Карън Робърдс
Преследване (27)

Глава 27

Нямаше нужда Джес да прочете статията, за да разбере за какво става въпрос. Вестникът се изплъзна от ръцете й, заля я добре познатата вълна на мъка. Беше минало толкова много време оттогава и тя дори вече не мислеше за това. Никога. Освен може би когато подсъзнанието й се освобождаваше на сън. Тази трагедия принадлежеше на миналото й, беше отдавна приключила. Беше вече зад гърба й. И не можеше да я накара да се чувства по този начин. Стана с намерението да отиде до банята и удари силно големия пръст на крака си в масичката за кафе.

— Оу! По дяволите!

Стисна в длан ударения пръст, подскочи два пъти на един крак, после се отпусна тежко на дивана, от което вестникът падна на земята. Сложи пострадалото стъпало в скута си, залюля тяло напред-назад и започна тихо да проклина, сведе поглед надолу и видя оттам да я гледа собствената й снимка. Ритна вестника по-надалеч и затвори очи. Нямаше нужда от това, то й идваше малко в повече.

— Хей! Чух те да викаш. Добре ли си?

Гласът на Марк я накара да подскочи. Тя отвори очи, завъртя рязко глава и го видя да стои на прага, смръщил вежди, само по боксерки, но с пистолет в ръка. Показателен за състоянието й беше фактът, че плъзна поглед по него само веднъж и дори не трепна при вида на оръжието.

— Да.

— Плачеш ли?

За свой ужас, Джес осъзна, че наистина е така — усещаше как горещите солени сълзи се стичат по бузите й. Извърна глава и ги избърса с длани.

— Не.

— Какво има, по дяволите? — Той отиде при нея, остави пистолета на масичката. Тя беше успяла да постави сълзите под контрол с помощта на няколко премигвания и усилие на волята. С периферното си зрение зърна един много мъжествен гол крак — дълъг и мускулест. И част от също толкова мускулест корем. И широки гърди.

— Случило ли се е нещо?

Тя все още не беше готова да го погледне.

— Ударих пръста на големия си крак, окей?

— Толкова силно, че да заплачеш? Дай да видя.

— Не, всичко е наред. Не се тревожи.

Чу въздишката му. После той седна до нея на дивана. Тя усети топлината на голото му мъжко тяло и за свой ужас осъзна, че не може да го помоли да се отмести, защото останалата част от дивана беше заета от възглавницата и завивката. Погледна го, смръщила вежди. Мускулесто голо рамо и оформени като от скулптор гърди изпълниха полезрението й, докато той протягаше ръка към нараненото стъпало, което продължаваше да лежи в скута й. Той го взе в дланта си, пръстите му бяха дълги и силни. Сведе глава над него и погледна внимателно пръста й.

— Няма кръв. Можеш ли да движиш пръстите си?

Тя изтръгна крака си от ръцете му и го спусна на пода, после му хвърли строг поглед.

— Казах ти, всичко е наред.

Обаче той не я гледаше. Погледът му беше сведен към пода.

— Това ти ли си?

Тя, дори без да погледне, вече знаеше защо той се навежда към пода. Светлината от телевизионния екран играеше по мускулите на голия му гръб и тя гледаше като хипнотизирана. Щеше да направи всичко възможно да отложи момента, който неминуемо наближаваше. Шумът, който вестникът издаде, когато той го вдигна, я накара да стисне зъби и да извърне поглед. В тази част от секундата тя осъзна, че той ще прочете статията и ще се наложи да разговарят за нея. Нямаше нищо, което би могла да стори, за да го спре, трябваше да се приготви за битка.

— Тук е толкова тъмно, че не мога да прочета нищо, освен заглавието — каза той след миг и Джес изпита моментално облекчение, което обаче продължи само докато той каза: — Можеш да ми разкажеш съдържанието или ще се наложи да светна някоя лампа, за да прочета сам.

Идеята да светнат не й харесваше, защото светлината можеше да бъде забелязана, въпреки спуснатите завеси, както и в пролуката под вратата. Тя можеше да доведе убийците при тях. Побиха я тръпки. Той продължаваше да държи вестника така, че страницата с двете снимки да е отгоре. А тя дори не смееше да погледне към тях.

— Татко ни заведе двете със сестра ни на плажа. — Тъй като очевидно нямаше да може да избегне разговора, тя щеше да го запознае само с основното, съвсем накратко. Тонът й беше лишен от всякакви чувства. — Попаднахме в подводно течение. Къртни, така се казваше сестра ми, и баща ми се удавиха. Аз успях да стигна до брега.

Гласът й сякаш увисна за миг във въздуха, а спомените я връхлитаха: водата, която я залива, сключва се над главата й, ръцете на сестра й, които стискат слабо нейните, вълните, които ги разделят.

— Исусе! Съжалявам, бейби.

Отново прошумоляване на страници, докато той оставяше вестника на масичката. После той я прегърна и в ноздрите й нахлу мирисът на сапун и топла мъжка плът. Прегръдката му беше силна, даваше й увереност, че ще се справи, успокояваше я. Но в същото време я накара да се напряга, да се съпротивлява. Тя трябваше сама да се справи със спомените, да ги прогони отново дълбоко в подсъзнанието си. А дотогава съчувствието беше последното, от което имаше нужда. Трябваше да бъде силна, много силна, да ги победи.

— Сега си спомних. През последната седмица по телевизията излъчват всякакви истории за теб и като че ли чух и нещо такова. Да ти кажа истината, това кара сърцето ми да се къса.

— Излъчвали са това и… по телевизията?

Джес едва можеше да диша при мисълта, че целият свят е гледал нещо толкова лично за нея. Тя усещаше погледа на Марк върху лицето си, обаче не можеше да вдигне очи. Гледаше право пред себе си, готова да посрещне болката, която неминуемо щеше да дойде.

— Да.

И изведнъж Джес си спомни, че докато още беше в болницата, Грейс й беше казала, че пресата иска да разговаря с нея, защото тя винаги оцелява. Това се подчертавало като факт, който има особено значение. А майка й беше отвърнала: „Грейс, не тревожи сестра си“. Вероятно са говорили точно за това. Грейс, както Сара и Манди, деца на Джуди от втория й брак, дори не бяха родени по време на злополуката, така че за нея това не беше нещо повече от любопитна история. Обаче майка им знаеше колко дълбоко трагедията беше разтърсила Джес и какъв отпечатък беше оставила в душата й. Двете с Къртни бяха неразделни.

— Аз дори вече не мисля за това. Беше много отдавна.

— Била си на пет, нали? На тази възраст е много трудно да загубиш някого, когото обичаш.

Тя си спомни сега: той й беше казал, че баща му е починал, когато той е бил едва четиригодишен.

— Ти беше ли близък с баща си? — запита тя. Едва си поемаше дъх. Чувстваше се така, сякаш гърдите й бяха стегнати в железен обръч.

— Всъщност, не. Той непрекъснато работеше, рядко си беше у дома.

Той я прегърна още по-здраво, ръцете му твърдо я притиснаха към тялото му. Но Джес си забрани да се отпусне в обятията му. Беше прекалено заета да се бори с болката.

— Да ти кажа истината, аз въобще не го помня. Той е просто фигура от старите снимки, където стои до мен и мама.

Тя осъзна, че гласът му издава не толкова тъга, колкото съжаление. Като че ли искаше да си спомни и искрено съжаляваше, че не може. Джес си пое внимателно дъх.

— Аз също не мога да си спомня баща си. Родителите ми бяха разведени и ние не го виждахме често. Но си спомням ясно сестра си, която много обичах.

— Била е по-малка от теб, нали? На три?

Джес кимна, изненадана, че той помни толкова добре подробностите. Вероятно е гледал внимателно телевизионното предаване. Това едновременно я успокои и разнежи. Какво беше казал той? Че сърцето му се разкъсвало от мъка?

Тази мисъл накара главата й да се замае. Тялото й леко се отпусна. Тя дори не усети как си позволи да се облегне на него.

— Искаш ли да ми разкажеш? — Гласът му беше почти непоносимо нежен.

Автоматичният й отговор — онзи, който винаги даваше на хората, които се опитваха да предизвикат спомените й за трагедията — беше „не“. Обаче сега до нея беше Марк. И изведнъж й се прииска да му разкаже, да сподели с него. Независимо каква беше причината. Пое си по-дълбоко дъх.

— Плискахме се близо до брега — там, където се разбиват вълните. Баща ми и приятелката му се бяха изтегнали на хавлиите си и се печаха на слънце, а аз трябваше да наглеждам Къртни. Тя имаше надуваеми възглавнички на ръцете, затова смело се отпускаше във водата и оставяше вълните да я носят. Една от тях обаче я отнесе прекалено навътре. Тя се смееше щастливо. Мислеше, че е страхотно да язди така вълните. Опитах се да я хвана — можех малко да плувам — но не можах. Тогава една от възглавничките се изхлузи от ръката й. Виждах я ясно, защото беше в ярки цветове, носеше се към мен. Къртни се скри под водата и аз започнах да викам за помощ и да плувам към нея с всичката бързина, на която бях способна. Обаче не я виждах вече. После тя изплува точно до мен и аз я хванах за ръцете. Водата заля и двете ни, откъсна я от мен. После и двете отново изплувахме, но тя беше прекалено далеч от мен и не можех да я хвана. Вече беше изгубила и другата възглавничка и очите й — тя имаше сини очи, като мама, и тъмна коса като моята — бяха огромни и уплашени, беше отворила уста. Винаги съм мислела, че искаше да ми извика нещо, но нямаше как да съм сигурна. И тогава я заля поредната вълна. Мисля, че в този момент усетих как татко преплува покрай мен като стрела, но всъщност нямам ясен спомен за това. Помня само очите на Къртни миг преди вълната да я залее. После водата покри и мен и не помня нищо, докато не се озовах в плиткото и някакви хора ме издърпаха на брега. — Тя направи пауза и затвори очи. — Следващия път, когато я видях, тя лежеше в малък бял ковчег пред църквата. Докоснах я, защото мислех, че така ще я накарам да се събуди, но тя беше студена. И неподвижна. И не се събуди.

Болката, която я заля, когато млъкна, беше така силна, че я караше да трепери. Тя събра сили, нямаше да си позволи да плаче сега. През годините се беше научила да живее с тази болка, да я търпи, докато тя сама не реши да си отиде.

— Джес.

Марк продължи да я прегръща здраво. Вероятно усети силните тръпки, които я разтърсваха, защото я взе в скута си и я притисна към гърдите си. Целуна я леко по косата:

— Това е ужасна трагедия. Съжалявам, че е трябвало да преживееш подобно нещо.

Трябваше да мине време, за да може Джес да възстанови равномерното си дишане. Болката утихна малко, вече не беше така остра, не я разкъсваше. Остана тъпа, тиха болка, която също щеше да си отиде, ако останеше сама и успееше отново да я изтика дълбоко в подсъзнанието си. И тя щеше да остане там, докато нещо не я извикаше обратно.

— Мина доста време, преди да мога отново да се грижа за някоя от сестрите си. А мама много се ядосваше, когато й откажех помощта си.

Опита се да се усмихне, но не можа. Твърдата решимост на Джуди да не позволи мъката да разстрои живота на която и да било от двете им й се струваше нечовечна, докато не порасна достатъчно и не разбра, че това е вид смелост.

— Бейби, вината не е била твоя. Та ти си била само на пет.

Оттогава бяха минали двайсет и три години, но тя продължаваше да изпитва чувство за вина. Погребана под пластовете на времето, победена донякъде от силата на разума, но все още там. Той беше стигнал точно до онова, което я измъчваше вече толкова много години.

— Знам. И дори вече не мисля за това. Докато нещо не ми напомни.

— Като например статия в проклетия вестник. — Той я погали по ръката в несръчен опит да я успокои. Болката отшумя, както Джес знаеше, че ще стане, и тя отпусна глава на гърдите му. — Исусе, как ми се иска поне това да не ти се беше случвало!

Думите му я накараха да се усмихне. Тя му хвърли кос поглед.

— Аз също, повярвай ми.

— Разбира се, тогава нямаше да се срещнем.

Тя смръщи вежди. Вдигна глава. Намести очилата си и го изгледа строго.

— Та ние се срещнахме още преди месеци. Когато доведе Първата дама в офиса на Девънпорт. Тогава ти ми се усмихна. Разговаряхме. А след това сме разговаряли още няколко пъти.

— Не помня.

— Това не е особено приятно да го чуя, нали разбираш.

Той я погледна изненадано. После се усмихна.

— Когато работя, не виждам нищо, освен човека, чийто живот ми е поверен. И другите, които представляват заплаха за него. Анджелина Джоли би могла да танцува гола пред мен и пак не бих забелязал.

И Джес изведнъж видя в нова светлина всичките им предишни срещи.

— Наистина ли?

— Да.

— Добре е да го знам.

— Така ли?

Тя кимна замислено.

— Ти нито веднъж не ме забеляза или поне аз така мислех, но сега разбирам, че е имало причина. Чувствам се много по-добре.

— Не те разбирам.

— Джес се усмихна.

— Няма значение. Не е важно.

Изведнъж много ясно осъзна, че седи в скута му, а той я е прегърнал, и че той е само по боксерки. Не можеше да повярва, че досега е схващала само основното и не е забелязала тези малки подробности. Тениската й се беше вдигнала нагоре и тя усещаше ясно през бикините си топлината му и здравите мускули на бедрата му. Голите й крака покриваха неговите и всеки път, когато някой от двамата помръднеше, копринената й кожа се галеше в неговата, по-груба заради фините косъмчета. Рамото й се триеше в мъжките му гърди. Вече беше забелязала, че са широки и здрави, но едва сега видя — и беше изумена, че е способна да забележи такива неща — косъмчетата, които стигаха от едното плоско мъжко зърно до другото и се спускаха в триъгълник до корема му, а после се скриваха от погледа й в боксерките.

Вдигна поглед към него и видя, че и той я гледа. Имаше нещо в изражението му, нова чувствена искра в очите му, странна извивка на устните, което накараха сърцето й да забие по-бързо. Тя усети как ръцете и бедрата му се напрягат.

„Толкова силно те желая.“ Тази беше мисълта, която се въртеше в главата й, когато погледите им се срещнаха както само веднъж преди. Само че този път очите му се разшириха и проблеснаха в отговор и Джес с ужас осъзна, че не само си го е помислила, но го е казала на глас. Едва се сдържа да не покрие устата си с длан. Изненадата и объркването сигурно се бяха изписали на лицето й, защото той се усмихна — бавна и чувствена усмивка, която накара стомаха й сладостно да се свие, а сърцето й да прескочи един удар.

— Добре е да го знам — каза той.

После се наведе и я целуна.