално задръстваха тротоарите. А от двете страни на уличното платно бяха паркирани множество автомобили. Музика, разговори и смях изпълваха въздуха, от време на време прорязван от някой клаксон.

— О, мили боже, петък вечер е — прошепна тихо Джес. Нощите през уикенда бяха царството на туристите, както и на студентите.

— Събота сутрин, по-точно. Вече е седемнайсет минути след полунощ.

Стигнаха „Масачузетс авеню“, където движението беше още по-оживено, а тълпата — огромна. Джес се оглеждаше тревожно във всички посоки. Ужасът на сцената, която бяха оставили в апартамента, все още не я беше напуснал. Възможността да бъде повалена от куршум изведнъж беше станала застрашително реална. Марк вървеше бързо, но адреналинът, който изпълваше вените и в този момент, даваше на краката й нови сили и тя успяваше да крачи редом с него.

— Ако видиш такси, кажи ми — каза той.

— Такси? Не метрото този път?

— Трябва да се измъкнем оттук възможно най-бързо. Не разполагаме с време.

Стомахът на Джес се сви отново, щом й се наложи за пореден път да се изправи лице в лице с факта, че убийците са плътно по следите им. Сърцето й тупкаше като това на уплашено птиче. Тя вдигна поглед към него.

— План?

Той се усмихна.

— О, да, имаме. Ние…

И двамата едновременно видяха таксито, което се приближаваше към тях и ги заслепяваше със светлината на фаровете си.

— Такси!

Качиха се и Марк каза:

— „Хей-Адамс“.

Шофьорът кимна и потегли, вля се в натовареното улично движение. Ярките светлини и живописните сгради минаваха бързо край тях. Джес се обърна към него.

— Ще отседнем в хотел? — каза тя почти беззвучно.

Не можеше да повярва на ушите си. Може би беше завладяна от параноя, но да отидат с такси до изключително оживения „Хей-Адамс“, където човек трябваше не само да се регистрира, но и да покаже кредитната си карта и да премине през какви ли не още изпитания, за да наеме стая, не й звучеше като разумен план. Не, идеята му определено не беше добра. Според нея.

Той й се закани с глава. Очевидно беше невъзможно да проведат продуктивен разговор в присъствието на шофьора, затова тя се отказа. Щеше да изчака поне да слязат от таксито. Марк взе ръката й в своята и леко я стисна. Той често я хващаше за ръка, за да я води по време на бягството им от преследващите ги убийци, но този път беше различно. Напрежението, което изпитваше, вече не беше така непоносимо. Погледите им се срещнаха. В очите му имаше топлина за нея и тя се почувства странно срамежлива, готова всеки момент да прекъсне контакта.

— Трябва да знаеш, че онова, което правихме в онзи апартамент, едва не ме накара да изгубя разсъдъка си.

Говореше много тихо, думите излизаха от устата му леки като дъх. Тонът му ясно подсказваше, че няма предвид епическата битка с мъжете, превърнали се в трупове.

— За мен беше същото.

Е, да, може би като отговор това не беше особено красноречиво или ласкателно. А може би сега не беше нито най-подходящото време, нито най-подходящото място за развитие на любовна връзка. Но в момента имаха относителна безопасност и това променяше всичко. Погледът й прикова неговия и сърцето й заби по-бързо. Споменът за единението на телата им увисна във въздуха между тях неизказан, но осезаем като гъста пара. Той поднесе дланта й към устата си и я целуна — Исусе, само докосването на устните му до кожата й накараха главата й да се завърти.

— Последното, което каза… Наистина ли беше така?

Да запита: „За кое последно става въпрос?“ очевидно не беше подходящо избягване на отговор. Знаеше прекрасно за какво говори той, а начинът, по който я гледаше, подсказваше, че това е известно и на него. Тя си пое дълбоко дъх.

— Би могло и така да се каже. Може би.

Той повдигна вежди. И изви устни в гримаса, която подсказваше, че се забавлява.

— Добър начин на изразяване.

Като продължаваше да държи ръката й, той се наведе и я целуна. Страстна, дълбока и гореща целувка, макар и бърза. Главата на Джес все още беше замаяна, но тя започваше малко по малко да възвръща трезвия си разсъдък, който накрая щеше да я принуди да признае истината за собствените си чувства към Марк, когато погледът й попадна върху рекламната брошура, захвърлена на задната седалка. Под снимката на реактивен самолет, издигащ се в небето, и текста „Небето е наш приятел“ беше изписано и името на фирмата: „Йор джетс“ от Вирджиния. А под името стоеше телефонният номер. Точно той привлече погледа на Джес и накара челюстта й да увисне, но тя разпозна и името на компанията.

— Марк.

Вниманието й отново се концентрира върху настоящето и тя издърпа ръката си и посочи брошурата, независимо че той продължаваше да я гледа страстно.

— У теб ли са още онези разпечатки, които направихме в библиотеката?

Той проследи погледа й. Смръщи вежди, бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънатите листове. Джес се приближи плътно до него, а той ги разгърна. След малко тя ги взе от ръцете му, извади листа, отнасящ се до компанията „Ацтек Лимо“ за отдаване на коли под наем, и безмълвно посочи един ред. Трите телефонни обаждания до компанията, направени непосредствено след тези на Девънпорт, бяха от същия номер като този на рекламната брошура.

— Исусе! — възкликна Марк.

Джес, която усещаше ясно и застрашително присъствието на шофьора, се опита да направи думите си възможно най-трудно разбираеми за него.

— Там отиваше тя. А те имат частно летище в Ричмънд. Мистър Девънпорт използваше техните услуги непрекъснато.

Таксито спря до тротоара. Във вътрешността на колата нахлу ярка светлина и Джес разбра, че са стигнали до хотел „Хей-Адамс“. Марк прибра листовете обратно в джоба си, плати на шофьора и двамата слязоха. Портиерът ги изгледа неблагосклонно и Джес осъзна, че и двамата с Марк вероятно не изглеждат кой знае колко добре. Гостите на хотела обикновено бяха елегантно облечени като тези, които в момента минаваха покрай тях и изпълваха фоайето. Една лимузина потегли с рев и заглуши разговорите на околните. Марк хвана Джес за лакътя и я дръпна встрани, в безопасния мрак на сенките.

— Тя наистина е бягала. Това обяснява и кредитните карти. — Тонът на Марк издаваше, че мисли по въпроса.

— Какво?

— Нищо.

Той гледаше през улицата, към тъмните алеи на парка „Лафайет“. Там беше доста по-спокойно сега, макар че през деня беше пълно с туристи. След падането на мрака в парка си даваха среща единствено бездомните, наркоманите и наркодилърите, проститутките и крадците, както и хора, които имаха влечение към такива неща. Понякога в късните часове там се озоваваха и прекалено смели или пък, напротив, изключително глупави туристи. По улиците около парка нямаше много пешеходци по това време на денонощието, рядко минаваха и автомобили, но хотелите и баровете бяха отворени. През деня в района беше безопасно. Но през нощта, това беше едно от малкото места, където Джес не би искала да попадне сама.

— Да се върнем на плана — каза Джес твърдо и вдигна поглед към него. — Искаш ли да ми кажеш какъв е той?

— Не мислиш, че имам такъв, нали?

— Просто се надявам.

— О, вярата винаги е необходима. — Марк престана да крачи и се обърна с лице към нея, взе лицето й в дланите си и я целуна. Кратка, но гореща целувка като тази в таксито, която накара сърцето й да забие по-бързо, а дъхът й — да заседне в гърлото.

— Марк… — Тя обви длани около китките му.

— Разговорът за любовта ще довършим по-късно.

Той отново я хвана за ръката, огледа се и в двете посоки и прекоси улицата. Навлязоха в района на парка.